Сергей Лукяненко
Последен патрул (12)

Глава 3

След Единбург трябваше да очаквам нещо подобно.

Но аз се отпуснах. Потъналите в зеленина улици и плясъкът на водите в арките, шумният източен базар и строгите куполи на джамиите, Тъмните зад стената и заплашителното гостоприемство на Светлите — всичко беше напълно различно от Шотландия. И ми се струваше, че цялата трудност ще е в търсенето на стария маг, а не в коварните кроежи на хората.

Домът беше обграден от стотина души. Сред тях видях и милиционери, и добре екипирани бойци от местните спецчасти, и кльощави пъпчиви хлапаци, неумело стискащи автомати. Силите за нашето залавяне бяха най-различни. Всичко, което се беше оказало наблизо.

Но това беше глупаво. Дори и Алишер, сам, без моя помощ, можеше да промие мозъците и на сто, и на двеста нападатели.

За съжаление, всеки човек от обсадилите ни имаше защитни заклинания.

Всеки Различен е способен да защитава себе си, както и другите, от магическо въздействие. И дори не е задължително да има високо равнище, за да направи защитни заклинания на сто души. Работата е там, че цялата магия, влияеща на човешкото съзнание, сама по себе си е простичка и не изисква големи сили. Грубо казано: магията, подчиняваща разума, е аналог на ножа, а не на гранатомета. И срещу нея не е необходима танкова броня, а лека бронирана жилетка от кевлар^[1]. Ако ударя с чиста Сила във формата на файърбол, Бяло копие или Огнена стена, бих могъл да изпепеля цял квартал. И за защита биха ми потрябвали не по-малко мощни амулети и заклинания. Но за да подчиня нападателите на волята си и да ги разпръсна, първо би трябвало да сваля защитата от всеки поотделно. А това вече изобщо не беше тривиална задача. Съществуват десетки видове ментални Щитове и аз не знаех кой от тях е използван. Най-вероятно (във всеки случай, аз бих постъпил именно така) всеки индивидуален Щит беше комбинация от две-три случайно избрани заклинания. При единия войник например — Щита на Мага и Сферата на спокойствието. При друг — Сферата на отрицанието, Ледената кора и Бариерата на волята.

Опитай се да намериш индивидуален подход към всеки! При това и от разстояние!

— Следяха ме — поясни Алишер, докато аз, застанал до прозореца и прикрит със собствена Сфера на отрицанието, изучавах обкръжилата ни тълпа. — Не знам как, но от самото летище. През цялото време имах усещането, че ме следят, но не забелязах никого. А после, когато… когато излизах от познатите ми… се опитаха да ме хванат. Двайсет души. Нито един Различен! Опитах се да се маскирам, но те ме виждаха!

Мен също ме виждаха. Не всички, но някои войници явно ме забелязаха, въпреки магията. Значи, освен защитните заклинания, им бяха направили и търсещи. Взорът на сърцето, Ясният поглед, Истинското зрение… магическият арсенал е обширен. Хиляди години Светлите и Тъмните са измисляли начини да се надхитрят взаимно.

Какво пък, сега всичко това се бе обърнало срещу нас.

— Как се измъкна? — попитах аз, отдръпвайки се от прозореца.

— През Сумрака. Само че… — Алишер се поколеба. — Там също ме чакаха. Някой дебнеше на втория слой… изскочих възможно най-бързо.

— Кой е дебнел? Светъл, Тъмен?

Алишер преглътна и се усмихна неловко:

— Струва ми се, че беше дев.

— Глупости. — Аз потиснах желанието си да изругая. — Девове няма.

— В Москва няма, но при нас има — изрече уверено Тимур. Улови моя поглед към вратата, водеща към Тъмните. — Антоне, повярвайте, не са те! Няма защо да ви нападат, че и хора да привличат! Инквизицията ще им откъсне главите!

Кимнах. Не бях си и мислил да подозирам Дневния патрул на Самарканд.

— Свържете се с Ташкент, с началството — наредих аз. — Нека ги спрат!

— Как? — не разбра Тимур.

— По човешки! С обаждания до министрите на отбраната и на вътрешните работи! Обадете се веднага и в Инквизицията!

— Какво да кажем? — попита Валентина Илинична, докато изваждаше стар мобилен телефон.

— Кажете, че имаме критична ситуация. Нарушаване на Великия Договор алфа-прим. Предоставяне на хората на информация за Различните, въвличане на хора в противоборството между Патрулите, незаконно използване на магия, незаконно разпространение на магия, нарушаване на съглашението за разделяне на пълномощията… накратко: нарушаване на точки първа, шеста, осма, единайсета и четиринайсета на базовото приложение към Договора. Мисля, че е достатъчно.

Валентина Илинична вече звънеше. Погледнах отново през прозореца. Войниците чакаха, приклекнали зад оградата. Дулата на автоматите сочеха безмълвно към къщата. От какво ли са стените тук? Ако наистина са от пресован камъшит, куршумите ще ги пробият като нищо…

— Ай, колко красиво го каза! — обади се внезапно Афанди. Той продължаваше да седи на масата и апетитно дъвчеше салам. Чашата му беше пълна, а бутилката коняк на масата бе празна. — Нарушаване на базовото приложение. Сега всичко е ясно, да, напълно ясно! Командвай, началник!

Извърнах се от Афанди. Ама че ми провървя — този, в когото е цялата ми надежда, е глупав като девоната преди запознанството му с Хесер…

— Момчета, трябва да се махаме — казах аз. — Извинявайте, че се получи така.

— Антоне, можете ли да ги разгоните? — попита с плаха надежда Нодир.

— Да ги убия — като нищо. Да ги разгоня — не.

По вратата, водеща в офиса на Тъмните, започнаха да удрят. Тимур се приближи към нея, попита нещо и отвори. Нахълтаха двамата дежурни Тъмни. Ако се съдеше по разстроените им физиономии, те току-що бяха видели обсадата и чакаха обяснения.

— Какво правиш, Светли? — извика по-възрастният. — Защо си довел хора?

— Тихо — вдигнах ръка аз. — Мълчете!

Беше достатъчно умен, за да млъкне.

— Настоящата ситуация попада под точка първа от Приложението към Великия Договор — казах аз. Афанди изсумтя шумно. Погледнах го неволно, но старецът само беше глътнал пълна чаша коняк и сега дишаше тежко, притиснал длан към устата си. Продължих: — Вероятно на хората им е съобщено, че съществуваме. При това положение, съгласно Пражкото съглашение, като най-силен маг поемам общото ръководство на тук присъстващите Различни. Всички присъстващи!

Младият Тъмен погледна към по-старшия. Той се намръщи, кимна и каза:

— Командвайте, Висши.

— Пълна евакуация на Патрулите — наредих аз. — Всички документи и магически артефакти да се унищожат. Действайте!

— Как ще излезем? — попита младият Тъмен. — Ще сложим Щитове ли?

Аз поклатих глава:

— Страхувам се, че имат омагьосани куршуми. Ще излизаме само през Сумрака.

— О, Афанди е бил в Сумрака! — изрече на висок глас стареца. — Афанди може да ходи в Сумрака!

— Афанди, ти ще тръгнеш с мен и Алишер — наредих аз. — Останалите…

Алишер ме погледна разтревожено и изрече полугласно:

— Девът…

— Останалите ще ни прикриват — наредих аз.

— От къде на къде! — все пак се възмути младият Тъмен. — Ние…

Махнах с ръка и Тъмният се сгърчи и изпищя от болка, притискайки ръка към корема си.

— Защото аз наредих така — обясних аз, премахвайки болката. — Защото съм Висш, а ти си пето равнище. Разбра ли?

— Разбрах. — Колкото и да бе ужасно, в гласа на Тъмния дори нямаше възмущение. Той се опита да настоява за права, беше наказан и призна правото ми на по-силен. После, разбира се, щеше да напише цяла камара жалби до Инквизицията, но сега щеше да се подчинява.

През това време патрулните унищожаваха офисите. Старшият Тъмен работеше сам, но изглежда, при него всичко беше под контрол. Заклинанията за унищожаване бяха предварително прикрепени към сейфа — от ключалката се издигаше дим, и към всички документи — папките по бюрата се сгърчваха, пожълтяваха и се разпадаха на прах. Светлите горяха всичко собственоръчно. И то с ентусиазъм. Пред очите ми Тимур вкара в сейфа добре оформен файърбол, който прониза метала и се взриви вътре.

— Нещо притихнаха — каза с тревога Алишер, надничайки през прозореца. — Сега ще видят дима…

Видяха го. Дочу се усилен от мегафон глас, нареждащ със силен акцент:

— Терористи! Оставете оръжието и излезте от сградата един по един! Обкръжени сте! В противен случай ще щурмуваме!

— Какви глупости… — каза възмутено Валентина Илинична. — Терористи, виж ти!

В следващата секунда Алишер се отдръпна от прозореца, а стъклото се разлетя на парчета. На пода падна малък метален цилиндър, въртящ се около оста си.

— Да се махаме! — извиках аз, потапяйки се в Сумрака. След самаркандската жега прохладата на първия слой беше дори приятна.

В същия миг сивата мъгла наоколо се освети ярко. Дори не ми се мислеше колко ослепително е в момента в човешкия свят. Пронизващият ушите писък, за щастие, изобщо не се чуваше от Сумрака.

Никога не съм мислил, че светлинно-звуковата граната на специалните служби е толкова страшна за Различните. С мен в Сумрака успя да влезе само Валентина Илинична — тук тя изглеждаше млада, стройна жена на не повече от трийсет години.

Останалите патрулни се въртяха безпомощно из стаята: някои се опитваха да си търкат очите, други се държаха за ушите. Светлинно-звуковата граната ослепява за десетина-двайсет секунди. А това означаваше, че в момента те не можеха да влязат в Сумрака.

— Помогни на момчетата! — извиках аз на Валентина. Втурнах се към вратата. Отворих я — не в обикновения свят, а в Сумрака — и погледнах към двора.

Да, разбира се — вече ни щурмуваха. Безразборно, но масирано — десетина от специалния отряд тичаха към входа, а войниците зад оградата откриха огън по прозорците. Щурмът беше несъгласуван, както става винаги, когато на нечия умна глава й хрумне да направи сборен отряд от милиционери, военнослужещи и спецчасти. Пред очите ми някакъв от спецслужбите разпери ръце и падна — в гърба му беше попаднал куршум. Най-вероятно щеше да се отърве само със синини — атакуващите бяха с бронирани жилетки.

А това, че някои от стрелящите започнаха да се целят в мен, беше много лошо. Това бе или Ясният поглед, или Истинското зрение. Което беше много, много сериозно. И куршумите наистина бяха омагьосани майсторски: не стига, че съществуваха едновременно и в реалния свят, и на първия слой на Сумрака, но и бяха пълни със смъртоносна магия!

Приведох се — за щастие враговете ни не бяха ускорени и аз все още имах предимство в скоростта. Махнах с ръка, позволявайки на Силата да изтече от върховете на пръстите ми. На земята се изля огнен дъжд, пред нападащите се издигна стена от дим и пламък. Е, момчета, готови ли сте да влезете в огъня?

Не бяха готови. Спряха — един се беше засилил много, пъхна глава в огъня и отскочи с вопъл — отстъпиха и понечиха да вдигнат автоматите си.

Естествено, не дочаках стрелбата. Втурнах се обратно в къщата, овъглявайки в движение съмнителната табелка на Нощния патрул. В кръвта ми кипеше адреналин.

Война? Прекрасно, ще си играем на война!

На вратата сложих заклинанието Абсолютно заключване (тези заклинания всъщност са две, но другото не би имало ефект, ако се приложи върху неодушевен предмет). На цялата стена — лек Щит, колкото да издържи пет минути стрелба от автомат. Разбира се, атакуващите веднага щяха да усетят, че нещо не е наред. Но вече нямаме никаква възможност да се измъкнем скришом.

Двамата тъмни един след друг се появиха в Сумрака — те стояха с гръб към взривената граната. Старшият моментално се опита да удари с нещо към прозореца, но го хванах за ръката.

— Какво имаш?

Той се усмихна, оголвайки дълги криви зъби. Виж ти, обикновен слаб Тъмен маг, а каква челюст е заформил!

— Ще се изпуснат в гащите. Малко.

— Действай — съгласих се аз. — Само че не тук, прикривай своята страна!

В Сумрака се появи Тимур, след него — Алишер, влачещ със себе си Мурат. Само Нодир си търкаше очите и изобщо не можеше да се опомни; той беше най-заслепен от всички.

— Алишер, да вземем Афанди! — извиках аз.

Приближихме се към стареца, който продължаваше да седи до масата и посягаше да вземе неначената бутилка коняк.

— На „две“ — казах аз. — Едно, две…

Изскачайки от Сумрака, ние прихванахме Афанди под мишниците и го вдигнахме от стола. Със свободната си ръка успях да грабна и чантата с багажа си и да метна ремъка през рамо. В ушите ни гърмеше автоматична стрелба, звънтяха рикоширащите в Щита куршуми, зад прозорците проблясваше яркочервен пламък. С ловко движение старецът посегна към бутилката — в същия миг, в който го вмъкнахме в Сумрака.

— Оу! — възкликна огорчено той. Бутилката така си и остана в обикновения свят, дланта на Афанди стисна празно място. — Оу, продуктът пропада!

— Дядо, сега не ни е до продукта — изрече Алишер с невероятно търпение. — Враговете ни нападнаха, тръгваме!

— Няма да се дадем на враговете! — възкликна бодро Афанди. — На бой!

Най-накрая в Сумрака влезе и Нодир. Огледах импровизираната си войска: четирима слаби Светли, двама слаби Тъмни, натрупалият опит по московските улици Алишер и Афанди като баласт. Е… не беше чак толкова лошо. Дори и наблизо да се спотайваха същите онези Висши, които бяха в Шотландия, можехме да им дадем достоен отпор.

— Тръгваме! — наредих аз. — Алишер, ти се погрижи за Афанди! Валентина, Тимур — вие сте първи. Всички да направят Щита на мага!

Излязохме направо през стената. Ако бяхме на втория слой, изобщо не бихме я забелязали. На първия тя съществуваше и като че ли дори забавяше движенията ни. Но с достатъчна засилка тук можеше да се премине през почти всеки материален предмет.

И ние преминахме. Само кракът на Афанди се заклещи и той дълго го дърпа от стената, докато не го освободи, оставяйки маратонката вътре. Тя сега щеше да си виси така в първия слой на Сумрака и да тлее бавно в течение на няколко месеца. Някои особено чувствителни хора дори щяха да я забелязват с крайчеца на окото си… разбира се, ако сградата оцелееше след щурма.

От страната, откъдето излязохме, обсадата беше по-рехава. Петима с автомати се пулеха в стената, явно недоумявайки защо са ги сложили тук. Но двама от тях все пак се оказаха омагьосани и ни видяха. Изобщо не знам как сме изглеждали — като обикновени хора, изскочили от стената, или като призрачни сенки. Във всеки случай лицата на автоматчиците не изразяваха доброжелателност, а само страх и готовност да стрелят. Валентина действаше грамотно — заклинанието й нямаше никакъв видим ефект, но безотказният „Калашников“ в ръцете на войника отказа да стреля. А Тимур метна през Сумрака файърбол и стопи дулото на автомата.

Напразно!

Да, тези двамата повече не можеха да ни навредят, но техните колеги, които не можеха да ни видят, забелязаха изскочилото от нищото огнено кълбо — и започнаха да стрелят. Или от страх, или така бяха обучени.

Първо ми се стори, че не е направил Щит. Автоматният откос буквално го прониза — видях как в гърба на Тимур една след друга се отварят дупки от куршумите. Той падна по гръб и чак тогава видях, че все пак имаше Щит. Слаб, само отпред, но имаше!

Омагьосаните куршуми минаха през магическата броня. Също както в Единбург!

— Тим! — закрещя Нодир, навеждайки се над приятеля си. — Тим!

Това го спаси — безпорядъчно стрелящите автоматчици пуснаха няколко откоса над главата му.

А в следващия момент, без аз да успея да направя нещо, Мурат удари в отговор.

Те нямаха особено голям избор от заклинания. Провинциални магове, отвикнали от битките и не кой знае колко силни, те не бяха готови за такава схватка — с хора, умеещи да убиват Различни.

Мурат приложи някакъв непознат за мен вариант на Белия меч. На теория това заклинание би трябвало да убива само Тъмни Различни и хора, напълно отдадени на злото. На практика — трябваше да си монах, прекарващ дните си в молитви и смирение, та безпощадният удар да не ти навреди. Всяка агресия, всеки страх прави човека уязвим за острието от чиста Светлина.

У тези узбекски момчета във военна униформа имаше страх и агресия колкото щеш…

Бялото острие преряза четиримата войници като коса — пшеничени класове. На две. С фонтаните от кръв и останалите неприятни гледки. Петият войник хвърли автомата и се втурна да бяга с безумен вик. Дори от Сумрака движенията му изглеждаха бързи — как тичаше само!

Заобиколих застиналия на мястото си Мурат. Бялото острие вече се разтваряше в ръцете му. Погледът му беше много спокоен и сякаш сънен. Аз погледнах мага в очите и намерих отговора на въпроса си.

Край. Той вече си отиваше.

Клекнах до Нодир и го разтърсих за рамото:

— Да вървим.

Той се обърна към мен. Изрече много учудено:

— Убиха Тимур. Застреляха го!

— Виждам. Да вървим.

Нодир заклати глава:

— Не! Не можем да го оставим тук…

— Можем и ще го оставим. Тялото няма да попадне в ръцете на враговете, ще се разтвори в Сумрака. Всички ние ще отидем там рано или късно. Ставай.

Той отново поклати глава.

— Ставай. Нужен си на Светлината.

Нодир застена, но се изправи. И веднага погледът му се спря на Мурат. Той затръска глава, сякаш се опитваше да отърси изобилието от впечатления. Хвърли се към Мурат, опитвайки се да го хване за ръката.

Пръстите му уловиха само въздух. Мурат чезнеше, разтваряйки се в Сумрака. Значително по-бързо, отколкото щеше да изчезва тялото на Тимур. Светлият маг трябва да има голям жизнен опит, за да убеди себе си, че е имал право да убие четирима души. Аз сигурно бих успял. Мурат — не.

— Тръгваме! — Ударих шамар на Нодир. — Тръгваме!

Той все пак успя да дойде на себе си. Тръгна след мен, отдалечавайки се от офиса, който още щурмуваха, от двамата си приятели — мъртвия и умиращия. Отпред вървеше Валентина, до нея — Тъмните. Алишер влачеше изтрезнелия и кротнал се Афанди. Ние с Нодир затваряхме шествието.

По нас отново започнаха да стрелят — виковете на оцелелия войник бяха привлекли вниманието. Аз отново направих Огнената стена и — не успях да се удържа — пуснах малък файърбол в старичкото „Пежо“ до оградата. Колата пламна весело, внасяйки в азиатския пейзаж малко френско очарование.

Във възникналата суматоха беше по-лесно да се отстъпва. Освен това в оградата в Сумрака зееха големи дупки, а съседната къща изобщо не съществуваше. Изтичахме по безлюдната улица до кръстовището и завихме по също такава тясна уличка, водеща към базара. Явно тук всяка улица рано или късно отвеждаше до базара… Нодир ту хлипаше, ту псуваше. Афанди постоянно се озърташе, гледайки учудено към кипящата край празната сграда битка. Явно в суматохата нападателите вече бяха започнали да се обстрелват взаимно.

Тъмните се справяха по-добре. Валентина Илинична вървеше в средата, а те напълно грамотно осъществяваха страничната охрана. Аз дори реших, че сме се отървали от преследването. И това беше грешка, непростима за Висш маг. Е, или почти непростима.

Все пак не вярвах в съществуването на девове.

За европейската традиция е типичен големът. Същество, създадено от глина, дърво и дори от метал. В Русия дървените големи са ги наричали галено „буратинковци“, макар че последният действащ буратинко е изгнил още през осемнайсети век. Как ги наричаха съвременниците ми — не знаех. На занятията ни учеха да създаваме буратинковци, и това беше смешно и поучително — оживялата дървена кукла можеше да ходи, да изпълнява прости задачи, дори да разговаря… и се разпадаше на прах след няколко минути. За да може дървеният голем да просъществува поне няколко дни, магът трябва да е много силен и много умел, а тъпите буратинковци не са особено нужни на опитните магове. Още по-трудно е да съживиш железария, създание от метал. Помня как веднъж Света създаде за Наденка движеща се кукла от кламери, но тя направи само три крачки, след което застина завинаги. Глината е удивително пластична и податлива на оформяне, съхранява продължително магията, но сега дори от нея рядко правят големи.

А на Изток са обичайни девовете. Или по-точно — смята се, че са били. По своята същност това са онези същите големи, само че без никаква материална основа: оживени съсиреци от Сумрака, усукани вихри от Сила. Според легендата, създаването на такъв дев (арабите по-често са ги наричали „джинове“), се е смятало за един вид изпит на мага за Висше равнище. Първо е трябвало да създадат голема, после — да го подчинят. Някои са пропадали на първия етап, но далеч по-печална е била съдбата на онези, които са се проваляли на втория.

Смятах девовете за легенда. Е, или в краен случай — за редки, успели само веднъж или два пъти експерименти на някой от най-великите магове на древността. И изобщо не предполагах, че девове съществуват и сега. Местните патрулни, изглежда, вярваха в тях.

Но нямаха достатъчно Сила, за да видят приближаването на дева.

Младият Тъмен — така и не научих името му — закрещя и заразмахва ръце, сякаш се отбраняваше от нещо невидимо. Издигна се над земята, понесе се във въздуха и спря, като крещеше и се гърчеше, на височината на двуетажна къща. Потръпнах, когато видях, че Тъмният се сплесква, сякаш под натиска на исполинска длан, а дрехите му се овъгляват. Крясъкът се превърна в хрип.

А после по тялото му се появи кървава ивица във формата на дъга. Миг — и прерязаното, или по-скоро прехапаното тяло падна на земята.

— Щитове! — извика Алишер.

Аз не усилих защитата си. Първо — не знаех дали ще помогне срещу дев. И второ — единственият, който можеше да му се противопостави, бях аз.

Миг — и се потопих във втория слой на Сумрака.

И веднага го видях.

Гъвкавото, изтъкано от струйки огън и дим тяло наистина напомняше на приказен джин. Преобладаваше сивият цвят, дори пламъците бяха черно-сиви с едва доловим яркочервен оттенък. Девът нямаше крака, торсът му изтъняваше и се превръщаше в извиващо се змийско тяло. Земята под него изпускаше пара като влажно бельо под ютия. Главата, ръцете и дори нелепо стърчащите от змийската половина гениталии изглеждаха напълно човешки. Само че бяха огромни — девът беше висок около пет, пет и половина метра — и се състояха от дим и пламък. Очите му горяха с червен огън — единственият ярък детайл както по тялото на дева, така и в целия втори слой на Сумрака.

Чудовището също ме видя — точно в момента, в който протягаше ръчищата си към Валентина. Девът започна да вие радостно и се плъзна към мен с неочаквана пъргавина. Каква е тази мода на лазещи твари, която се е появила? В Шотландия — двуглава змия, в Узбекистан — полузмия-получовек…

За проба запратих файърбол към дева — абсолютно никакъв ефект, топката от пламък се разтвори в гърдите на чудовището. Веднага опитах и Тройно острие — девът трепна, но не забави движенията си.

Е, добре…

Позволих на Силата да тече по ръката ми и създадох бяло острие. Сигурно ми бе оказала влияние последната постъпка на Мурат. Но, изглежда, напразно бях взел пример от узбекския маг — бялото острие с лекота премина през тялото на дева, но не му причини никаква вреда. Нямах време да обмислям причините за този неуспех. Девът замахна и удари с ръка, аз успях да отскоча. Но коварното нападение със змийската опашка беше твърде неочаквано. Претърколих се по земята. Девът се смееше триумфално, приближавайки се към мен, а аз изобщо не можех да се надигна. Кой знае защо дори не се изплаших, само почувствах отвращение при вида на надигащия се в ерекция пенис на чудовището. С едната си ръка девът хвана пениса си и започна да го размахва — или мастурбираше, или смяташе да ме цапардоса с него като с огнена тояга. Само това оставаше, да умра от оная работа на безмозъчно чудовище! Повече не се опитвах да създавам бяло острие. Събрах в дланта си Сила — и ударих дева със знака Танатос.

Девът трепна. Със свободната си ръка се почеса по гърдите, където бе попаднал ударът. От дланта му се виеха тънки струйки дим, точно като косми. После девът се разкикоти, продължавайки да стиска члена си, вече уголемен до размера на бейзболна бухалка. От дева лъхаше горещина — не жива топлина, а нажежен въздух, като от разпален огън.

Не беше чак толкова безмозъчен. Аз бях доста по-глупав, щом удрях със знака на смъртта същество, което изобщо не е живо.

— Ай, шейтан, развратно псе, порочно копеле на болен глист! — дочу се зад гърба на дева познат глас. Старият Афанди все пак бе успял да влезе на втория слой на Сумрака! И не само че влезе — хвана здраво дева за опашката и се опита да го издърпа от мен!

Чудовището се обърна бавно, сякаш недоумявайки кой е посмял да се отнесе толкова безцеремонно с него. Спря да се чеше и вдигна над стареца стиснатото си в юмрук ръчище. Та той ще го забие целия в земята!

Трескаво отсявах безразборно натрупаната в главата ми информация — всичко, което се отнасяше за големите, от първите занятия до дочутите от Семьон истории. Девът също е голем. Големите могат да бъдат унищожавани! Голем… големи… кабалистични големи, мотивирани и свободни големи, големи за развлечения и забавления, дървени големи… за невъзможността за създаване на пластмасов голем… заклинания против големи… Олга веднъж разказваше… вече никому ненужно умение… а заклинанието по принцип е простичко, само че изисква доста Сила…

— Прах! — извиках аз, изстрелвайки ръка към дева.

Сега всичко зависеше от това дали съм направил знака както трябва. Като обикновения среден пръст, широко използван в магическите пасове, само кутрето е изпънато напред, успоредно на палеца. Ненапразно, ох, ненапразно цял месец ни учат да раздвижваме пръстите си. Всеки пианист би ни завидял…

Чудовището застина. После бавно се обърна към мен. Червеният огън в очите му угасна. Девът заскимтя тънко, като настъпено по лапата кутре. Разтвори дланта си. Пенисът му се откъсна и се разпадна на купчина искри, сякаш бе излетяла от огъня главня. После започнаха да се откъсват пръстите на ръцете му. Девът вече не скимтеше — хлипаше, протягайки към мен безпръстите си ръце и мятайки ослепялата си глава.

Ето така са ги укротявали великите магове на Изтока…

Продължавах да държа знака на Прахта, позволявайки на Силата да тече през мен. Дълго — три минути според времето на втория слой, докато девът не се превърна в купчинка пепел.

— Студено, а? — попита Афанди, подскачайки на място. Пристъпи към останките на дева, протегна ръце и ги потърка, за да ги сгрее. После се изплю върху пепелта и измърмори: — Пфу, син на греха и баща на мерзостта…

— Благодаря ти, Афанди — казах аз, надигайки се от покритата със скреж земя. На втория слой наистина беше ужасно студено. Добре поне, че по чудо не бях изгубил чантата с багажа си — тя продължаваше да виси на рамото ми. Макар че… дали това чудо не беше наложеното от Светлана заклинание за сродство? — Благодаря, дядо. Да се махаме, за вас не е лесно да седите дълго тук.

— Ай, благодаря ти, могъщи воине. — Афанди засия. — Ти ми каза благодаря? Ще се гордея с това през целия си безсмислен живот! Победителят на дева ме похвали!

Хванах го безмълвно за лакътя и го измъкнах на първия слой. За унищожаването на дева изхабих толкова Сила, че и на мен самия не ми беше лесно да стоя в Сумрака.