Филипа Грегъри
Вещицата (32)

Глава 32

Облякоха студеното, подгизнало тяло на Катрин и я положиха в малкия параклис, който се намираше до къщичката на вратаря във външната стена, с по един свещник до главата и в краката й. Отец Стивън, принуден набързо да слезе от коня си след лова и да облече черните си одежди, нареди да четат молитви за душата й, но нямаше монахини и монаси, които да останат на бдение за лейди Катрин. Всичко това си беше отишло и вече никой не знаеше как да скърби за господарката на замъка.

Отец Стивън каза на четирима войници молитвите, които трябваше да се прочетат, и те поеха бдението, сякаш стояха на пост. Но то не бе извършено правилно. Всички знаеха, че това не е истинско бдение — сега, когато нямаше нито монаси, нито монахини, които да се молят за душата на една жена, удавила се, докато е била дълбоко затънала в грях. Рут стоеше до набързо скования ковчег, поставила ръка върху страната му, свела глава, прехвърляше зърната на броеницата си и изричаше молитвите, които бе научила като дете. Отказваше да помръдне оттам.

Другите жени се опитаха да я издърпат в галерията, а Илайза застана пред нея опитвайки се да я скрие, когато отец Стивън влезе в параклиса. Той повдигна вежди при звука на изричаните шепнешком молитви на латински и потракването на зърната на броеницата, понечи да прекъсне Рут, но един бърз поглед към измъченото й бледо лице го възпря.

— Какво е това? — запита той Алис с резкия си, обвинителен глас. — Тази жена папистка ли е? Знаех, че е много набожна, но никога не съм знаел, че използва броеница и се моли със старите молитви. Положила е Клетвата, нали? Знае, че кралят е глава на Англиканската Църква?

Алис кимна.

— От шока е. Тя обичаше лейди Катрин. Когато се съвземе от шока, ще се държи както подобава.

— А другите жени? — запита настоятелно той. Алис долови, че вълнението му се усилва. — И другите жени ли са затънали в римска ерес? Не разбират ли естеството на истинската Църква?

— Не, не — каза Алис бързо. — Сега всички сме добри християни. Рут се е объркала от шока.

— Вземете й броеницата — каза отец Стивън.

— Това грях ли е? — попита Алис смутено. — Мислех, че е позволено.

— Някои казват, че не вреди, но аз вярвам, а и моят епископ също вярва, че това е кумир, толкова лош, колкото и всяко друго лъжовно божество — каза Стивън разпалено. — Това е врата към греха, дори самото то да не е грях. Вземете я.

Алис се поколеба.

— Нейна е — каза тя. — Използва я само за да отброява молитвите си.

— Вземете я — заяви твърдо Стивън. — Не мога да го позволя — дори не и в знак на траур за лейди Катрин. Това е врата към греха и заблудите.

Алис го изчака да си тръгне от параклиса, а после потупа Рут по рамото.

— Дай ми я — каза тя рязко, като посочи към мънистата на броеницата. — Заради теб отец Стивън ще подложи всички ни на разпит за вярата ни. Глупачка си, щом правиш това така открито. Дай ми броеницата или я скрий някъде, където не могат да я намерят.

Бялото лице на Рут бе сгърчено от скръб.

— Това е всичко, което мога да направя за нея сега! — каза тя разпалено. — Всичко, което ми остава да направя. Тя ме отвращаваше с приказките си и аз я оставих да се удави. Тя умря в грях, трябва да се моля за душата й. Трябва да запаля свещи за душата й, да поръчам литургия за нея. Тя умря, затънала дълбоко в грях, трябва да спася душата й, ако мога.

— Вече никой не вярва в тези неща — каза Алис с мъка. В протегнатата ръка на Рут върху ковчега, стиснала толкова здраво броеницата, имаше нещо непреодолимо затрогващо. — Отец Стивън казва, че нищо от тях не е вярно. — Алис си спомни сумрака в параклиса и дългите нощи на бдение, които следваха смъртта на някоя монахиня. Протяжните, сладкозвучни тонове на заупокойната литургия и пленителната святост на благоуханния тамян. Светлината на свещите и лицето на майка Хилдебранд, усмихнато и спокойно, уверено в съществуването на вечния живот.

Алис посегна към броеницата и я издърпа от ръката на Рут.

— Вече никой не вярва в това — каза тя грубо. — Моли се мълчаливо, или ще изложиш на опасност всички ни!

Рут дръпна броеницата обратно.

— Ще се моля за милейди Катрин, както е редно! Ще й остана вярна! Ще й отдам дължимото! — изплака тя.

Алис дръпна, връвта се впи в дланта й. После, с рязък звук, броеницата се скъса и мънистата се разпиляха по настлания с каменни плочи под на параклиса, заподскачаха и затанцуваха във всички посоки, разпръснаха се и се изтърколиха, изгубвайки се от поглед, под скамейките, в решетките — внезапно връхлетяло унищожение. Останалите жени ахнаха, а Рут нададе висок писък, свлече се на ръце и колене и затършува трескаво, опитвайки се да събере зърната на броеницата, докато те се търкаляха далече от нея.

— О, господи! — възкликна отчаяно Алис.

Тя излезе с бързи крачки от параклиса, стиснала връвта, останалите мъниста и поклащащия се кръст, преди Рут да успее да възрази. Стъпките й отекваха по пътеката между скамейките, а роклята й се поклащаше с тихо шумолене, докато тя се отдалечаваше с решителни крачки. Алис вървеше с вдигната глава, пръстите й стискаха скъсаната броеница толкова здраво, че връвта беше оставила около пръстите й червен белег. В преддверието на параклиса спря и погледна малкия дървен кръст. Струваше й се, че бе минал цял един живот, откакто бе прехвърляла мънистата през пръстите си, отброявайки ги, беше изричала молитвите си и беше целувала разпятието. Сега изтръгна броеницата от една молеща се жена, за да я предаде на човек, който беше враг на вярата от детството й и инквизитор на майка й. Лицето на Алис беше мрачно, когато подаде броеницата на един от войниците пред портата.

— Занеси това на отец Стивън — каза тя. — Кажи му, че тук няма ерес! Отнех броеницата от жената, която се молеше.

Той кимна и се извърна.

— Той сигурно е при стария лорд — каза Алис.

Човекът поклати глава.

— Отиде в тъмничната кула — каза той. — Каза ми, че мога да го намеря там. Днес следобед ще изправят на съд една старица и той отиде да я разпита и да я убеди да се покае за заблудата си.

Алис стана още по-бяла и се олюля леко на мястото си.

— Да — каза тя. — В този шок от смъртта на милейди бях забравила. Все още ли смятат да съдят старицата? Няма ли да отложат заседанията на съда в знак на траур за лейди Катрин?

Човекът поклати глава.

— Твърде много хора са пристигнали в града за процесите, за да ги отлагаме — каза той. — Старият лорд каза, че съдът ще заседава. Отец Стивън смята, че може да убеди старицата да се покае, дай боже.

Алис кимна и се извърна.

— Дай боже — повтори под нос. Думите бяха безсмислени. Тя ги бе лишавала от смисъл всеки ден след нощта, когато я беше събудила потрепващата светлина на горящото абатство. — Дай боже — каза Алис, знаейки, че вече няма бог, на когото да се уповава. Знаейки, че боговете, на които служеше сега, даваха ужасяващо бързи и сигурни отговори — но че нищо не можеше да ги удовлетвори.

В галерията за дамите се наложи да си поделят дрехите, за да намерят достатъчно тъмни рокли с тъмни ръкави, тъмни фусти и тъмни шапчици. Алис беше изпратила тъмносинята си рокля на майка Хилдебранд във вързопа по момчето от готварницата: струваше й се, че това е било преди години. Тя отиде при раклата с дрехите на Катрин и намери рокля в наситения цвят на тъмнозелен бор, толкова тъмна, че беше почти черна. Облече я с черна долна фуста и висока, старомодна триъгълна шапчица. Докато затваряше раклата, видя розово-кремавата рокля на Катрин, с която Катрин мислеше, че ще си върне изменчивата страст на Хюго; роклята, за която самата тя си беше мечтала, че ще носи в някоя градина, докато се разхожда, облегната на ръката на младия лорд. Алис пусна с трясък капака на раклата.

Отец Стивън прочете молитва за душата на Катрин, преди да произнесе благодарствената молитва на обяд. Говореше на английски. Алис слушаше странния, фамилиарен разговор между отец Стивън и неговия Бог. Нямаше свято звучене. Не й се струваше възможно тази молитва да спаси душата на Катрин от ада. Алис държеше главата си сведена, и изричаше „Амин“ заедно с останалите.

За обяд беше предпочела да седне на масата за жените, зад лордовете. Не искаше да седи на господарската трапеза, между стария лорд и отец Стивън, не искаше да заема мястото на Катрин на масата, докато Катрин лежеше, посиняла и студена като лед, в малкия параклис, неподобаващо наглеждана в неловко мълчание от четирима войници и Рут. Не искаше да гледа стария лорд и да вижда прикритата му усмивка, докато той преценяваше как да извлече полза от този нов обрат на събитията. Не искаше да вижда безгрижната радост на Хюго от това, че бе получил свободата си.

По време на обяда жените мълчаха. Поднесоха им бульон, половин дузина месни блюда, и салати. Никоя от тях не се хранеше с апетит. Докато гледаше тила и раменете на Хюго от старото си място, Алис забеляза, че той си хапна добре след сутрешната си езда. Не беше видял Катрин, наполовина във ваната, наполовина извън нея, с разтворени под водата посинели устни. Още не беше отишъл в параклиса да се помоли за душата й. Дори не се бе преоблякъл, така че все още носеше червен жакет, с прорези на ръкавите, през които се подаваше бяла риза, тежка червена пелерина на раменете, и червен панталон с черни кожени ботуши за езда. Когато един от слугите, които поднасяха храната, изпусна едно блюдо в средата на залата, Хюго се разсмя, без изобщо да се повлияе от мрачната атмосфера в залата.

Старият лорд, седнал на стола си, се усмихваше скрито. Хюго беше вдовец, земите от зестрата на Катрин му принадлежаха безспорно. Чифликът с фермата, който се канеше да даде на Катрин, си оставаше негов. Бракът с деветгодишното момиче беше почти уреден, но с богатството на Катрин и подобреното положение на Хюго като вдовец несъмнено можеха да бъдат уговорени по-добри условия.

Пажовете сложиха на масите сладко вино, плодове и тънки бисквити. Алис взе малка чаша със сладко вино и почувства как от него из цялото й тяло се разлива топлина.

— Не ми се струва правилно да ям и да пия, когато нейна светлост току-що е умряла — каза Илайза.

Алис сви рамене.

— Можеш да се присъединиш към Рут в нейното бдение, ако желаеш — каза тя. — Но нещата в замъка ще вървят така, както нарежда негова светлост. На него му се струва правилно — няма да споря.

Илайза кимна.

— Както кажеш — отговори тя, свеждайки очи, за да не гледа студеното лице на Алис.

Лорд Хю погледна зад гърба си.

— Алис? — каза той заповеднически.

Алис се надигна от масата и застана зад стола му, привеждайки се напред.

— Отец Стивън е зает с приготовленията за погребението на Катрин и разпита на старицата, затова ще ми помогнеш в подготовката на съдебното заседание. Ела в стаята ми след около час и можем да подготвим книжата. Съдебните процеси започват тук в два.

— Няма да знам какво да пиша — каза Алис неуслужливо. — Не може ли Дейвид да ви свърши по-добра работа? Или дори негова светлост лорд Хюго?

— Ще ти казвам какво да пишеш — каза твърдо лорд Хю. — Всичко се прави по предварително определен начин. Имаме книга, в която да вписваме обвинението и присъдата. Всеки глупак може да го направи. Ела в стаята ми преди два и ще видиш.

— Да, милорд — каза Алис без особено въодушевление.

— Сега можеш да си вървиш — каза той. Стрелна с бърз поглед бледото й лице. — Да не ти е зле? — попита. — Нали бебето е добре? Нали смъртта на Катрин не те е стреснала прекомерно, не е навредила на детето?

— Не — каза Алис студено. Чудеше се дали да заяви, че е болна и да избегне процесите, но знаеше, че няма да има сили да чака отново в стаята си, без да знае нищо. Разказът на Мери за процеса срещу майка Хилдебранд по обвинение в магьосничество беше толкова оскъден, че беше по-зле, отколкото да не е чула нищо. Алис си каза, че ще седи на масата за жените в задния край на подиума, със сведена глава, записвайки каквото й наредеше лорд Хю, и тогава поне щеше да чуе всичко.

— Достатъчно добре съм, за да присъствам — каза Алис. — Иска ми се да ви бъда от полза.

Лорд Хю кимна, забелязвайки колко бяло беше лицето на Алис, напрежението, което личеше по тъмните сенки около очите й и твърдо стиснатите й устни.

— След това си почини — каза троснато. — Изглеждаш ужасно.

— Благодаря, милорд — каза Алис. — Ще го направя.

* * *

Голямата зала беше натъпкана до пръсване с хора. Те чакаха пред портите на замъка от пладне, чакаха господарите да довършат обяда си и изпият виното си. Масите бяха издърпани и опрени в стената веднага щом обядът приключи, огънят, който гореше непрестанно в огнището, откакто Алис беше дошла за пръв път в замъка, беше изгасен, а пепелта — изметена, за да могат хората да насядат един до друг из цялата централна част на помещението. Пейките и столовете бяха подредени в концентрични кръгове около подиума с господарската маса и претъпкани с хора, седнали плътно един до друг. Зад тях имаше гъмжило от хора, напиращо непрекъснато напред; някои от тях бяха слуги в замъка, мнозина други бяха дошли от Касълтън. В задната част на залата имаше още пейки и хора, застанали върху тях в нестабилни редици, надвесвайки се напред, за да гледат отвисоко, над останалите.

Алис седна при жените, зад господарската маса в задния край на подиума, като се отдръпна до стената. Времето вече не беше хубаво като вчера и тази сутрин слънцето беше посивяло, забулено в мъгли. Залата беше тъмна, макар да беше само два часът следобед. Алис се облегна назад в сенките. Пред нея на масата бяха сложени книгата, в която се записваха присъдите, издавани от лорд Хю всяко тримесечие, две пера и мастилница. Другите жени седнаха с лице към господарската маса, за да оставят на Алис място за писане.

Вратата зад гоблена се отвори и вестителят на лорд Хю, застанал високо в галерията за музикантите оттатък, в далечния край на залата, изсвири един равен тон с рога си. Всички в залата се изправиха на крака, една пейка се прекатури и падна с трясък назад върху нечии пръсти, човекът извика и изруга. Лорд Хю влезе в залата, облечен в най-хубавата си мантия с украсената с кожа яка, и зае мястото си. Хюго го последва и седна от дясната му страна, на обичайното си място, където сядаше да се храни.

— Въведете обвиняемия — каза лорд Хю тихо.

Човекът вече чакаше. Пристъпи напред.

— Джон Тимс, Ваша Светлост — изрече той почтително.

Лорд Хю се озърна.

— Алис! — каза той раздразнено. — Не мога да те виждам там отзад в сенките. Донеси книгата си тук, горе, за да мога да виждам вписванията.

Алис се поколеба.

— Предпочитам… — поде тя.

— Хайде — каза рязко лорд Хю. — Нямаме цял ден. Колкото по-скоро свършим с това, толкова по-скоро ще можем да изхвърлим тази сган от замъка и да им наредим да се залавят отново за работа.

Алис взе книгата си и отиде да заеме мястото на Катрин, от лявата страна на стария лорд. Илайза я последва с мастилницата и перата. Алис се настани и сведе глава ниско над страницата. Помисли си, че в тъмната си рокля и с голямата черна триъгълна шапчица може да остане незабелязана, сливайки се с фона — незначителна, нископоставена помощница.

— Запиши там: Джон Тимс — каза лорд Хю, като посочи с пръст една колонка.

Алис покорно започна да пише. Имаше дълга колона от имена, после — занятието и възрастта, после — обвинението, след това — решението, и после — присъдата. Повечето решения гласяха „виновен“. Лорд Хю не беше човек, който би оправдал някого поради липса на доказателства.

— Неявяване на обучението в стрелба с лък — прочете лорд Хю от измачкан лист хартия пред себе си.

Джон Тимс кимна.

— Виновен съм — каза той. — Съжалявам. Работата вървеше зле, нямах време, а синът ми и чираците също нямаха.

Лорд Хю го изгледа гневно.

— А ако аз нямам време да поддържам войници, и шотландците ни нападнат, или французите ни обявят война, или проклетите испанци решат да ни отправят предизвикателство — тогава какво? — запита той. — Три шилинга глоба. И не пренебрегвайте отново задълженията си.

Алис пишеше бързо.

Следващият случай беше с откраднато прасе, както беше предвидил старият лорд. Обвиняемата, Елизабет Шор, твърдеше, че прасето се вмъквало в двора й и изяждало храната на кокошките, и следователно тя го била хранила безплатно цяло лято. Нейният обвинител твърдеше, че била подмамила животното. Лорд Хю ги остави да се дърлят няколко минути, после плесна с длан по масата и им нареди заедно да угоят прасето, да го убият и да си го поделят: три четвърти от прасето — на собственика и един бут и малко черва — за обвиняемата.

Следващият беше човек, обвинен, че е занемарил поддръжката на пътищата, после — мъж, обвинен в кражба, жена, обвинена в клевета, търговец, обвинен, че продава некачествени стоки, мъж, обвинен в някакво нападение. Алис записваше имената и обвиненията, а хората идваха и си отиваха, отпращани бързо и понякога — със справедлива присъда — от лорд Хю.

— Това ли е всичко? — попита той, когато след време настъпи затишие.

Един служител пристъпи до масата.

— Това са всички обичайни случаи, милорд — каза той. — Не разбрах дали отец Стивън желае да повдигне обвинение срещу старицата от тресавищата край Боус.

Алис вдигна поглед от страницата.

— Пратете да го намерят и го попитайте — каза лорд Хю раздразнено. — Ако не е сигурен, старицата може да бъде освободена. Не искам да бъде преследвана заради някакви дребнави подробности.

Алис отново сведе глава към листа. Хартията й се струваше много бяла, буквите върху страницата — много черни и заострени. Тя преглътна, потискайки надеждата си, и стисна устни, за да не се движат в безмълвна молитва към всички богове, които можеше да я чуят.

Хилдебранд можеше да бъде освободена. Ако я прогонеха от замъка и я пратеха в Касълтън, щеше да е лесно да й изпрати пари и дрехи и да я отпрати нанякъде. На юг може би, или дори на изток, към крайбрежието и към Франция. Сега щеше да е разбрала какви опасности си навличаше с плановете си да работи и да се моли по правилата на Ордена. Алис си помисли, че сигурно я бяха заплашвали, може и да се бяха държали малко грубо с нея. Това сигурно й бе послужило като предупреждение, че светът се бе променил, че сега нямаше място за прекомерна набожност и отдаденост на старата религия. Алис подръпна крайчеца на перото. Хилдебранд сигурно беше разбрала, че старите порядки наистина си бяха отишли. Сега може би щеше да е готова да изживее дните си кротко и спокойно в някоя малка ферма. Алис можеше да намери хора, които да я приютят и да се държат добре с нея. Може би тя щеше да приеме да живее като стара дама, да се припича на слънце край вратата. Сега може би бе помъдряла и се бе научила да поема по лесния път.

Алис вдигна глава: чу как стражите се провикват пред двойните врати на голямата зала. Отец Стивън влезе. Вървеше бавно, с мрачно изражение, пъхнал под мишница книга с кожена подвързия.

Алис почувства как сърцето й започва да бие по-бързо. Огледа лицето на Стивън. Сигурно вървеше така бавно и умислено, защото трябваше да съобщи, че няма повод за повдигане на обвинения. Не беше успял да уличи майка Хилдебранд в престъпление. Нейната начетеност и някогашното й остроумие се бяха оказали твърде много за него. Може би тя дори беше разколебала ревностната му отдаденост на реформираната религия. Алис прикри една лека усмивка.

— Моля, повикайте старицата да отговаря за делата си — каза Стивън. Плъзна книгата с кожена подвързия през масата към Алис и й направи знак да я отвори. — Ето обвинението.

Алис отвори с изстинали пръсти книгата на мястото, отбелязано с червена панделка. Старият лорд се приведе напред, за да види по-добре. Отец Стивън заобиколи до задната страна на подиума, изкачи се по стъпалата и седна на едно столче до Алис в долния край на масата.

Алис погледна записките от Епископския съд в тежката черна книга. Имаше колонки за датата, за името и за занятието. Имаше място за обвинението. Имаше място за решението. Имаше място за наказанието. Алис плъзна поглед по страницата. Имаше безкрайни редици от имена с обвинения във всевъзможни престъпления — от прелюбодеяние до ерес. Навсякъде, където обвинението беше „Ерес“, по протежение на реда се четеше „Виновен“, а по-нататък пишеше: „Изгаряне на клада“.

— Изгаряне на клада — прошепна невярващо Алис.

— Нали виждаш как трябва да го напишеш? — прошепна Стивън окуражително. — А този друг документ, свитъкът, е протокол за всичко, което ще се говори тук този следобед. Ще ти кимам, когато трябва да въведеш бележка, или нещо от този род. Можеш да пишеш на английски, можем по-късно да го препишем на чисто, на латински.

— Направете път за старицата — каза лорд Хю нетърпеливо. Той махна на хората в центъра на залата. — Пуснете я да мине, за Бога! — каза раздразнено. — Нямаме цял ден, за да се занимаваме с това.

Алис се наведе към лорд Хю.

— Не искам да правя това — каза тя настойчиво. — Трябва да помоля да ме извините.

Той погледна надолу към бялото й лице.

— Не сега, не сега — каза. — Да приключваме с това. Това са неприятни дела. Не ми харесват.

— Моля ви — изсъска Алис.

Лорд Хю поклати глава: не слушаше.

— Върши си работата, Алис — каза грубо. — Това е последният случай. Самият аз съм изтощен.

Алис сведе глава над тефтера, изписвайки особено грижливо датата. Усещаше оживлението в залата, чуваше шума, докато войниците влизаха бавно, нестройно, не стегнато, както обикновено, а забавени от нечии накуцващи стъпки.

— Дайте й стол — каза нетърпеливо лорд Хю. — Сложете я да седне, старицата не може да стои. И й дайте малко вино.

Алис не вдигаше глава. Хрумна й безумна мисъл, че ако никога не погледнеше нагоре, ако никога не вдигнеше очи, то никога нямаше да види и майка Хилдебранд, седнала на ниско столче в центъра на голямата зала, заобиколена от зяпащи хора. Ако останеше със сведена глава и не погледнеше нито за миг, тогава това нямаше да бъде майка Хилдебранд. Щеше да бъде някой съвсем друг човек. По различно обвинение. Съвсем различно обвинение. Друг човек.

— Името ви? — Стивън се изправи. Алис не вдигна поглед.

— Хилдебранд от абатството Егълстоун. — Гласът беше различен, стържещ, сякаш гърлото на онази, която говореше, беше разранено. Беше по-плътен, по-дрезгав. И говорът беше различен. Тази старица не можеше да говори ясно, не можеше да оформя думите, фъфлеше на звука „с“ и изричаше останалите думи неясно, гърлено, сякаш правеше гаргара. Алис написа „Хилдебранд“ на отделеното в тефтера място за името на обвиняемия, и си каза, че тъй като това не беше ясният глас на майка Хилдебранд, нито чистият й говор, това не можеше да е тя.

— Не паписткото ви, измислено име, а истинското ви име — каза Стивън. „Като че ли е ядосан“, помисли си Алис, все така свела глава над тефтера. Той не биваше да се гневи на тази старица с възпалено гърло, каквото и да бе сторила.

— Истинското ми име е Хилдебранд — изрече дрезгавият глас и спря, за да си поеме дъх. — От абатството Егълстоун.

— Запиши: „Отказва да съобщи истинското си име“ — вметна Стивън към Алис. Тя с усилие отвори скоба под името, което вече беше написала, после записа — „Отказва да съобщи истинското си име“. Кимна със задоволство. Това не беше гласът на майка й, името й не беше Хилдебранд. Беше съвсем друга жена. Някъде пред нея въпросите продължаваха.

— Била сте монахиня в абатството? — попита Стивън.

— Бях.

— Бяхте ли там в нощта, когато абатството беше разследвано за ерес, папистки ритуали, богопротивни, непристойни дела и богохулство, и затворено?

Из публиката се понесе шепот. Алис не можеше да прецени дали бе породен от възмущение спрямо монахините, или от негодувание към Стивън. Не вдигна очи, за да разбере.

Дълги минути нямаше отговор.

— Бях там, когато абатството беше изгорено — каза уморено гласът. — Нямаше разследване, нямаше никаква непристойност. Беше палеж. Беше престъпно нападение.

Из тълпата премина вълна от трескав шепот и възклицания. Старият лорд стовари дръжката на абаносовия си бастун върху масата пред себе си и извика:

— Тишина!

— Това е лъжа — каза Стивън. — Беше законно разследване на едно опасно гнездо на поквара, безчестие и заблуда. Бяхте прогонени с дим, като влечуги, каквито наистина бяхте.

Възцари се мълчание.

— А къде отидохте, когато побягнахте от правосъдието и милостта? — запита Стивън — Къде бяхте през тези единайсет месеца?

— Няма да отговоря на този въпрос — овладяно изрече дрезгавият глас.

— Беше ви зададен преди, с изтезания — каза Стивън предупредително. — Може отново да ви подложат на разпит.

Алис не вдигаше поглед. В залата беше много тихо.

— Зная — каза гласът с едва доловима въздишка. — Готова съм да умра там, долу.

От тълпата се чу ниско гневно мърморене Алис, скрита зад ръката си, докато се навеждаше над тефтера, вдигна очи за миг. Виждаше първите два реда мъже. Те бяха войниците на самия Хюго, но пристъпваха неспокойно на местата си.

— Запиши: „Прикрива съзаклятници“ — каза Стивън на Алис. Алис записа думите в свитъка.

Стивън смени посоката на разпита.

— Имаше ли други, които също избягаха от правосъдието онази нощ? — попита той. — Други, които се укриват, както се укривахте вие? Които може би са кроили заговор да се срещнат с вас? Които са искали да се съберете?

Настъпи мълчание.

— Коя е „Ан“? — попита Стивън меко.

Потресена, Алис вдигна рязко глава, преди да успее да се спре — и тогава я видя.

Хилдебранд седеше прегърбена на столчето си. Пръстите й бяха разперени върху коленете, сякаш тя се опитваше да задържи сухожилията и костите си заедно, за да не се разпаднат. Старата синя рокля, която Алис й беше дала, беше покрита с петна и пръски от кръв. На подгъва имаше голямо тъмно петно — беше се изпуснала в мъките си. Раменете й бяха странно прегърбени, едната страна на тялото й беше изкривена, там, където рамото беше изкълчено, а после не беше наместено обратно. Краката й бяха боси. По бледата старческа кожа на ходилата й имаше тъмнопурпурни и червени петна, отпечатъци на възлите, с които я бяха пристягали към дибата. Китките й бяха посинели до черно, там, където въжето бе държало ръцете й вързани над главата. По тънките пръсти на краката й имаше петна от кръв. Бяха й изтръгнали ноктите. Ноктите на ръцете също ги нямаше. Окървавените й пръсти бяха разперени като нокти на стар хищник, вкопчени в собственото й тяло, сякаш за да го задържат да не се разпадне, така, както тя се бе вкопчила във вярата си.

При внезапното движение на Алис, Хилдебранд погледна към нея.

Очите им се срещнаха.

Тя разпозна веднага Алис. Окървавената й уста се разтвори в ужасна усмивка. Алис видя наситените, тъмни синини по бузите от металния инструмент, с който бяха държали устата й разтворена, а после, когато ужасната й усмивка стана по-широка, видя, че зъбите й бяха изтръгнати от венците, някои — счупени и оставени като чуканчета, на местата на други имаше тъмни, пълни с кръв дупки. Алис видя усмивката и разбра, че Хилдебранд лесно бе намерила начин да си отмъсти. Хилдебранд нямаше да страда сама. Нямаше да изгори сама.

Алис безмълвно я наблюдаваше. Не каза нищо. Не я умоляваше с очи, не събра една до друга меките си ръце в тайна молба за прошка. Чакаше ужасния миг, в който Хилдебранд щеше да я назове като своя съучастница и избягала монахиня. Доказателството беше налице. Тя носеше роклята на Алис, в колибата имаше храна от замъка. Алис чакаше да бъде назована и Хилдебранд да й отмъсти за болката от разочарованието, за болката от изтезанията.

Бледосините очи на Хилдебранд в насинените си напрегнати орбити дори не трепнаха.

— Никой не е заговорничил заедно с мен — каза тя, с по-ясен глас. — Бях сама. Винаги. Съвсем сама.

— Коя е Ан? — повтори Стивън.

Майка Хилдебранд се усмихна, гледайки право в Алис: старческото й лице представляваше ужасяваща, беззъба маска.

— Света Ан — излъга тя без колебание. — Зовях света Ан.

Алис бе свела глава и пишеше сляпо дума след дума.

Старият лорд се наведе напред и подръпна расото на Стивън.

— Свършвай с това — каза той. — Не ми се нрави тази тълпа.

Стивън кимна, изправи гръб и извиси глас, така че почти викаше.

— Настоявам пред този съд да се отречете от заблудената си вярност към папата и да потвърдите верността си към краля, негово величество Хенри VIII, и вярата си в неговата света англиканска църква.

— Не мога да сторя това — отвърна изнуреният глас.

— Предупреждавам ви, че ако не се покаете сега, ще бъдете призната за виновна в ерес спрямо светата англиканска църква и ще бъдете изгорена на клада заради греховете си, а след това ще горите във вечните мъки, в ада — изрече Стивън, сипейки думите буйно като градушка.

— Запазвам вярата си — каза Хилдебранд тихо. — Очаквам своя кръст.

Отец Стивън погледна несигурно към лорд Хю.

— Да се преборя ли с нея за душата й? — попита той.

— По всичко личи, че тя се е борила достатъчно — каза старият лорд язвително. — Аз ще произнеса присъдата й, нали?

Отец Стивън кимна и седна.

Лорд Хю стовари бастуна си върху масата.

— Този съд отсъжда, че сте виновна в държавна измяна към негово величество Хенри VIII, и сте виновна в ерес спрямо светата англиканска църква — каза той бързо. — Утре сутринта на зазоряване ще бъдете отведена оттук до мястото за екзекуция, където ще бъдете изгорена на клада за престъпленията си.

Алис пишеше сляпо, без да вижда нищо, без да чува нищо, наблюдавайки как перото се движи по хартията. Чувстваше очите на Хилдебранд върху себе си, чувстваше как старата жена я призовава със силата на волята си да вдигне очи, да си размени един поглед с нея. Чувстваше как я притиска нуждата на Хилдебранд двете да се погледнат в лицата още веднъж, без измама, без преструвки, всяка съзнавайки ясно каква е наистина другата — така ясно и открито, както когато Алис беше малкото дете в градината, в което Хилдебранд бе видяла дъщерята, която никога нямаше да има.

Алис знаеше, че Хилдебранд чака един поглед от нея. Един открит поглед на разкаяние, на прошка, на освобождение.

На сбогуване.

Алис остана със сведена глава, докато чу как извеждат старицата. Не пожела да я погледне. Така и не каза „сбогом“.

* * *

В съня си долових тежката, лъхаща на сяра, миризма на минаваща вещица, издърпах гладките бродирани чаршафи над главата си, и прошепнах: „Света Дево, Богородице, моли се за нас“, за да ме защити тя от изпълнения ми с ужас кошмар. После чух викове и ужасяващия пукот на алчни пламъци, събудих се с глухо блъскащо в гърдите ми сърце, седнах в леглото и уплашено огледах белосаните стени на стаята си.

Стените бяха оранжево алени от потрепващата светлина на отразени пламъци, дочух глухото, възбудено жужене на чакащата тълпа. В скръбта и объркването си бях спала твърде дълго — бях спала твърде дълго и те бяха натрупали подпалките около стъпалата й, и вече ги бяха запалили. Сграбчих наметката си и изтичах боса през отворената врата на стаята си, навън, в галерията за жените, където светлината блестеше ярко през цветното стъкло на еркерния прозорец, а през отворения прозорец, край който се бяха събрали жените, нахлуваше дим. Илайза Херинг се обърна към мен — едната страна на лицето й беше озарена от ярко горящия огън навън — и каза: „Викахме ви, но бяхте дълбоко заспала. Елате бързо, лейди Алис, пламъците я подхванаха“.

Не казах нищо, а хукнах към вратата, надолу по витите стълби, и навън — във вътрешния двор.

Бяха издигнали клада за нея в квадратната, пълна с камъни яма пред тъмничната кула, и бяха натрупали в основата на купчината сухи подпалки, а отгоре — наръчи дърва, за да горят ярко и силно.

Пред огъня стояха войниците, слугите, лорд Хю, свещеникът Стивън и моят Хюго. Но не бяха позволили на хората от града да се приближат, боейки се от гнева им. Хюго се обърна и ме видя на прага: косата ми се вееше, свободно пусната, очите ми бяха изцъклени от страх. Той протегна ръка да ме повика, понечи да тръгне към мен, но аз бях твърде бърза за него.

Затичах през вътрешния двор към огъня, към пламъците, и през трептящия от горещина въздух видях бялото, измъчено лице на Хилдебранд. Вятърът духаше от запад — чист вятър, който носеше мирис на дъжд — и не позволяваше на пламъците да стигнат до мен. Започнах да лазя тромаво, като дете, което се катери по скала, по широко разстланите подпалки, а после — нагоре по сноповете дърва и пръчки, до централния стълб, после сграбчих слабото й, измъчено тяло през коленете, успях да стъпя здраво на крака, изтеглих се нагоре и я прегърнах през кръста.

Ръцете бяха вързани зад гърба, тя не можеше да ме прегърне. Но обърна лице към мен и насинените и очи бяха пълни с любов. Не казваше нищо, мълчеше, сякаш я бе обзел покой, като в безмълвното око на бурята, докато пламъците се прокрадваха по-близо, навсякъде около нас, като езици на гладни змии, а аз се задушавах от виещия се дим и губех свяст от горещината и от ужаса.

Дълбоко в корема ми бебето се бунтуваше и се бореше, сякаш също можеше да почувства горещината, сякаш също искаше, повече от всичко на света, да живее. Погледнах през трептящия въздух и дима, и видях бялото, ужасено лице на Хюго да се обръща към мен, и се опитах да накарам устните си да изрекат: „Сбогом“, но знаех, че той не може да ме види както трябва. Зрението му бе твърде замъглено, изневеряваше му бързо. Не можа да ме види, когато му казах „Сбогом“.

Прегърнах я здраво през кръста, опитах се да стоя неподвижно като жена, чиято вяра й дава кураж. Нямаше полза. Вързопите сухи дърва под краката ми се разместваха, пламъците тръгваха отдолу и езиците им се издигаха нагоре. Пристъпвах от крак на крак в глупашки танц, напразно опитвайки се да спася босите си крака от болката на изгарянето.

— Алис! Скачай! — изкрещя Хюго. Удряше пламъците с наметалото си. Стивън беше зад него и крещеше да донесат вода, за да потушат огъня. — Отскочи! — изкрещя пронизително Хюго.

Старият лорд стоеше плътно зад него, протегнал ръце към мен.

— Слез, Алис! — извика ми той. — Махни се!

После Хюго се хвърли покрай баща си към пламъците, но Стивън и още няколко мъже го дръпнаха обратно. Видях ги как се борят с него, докато изплашено пристъпвах от един крак на друг, а горещината се стелеше около мен като драконов дъх. През маранята виждах как лицето на Хюго ме гледа, как устата му зове името ми, видях в очите му ужаса, че ще ме изгуби, и тогава разбрах — може би за пръв път — че той ме беше обичал. И че за малко — Бог е свидетел, само за съвсем, съвсем малко — и аз го бях обичала.

Извърнах лице от него, от замъка, от всички тях. Облегнах глава на слабото рамо и обвих по-здраво ръце около кръста й. Пламъците се бяха издигнали с потрепване до задния край на кладата и опърленото въже, което пристягаше китките зад гърба, изведнъж се разпадна. Осакатената й, измъчена ръка замилва косата ми, отпусна се на главата ми в благословия. И въпреки парещата болка в краката и горещия дим в гърлото ми, въпреки непрестанното, безсмислено пулсиране на страха из цялото ми тяло, аз се почувствах спокойна — най-сетне намерила покой. Защото най-сетне знаех къде ми е мястото, и защото най-накрая бях открила обич, която нямаше да предам.

Последното, което почувствах, по-силно дори от стария си, постоянен ужас от огъня, бяха ръцете й, които ме обгръщаха, и гласът й. Тя изрече:

— Дъще.