Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wisewoman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
egesihora (2015)
Корекция и форматиране
maskara (2016)

Издание:

Автор: Филипа Грегъри

Заглавие: Вещицата

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Еднорог“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-109-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1799

История

  1. — Добавяне

Глава 21

През цялата следваща седмица и през седмицата след това, Катрин беше ленива и уморена. Сутрин жените, които й прислужваха, намираха възглавницата й влажна от пот и сълзи. Нощем спеше лошо, сънувайки отдавна починалата си майка и баща си, който бе наклеветен, че е говорил предателски думи против краля, и бе умрял в студените килии на тъмницата в Йорк, в очакване на процеса срещу него. Денем скърбеше за Морах — за единствената приятелка, която си беше създала през всички години, които бе прекарала като повереница на лорд Хю и съпруга на младия Хюго. Сякаш загубата на Морах се беше прибавила към всички загуби, които бе понесла през живота си, и скръбта й заради всички тях беше преляла и се процеждаше от очите й, между краката й, от самите пори на кожата й, в постоянна, неспирна, студена влага.

Катрин, която се държеше тиранично с дамите си и грубо със слугите, спря да дава заповеди или да предявява искания. Алис нямаше нищо какво друго да прави, освен да седи с Катрин сутрин, преди обяда, а после отново следобед, когато Хюго излизаше да язди сам. Катрин пиеше много билково вино — френско червено вино — за което Алис я уверяваше, че ще укрепи кръвта й, а на обяд и вечеря лапаше като прасе в кочина, с безсрамна лакомия. Замаяна и сънлива от виното, оригваща се от изобилната и пикантна храна, и отпаднала, докато навлизаше в петия месец на бременността си, Катрин дремеше на леглото си всеки следобед, и заспиваше веднага след вечеря. Ако Хюго пожелаеше, двамата с Алис можеха да бъдат заедно цял следобед и цяла вечер, докато жена му дремеше, а след като тя потънеше в пиянски сън — и цяла нощ.

А той имаше желание, и то какво. Земният корен упражняваше мощната си магия почти всеки ден и Алис откри, че той имаше нужда от все по-малки и по-малки дози, за да потъне в своите похотливи блянове. Когато изплуваше от тях, със замъглени очи и отпуснати мускули, винаги казваше на Алис, че тя е неговата любима, неговата единствена любов. След месец на замаяно, изпълнено с халюцинации любене той изглеждаше толкова пристрастен към самата Алис, колкото и към земния корен. Не беше нужно тя да плете блянове и фантазии — нейният мирис, вкусът й, насладата, която му доставяше тялото й, стигаше, за да го хвърли в трескава похот. Алис го беше хванала като в капан в гъстите, непроходими гори на собствените му желания и Хюго изобщо не се бореше да се освободи.

— Хвана го на въдицата си, нали? — попита я старият лорд една сутрин, докато тя гледаше как Хюго прекосява вътрешния двор под прозореца на кръглата кула.

— Милорд? — попита тя, без да се обръща. Сега, когато гледаше Хюго, сърцето й се стопляше от сладка искрица на чувство за собственост: сега Хюго беше неин, никоя друга жена дори не го изкушаваше. На мигновените му изблици на похот, на безгрижното удовлетворяване на страстта му в тъмни входове беше сложен край, всички жени в замъка го знаеха. Хюго беше увлечен, луд по мистрес Алис. Единствената жена, която не го знаеше, бе лейди Катрин.

— На въдицата си — повтори старият лорд. — Захапа кукичката, оплете го в мрежата и го измъкна на сушата. Много ли се мята той в мрежата, хубава Алис? Или е от онези, по-студенокръвните — стигат му и два тласъка?

Алис се изкикоти неволно.

— Тихо — каза тя. — Не подобава да се говори така за младия лорд.

— А той продължава ли да говори за Лондон? — попита настойчиво старият лорд. — Казва ли, че смята да отиде в двора и да ме изостави? Споменава ли онова свое проклето плаване?

Алис се усмихна с гордост.

— Ни най-малко — каза тя. — Пътуването все още занимава ума му, още е решен да получи хилядата паунда. Но с кораба ще отплават други, сега той няма да напусне замъка. Мога да го задържа.

— Задръж го, докато онзи кораб потегли от пристанището, и ще имаш моята признателност — изръмжа старият лорд. — Можеш ли да го задържиш до следващата пролет?

— Той няма да ме остави, докато нося неговото дете — каза Алис. — Освен това познавам Хюго: когато види сина, с който ще го даря, той няма да може да се откъсне от нас. Ще го опазя заради вас, милорд.

Лорд Хю кимна.

— Погрижи се да го направиш — каза той. — Но недей да му пречиш да управлява земите. Трябва да ги обикаля, да разговаря с хората. Понякога на пазарите ни лъжат с налозите, които ни дължат. Някои ферми изостават с плащането на наема вече месеци наред. Арендатори умират, женят се, раждат, променят сумата на наемите си и не ни плащат такси. Във всяко село има агент, който ни докладва и ни събира налозите. Всеки от тях взема дела си от онова, което по право е наше. Строи се новата му къща, и аз съм сигурен, че работниците нарочно не бързат. Редно е той да налага навсякъде правата ни, а не само да наднича под полата ти, Алис.

Алис поклати глава.

— Катрин е тази, с която той седи през деня — каза тя. — Бих излизала да яздя с него, какво би било по-добре за всички нас от това не само неговите очи и уши да следят за всичко наоколо, а и моите? Но Катрин го задържа у дома през часовете, които той преди прекарваше извън замъка. Ако негодувате, че той занемарява работата си по вашите земи, тогава Катрин е тази, която би трябвало да вините.

Старият лорд се намръщи.

— Още ли е болнава? — попита той нетърпеливо. — Какво я мъчи?

Алис сви рамене.

— Отпаднала е — каза тя. — Чувства се слаба. Храни се, за да поддържа силите си, но колкото повече яде, толкова повече натежава и толкова по-ленива става. Като че ли силите и жизнеността й се топят. Може би ще се почувства по-добре, когато времето се затопли. Тя има нужда от слънце. И още тъгува за Морах.

Старият лорд присви и повдигна раздразнено рамене, заприличвайки на ядосана хищна птица.

— Липсва й старата вещица, така ли? Би трябвало да се срамува от себе си.

Алис се усмихна слабо.

— Странно е, нали? — каза тя. — Бихте си помислили, че скърби за родната си майка. А аз, която съм отгледана от Морах, я познавам такава, каквато наистина беше, и не скърбя кой знае колко. — Тя замълча, после допълни: — Сякаш аз съм благородна дама и господарка на замъка, а не тя.

Старият лорд лукаво повдигна вежда и я изгледа.

— Не — каза той кратко.

Алис го погледна.

— Не си го и помисляй — посъветва я старият лорд. — Радвай се на това, което спечели, мистрес Алис. Стигна до толкова високо положение в този замък, колкото беше възможно. Приятно ми е да бъдеш около мен, Хюго е луд по теб, сега дори Катрин те харесва и се нуждае от теб, пък носиш и в утробата си моя внук. Но ако се опиташ да преобърнеш естествения порядък, ако се опиташ да си пробиеш път в средите на знатните, ще наредя да те изхвърлят обратно на бунището. Тук не е кралският двор. Не можеш да натрупаш състояние, като лежиш по гръб.

Сините очи на Алис проблеснаха остро от гняв, но тя не каза нищо.

— Чуваш ли ме? — настоя старият лорд.

— Чувам ви — каза тя спокойно.

— Запази амбициите си за своя син — напомни й старият лорд.

Алис му се усмихна.

— Както желаете, милорд — каза тя вежливо. — Какво дете ще бъде той!

— Да — каза старият лорд, все още раздразнен. — Позвъни за отец Стивън, искам да ми чете. Липсваше ми, докато беше на път, далеч от нас.

— Аз ще чета — предложи Алис, като тръгна към масата и книгите.

— Искам отец Стивън — каза старият лорд. — Искам мъжки глас. Жените са нещо хубаво, стига да си знаят мястото, Алис. Но човек може да се умори от тях.

— О, да — съгласи се Алис. — Понякога много се уморявам от бъбренето в галерията — такива клюки и глупости! Такава врява вдигат тези глупави жени, които нямат какво друго да правят, освен да ядат и да стават все по-дебели и мързеливи. Веднага ще ви доведа отец Стивън, и ще изпратя Хюго при вас, когато се прибере у дома. Той може да ви разкаже за новата къща, днес отиде да нагледа строителите.

Старият лорд се ухили иронично, забелязвайки как Алис бе преобърнала оплакването му.

— Умна малка уличница — каза той тихо.

Алис се усмихна в отговор, направи му прелъстителен реверанс, и бързо излезе от стаята.

* * *

В галерията за жените Катрин не беше станала от леглото си, макар че наближаваше пладне и беше време за обяд. Рут беше в стаята й и й показваше една след друга различни рокли. Катрин раздразнено отхвърляше всички с махване на ръка.

— Не ми стават — каза тя. — Това бебе става все по-едро и по-едро. Трябваше да ги преправиш, трябваше да отпуснеш шевовете, Рут. Казах ти да го направиш, а ти си мързелива и немарлива.

Рут поклати глава.

— Наистина ги преправих, милейди — каза тя тихо и уплашено. — Преправих ги, както ме помолихте. Но това беше миналата седмица, милейди. Изглежда, че сте наедряла още в талията.

Катрин въздъхна и се облегна назад.

— Издувам се като мехур — каза тя жаловито. — Това бебе ме изтощава. — Тя стрелна с поглед Алис, която стоеше на прага, и попита жално: — Не можеш ли да ми помогнеш, Алис? Толкова съм уморена.

— Добре ли се храните, имате ли апетит? — попита Алис, като пристъпи напред и положи длан върху челото на Катрин. Кожата й беше мазна и влажна. Катрин обърна лице към Алис.

 

 

— Толкова си хладна — каза тя. — Ръцете ти са толкова хладни и благоуханни. Иска ми се да можеше да ми е хладно.

— Изпихте ли греяното вино с подправки? — попита Алис. — Изядохте ли си бисквитите?

— Да — въздъхна Катрин. — Но не се чувствам гладна, Алис. Не искам да обядвам.

— Трябва да ядете — прекъсна я Илайза Херинг. — Трябва да поддържате силите си, милейди.

Алис кимна.

— Тя е права, милейди. Трябва да мислите за бебето. И да поддържате собственото си здраве. Трябва да се храните.

— Болят ме краката — оплака се Катрин.

Алис отметна назад завивките на леглото. Глезените на Катрин бяха отекли и порозовели, прасците й, коленете, дори бедрата, бяха заприличали на сюнгери от натрупалата се тлъстина, а кожата беше бяла и подпухнала.

— Трябва да ходите — каза Алис. — Трябва да ставате и да се разхождате всеки ден, милейди. Да се разхождате на чист въздух, или дори да яздите. Можете да яздите някой бавен и кротък кон.

Катрин извърна глава от прозореца, където небето синееше, а по него се плъзгаха няколко ивици бели облаци, които вятърът отвяваше на изток.

— Прекалено съм уморена — каза тя. — И ти казах, Алис, болят ме краката. Що за лечителка си? Когато ти казвам, че ме болят краката, ти ми нареждаш да ходя! Ако ти кажа, че съм сляпа, ще ми кажеш ли да гледам по-внимателно?

Алис се усмихна съчувствено.

— Бедната Катрин — каза тя със сладък глас.

Рут се ококори, когато чу Алис да нарича Катрин с кръщелното й име, но лицето на Катрин светна.

— Морах ме наричаше така — каза тя печално. — И помня как майка ми ме наричаше така — „бедната Катрин“.

Алис кимна.

— Знам. Бедната, бедната Катрин — каза тя нежно.

— Чувствам се толкова уморена! Чувствам се толкова нещастна! — избухна Катрин. — Откакто Морах си отиде, имам чувството, че нищо не си заслужава усилието. Не мога да си направя труда да стана от леглото, не мога да си давам труд да се обличам. Иска ми се Морах да беше тук. Иска ми се тя да беше още тук.

Алис хвана ръката на Катрин и я потупа леко.

— Знам — каза тя. — Знам. И на мен ми липсва.

— А Хюго дори не го е грижа! — възкликна Катрин. — Казах му колко много ми липсва тя, а той казва, че тя била просто една бедна старица и ако ми трябва някоя селянка, в земите ни имало хиляда като нея. Той не разбира!

Алис поклати глава.

— Мъжете не разбират — каза тя. — Морах беше много мъдра жена, жена, която беше видяла много неща и разбираше света. Но тя ме научи на всичките си умения, Катрин. А аз ще бъда тук през цялото време. Не мога да заема нейното място в сърцето ви, но всичко, което тя можеше да направи за вас и бебето ви, ще го направя аз, когато му дойде времето.

Катрин подсмръкна и затършува за кърпичката си.

— И не трябва да ставам за обяд, нали? — попита тя. — Чувствам се толкова отпаднала. Предпочитам да се храня тук.

Алис поклати глава, все още усмихната.

— Не, разбира се, че не — каза тя нежно. — Станете утре и се поразходете, когато се почувствате по-силна, но залата е шумна и претъпкана, а хората ви следят с такива любопитни погледи! Не е нужно да слизате на обяд, ако не искате. Здравето ви е по-важно от всичко друго.

— Казаха ми, че седиш със стария лорд? — попита Катрин. — Когато ме няма?

Алис кимна.

— Той ме помоли, и аз помислих, че така е най-добре — каза тя. — Той е своенравен човек и пожелае ли нещо, се стреми да го постигне. Не исках да настоява за вашата компания и тази на младия лорд. Знаех, че вие двамата искате да се храните сами тук горе. Помислих си, че ако разговарям със стария лорд, та да бъде в добро настроение, той няма да настоява вие да слезете долу.

Катрин кимна.

— Благодаря ти, Алис — каза тя. — Харесва ми да вечерям с Хюго тук горе. Уморявам се от това слизане в залата. Гледай старият лорд да е в добро настроение, та да можем ние с Хюго да оставаме насаме.

Усмивката на Алис беше сестринска.

— Разбира се, Катрин — каза тя. — Разбира се.

* * *

Следобеда, когато Катрин беше сънлива от обилния обяд и твърде много вино, Алис срещна Хюго в галерията на жените и го попита дали може да отиде с него да види новата къща.

— Не можем ли да отидем в стаята ти? — попита той полугласно.

Алис поклати глава.

— Жените на Катрин ще бъдат тук цял следобед — каза тя. — Ще трябва да почакате до довечера, милорд!

Хюго направи гримаса.

— Много добре — каза той. — Можеш да яздиш малкото сиво муле, или някое от товарните кончета.

Алис наметна раменете си с пелерина.

— Какво ще кажеш за кобилата на Катрин? — попита тя. — Достатъчно кротка е, нали?

Хюго се поколеба за момент.

— Да — каза той. — Катрин не е яздила от месеци, но един от конярите разхожда кобилата всеки ден.

— Тогава ще яздя нея — каза Алис.

Хюго се поколеба отново.

— Катрин може да се обиди — каза той.

Алис пристъпи малко по-близо, така че той да усети уханието на парфюм от косата й, и повдигна лице към него.

— Много от онова, което притежава Катрин, доставя удоволствие и на мен — каза тя с копринен глас. — Голямо удоволствие.

Хюго бързо хвърли поглед наоколо. Рут седеше до огнището и шиеше. Когато срещна погледа му, тя отново сведе глава над работата си и ожесточено започна да прави бодове.

— Не ме дразни, Алис — каза той едва чуто. — Или ще оскърбя съпругата си, като те съборя и те обладая на прага на спалнята й.

Очите на Алис се присвиха и тя се усмихна.

— Както желаете, милорд — прошепна тя с нисък глас. — Знаете, че ви желая. Чувствам как овлажнявам само при мисълта за вас.

Хюго възкликна, обърна се и взе наметалото си.

— Ще заведа мистрес Алис да види новата къща — каза той кратко на Рут. — Трябва да й продиктувам някои нареждания за строителя, за да ги напише.

Рут стана и направи лек реверанс, но остана със сведена глава, сякаш се боеше да забележи желанието по лицата им.

— Кажи на жена ми, когато се събуди, че ще се прибера у дома навреме, за да вечерям с нея — каза Хюго. — Ще изпратя Алис да се прибере преди мен, след като си свърши работата.

Рут кимна.

— Да, милорд — каза тя.

Хюго се обърна и излезе с широки крачки от стаята.

— Ще поръчам да приготвят конете — каза той през рамо.

— Наредете им да оседлаят кобилата на Катрин — каза Алис. — Не харесвам товарните кончета.

* * *

Алис седеше неспокойно на седлото, докато кобилата премина кротко през подвижния мост и тръгна надолу по малкия хълм по пътя, който водеше към града. Беше яздила често товарните кончета от конюшнята, но крачките на по-едрата кобила бяха по-дълги, тя се люшкаше по-силно, а земята й изглеждаше много далече. Стиснала зъби, Алис съжаляваше за суетата, която я беше накарала да настоява да язди кобилата на Катрин.

От двете страни на пътя, хората се обръщаха да гледат преминаващите коне, жените неохотно се снишаваха в реверанси, а мъжете сваляха шапките си. Хюго се усмихваше ту на една страна, ту на друга, сякаш тези знаци на уважение бяха поднесени доброволно. Алис, готова да се пръсне от гордост, гледаше право напред, сякаш беше прекалено важна и високопоставена, за да ги вижда или чува.

На ъгъла на улицата беше спряна двуколка, от която продаваха прясна риба. Алис видя едно момиче, приблизително на нейната възраст, около седемнайсетгодишно. Девойката бе босонога, с кафяв шал около раменете и мръсна сива рокля отдолу. В полата й се беше вкопчило едва проходило дете с бледо лице, а на хълбока си носеше друго дете. По лицето й имаше рани, а окото й беше заобиколено от тъмна синина. Косата й, несресана и немита, висеше в дебели плитки на раменете й. Тя направи лек реверанс, когато те двамата и слугите им минаха с конете си покрай нея. Хюго дори не я погледна.

„Това можеше да съм аз“ — помисли си Алис, с безстрастно лице, вперила очи право напред. „Това можеше да съм аз — омъжена за Том, приемаща юмруците и похотта му. Това можеше да съм аз — ученичка на Морах, вечно мръсна, вечно бедна. Това можеше да съм аз — болнава, постоянно бременна, изтощена. Каквото и да съм сторила, за да го избегна, си е заслужавало“.

Пред нея Хюго яздеше уверено и с лекота. Синьото му наметало се диплеше надолу, в тон с наситеното синьо на издутите му отпред панталони и подплатения му син жакет с прорези. Черните му ботуши за езда бяха от най-хубава кожа, добре лъснати. С парите, дадени за сините му велурени ръкавици със златната бродерия, всяко семейство в този град би могло да се изхранва в продължение на месеци. Алис гледаше гърба му, разкъсвана между желание и негодувание. Той се обърна на седлото и попита:

— Добре ли върви кобилата?

Алис му хвърли най-сияйната си усмивка.

— О, да — каза тя уверено. — Трябва да ми купиш моя собствена, Хюго. Дореста, също като твоя кон.

Хюго кимна разсеяно.

— Не си виждала новата къща преди, нали? — попита той.

Алис се поколеба и го остави да смени темата.

— Не — каза тя. — Видях плановете, когато ги чертаеше. А после съм виждала писмата от онези хора в Лондон, които проектират къщи по новата мода.

Хюго кимна.

— Чудесна къща е — каза той. — Копахме дълбоко в земята, така че ще имаме големи изби, в които ще държим храната на хлад дори през най-горещите лета.

Алис кимна. Калдъръмената настилка на града свършваше рязко. Тръгнаха по стария римски път, който водеше на север. Конете вървяха по-равномерно по този лесен терен и Алис започваше да свиква с дългите крачки на кобилата.

— С южно изложение е, заради слънчевата светлина — каза Хюго. — Построена е във формата на буквата „Н“, а входната врата е разположена точно в средата. Отляво след входа има салон за Катрин и нейните дами. Изобщо няма голяма зала, няма голяма трапезария за всички. Няма вече да се храним заедно с войниците и прислугата.

Алис се усмихна.

— Това ще бъде голяма промяна — каза тя.

Хюго кимна.

— Такива са новите порядки — каза той. — Извън Лондон вече не строят замъци за благородниците, а само къщи, красиви къщи с широки, прекрасни прозорци. Кому е нужна цяла орда слуги — цяла собствена армия? Винаги ще обучавам селяните във военно изкуство, винаги ще имам на свое разположение хора, които мога да призова в случай на война. Но не ни е необходим голям замък, готов всеки момент за обсада. Времената са мирни. Вече и шотландците, и пограничните разбойници не идват толкова далече на юг.

— И така спестяваш пари? — подхвърли Алис закачливо.

Хюго се ухили невъзмутимо.

— И в това няма нищо лошо! — каза той. — Баща ми е свикнал да разсъждава постарому, да вярва, че силата на един човек може да се измерва само с броя на хората, които са длъжни да го следват, когато тръгне на война. Бих предпочел да бъда господар на плодородна земя. Бих предпочел да плавам с кораби по моретата. Бих предпочел да накарам хората, на които плащам, да работят за мен — да работят всеки ден, не да лентяйстват в помещението на стражите за в случай че ми потрябват след година.

Алис кимна.

— Въпреки това ще имаш домашна прислуга — каза тя. — И някаква свита.

— О, да — каза Хюго. — Няма да искам от Катрин сама да приготвя вечерята си!

Алис се усмихна.

— Не, не мога да си представя Катрин да работи, за да се изхранва — каза тя.

— Ще имам домашна прислуга и коняри за конюшните, а Катрин ще задържи дамите си, и Дейвид ще остане с нас, разбира се. Но войниците могат да си вървят, а също и ковачът, началникът на конницата, ще премахна и пекарницата, и кръчмата. Можем сами да си приготвяме ейл и да си печем хляб, но вече не е нужно да храним целия замък.

Алис кимна.

— Новата ти къща ще бъде само за теб — каза тя. — Само за теб и за хората, които избереш да държиш край себе си.

Хюго кимна.

— Ще се отърва от хрантутниците, които не правят нищо, за да се издържат, а само ядат и безделничат — каза той.

Алис се засмя — лек, кръшен смях.

— Тогава ще трябва да разчистиш женската галерия! — възкликна тя. — Защото там се безделничи и се яде повече, отколкото където и да е другаде в замъка!

Хюго се ухили.

— Ще видя дали Катрин може да се задоволи с по-малко дами — каза той. — Но не бих желал да я лишавам от подобаваща компания.

Алис сви рамене.

— Напоследък тя не изпитва особено удоволствие от нищо — каза тя. — Не прави нищо друго, освен да лежи в леглото си, да въздиша и да яде. Не е шила в галерията от дни. Става само за да се храни с теб. Хюго, не знаеш колко ленива е станала.

Хюго се намръщи.

— Това едва ли е добре за детето — каза той.

Алис поклати глава.

— Многократно я умолявах да направи усилие, да стане от леглото и да се разходи малко, дори да е само из галерията. Времето става по-ясно и хубаво, тя може да седи в градината и да диша чист въздух. Но тя не иска. Чувства се уморена през цялото време и плаче за Морах и за родителите си. Ще трябва да бъдеш търпелив с нея, Хюго. Тя е стара за зачеване на първо дете, и е била безплодна в продължение на много години. Тялото й не е младо, гъвкаво и силно. А и нравът й е меланхоличен.

В продължение на няколко минути цареше мълчание.

— Да пуснем ли конете в лек галоп? — попита Хюго рязко. — Можеш да се справиш с коня на Катрин, нали?

Алис се засмя.

— Чувствам се така, сякаш тази кобила е моя собствена — каза тя. — Разбира се, че може да яздим в лек галоп. Не съм ли ти казвала, че не се боя от нищо, когато сме заедно?

Хюго й се усмихна в отговор.

— Е, аз се боя достатъчно, за да искам да те опазя, когато носиш моя син — каза той.

Алис поклати глава:

— Той е на сигурно място в утробата ми — каза тя. — И никога не съм се чувствала по-добре или по-щастлива в живота си. С твоята любов имам всичко, което някога съм искала. Мога да яздя в лек галоп! Чувствам се така, сякаш мога да полетя!

Хюго се засмя и докосна леко ловния си кон с пети. Едрият кон в миг се устреми напред. Кобилата на Алис го последва незабавно и препусна бързо напред. Алис подскачаше на седлото, вкопчена в лъка му, молейки се Хюго да не погледне назад и да я види пребледняла и изплашена.

Не я видя. Яздиха няколко минути така по пътя, слугите се движеха в лек галоп зад тях. После Хюго дръпна поводите и дорестият кон и кобилата спряха рязко. Алис политна напред към шията на кобилата. Тя се хвана здраво за седлото, надигна се с усилие и се намести отново.

— Ето — каза той. — Тук ще бъдат портите. Ще вдигна голяма стена навсякъде около землището и ще оставя земята вътре както си е: дървета, храсти и трева. Ще оставя вътре зад стената да се разхождат елени, може би дори глигани, за да мога да ходя тук на лов. Тук, край портите, ще има къщичка за вратаря. Никакво помещение за стражите, никакви войници. А оттук ще тръгва алея към входната врата.

Той посочи пред тях. Алис видя двайсетина мъже, които копаеха и пренасяха пръстта.

— От тухли ли ще бъде къщата, или от камък? — попита Алис.

— Колоните на къщата са от камък, но фасадата ще бъде от тухли — каза Хюго гордо. — Тези тухли са красиви, в топъл цвят. Изглеждат добре на фона на камъка. Правят тухлите и ги пекат тук.

— А камъкът? — попита Алис небрежно, като се оглеждаше наоколо.

— От абатството — каза Хюго. — Поръчах да докарат камъните тук. Някои от тях са с красиви изваяния по тях. Ще използвам също и плочите от покрива им, и някои от гредите, които не бяха изгорени. Ще ти бъде ли забавно, Алис, да се любим под покрива на монахините?

Алис почувства как кожата й изстива. Извърна се.

— И не е далече от реката — каза тя. Гласът й беше напрегнат, но Хюго не забеляза нищо.

— Може да я отклоня, да я препреча с бент, и да направя няколко езерца — каза той. — За риболов и за наслада. Обичам шума на водата. Това е единственото нещо, което ще ми липсва, когато напуснем замъка — шумът на реката.

Алис кимна.

— Ще трябва да имаш и хубави градини — каза тя. — Ще наглеждам засаждането на лехи с билки и подправки, и на друга, истинска градина с красиво подрязани живи плетове. Трябва да има още овощна градина и птичарник!

Хюго се засмя.

— Да, ще го направиш — каза той.

— И помещение за приготвяне на отвари — каза Алис. Мислено усети чистия, лек мирис на помещението за приготвяне на отвари в манастира. — Ще имаме градина с лечебни растения, билкова градина, и помещение за приготвяне на отвари, където ще приготвям лекарства за теб и мен, и за нашето семейство.

— Можеш да вземеш някои от пособията на монахините — каза Хюго. — Много от нещата бяха изнесени непокътнати. Чукала и хаванчета, и мерителни стъкленици, и други подобни. Също и няколко хубави стъклени бутилки със златни надписи.

Алис почувства как устата й пресъхва. После кимна, отметна глава назад и се засмя — висок, безразсъден смях.

— Да — каза тя. — Защо не! Можем да използваме всичко, което монахините са имали и което си взел от тях. Защо да се пропилява? Защо трябва нещо да се съсипва? Нека вземаме всичко, което ни трябва, докато направим къщата точно каквато я искаме!

Хюго скочи от коня си и протегна ръце към нея. Алис се плъзна от коня си и се облегна на него, когато той я прегърна плътно.

— Обичам те, Алис — каза той. — Обичам жаждата ти за живот. Би откраднала дори ризата на някоя стара монахиня, нали — ако имаш нужда от нея?

Алис погледна нагоре, към смуглото му усмихнато лице.

— Бих го сторила — каза тя. Изведнъж я обзе яростна, опустошителна радост. — Не мога да търпя монахините — вечно се изповядват и се пазят, и избягват греха. Искам да живея сега. Искам да имам своите радости и удоволствия сега. Ако съм прокълната грешница, тогава поне ще приема наказанието си, докато вкусът на всичко, което съм искала, е още топъл върху езика ми.

Хюго се засмя заедно с нея.

— Трябва да направиш някаква магия тук — подтикна я той. — Когато работниците си тръгнат някоя вечер, ще дойдем и тогава можеш да призовеш дивите си сестри, та да легнем заедно на земята, между недовършените стени, да пропъдим спомена за монахините от самите камъни и плочи, и да посветим къщата на самите нас и на нашето удоволствие!

— О, да! — изрече глухо Алис. — Да.