Сергей Лукяненко
Последен патрул (8)

Епилог

— Наистина, лоша поличба е да кажеш на боен другар, че пак ще се срещнете — каза мрачно Семьон. — Дори минутка не му остана да дойде при мен. А ние, като някакви глупаци, се връщаме обратно. Поне седмица да бяхме останали… да идем на езерото, да половим рибка…

— Семьоне, появи ли се Инквизицията, засядаме тук за цял месец.

— А какво му е лошото?

— Аз съм семеен човек.

— Ох, вярно… — въздъхна Семьон. — Малка дъщеричка… ходи ли вече?

— Семьоне, не се прави на глупак.

Спряхме пред входа на хотела. Семьон се ухили и се почеса по врата.

— Ех… колко време имаме?

— Пет-шест часа. Ако има билети за вечерния полет.

— Ще ида до лавката да купя сувенири. Да взема ли и за теб?

— Какво по-точно?

— Как какво? Уиски и шарфове. На мъжете — уиски, на жените — шарфове. Обикновено вземам по пет и от двете.

— Давай — махнах с ръка аз. — Само че ми вземи и детски шарф, ако видиш. Някой по-ярък.

— Непременно.

Влязох в хотела. Портиерът го нямаше на регистрацията, но имаше плик с голям надпис „Anton Gorodetsky“. В плика бяха сложени три билета първа класа — за мен, Семьон и Галя Добронравова. Тома не само че работеше с невероятна оперативност, но не беше забравил и за момичето-върколак.

Качих се на четвъртия етаж и почуках на вратата на тъмната стая-лукс. Никакъв отговор. Заслушах се — някъде зад вратата шуртеше вода. Извадих билета на Галя от плика и го пъхнах под вратата.

Намерих ключа из джобовете и влязох в стаята си.

— Бавнобавноидидокреслотоиседнивнего — каза червенокосият младеж, който в „Подземията“ ми се бе представил като Жан.

Позицията му беше великолепна — до прозореца, през който нахлуваше ослепителна слънчева светлина. Сянката ми беше някъде зад мен — няма как да се потопиш.

— Тръгнибавноивнимателнокъмкреслото — избърбори младежът.

Той беше ускорен, обгръщаше го зелено сияние, идващо от амулета в ръката му: на пръв поглед — обикновено герданче от мъниста, каквито плетат хипитата. Сега рефлексите му превъзхождаха многократно човешките. А като се имаше предвид автомата „Узи“, чийто пълнител грееше в червено от омагьосаните куршуми, нямаше да е умно да се възразява.

— Говори по-ясно — помолих го аз, докато отивах до креслото и сядах в него. — След като не ме уби веднага, значи има за какво да говорим.

— Грешишвълшебнико — каза младежът и на мен ми направи впечатление това смешно, детско „вълшебнико“. — Наредихамидатеубия. Ноазискамдатепитамнещо.

— Питай.

Трябва ми сянка. Трябва да завъртя глава, да видя сянката си и да се гмурна в Сумрака. Там ще съм по-бърз от него.

— Невъртиглавата! Акопогледнешкъмсянкатасищестрелямведнага. Колкосте?

— Какво?

— Колкотакивакатотебимапоземята?

— Ами… — замислих се. — Имаш предвид Светли или Тъмни?

— Всеедно!

— При-и-ибли-и-изи-и-ите-е-елно-о-о все-е-еки-и-и де-е-есе-е-ето-о-охи-и-иляде-е-ен — проточих аз. Не за да се подигравам, а за да убедя младежа, че твърде много се е ускорил. Впрочем, дали той можеше да регулира действието на амулета?

— Мразявигадини — каза младежът. — Нареденомиедатипредамчесипредалприятелизаслужавашсмърт…

На вратата се почука. Погледът на младежа се стрелна натам. Отново се върна към мен. С едно движение свали покривката от масата и я метна върху автомата, който продължаваше да сочи към мен. Нареди:

— Отговори!

— Кой е? Отворено е! — извиках аз.

Ако е Семьон — ще имаме някакви шансове.

Вратата се отвори и влезе Галя. Но в такъв вид, че направо ми спря дъхът. Къса черна поличка, почти прозрачна розова блузка — Лолита пуши нервно в ъгъла.

Жан също застина.

— Здрасти. — Момичето дъвчеше нещо. Съсредоточи се и наду огромен балон. Балонът се пукна и Жан трепна. Уплаших се, че ще започне да стреля, но се размина. — А ти кой си?

Тя така изгледа Жан, че убиецът започна да се изчервява. И успя да избърбори и измърмори едновременно:

— Дойдохнагости.

— Е, за приятелите на Антъни — с отстъпка. — Галя намигна на младежа. Приближи се до мен, поклащайки бедра. Каза: — Забравих си гащичките при тебе, да си ги виждал?

Успях само да поклатя глава.

— А, майната им — реши Галя. И започна бавно да се навежда, насочвайки устните си към моите, предоставяйки на Жан възможност да се загледа… дори не искам да си помисля в какво!

Но той се загледа.

— Приготви се — прошепна Галя. Очите на момичето бяха сериозни и разтревожени. Но тя все пак докосна устните ми — и в очите й блеснаха палави искрици…

… само миг преди да се преобрази във вълчица. Грубо и страшно, пръскайки капки кръв и парчета кожа, без да губи време за пълноценен морфинг. Трансформира се — и черната рошава сянка скочи към убиеца.

Той започна да стреля в момента, в който пратих към него две Тройни Остриета.

Първото му отсече ръката с автомата и откъсна парче от торса му. Не разбрах веднага къде попадна второто. Надигнах се и скочих към гърчещата се на пода вълчица. Тялото й пое всички куршуми, предназначени за мен. Не толкова много — пет или шест. Ако не бяха омагьосани…

Жан стоеше и се олюляваше. Гледаше ме с безумни очи.

— Кой те изпрати? — изкрещях аз, удряйки го с Доминантата, заклинанието за абсолютно подчинение.

Той трепна, опита се да отвори уста — и главата му се разлетя на три части. Вторият ми заряд беше попаднал в нея.

Тялото се олюля и рухна на пода до момичето-вълк. От артериите на тласъци бликаше кръв.

Ако беше вампир, а не върколак…

Аз се наведох над нея и видях, че момичето се преобразява обратно в човек.

— Да не си посмяла! Ще умреш!

— Така или иначе ще умра — произнесе тя отчетливо. — Не искам… като звяр…

— Ти не…

В гласа й се промъкна ирония:

— Глупав… Светъл…

Станах. Ръцете ми бяха целите в кръв. Под краката ми жвакаше кръв. Обезглавеното тяло на убиеца потръпваше.

— Тук какво… — Семьон застина на прага. Потърка лицето си с длан. Изруга.

В другата ръка носеше два плика. Единият с бутилки. Другият сигурно с шарфове.

— Тук? Вече нищо — казах аз, гледайки мъртвото момиче. — Всичко свърши.

 

 

Купих магнитче за Завулон от летището в Единбург, докато Лермонт и Семьон презаверяваха билетите. Сега ни трябваха само две места за пътници и билет за извънреден товар — дълъг дървен сандък с направени заклинания. Едното заклинание предпазваше съдържанието от разлагане. Второто убеждаваше митничарите, че няма никаква нужда да го проверяват — в него се превозват безобидни ски.

Магнитчето беше банално, но красиво: фигурка на шотландец с килт и гайда. Прибрах го в джоба, после постоях пред стелажа с картички. Избрах една, с кралския замък, и я прибрах в пътеводителя за Великобритания. Още нямах никакво основание да я изпращам на Лера. Но много се надявах, че рано или късно ще успея да изпълня даденото на приятелката на Виктор обещание.

Семьон беше необичайно тих. Не си припомняше как са изглеждали самолетите в зората на авиацията, не се превземаше. Минахме през граничния и митническия контрол и заехме местата си в самолета. Той извади плоска бутилчица уиски и ме погледна въпросително. Ударихме по глътка направо от гърлото, спечелвайки си неодобрителния поглед на стюардесата. Тя незабавно се скри в ъгъла, върна се с чаши и няколко бутилчици и мълчаливо ги връчи на Семьон.

— Не тъжи — каза тихо той. — Тъмните винаги си остават Тъмни. Тя щеше да порасне и да стане чудовище. Най-вероятно.

Кимнах. Той, разбира се, беше прав. Това трябваше да го разбира дори такъв глупав Светъл като мен…

Облегнах се назад и затворих очи. Помислих си, че съм забравил дори да проверя вероятностите — дали самолетът не го заплашва катастрофа. А какво значение имаше? Хората летят, без да мислят за лошото. Ще опитам и аз така…

— Прегледах реалността — каза Семьон. — Ще излетим с десет минути закъснение, но ще пристигнем навреме. Попътен вятър — провървя ни, а?

Надянах слушалките за еднократна употреба от пластмасовото пликче и мушнах накрайника в куплунга, скрит в страничната облегалка. Защраках с бутоните, избирайки си канал. Спрях, когато чух позната песен:

Не губи подареното,

не тъжи за загубеното.

Онзи тип на вратите на рая

е уморен от сълзи и сополи.

Той ни вижда изцяло,

и няма да ни пее псалми.

Той ще ни попита само

имало ли ни е, обичали ли сме…

Имало ли ни е, обичали ли сме…

Имало ли ни е, обичали ли сме…^[1]