Сергей Лукяненко
Последен патрул (3)

Глава 2

В наши дни е трудно да се насладиш на удоволствието от полет със самолет. Авариите на износените Боинг-737 и Ту-154, завеяните швейцарски диспечери и точните украински ракетчици, арабските терористи от всякакъв вид — всичко това не предразполага особено към спокойно прекарване на времето в удобното кресло. И какво от това, че конякът в безмитния магазин е евтин, стюардесата е грижлива, а храната и виното са съвсем прилични — на човек му е трудно да се отпусне.

За щастие аз не съм човек. Линиите на вероятностите ги гледаха Хесер и Светлана. А и аз самият съм способен да проучвам бъдещето в следващите няколко часа. Ще долетим, безпроблемно ще долетим, ще кацнем меко на „Хийтроу“ и ще успея да се прекача на първия полет за Единбург…

Така че можех спокойно да си седя в креслото в бизнес класата (предполагам, не заради неочаквана щедрост на шефа, а просто не са били останали други билети), да си пийвам прилично чилийско винце и да поглеждам със съчувствие към жената от другата страна на пътеката. Тя се страхуваше много. От време на време се кръстеше и беззвучно шепнеше молитви.

В края на краищата не издържах, пресегнах се към нея през Сумрака и я погалих леко по главата. Не с ръце, а със съзнанието си. Докоснах многократно боядисваните коси с онази ласка, която при хората се среща само у майките и моментално премахва всякакви тревоги.

Жената се отпусна и след минута заспа дълбоко.

Мъжът на средна възраст до мен беше значително по-спокоен, при това солидно подпийнал. Той отпуши делово двете бутилчици джин, донесени от стюардесата, смеси ги с тоник в строга пропорция едно към едно и ги изпи, след което задряма. Изглеждаше като типичен представител на бохемите — с дънки и памучен пуловер, с къса брада. Писател? Музикант? Режисьор? Лондон примамва какви ли не хора — от бизнесмени и политици до бохеми и богати безделници…

Сега вече можех да се отпусна и аз, да погледам през илюминатора мрачните простори на Полша и хубаво да си помисля.

До появата на Завулон всичко изглеждаше доста просто. Младият Витя е попаднал на гладен или глупав (или и двете едновременно) вампир. Загинал е. Вампирът, след като е заситил глада си, осъзнал какви ги е забъркал и се е скрил. Рано или късно, като действа по старите проверени полицейски методи, Нощният патрул на Единбург ще провери всички градски или гастролиращи кръвопийци, ще изясни дали имат или нямат алиби, ще организира наблюдение — и ще хване убиеца. Хесер, който изпитва някакъв свой комплекс за вина пред бащата на Виктор, отказал да стане Светъл Различен, но помагащ на Нощния патрул, е решил да ускори това добро дело. И същевременно да ми даде възможност да натрупам опит.

Логично?

Абсолютно. Нищо странно.

И после се появява Завулон.

И нашият благороден Леонид Прохоров, нереализиралият се Светъл Различен, се представя от другата си страна! Оказва се, че той е още и нереализирал се Тъмен! Помагал е на Дневния патрул, така че и Завулон гори от желание да накаже убиеца на сина му.

Случват ли се такива неща?

Явно се случват. Явно човекът е решил да играе едновременно на двата фронта. За нас, Различните, е невъзможно да служим едновременно на Светлината и Мрака. На хората им е по-лесно. Повечето от тях живеят точно по този начин.

Тогава… тогава убийството на Виктор може и да не е случайно. Завулон може да е узнал, че Прохоров помага на нашите и да е отмъстил, като е убил сина му. Убил с чужда помощ, разбира се.

Или обратното. Колкото и да е тъжно, може и Хесер да е дал заповедта за ликвидирането на Виктор. Не като отмъщение, естествено! Великият винаги ще намери морално приемлива форма за оправдание на желанието си.

Стоп, но защо му е на Хесер да ме праща в Единбург? Ако той е виновен, трябва да разбира, че не бих укрил вината му!

А ако е виновен Завулон, има още по-малък смисъл той да ми помага. Бих се разправил с огромно удоволствие с него, въпреки всичките му реверанси!

Значи не са Великите…

Отпих малка глътка вино. Оставих чашата.

Великите нямат нищо общо тук, но се подозират взаимно. И двамата разчитат на мен. Хесер знае, че аз няма да пропусна възможността да натрия носа на Завулон. Завулон разбира, че съм способен да тръгна дори против Хесер.

Прекрасно. За по-добро разположение на силите не може и да се мечтае. Един Велик Светъл и един Велик Тъмен, при това не от последните Велики в световната борба между Светлината и Мрака, са на моя страна. Ще мога да получа помощ от тях. Ще ми помага и Тома Лермонт, шотландецът с фамилия, звучаща толкова приятно за руското сърце. Значи вампирът няма къде да се скрие.

И това е радващо. Прекалено често злото остава ненаказано.

Станах, внимателно се промъкнах покрай съседа си и излязох на пътеката. Погледнах таблото. Тоалетната в предната част на самолета беше заета. Най-лесно беше да почакам, но ми се искаше да се разтъпча. Дръпнах завесата, отделяща бизнес класата от икономичната, и тръгнах назад.

Както се казва в известния ироничен афоризъм: „пътниците от икономичната класа пристигат едновременно с пътниците от първа класа, само че на много по-ниска цена“. Е, да допуснем, че в нашия полет нямаше първа класа, но и бизнес класата не беше лоша — хубави широки седалки, по-големи разстояния между редовете. И още — стюардесите са по-внимателни, храната е по-вкусна, изобилието от напитки е по-голямо.

Впрочем и пътниците от икономичната класа не бяха изпаднали в униние. Някои спяха или дремеха, мнозина четяха вестници, книги, пътеводители. Неколцина работеха на ноутбуковете си, други играеха. Един, очевидно много оригинален, пилотираше самолет. Както разбрах, това беше доста реалистичен флайт-симулатор, а геймърът пилотираше от Москва до Лондон точно нашия „Боинг-767“. Вероятно по този интересен начин се бореше с аерофобията си.

И, естествено, много пътници си пийваха. Колкото и да се говори, че пиенето по време на полет е особено вредно, винаги ще се намерят любители на разнообразяването на пътя.

Стигнах до задната част. Тук тоалетните също бяха заети и ми се наложи да постоя няколко минути, разглеждайки теметата на пътниците. Пищни прически, момински опашчици, къси подстрижки, лъснали плешивини, забавни детски перчеми. Стотина глави, обмислящи лондонските си дела…

Вратата на тоалетната се отвори, от кабината се измъкна някакъв младеж и мина покрай мен. Пристъпих към тоалетната.

Спрях.

Обърнах се.

Младежът беше около двайсетгодишен. Широкоплещест, малко по-висок от мен. Някои юноши започват да растат рязко и да се развиват в раменете, след като навършат осемнайсет. По-рано приписваха това на благотворното влияние на армията, която „направила от момчето мъж“. В действителност бяха просто хормоните, повлияли на организма точно по такъв начин.

Банална физиология.

— Егор? — произнесох въпросително аз.

И бързо погледнах през Сумрака.

Да, разбира се. Дори и желязна маска да си сложи, пак бих го познал. Егор, примамката на Завулон, заловен и ловко използван от Хесер. Някога той беше уникално момче с неопределена аура.^[1]

Сега е пораснал и е станал млад мъж. Със същата неопределена аура. Прозрачно сияние, обикновено безцветно, но на моменти оцветяващо се и в червено, и в синьо, и в зелено, и в жълто. Като пясъка на четвъртия слой на Сумрака… Ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш всички цветове на света. Потенциален Различен, който дори на зряла възраст може да стане какъвто и да е. И Светъл, и Тъмен.

Не съм го виждал от шест години!

Ето това се казва съвпадение!

— Антоне? — Той беше объркан не по-малко от мен.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

— Летя — отвърна глупаво Егор.

Но аз не му отстъпих и зададох още по-идиотски въпрос.

— Накъде?

— Към Лондон — отговори той.

И изведнъж, сякаш осъзнавайки целия хумор в нашия диалог, се разсмя. Леко и безгрижно, сякаш не изпитваше нищо лошо против Нощния патрул, Хесер, мен, всички Различни на света…

След минута двамата дружно се тупахме по рамената и мърморехме всякакви глупости от рода на: „Гледай ти!“, „Тъкмо наскоро си спомних…“, „Не очаквах…“. Общо взето, както е редно при хора, преживели заедно нещо значително и не особено приятно, скарали се, а после, от дистанцията на изминалите години, намиращи в спомените повече интересни моменти.

Но при това не и толкова благоразположени един към друг, че да се прегърнат и да се разплачат от умиление при срещата си.

Най-близките пътници ни поглеждаха, но с явна доброжелателност. Случайната среща на стари приятели в толкова неочаквано място като самолет винаги предизвиква одобрението на зрителите.

— Ти какво, нарочно ли се оказа тук? — попита все пак Егор с нотка от някогашната подозрителност.

— Да не си полудял? — възмутих се аз. — В командировка съм!

— Иха! — Той присви очи. — Все още ли работиш там?

— Разбира се.

Вече никой не ни обръщаше внимание. А ние объркано пристъпвахме от крак на крак, без да знаем как да продължим разговора.

— Виждам, че ти… не си бил иницииран? — попитах неловко аз.

Егор се напрегна за секунда, но отговори с усмивка:

— Абе я си гледайте работата всичките! Защо да се инициирам? Сам знаеш… седмо равнище с триста зора. Нищо хубаво не се очертава. Нито светло, нито тъмно. Така че ви пратих всичките да си гледате работата.

Усетих тревожно пробождане в гърдите.

Ето такива съвпадения не се случват никога.

Както и Леонид Прохоров, Егор беше останал човек, не се беше присъединил към Различните.

Светлината да ме накаже, но такива съвпадения не се случват!

— Накъде летиш? — попитах отново аз, с което предизвиках нов взрив от хихикане. Сигурно се ползва с репутацията на душата на компанията — смее се леко и заразително. — Не, разбрах, че за Лондон. Учиш ли там? Или на почивка?

— На почивка през лятото в Лондон? — изсумтя Егор. — А защо не и в Москва? Каквото е в едната каменна джунгла, такова е и в другата, все тая… Отивам на фестивал.

— На Единбургския? — попитах аз, макар вече да знаех отговора.

— Да. Нали завърших цирково училище.

— Какво? — Сега беше мой ред да се опуля.

— Аз съм илюзионист — усмихна се Егор.

Ето това се казва номер!

Между другото, блестяща маскировка за Различен. Дори за неиницииран — така или иначе той притежава дребни способности, превъзхождащи човешките. От фокусниците очакват чудеса. Те са лицензирани от човечеството магове и вълшебници.

— Яко! — изрекох искрено аз.

— Жалко, че си до Лондон — въздъхна Егор.

И в този момент извърших глупост. Казах:

— Не съм до Лондон, Егор. Аз също съм до Единбург.

Рядко може да се види как радостта от нечие лице изчезва толкова бързо, за да бъде сменена с неприязън и дори с презрение.

— Разбирам. За какво съм ви изтрябвал отново?

— Егор, ти… — запънах се.

Ще имам ли сили да кажа, че той няма нищо общо?

Не.

Защото и самият аз не вярвам в това.

— Разбирам — повтори Егор. Обърна се и тръгна към средата на салона. Не ми оставаше нищо друго, освен да вляза в кабинката и да затворя вратата след себе си.

Миришеше на цигарен дим. Въпреки всичките забрани, пътниците-пушачи пушат в тоалетните кабини. Погледнах в огледалото — смачкано лице на недоспал човек. Въпреки че съм нещо много повече и много по-малко от човек… Прииска ми се да ударя чело в огледалото, което и направих, шепнейки беззвучно:

— Идиот, идиот, идиот…

Отпуснах се. Повярвах, че ми предстои банална командировка.

Нима е възможно такова нещо, когато на път те изпраща лично Хесер?

Наплисках си лицето със студена вода и постоях малко, гледайки мрачно отражението си. После все пак се облекчих, натиснах педала, който пускаше в стоманената клозетна чиния синкава дезинфекцираща течност, измих си ръцете и отново си наплисках лицето.

Чия е тази операция? На Хесер или на Завулон?

Кой е изпратил в една и съща посока с мен Егор, момчето, което не е станало Различен? И защо?

Чия е играта, какви са правилата и — което е най-важното — колко фигури ще се окажат на дъската?

Извадих от джоба си подаръка на Завулон. Костта беше матовожълта, но по някакъв начин знаех, че гравьорът е изобразил черен вълк. Едър черен вълк, вдигнал глава, надаващ тъжен призивен вой.

Връзка, помощ, съвет…

Статуетката изглеждаше съвсем обикновена, в сувенирните магазини има такива с хиляди, само че от пластмаса, не от кост. Но аз чувствах магията, която изпълваше фигурката. Трябваше само да я стисна в ръка… и да поискам. И това е всичко.

Нужна ли ми е помощ от Тъмните?

Потискайки изкушението да пусна фигурката в клозетната чиния, аз я върнах в джоба си.

Нямаше зрители, които да оценят патетичния жест.

Порових из джобовете си и намерих пакет цигари. Не пуша толкова често, че да страдам по време на четиричасов полет, но сега ми се искаше да се отдам на обикновените човешки слабости. Това е характерно за всички Различни — колкото повече остаряваме, толкова повече придобиваме малки глупави навици. Сякаш се вкопчваме и в най-дребните проявления на своята природа — а няма по-надеждна котва от пороците.

Впрочем, след като открих, че запалката е останала в джоба на сакото ми, аз без ни най-малко колебание създадох между палеца и показалеца си високотемпературен разряд и запалих цигарата от магическия огън.

Начинаещите Различни опитват да правят всичко с помощта на магията.

Те се бръснат с Кристалното Острие, докато не си отрежат половината буза или ухото. Затоплят си обяда с огнени кълба, като разплискват супа по стените и после изстъргват котлетите от тавана. Проверяват линията на вероятностите преди да седнат в бавничко движещия се тролей.

Харесва им самият процес на използване на магия. Ако можеха, сигурно щяха и задника си да бършат с нейна помощ.

После Различните възмъжават, поумняват и започват да стават по-алчни. Осъзнават, че енергията винаги си остава енергия и е по-правилно да станеш от креслото и да отидеш до ключа, вместо да се пресягаш до него с чист поток Сила, че електричеството ще затопли бифтека далеч по-добре от магическия огън, а драскотината е по-добре да бъде залепена с лейкопласт, а Авицена да се пази за сериозните наранявания.

А по-нататък, ако, разбира се, Различният не е обречен да остане на най-ниските равнища на Силата, идват истинските умения. И вече не обръщаш внимание как палиш цигарата си: с газта от запалката или с магия.

Изпуснах струя дим.

Хесер?

Завулон?

Добре, безсмислено е да гадая. Трябва добре да запомня, че всичко ще бъде много по-сложно, отколкото ми се струваше в началото. И да се връщам на мястото си — кацането наближава.

 

 

Над Ламанша, както си е редно, самолетът ни се поразтърси, но кацнахме меко и минахме бързо през обичайния паспортен контрол. Останалите пътници тръгнаха за багажа си (освен неинициирания Егор в самолета нямаше нито един Различен) и аз, изоставайки малко от тълпата, намерих сянката си на земята. Вгледах се в сивия силует, накарах го да придобие обем и да се вдигне срещу мен. Прекрачих в сянката си — и влязох в Сумрака.

Тук всичко беше почти същото. Стени, прозорци, врати. Само че беше сиво, изгубило цвета си. Обикновените хора в реалния свят плуваха като бавни сенки. Без самите те да знаят защо, заобикаляха старателно неотличаващия се с нищо участък от коридора и дори ускоряваха ход.

Най-добре е отиването до гишето на митницата на Различните да става в Сумрака, за да не се нервират хората. На него е поставено простичко заклинание, Кръгът на Невнимание, и те много се стараят да не го виждат. Но мен, разговарящият с празното пространство, можеха и да забележат.

Затова се приближих до гишето в Сумрака, а едва после, вече под защитата на заклинанието, излязох в реалния свят.

Митничарите бяха двама — Светъл и Тъмен. Както си беше редно.

Контролът над Различните при преминаване на границата според мен не е много разумно нещо. Вампирите и върколаците са длъжни да се регистрират в местния отдел на Патрула, ако ще остават да нощуват в града. Мотивът за това е, че нисшите Тъмни прекалено често се поддават на животинската страна на своята природа. Това наистина е така, но всеки маг, било то Тъмен или Светъл, може да забърка такива каши, че вампирът ще се скрие в ковчега си от ужас. Е добре, все едно, да допуснем, че има такава традиция и никой не иска да я отменя… въпреки протестите на вампирите и върколаците. Но какъв смисъл има да се контролира движението на Различните от една държава в друга? Това е оправдано при хората — незаконна емиграция, контрабанда, наркотици… шпиони, в края на краищата. Макар че вече половин век шпионите не минават границите, привързвайки към краката си еленови копита, и не скачат през нощта с парашут на вражеска територия. Всеки уважаващ себе си шпионин долита със самолет и отсяда в хубав хотел. А що се отнася до Различните — няма никакви ограничения за емиграцията, дори и слаб маг може да получи без проблем гражданство във всяка държава. Тогава защо е нужно това нелепо гише?

Сигурно заради Инквизицията. Формално, митническите пунктове са собственост на местните Патрули, Нощния и Дневния. Но всеки ден един допълнителен доклад отива в Инквизицията. И там вероятно го проучват по-внимателно.

Правят изводи.

— Добра нощ. Казвам се Антон Городецки — казах аз, когато спрях пред гишето. Не използваме документи и това е добре. Непрекъснато се чуват слухове, че или ще започнат да слагат на всеки магически маркер, както сега на вампирите, или в обикновените човешки паспорти ще сложат невидим за хората запис.

Но засега минаваме без бюрокрация.

— Светъл — произнесе утвърдително Тъмният маг. Слаб маг, не повече от шесто равнище. И много крехък физически: тесен в раменете, кльощав, нисък, блед, с редки светли коси.

— Светъл — казах аз.

Моят събрат от Лондонския нощен патрул се оказа жизнерадостен тлъст негър. Единствената прилика с партньора му беше, че е също млад и също слаб, седмо-шесто равнище.

— Привет, братко! — каза радостно той. — Антон Городецки? Служиш ли?

— Нощен патрул, Русия, Москва.

— Равнище?

Изведнъж съобразих, че те не могат да прочетат аурата ми. Ако бях до четвърто или пето равнище, биха успели. Но по-нагоре за тях всичко се сливаше в безкраен блясък.

— Висше.

Тъмният леко се изпъна. Те, разбира се, са егоисти индивидуалисти. Но затова пък се прекланят пред висшестоящите.

Светлият се опули и каза:

— О! Висш! За дълго ли?

— Само минавам към Единбург. Отлитам след три часа.

— На почивка? Или по работа?

— Командировка — отговорих аз без уточнения.

Светлите, разбира се, са либерални и демократични, но при това уважават Висшите.

— Там ли влязохте в Сумрака? — Тъмният кимна към човешката митница.

— Да. Записан ли съм на охранителните камери?

Тъмният поклати глава:

— Не, тук всичко се контролира от нас. Обаче ви препоръчваме да сте по-внимателен в града. Има много камери. Прекалено много. Хората периодично забелязват как изчезваме и се появяваме, налага се да заличаваме следите.

— Дори няма да излизам от летището.

— В Единбург също има камери — намеси се Светлият. — По-малко, но все пак… Имате ли координатите на Единбургския патрул?

Не уточни, че става дума за Нощния патрул. И така беше ясно.

— Имам ги — казах аз.

— Един мой добър приятел има малък семеен хотел в Единбург — отново се намеси в разговора Тъмният. — Вече повече от двеста години. До замъка, на „Кралска миля“. Ако не ви притеснява това, че е вампир…

Какво става, наоколо е пълно с вампири!

— … ето ви визитка. Много хубав хотел. Приятелски към Различните.

— Отнасям се към вампирите без никакви предубеждения — уверих го аз, вземайки картонения правоъгълник. — Имал съм приятели-вампири.

И един приятел-вампир изпратих на смърт…

— В сектор „В“ има хубав ресторант — намеси се отново Светлият.

Искаха да ми помогнат толкова искрено, че не знаех как да премина през този кордон от дружелюбие и доброжелателност. За щастие, пристигна друг полет и зад мен се мярнаха още няколко Различни. Усмихвайки се непрекъснато, нещо, за което мимическата мускулатура на руснаците е лошо пригодена, аз тръгнах да си взема куфара.

 

 

Не отидох в ресторанта, изобщо не ми се ядеше. Пообиколих летището, изпих чаша двойно еспресо, подремнах на едно кресло в чакалнята и прозявайки се, се качих на самолета. Както можеше да се очаква, Егор беше хванал същия полет. Но сега ние демонстративно не се забелязвахме. По-точно той демонстративно не ме забелязваше, а аз не правех опити да общувам.

След още един час се приземихме на летището в Единбург.

Наближаваше обяд, когато седнах в таксито — изключително удобно английско такси, по което започваш да тъгуваш веднага щом напуснеш Великобритания. Поздравих шофьора и, подчинявайки се на внезапен порив, му подадох визитката на „дружелюбния хотел“. Имах запазена стая в обикновен човешки хотел. Но възможността да поговоря с един от най-старите шотландски вампири (двеста години не е шега работа, дори за тях) в неформална обстановка беше прекалено съблазнителна.

Хотелът наистина беше в историческия център на града, на хълма, близо до кралския дворец. Спуснах прозореца и се заоглеждах с любопитството на човек, който за пръв път се е добрал до нова и интересна страна.

Единбург впечатляваше. Разбира се, можеше да се каже, че така впечатлява всеки старинен град, по който преди шейсет години не е минал огнения валяк на световната война, стривайки на прах древните катедрали, замъци, къщи и къщурки. Но тук имаше нещо особено. Може би самият кралски замък, разположен толкова удачно на хълма и увенчаващ града с каменна корона. Може би изобилието от хора по улиците, които се шляеха, въоръжени с камери, и се заглеждаха ту по витрините, ту по туристическите обекти. Та нали винаги свитата прави краля. А може би дантелата от улици със старинни къщи и павирани мостове, свободно разстлана около замъка.

На краля, дори да има най-красивата корона на главата, са му нужни и достойни одежди. Проблясващите на главата брилянти не бяха спасили голия крал от приказката на Андерсен.

Таксито спря пред четириетажна каменна сграда, чиято тясна фасада беше притисната между два магазина, пълни с посетители. По витрините висяха разноцветни килтове и шарфове и бяха наредени неизбежните бутилки уиски. Е, а какво друго да отнесеш вкъщи от тук? От Русия — водка и матрьошки, от Гърция — узо и бродирани покривки, от Шотландия — уиски и шарфове.

Слязох от таксито, поех куфара си от ръцете на шофьора и му платих. Погледнах сградата. Надписът над входа на хотела гласеше: „Highlander Blood“^[2]. Да. Нагъл вампир.

Мръщейки се на яркото слънце, аз тръгнах към входа. Ставаше горещо. Легендата, че вампирите не понасят слънчевата светлина, не е нищо повече от легенда. Понасят, само дето слънцето им е неприятно. А в такива горещи дни аз дори донякъде ги разбирам.

Вратата пред мен не бързаше да се отвори, явно в хотела не обичаха автоматиката. Така че я блъснах с ръка и влязох.

Е, поне имаше климатик. Прохладата едва ли беше останала от нощта, въпреки дебелите каменни стени.

Малкото фоайе беше полутъмно и, може би именно затова — много уютно. На регистрацията стоеше възрастен, много представителен господин. Хубав костюм, вратовръзка с фиба, риза със сребърни ръкавели с форма на цветя. Лицето — пълно и мустакато, червендалесто — кръв и мляко… Впрочем, аурата не предизвикваше съмнения — човек.

— Добър ден. — Приближих се към гишето. — Препоръчаха ми вашия хотел… бих искал да наема стая за един.

— За един човек? — попита господинът с мила усмивка.

— За един — повторих аз.

— Много сме зле със свободните стаи, фестивалът… — Господинът въздъхна. — Нали нямате резервация?

— Не.

Той отново въздъхна тъжно и започна да прелиства някакви книжа — сякаш в този малък семеен хотел имаше толкова стаи, че не можеше да запомни има ли свободни. Без да вдига очи, попита:

— А кой ни препоръча?

— Тъмният на пропуска в Хийтроу.

— Предполагам, че ще успеем да ви помогнем — отговори мъжът без никакво учудване. — Каква стая предпочитате? Светла, тъмна? Ако сте… ъъъ… с куче — има една много удобна, от която дори най-големият пес може да излиза сам… и да влиза обратно… без да обезпокои никого.

— Трябва ми светла стая — казах аз.

— Дай му стаята „лукс“ на четвъртия етаж, Андрю — разнесе се зад гърба ми. — Това е виден гост. Много виден.

Взех от портиера появилия се като с вълшебство ключ (не, никакво вълшебство, просто ловкост на ръцете) и се обърнах.

— Аз ще ви придружа — каза светлокосият юноша, застанал до автомата за цигари край вратата, водеща към малко хотелско ресторантче. В такива хотели много често минават и без ресторант, сервират храната в стаите, но тукашните посетители сигурно имаха прекалено екзотични вкусове.

— Антон — представих се аз, разглеждайки собственика на хотела. — Антон Городецки, Москва. Нощен патрул.

— Брус — каза младежът. — Брус Рамзи, Единбург. Собственикът на това място.

Изглеждаше така, че би му подхождало да играе Дориан Грей в екранизация на Оскар Уайлд. Млад, грациозен и до неприличност свеж красавец, на когото би му прилягала значка с надпис „Готов за разврат!“.

Само дето очите му бяха стари. Сиви, обезцветени, с равномерна розовина в бялото очи на двестагодишен вампир.

След като вдигна куфара ми — аз не се възпротивих, — юношата се заизкачва по тясната дървена стълба, говорейки в движение:

— За съжаление нямаме асансьор. Сградата е стара и е прекалено малка, за да пробиваме шахта в нея. Освен това не съм свикнал с асансьорите. Струва ми се, че механичното чудовище ще обезобрази тази чудесна постройка. Мразя тези реконструирани къщи, старите фасади, зад които се крият скучни безлични апартаменти. А и рядко имаме гости, които се изкачват с трудности по стълбите… Е, върколаците не обичат стръмните стъпала, но тях се стараем да ги настаняваме на първия етаж — там има специална стая — или на втория… Какъв вятър ви довя в нашия спокоен град, Висши Светъл?

И той не беше обикновен. Вампир с първо равнище на Силата — не точно магическа, не като моята, а вампирска. Но все пак смело можеше да бъде наречен Различен първо равнище.

— Произшествието в „Подземията“ — казах аз.

— Така и предполагах. — Юношата вървеше напред, като прескачаше с лекота през две стъпала. — Много неприятно произшествие. Оцених хумора в ситуацията, да… Но това не е хубаво. Отминаха онези времена, когато можеше да се приближиш до някой симпатичен човек и да го изпиеш целия. Отминаха!

— Тъгувате ли по миналото? — не издържах аз.

— Понякога — каза юношата и се засмя: — Но всяка възраст и всяко време си имат своите предимства, нали? Хората се цивилизоват, престават да ходят на лов за вещици и да вярват във вампири. Цивилизоваме се и ние. Не можеш да се отнасяш с хората като с безправен добитък. Те имат право на уважение, дори само защото са наши предци. А предците трябва да се почитат, нали?

За съжаление, тук не намерих нищо, за което да споря.

— Стаята е хубава, ще ви хареса — продължаваше вампирът, докато излизаше на площадката на четвъртия етаж. Тук имаше само две врати. Стълбата продължаваше нагоре, към мансардата. — Отдясно е стаята-лукс за Тъмните, също много симпатична, декорирал съм я по мой вкус и се гордея с дизайна. А това е вашата.

Не му трябваше ключ — потупа леко с длан по ключалката и вратата се отвори. Дребно позьорство, чак странно за древен вампир.

— Имаме много добър самоук дизайнер, Светъл Различен. Той е само шесто равнище, но за тази работа не е нужна магия — продължи Брус. — Той оформи три стаи по вкуса на Светлите по моя молба. В повечето, разбира се, интериорът е по-своеобразен, нали разбирате…

Влязох. И застинах от смайване.

Никога не съм предполагал, че имам такъв вкус.

Всичко наоколо беше бяло, бежово, розово. Паркет от светло, избелено дърво, стените — покрити с бежови тапети с бледорозови цветчета, мебелите — старомодни, но също от светло дърво и снежнобял атлаз. Големият диван до стената — кожен. Да уточнявам ли цвета? Бял, разбира се. От тавана виси кристален полилей. На прозорците — прозрачен тюл и пердета от светлорозов плат.

Как ли пече тук слънцето сутрин…

Едната врата водеше към малка спалня. Уютна, с двойно легло. Чаршафите — копринени, розови. На тоалетната масичка — ваза, в нея — свежа червена роза, единственият ярък щрих в цялата стая. Зад другата врата имаше санитарен възел — малък, но оборудван с някакъв високотехнологичен хибрид между хидромасажна вана и душ-кабина.

— Малко пошло и несъответстващо на стила — въздъхна Брус зад гърба ми. — Но на мнозина им харесва.

Лицето му, отразено в огледалото, беше леко обидено. Явно никак не му беше харесала идеята да се инсталира в хотела това чудо на техниката.

Без да се обръщам, кимнах на вампира. Това, че кръвопийците не се отразяват в огледалата, е също такава лъжа като непоносимостта им към слънчевата светлина и страха им от чесъна, среброто и трепетликата. Напротив, отразяват се в огледалата, дори когато са отклонили вниманието на човек.

Но виж, ако при разговор не ги гледат, нещо повече — безстрашно им обърнат гръб, това крайно ги изнервя. Вампирите имат твърде много прийоми, за които е нужно да срещат погледа на противника.

— С удоволствие ще се изкъпя — казах аз. — Но по-късно. Имате ли десет свободни минути, Брус?

— На официално посещение ли сте в Единбург, Светли?

— Не.

— Тогава, разбира се, имам — усмихна се вампирът и седна на едно от креслата.

Настаних се срещу него. Усмихнах се в отговор, гледайки брадичката на юношата.

— Е, какво ще кажете за стаята? — поинтересува се Брус.

— Струва ми се, че на някое невинно седемнайсетгодишно момиче щеше да му хареса — отговорих честно аз. — Само едно бяло котенце липсва.

— Ако пожелаете, ще осигурим и едното, и другото — предложи любезно вампирът.

Какво пък, светската част на разговора може да се смята за приключена.

— Дойдох в Единбург неофициално — повторих аз, — но същевременно и по молба на ръководствата на Нощния… и на Дневния патрул в Москва.

— Колко необичайно… — каза тихо юношата. — Уважаемият Хесер и достопочтеният Завулон изпращат един и същ глашатай… при това — Висш маг… при това — по такъв дребен повод. Както и да е, ще се радвам да помогна.

— Лично вас случилото се безпокои ли ви? — попитах направо аз.

— Разбира се. Нали вече ви казах мнението си — намръщи се Брус. — Все пак, не живеем в средновековието. Ние сме граждани на Европа, вече е двайсет и първи век. Трябва да разбиваме старите модели на поведение… — Той въздъхна и погледна накриво вратата на банята. — Не може да се миеш с легенче и да ходиш в дървен клозет, ако има водопровод и канализация. Дори ако с легенчето ти е по-привично и по-мило… Знаете ли, сред нас в последно време се увеличава движението за хуманно отношение към хората. Никой не пие кръв без лиценз. Дори и с лиценз се стараят да не е смъртоносно… Децата до дванайсет години почти не ги закачат, дори ако жребият се падне на тях.

— А защо до дванайсет?

Брус сви рамене.

— По исторически причини. В Германия, например, знаете ли кое е най-страшното престъпление? Убийство на дете до дванайсет години. Ако са навършени дванайсет, дори и предния ден, обвиненията и присъдите вече са съвсем различни. Е, при нас също не е прието да се закачат малки деца. Сега прокарваме закон, с който да извадим изцяло децата от лотарията.

— Много трогателно — промърморих аз. — А защо на младежа са му видели сметката без лиценз?

Брус се замисли.

— Нали знаете, мога само да правя предположения…

— Точно те ме интересуват.

Брус се поколеба още малко, после се усмихна широко:

— Какво има да се мисли тук? На някого от младите са му гръмнали бушоните. Най-вероятно младо момиче, станала е вампир наскоро, младежът й е харесал… а имаме и вълнуваща обстановка в духа на старите предания… не се е сдържала.

— Мислите, че е жена?

— Може да е и мъж. Ако е гей. Няма чак толкова пряка връзка — Брус наведе поглед смутено. — Но винаги е по-приятно… някак физиологически е по-естествено…

— А вторият вариант? — попитах аз, въздържайки се с усилие да не подхвърля някой коментар.

— Гастрольор. Турист. Знаете ли, след Втората световна война всичко така се обърка, хората започнаха да пътуват насам-натам… — Той поклати глава неодобрително. — Някои безотговорни личности се възползват от това.

— Брус, не искам да тревожа вашите Патрули — казах аз. — Ще вземат да решат, че московските колеги се съмняват в професионализма им. Може би ще ми подскажете кой е главният вампир в града ви? Старшият, Великият… как го наричате?

— Аз — никак — усмихна се широко Брус. И демонстративно, без да бърза, размърда зъби — извади от горната си челюст два дълги остри резеца, после ги прибра обратно. — Затова пък мен ме наричат Мастъра^[3]. Не ми харесва думата, тя е от глупавите книги и филми. Но щом искат така — нека да ме наричат по този начин.

— Все пак сте млад за господар — казах аз с леко учудване. — Само на двеста години.

— Двеста двайсет и осем години, три месеца и единайсет дни — уточни Брус. — Да, млад съм. Но тук е Шотландия. Ако знаехте какъв подозрителен, упорит и закостенял в своите суеверия народ са тези планинци! По време на моята младост не минаваше и година без да забият трепетликови колове в някой от нас.

Може би ми се стори, но в гласа на Брус пролича недвусмислена гордост със земляците.

— Ще ми помогнете ли, Мастър? — попитах аз.

Брус поклати глава:

— Не. Разбира се, че не! Ако изясним кой е убил руския младеж, ще го накажем. Сами. Няма да го упокоим, но ще го накажем строго. Обаче никой няма да го предаде на Патрулите.

То се знае. Не си и струваше да очаквам друго.

— Безполезно ли е да питам: „А дали вече не сте го намерили и наказали“? — поинтересувах се.

— Безполезно е — отвърна Брус с въздишка.

— А аз какво да правя, да се суетя наоколо, да търся престъпника? — изрекох аз с преднамерено жалостив тон. — Или просто да си почина във вашия чудесен град?

В гласа на Брус се промъкна ирония:

— Като Тъмен не мога да ви кажа нищо друго, освен: „почивайте!“. Отпуснете се, разгледайте музеите, разходете се. На кого му пука сега за този умрял студент?

И в този момент почувствах, че повече не искам да се сдържам. Погледнах Брус в очите. В черните дупки на зениците, радостно пламнали в червено. Попитах:

— Ами ако те пречупя, мъртъв кръвопиецо? Ако те пречупя, смажа и те принудя да отговаряш на въпросите ми?

— Давай — отвърна Брус с нежен, почти ласкав глас. — Опитай, Висши. Мислиш, че не знаем за теб? Мислиш, че не знаем откъде е Силата ти?

Очи в очи.

Зеници в зеници.

Черен пулсиращ тунел, който ме увлича в пустотата. Водовъртеж от червени искрици на чужд, откраднат живот. Подмамващ шепот в ушите. Одухотвореното, възвишено, неземно красиво лице на юношата-вампир.

Да падна в краката му…

Да плача от възторг и възхищение — от тази красота, мъдрост, воля…

Да моля за прошка…

Той беше много силен. Все пак двеста години опит, умножени по първо равнище вампирска Сила.

И аз усетих пълната му мощ. Изправих се с вдървени, чужди крака. Пристъпих неуверено напред.

Брус се усмихна.

Точно така се усмихваха преди осем години вампирите в московския проход между блоковете, където тичах след безпомощния, поддал се на зова Егор…

Вложих в менталната атака толкова Сила, че ако я бях използвал за файърбол, той щеше да прониже трийсетина къщи и да се удари в крепостната стена на древния шотландски замък.

Зениците на Брус побеляха, обезцветиха се. Бяло сияние изпепели примамващия черен тунел. Пред мен, поклащайки се напред-назад, седеше съсухрен старец с младо лице. Впрочем кожата на лицето му започна да се лющи, покри се с дребни люспички, наподобяващи пърхот.

— Кой уби Виктор? — попитах аз. Силата продължаваше да тече през мен като тънко ручейче, виеше се като гъвкава примка, пробождаща очите на вампира.

Той мълчеше и само продължаваше да се поклаща в креслото. Дали не му бях изпепелил мозъка… или каквото там имаше вместо мозък? Хубаво начало на неофициалното разследване!

— Знаеш ли кой уби Виктор? — преформулирах въпроса си аз.

— Не — отговори тихо Брус.

— Имаш ли някакви догадки по въпроса?

— Да… две. Млад… млада, не се е сдържала… Гастрольор… случайно минаващ вампир…

— Какво още знаеш за това убийство?

Мълчание. Сякаш си подреждаше мислите преди да започне дълга реч.

— Какво още знаеш, което не е известно на сътрудниците на градските Патрули?

— Нищо…

Спрях потока Сила. Отпуснах се в креслото.

И какво да правя сега? Ами ако подаде жалба в Дневния патрул? Непровокирано нападение, разпит…

Брус продължи да се поклаща в креслото още минута. После потрепна и погледът му стана по-ясен.

Ясен и жалък.

— Моля за извинение, Светли — каза тихо той. — Поднасям своите извинения.

Трябваха ми няколко секунди, за да разбера.

Господарят на вампирите е не просто най-силният, най-ловкият и най-умният кръвопиец. Той е още и този, който нито веднъж не е търпял поражение.

За мен жалбата на Брус би означавала големи неприятности. Но за него — загуба на статуса.

А този вежлив древен юноша бе много честолюбив.

— Приемам извиненията, Мастър — отговорих аз. — Нека случилото се си остане между нас.

Брус облиза устните си. Лицето му поруменяваше, придобивайки предишната миловидност. Гласът му леко укрепна — той също разбра, че не е в мой интерес да разгласявам случилото се.

— Но бих помолил — в последната дума имаше и настояване, и отровна омраза, — да не повтаряте повече подобни атаки, Светли. Агресията не беше провокирана.

— Ти ме предизвика на дуел.

— Де юре, не — отвърна бързо Брус. — Ритуалът на предизвикателството не беше спазен.

— Де факто — да. Ще тревожим ли Инквизицията?

Той примигна. И отново стана предишният гостоприемен домакин.

— Добре, Светли. Кой помни стари неща…

Брус се надигна и леко се олюля. Отиде до вратата. На прага се обърна и изрече с видимо неудоволствие:

— Моят дом е и твой дом. Тази стая е твое жилище и аз няма да вляза без покана.

Тази древна легенда, колкото и да е странно, е истина. Вампирите не могат да влязат в чужд дом без покана. Никой не знае защо е така.

Вратата се затвори след Брус. Пуснах страничните облегалки на креслото — върху белия атлаз останаха мокри отпечатъци от длани. Тъмни отпечатъци.

Лошо е, когато не спиш нощем. Нервите започват да се обтягат.

Но затова пък твърдо знаех, че господарят на вампирите в Единбург няма никаква информация за убиеца.

Разопаковах багажа от куфара си. Окачих в гардероба един светъл ленен костюм и няколко чисти ризи. Погледнах през прозореца и поклатих глава. Извадих шорти и тениска с надпис „Нощен патрул“. Хулиганство, разбира се, но малко ли странни надписи има по тениските?

После вниманието ми беше привлечено от усукан, калиграфски текст в рамка на стената. Вече бях забелязал една такава рамка долу и една на стълбите — да не бяха окачени из целия хотел? Приближих се и с учудване прочетох:

By oppression’s woes and pains,

By your sons in servile chains,

We will drain our dearest veins

But they shall be free!^[4]

— Виж го ти, кучия му син! — казах аз почти с възхищение. И дори хората, отсядащи в хотела, не биха заподозрели нищо гнило!

Без съмнение, Брус имаше същото чувство за хумор като вампира, изпил кръвта на жертвата си в атракцията „Замъка на вампирите“. Прекрасен кандидат за ролята на убиец.

Единственият проблем беше, че под удара, който получи, Брус просто не би могъл да излъже.