Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Последний Дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Последен патрул

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: Руски

Издание: (не е указанo)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Националност: Руска

Редактор: Милена Иванова; Лора Шумкова

Художник: Бисер Тодоров

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-477-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1340

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Много е разумно да пристигнеш в чужд град на разсъмване. Все едно дали с влак, или със самолет. Денят започва сякаш с празна страница…

В самолета Алишер отново стана мълчалив и замислен. Аз дремах почти през целия полет, а той гледаше мълчаливо през илюминатора, сякаш в далечната, обгърната от нощта земя имаше нещо интересно. Точно преди кацането, когато долетяхме до утрото и самолетът започна да се снижава, попита:

— Антоне, нали няма да имаш нищо против, ако временно се разделим?

Погледнах с интерес младия маг. Инструкциите на Хесер не предвиждаха нищо подобно. А за своите роднини и приятели, по-точно за отсъствието им, Алишер вече беше казал всичко.

Впрочем не беше трудно да се досетя за какво може да си мисли младеж, напуснал родината си на малко над двайсетгодишна възраст.

— Как се казва тя? — попитах аз.

— Адолат — отвърна той без никакви преструвки. — Иска ми се да я видя. Да разбера какво е станало с нея.

Кимнах. Поинтересувах се:

— Това име означава ли нещо?

— Всички имена означават нещо. Нима не помоли Хесер да ти вложи знания по узбекски език? — изненада се Алишер.

— Той не ми предложи — промърморих аз. Наистина, защо не помислих за това? И как можа Хесер да направи такъв пропуск? Различните изучават задължително основните световни езици — разбира се, с помощта на магия. Редките езици могат да бъдат вложени в съзнанието им от по-силен или по-опитен маг. Хесер би могъл. Алишер — не…

— Значи е смятал, че няма да ти е нужно — каза замислено Алишер. — Интересно…

Изглежда, Алишер не смяташе, че Хесер е допуснал грешка.

— Ще ми бъде ли нужно да знам узбекски? — попитах аз.

— Едва ли. Почти всички знаят руски. Само най-младите и глупавите не учат руски език… Какво пък, така или иначе не биха те взели за узбек. — Алишер се усмихна. — Адолат значи справедливост. Красиво име, нали?

— Красиво е — съгласих се аз.

— Тя е обикновен човек — промърмори Алишер. — Но има хубаво име. Светло. Учихме заедно в училище…

Самолетът се разтресе — спуснаха шасито.

— Разбира се, иди при нея — казах аз. — Мисля, че и сам ще намеря офиса на Патрула.

— Не си мисли, че е само заради момичето — усмихна се Алишер. — Струва ми се, че ще е по-добре, ако първо поговориш сам с местните патрулни. Ще им покажеш писмото на Хесер, ще се посъветваш… А аз ще дойда след час-час и половина.

— Не си бил особено близък с колегите, нали? — попитах тихо аз.

Алишер не каза нищо — и това беше отговорът му.

Излязох от сградата на летището — явно беше реконструирана наскоро и изглеждаше напълно модерно. В ръцете си държах само чантата с багажа и малко пакетче от безмитния магазин, нищо повече. Спрях, огледах се. Ослепително синьо небе и нарастваща жега, въпреки че беше ранна сутрин. Пътниците се оказаха малко, нашият полет беше първият от предишния ден насам, следващият се очакваше едва след час. Веднага ме обкръжиха частници, предлагащи услугите си:

— Да тръгваме, драги!

— Целия град ще ти покажа, ще ти бъде безплатна екскурзия!

— Накъде отиваме?

— Сядай, в колата ми е хубаво, с климатик е!

Поклатих глава, погледнах към възрастен таксиджия-узбек, който спокойно чакаше до старата „Волга“ с нарисувани отстрани квадратчета на таксито. Попитах:

— Свободен ли си, бащичко?

— Човек е свободен, докато вярва в свободата си — отвърна философски таксиджията. Говореше много добре руски, без никакъв акцент. — Сядай.

Ето. Едва съм слязъл от самолета — и кой знае откъде изскочи обръщението „бащичко“, а в отговор получих поредната цветиста мъдрост на Изтока. Попитах:

— Някой от великите ли го е казал?

— Дядо ми го казваше. Той беше червеноармеец. После беше враг на народа. После — директор на колхоза. Да, той беше велик.

— Случайно да се е казвал Рустам? — поинтересувах се аз.

— Не, Рашид.

Колата излезе от паркинга, аз подложих лицето си на вятъра, духащ през прозореца. Въздухът беше топъл, свеж и не миришеше както в Русия. Пътят също се оказа хубав, дори по столичните стандарти. Дърветата отстрани правеха сянка и създаваха усещането, че вече сме в града.

Таксиджията каза замислено:

— Климатик… Сега всички обещават на пътниците прохлада. А нима нашите деди и прадеди са имали климатик? Отваряли са прозореца на колата си и им е било хубаво!

Погледнах с недоумение към шофьора. Той се усмихна:

— Шегувам се. От Москва ли идвате?

— Да.

— Съвсем без багаж… Ай-ай-ай! — Той поцъка с език. — Да не са го загубили?

— Спешна командировка. Нямаше време да си събирам багажа.

— Спешна? В нашия град няма нищо спешно. Преди хиляда години, две хиляди години, три хиляди години градът пак си е бил тук. Той е отвикнал да бърза.

Свих рамене. Наистина, таксито вървеше някак мудно, но това не дразнеше.

— И къде отиваме? Имаме хотел „Самарканд“, имаме хотел…

— Не, благодаря. Не съм дошъл да спя. Трябва ми базара. Сиабския, в Стария град.

— Правилно! — въодушеви се шофьорът. — Човекът знае къде отива и защо. Долетя — и веднага на базара. Без багаж, без жена, без проблеми — така и трябва да се живее! Но нали си взел пари, щом отиваш на базара?

— Взех — кимнах аз. — Че как на базар без пари? А колко ще ми е сметката? И какво вземате — соми[1], рубли?

— Може и в долари или евро — отвърна безгрижно шофьорът. — Колкото ти се иска, толкова ще дадеш. Виждам, че си добър човек — защо да се пазарим? Добрият човек ще се притесни да не плати малка сума на бедния таксиджия. Сам ще плати повече, отколкото съвестта ще ми позволи да поискам.

— А вие сте добър психолог — засмях се аз.

Шофьорът кимна:

— Добър? Да… сигурно. Защитих докторска дисертация в Москва. Отдавна… — той помълча. — Но сега не са нужни психолози. Като таксиметров шофьор печеля повече.

Той замълча. Аз също не намерих какво да отговоря. Но вече бяхме в града и след малко шофьорът започна да изброява какво непременно трябва да посетя в Самарканд. Трите медресета[2], образуващи архитектурния ансамбъл Регистан, джамията Биби-Ханум… Между другото, всичко това е близо до най-добрия самаркандски базар, Сиабския, чиято слава, както вече е ясно на шофьора, отдавна е стигнала до Москва. Базарът също трябва да бъде посетен, и то на първо място. Да не отидеш е просто грешно. Но аз съм правилен човек и няма да направя такава грешка…

 

 

Сигурно шофьорът би се разстроил много, ако ме беше видял как отминавам входа на базара. Разбира се, аз планирах да го посетя. Работата си е работа, но трябва да отнеса със себе си и някакви впечатления!

Обаче не сега.

Така че се измъкнах от шумната тълпа край входа на базара, отминах група японци (и дотук се добраха!) — както се полага, окичени с миниатюрни фотоапарати и камери — след което заобиколих Биби-Ханум. Джамията наистина впечатляваше. Керамичната облицовка на огромния купол отразяваше лазурната светлина на слънцето. Входният портал беше толкова огромен, че според мен надминаваше Триумфалната арка в Париж, а липсата на барелефи по стените се компенсираше изцяло от заплетените шарки на покритите със синя глазура тухли.

Но районът, който сега ме очакваше, съвсем не беше помпозно-туристически.

Във всеки град има улици, които са построени под злощастна звезда. Съвсем не е задължително да са разположени в покрайнините. Понякога са до сградите на мрачни фабрики, понякога са до железопътни линии или автомагистрали, понякога — до някой парк или оцеляло по недоглеждане на градските власти дере. Там се заселват неохотно, но и рядко напускат — сякаш сковани от някаква упорита дрямка. И животът в тях тече по съвсем различни закони и в съвсем друго темпо…

Помня един район в Москва, където до обрасло с дървета дере минава еднопосочна улица. Уж най-обикновен жилищен район — но сякаш потънал в дрямка. Озовах се там през една зимна вечер по фалшив сигнал — вещицата, която правеше отвари, имаше лиценз. Колата си тръгна, а мен ме оставиха да съставям протокол за липсата на взаимни претенции, после излязох на улицата да се опитам да спря някоя кола — не ми се искаше да викам такси и да чакам в апартамента на вещицата. Въпреки не особено късния час, вече се беше стъмнило съвсем. Валеше сняг. Навън не се виждаха никакви хора, явно всички на излизане от метрото тръгваха в друга посока. Колите също бяха изчезнали някъде, а тези, които все пак минаваха, не изгаряха от желание да спират. А до самото дере, опасано с ниска ограда, имаше малък лунапарк: будка за билети, две-три въртележки, детско влакче — кръг от релси с диаметър десетина метра. И в пълната тишина, под валящия от небето мек сняг, на фона на черната, мъртва пропаст, се движеше в кръг малко локомотивче с два вагона, звънтеше и мигаше с разноцветни светлини. В предното вагонче седеше абсолютно неподвижно, покрито от навалелия сняг петгодишно момче с голяма шапка-ушанка и със здраво стисната в ръка пластмасова лопатка. Сигурно това беше детето на касиерката, която не е имала на кого да го остави вкъщи… Уж нищо особено, но ми стана толкова неприятно, че се принудих да спра минаващия край мен камион и да се махна от мястото в посока центъра на града.

Горе-долу в такъв район, само че променен в съответствие с разликата между градовете, се намираше и самаркандският офис на Нощния патрул. Не ми трябваше карта, и така усещах накъде да вървя. И ми беше необходимо да се отдалеча само десет минути от базара, от самия център, но сякаш попаднах в друг свят. Не, не в ярка източна приказка, а в нещо посредствено, което можеш да срещнеш и в азиатските републики на бившия Съветски Съюз, и в Турция, и в южните страни на Европа. Полуевропа, Полуазия, взела не най-добрите черти от двете части на света. Имаше много зеленина, но с това се изчерпваше всичко приятно — сградите бяха прашни, мръсни, овехтели, на два или три етажа. Ако не бяха толкова еднообразни, щяха да радват окото на туриста. Но тук и това липсваше, всичко беше вяло и еднотипно: изронени стени, мръсни прозорци, отворени външни врати, окачено по простори в дворовете пране. Някъде от дълбините на паметта ми изплува термина „скелетно-камъшитено строене“. Въпреки своята вяла канцеларщина, той характеризираше тези сгради, построени „временно“, но оцелели вече повече от половин век.

Офисът на Нощния патрул се намираше в голяма, но едноетажна къща — също остаряла, с градинка около нея. Хрумна ми, че такова място е много подходящо за малка детска градина, пълна с мургави, чернокоси деца.

Но тукашните деца отдавна вече бяха пораснали. Заобиколих паркираното до оградата пежо, отворих вратичката, отминах саксиите, в които се бореха за живот изсъхващи цветя и с потръпване прочетох старата табелка в съветско-бюрократичен стил, окачена на вратата:

НОЩЕН ПАТРУЛ

Отдел гр. Самарканд

Приемни часове:

20:00 — 08:00

Отначало ми се стори, че съм се побъркал. После, че гледам през Сумрака. Но не, надписът беше абсолютно реален, нанесен с жълти букви върху черен фон, покрит с пукнато стъкло. Ъгълът на стъклото беше счупен, а последната буква в думата „патрул“ бе избледняла.

Отстрани имаше същия текст на узбекски, от който разбрах, че „Нощен патрул“ в превод звучи като „Тунги назорат“.

Бутнах вратата — не беше заключено, разбира се — и влязох направо в голяма зала. Точно както е прието на Изток — никакви фоайета. И правилно, за какво са им тук такива, в Самарканд изобщо няма студ.

Обстановката беше обикновена и напомняше с нещо на малко отделение на милицията и на кантора от съветските времена. До входа имаше закачалка и няколко шкафа с книжа. Зад бюро пиеха чай трима млади узбеки и пълна възрастна рускиня. Пред тях кипеше голям електрически самовар, гравиран в стил „хохлома“[3]. Виж ти — самовар! За последен път бях видял самовар в Русия на Измайловския панаир заедно с матрьошките, шапките-ушанки и други подобни стоки за чуждестранните туристи. Имаше още няколко празни бюра. В ъгъла напрегнато бръмчеше стар компютър с масивен монитор — отдавна е трябвало да му сменят вентилатора…

— Ассалом алейкум — казах аз, чувствайки се като пълен идиот, който се опитва да изглежда умен. Защо Хесер не ме научи на узбекски?

— Алейкум ассалом — отговори жената. Тя беше мургава, чернокоса — очевидно със славянска кръв, но с онази удивителна промяна във външността, която настъпва без никаква магия с всички европейци, живеещи продължително време, от самото си раждане, на Изток. Тя дори беше облечена като узбекска жена — в пъстра дълга рокля. Жената ме погледна с интерес — почувствах умелото, но слабо докосване на сондиращо заклинание. Не се защитих и тя свали информацията без никакъв проблем. Изражението й се промени, тя се надигна и каза тихо:

— Момчета, имаме виден гост…

— Тук съм неофициално! — размахах ръце аз.

Но вече беше късно. С мен се здрависваха, представяха ми се — Мурат, шесто равнище, Тимур, пето равнище, Нодир, четвърто равнище. Доколкото разбрах, изглеждаха колкото реалната си възраст, тоест двайсет-трийсетгодишни. В самаркандския Патрул, както обясни Хесер, имаше петима Различни… В ташкентския Патрул, според Алишер, сътрудниците бяха по-млади. Накъде по-млади, да не би да вземат на работа ученици?

— Валентина Илинична Фирсенко, Различна. Четвърто равнище.

— Антон Городецки, Различен, Висше равнище — повторих аз за пореден път.

— Аз ръководя канцеларията — продължи жената. Тя се здрависа с мен последна и изобщо се държеше като най-младшия сътрудник на Патрула. При това оцених възрастта й на поне сто и петдесет години, а и превъзхождаше мъжете по Сила.

Също нещо от специфичните за Изтока неща?

Впрочем, след секунда всички съмнения кой е главният тук се разсеяха.

— Момчета, пригответе бързо маса — изкомандва Валентина. — Мурат, вземи колата, мини бързо по маршрута, а после отскочи до базара.

С тези думи тя връчи на Мурат ключовете за огромния стар сейф, от който момчето, по всякакъв начин опитвайки се да го направи незабележимо, извади оръфана пачка банкноти.

— Моля ви, няма нужда! — помолих аз. — Тук съм напълно неофициално и за кратко. Просто да се представя, да задам няколко въпроса… Трябва да намина и през Дневния патрул.

— Защо? — поинтересува се жената.

— На границата нямаше пункт за Различни. В Сумрака висеше табелка, че Светлите трябва да се регистрират в Дневния, а Тъмните — в Нощния патрул.

Беше ми интересно как патрулната ще коментира това стряскащо нехайство. Но Валентина Илинична само кимна:

— Нямаме достатъчно сътрудници за дежурство на летището. В Ташкент всичко е както трябва… Нодир, изтичай до упирите и им кажи, че в града е пристигнал по лична работа Висш Светъл, Городецки от Москва.

— Тук съм неофициално, но не по лична… — започнах аз, но те не ме слушаха. Нодир отвори една незабележима врата в стената и влезе в съседната стая, където с учудване забелязах също толкова просторна и полупразна зала.

— Защо при упирите? — попитах аз, зашеметен от напълно немислимата догадка.

— О, там е офисът на Дневния патрул, при тях няма упири, просто така им викаме… по съседски… — засмя се Валентина Илинична.

Влязох безмълвно в съседната стая след Нодир. Двама Тъмни Различни, единият — млад, другият — на средна възраст, четвърто и пето равнище, ми се усмихнаха приятелски.

— Ассалом алейкум… — измърморих аз, минах през залата (абсолютно същата, дори имаха същия самовар) и отворих вратата към улицата, успоредна на тази, по която дойдох.

Зад вратата имаше същото дворче, а на стената — табелка:

ДНЕВЕН ПАТРУЛ

Отдел гр. Самарканд

Приемни часове:

08:00 — 20:00

Затворих тихо вратата зад себе си и се върнах в стаята. Нодир, явно предусетил реакцията ми, вече беше изчезнал.

Един от Тъмните каза добродушно:

— Като си свършите работата, наминете и при нас, уважаеми. Рядко идват гости от Москва.

— Наминете, наминете! — подкрепи го вторият.

— Някой път… благодаря за поканата — измънках аз. Върнах се в офиса на Нощния патрул и затворих вратата след себе си.

Тя дори нямаше ключалка!

Светлите изглеждаха леко смутени.

— Нощен патрул — процедих през зъби аз. — Светли сили…

— Посгъстихме се малко. Комуналните услуги са скъпи, наемът… — Валентина Илинична разпери ръце. — Вече десет години откакто двата офиса делят едно помещение.

Аз направих лек пас — стената, разделяща офиса на Светлите от офиса на Тъмните, се освети за миг от синьо сияние. Едва ли при Тъмните в Самарканд имаше маг, способен да свали направеното от Висш заклинание.

— Напразно правите така, Антоне — каза Валентина Илинична с упрек. — Няма да ни подслушват. При нас не е прието така.

— Но нали вие би трябвало да следите силите на Мрака! — възкликнах аз. — Да ги контролирате!

— Че ние ги контролираме — отвърна Тимур. — А когато са наблизо, е по-лесно да ги контролираме. За да обикаляме целия град ни трябва пет пъти по-голям щат!

— А табелките? Това на какво прилича? „Нощен патрул“, „Дневен патрул“? Та хората ги четат!

— Нека ги четат — каза Нодир. — Малко ли офиси има в града? Ако се криеш и не окачиш табелка, веднага става подозрително. Я милицията ще дойде, я ще ни рекетират бандити. А така всички виждат: държавна организация, няма какво да вземеш от нея, нека си работят…

Аз се опомних. В края на краищата, това не е Русия. Самаркандският патрул не е в нашата юрисдикция. Някъде в Белгород или в Омск бих могъл да упражнявам правата си и да предявявам претенции. Не мога да командвам самаркандския Патрул, нищо че съм Висш Светъл.

— Разбирам. Но в Москва това е невъзможно… Тъмните да седят през една стена!

— Седят, и какво от това? — каза успокоително Валентина Илинична. — Само седят. И тяхната работа не е сладка. Не, ако стане нещо, няма да престъпим принципите си. Момчета, помните ли как преди три години жодугар[4] Алия-апа направи проклятие на стария Назгул?

Момчетата закимаха. Оживиха се и явно бяха готови да коментират тази славна история.

— На кого е направила проклятие? — не издържах аз.

Всички се разсмяха.

— Това е име — Назгул. Не са онези назгули от американските филми — обясни Нодир, проблясвайки с белозъбата си усмивка. — Има такъв човек. Имаше, умря миналата година. Умираше дълго, а жена му беше млада. Помолила една вещица да го погуби. Забелязахме проклятието, арестувахме вещицата, накарахме се на жената, направихме всичко както си трябва. Валентина Илинична премахна проклятието, всичко стана много добре. Макар че старецът беше напаст, съвсем лош. Зъл, алчен и развратен, нищо че беше стар. Всички се зарадваха, когато умря. Но проклятието го премахнахме както си трябва!

Аз се замислих и седнах на скърцащия стол. Да, и да знаех узбекски, това нямаше да ми помогне особено. Проблемът не беше в езика. А в манталитета.

Умните думи ме поуспокоиха. Обаче в този момент забелязах погледа на Валентина Илинична — добър, но снизходително-съчувствен.

— Все пак не бива така — казах аз. — Разберете ме, нищо не искам да кажа, това си е вашият град, вие отговаряте за реда тук… Но е някак необичайно.

— Това е, защото сте по-близо до Европа — обясни Нодир. Явно не смяташе, че Узбекистан няма нищо общо с Европа. — А при нас е нормално, ако има мир — може да живеем и заедно.

— Ъхъ. — Аз помълчах. — Благодаря за разясненията.

— Седнете на масата — каза дружелюбно Валентина Илинична. — Какво се свихте в ъгъла като някой чужд?

Общо взето, не седях точно в ъгъла. В ъгъла Тимур приключваше с подготовката на масата. Върху ярката покривка, моментално превърнала две бюра в голяма трапезна маса, вече стояха чинии с плодове: яркочервени и сочнозелени ябълки; черно, зелено, жълто и червено грозде; огромни, колкото малки дини, нарове; някакъв много апетитен салам, домашно производство; нарязано на парчета месо и горещи, очевидно затоплени с магия питки. Спомних си как Хесер в един рядък миг на носталгия се зае да хвали самаркандските питки — и какви са вкусни, и как не се развалят по цяла седмица, само трябва да ги стоплиш — и ядеш, ядеш, не можеш да спреш… Тогава приех думите му за обикновени старчески спомени от рода на „едно време дърветата бяха по-големи, а саламът — по-вкусен“. Сега устата ми се напълни със слюнка и изведнъж заподозрях, че Хесер не е преувеличил чак толкова много.

А на масата имаше и две бутилки коняк. Местен, което веднага ме изплаши.

— Не се притеснявайте, че масата е празна — каза невъзмутимо Нодир. — Сега младшият ни сътрудник ще се върне от базара и ще седнем както трябва. А дотогава ще замезим малко.

Разбрах, че няма как да се измъкна от тържествен обяд с изобилие на алкохол. И заподозрях, че Алишер се е измъкнал от незабавна среща с патрулните не само заради напълно разбираемия интерес към съдбата на бившата си приятелка от училище. Нищо, че вече от много години посещението на московски гост не е посещение на висшестоящ началник. Така или иначе Москва си бе останала за самаркандските патрулни много, много важен център.

— Работата е там, че дойдох по молба на Хесер… — казах аз.

И видях по лицата им, че моят статус от просто висок излетя до немислими висини. Някъде в космоса, където няма място за Различните.

— Хесер ме помоли да намеря един негов приятел — продължих аз. — Той живее някъде в Узбекистан…

А сега настъпи неловка пауза.

— Антоне, за девоната ли става въпрос? — попита Валентина Илинична. — Но той отиде в Москва… през деветдесет и осма. И там загина. Мислехме, че Хесер знае за това.

— Не, не, не става въпрос за девоната — запротестирах аз. — Хесер ме помоли да намеря Рустам.

Младите узбеки се спогледаха. Валентина Илинична се намръщи:

— Рустам… чувала съм нещо… — Тя се поколеба. — Но това… това е много стара история. Съвсем древна. Тя е на хиляди години, Антоне.

— Той не работи в Патрула — признах аз. — И, разбира се, вече има друго име. Мисля, че е сменил много имена. Знам само, че е Висш Светъл маг.

Нодир поглади твърдата си черна коса и каза решително:

— Това е много трудно, Антон-ака. В Узбекистан има само един Висш маг. Той работи в Ташкент. Но той е млад. Ако стар и силен маг иска да се скрие — той винаги ще се скрие. За да бъде открит е необходим не просто силен маг. Необходим е мъдър маг. Трябва самият Хесер да го търси. Не, Антон-ака. Ние не можем да ти помогнем.

— Може да попитаме Афанди — каза замислено Валентина Илинична. — Той е слаб маг и не е много… много съобразителен. Но паметта му е добра, а живее вече триста години.

— Афанди ли? — напрегнах се аз.

— Това е петият ни сътрудник — Валентина Илинична леко се смути. — Е, нали разбирате, седмо равнище. Той… е повече по домакинството. Но ако помогне?

— Почти съм сигурен в това — кимнах аз, припомняйки си думите на Надюшка. — А къде е той?

— Трябва скоро да дойде.

Нямах друг изход. Кимнах и отидох до „празната“ маса.

 

 

Мурат се върна след половин час, с пълни торби, част от съдържанието на които веднага беше изсипано на масата. Останалото бе отнесено от него в малка кухня, залепена към основното помещение на Патрула. Кулинарните ми познания стигаха, за да разбера, че сега ще се готви плов.

А до приготвянето му пихме коняк, който се оказа неочаквано добър, и замезвахме с плодове. Валентина Илинична отстъпи на Нодир да води разговора. И аз изслушах учтиво историята на узбекските Патрули от древните митични времена до Тамерлан и от Тамерлан — до наши дни. Няма да лъжа, тук Светлите невинаги са били в добри отношения с Тъмните. Имало е достатъчно много мрачни, кървави и ужасяващи събития. Но останах с впечатлението, че противоборството на Патрулите в Узбекистан се е изостряло по някакви напълно непонятни за мен закони. Хората воювали и се избивали, а Патрулите спазвали учтив неутралитет. Затова пък по времето на Хрушчов и в първите години от управлението на Брежнев Светлите и Тъмните се сражавали помежду си с невиждано ожесточение. Именно тогава загинали трима Висши магове — двама от Дневния и един от Нощния патрул. Войната покосила и редиците на Различните от първо и второ равнище.

После всичко утихнало, сякаш „застоят“ на осемдесетте години се разпрострял дори и над тях. И оттогава отношенията между Тъмните и Светлите се свеждали до вяло противопоставяне, по-скоро на ниво на закачки и подигравки, отколкото на сериозна омраза.

— На Алишер това не му харесваше — отбеляза Тимур. — Той още ли е в Москва?

Кимнах, зарадван от удачния обрат в разговора.

— Да. В нашия Патрул е.

— И как е той? — попита учтиво Нодир. — Чухме, че вече е четвърто равнище?

— Практически трето — казах аз. — Но той сам ще ви разкаже. Той също дойде, но реши първо да отиде при някакви познати.

Но тази новина явно не зарадва патрулните. И Тимур, и Нодир сега изглеждаха ако не огорчени, то смутени. Валентина Илинична поклати глава.

— Изглежда, ви разстроих? — поинтересувах се аз. Изпитата заедно бутилка подтикваше към откровеност. — Обяснете ми, каква е работата? Защо се отнасяте така с Алишер? Защото баща му е девона ли?

Патрулните се спогледаха.

— Проблемът не е в това, кой е баща му — каза Валентина Илинична. — Алишер е добро момче. Но той… е много рязък.

— Нима?

— Може би се е променил в Москва — предположи Тимур. — Но Алишер винаги е искал да воюва. Не се е родил в подходящото време.

Замислих се. Разбира се, в нашия Патрул Алишер винаги предпочиташе да работи на улицата. Патрули, сблъсъци, арести — малко неща се случваха без него…

— Е… при нас това е някак по-естествено — отбелязах аз. — Москва е голям град, животът е по-напрегнат. Но Алишер много тъгува по родината си.

— Е, ние се радваме, разбира се! — сепна се Валентина Илинична. — Толкова отдавна не сме виждали Алишер. Нали, момчета?

„Момчетата“ се съгласиха с престорен ентусиазъм. Дори Мурат се обади от кухнята, че Алишер много му липсва.

— А скоро ли ще дойде Афанди? — попитах аз, отклонявайки разговора от неловката тема.

— Наистина… — обезпокои се Валентина Илинична. — Вече три часа…

— Ама той дойде отдавна — обади се отново Мурат от кухнята. — Обикаля двора с метлата, виждам го през прозореца. Сигурно е решил, че ще го карат да готви плов…

Нодир отиде бързо до вратата и извика:

— Афанди! Какво правиш?

— Мета двора — отвърна с достойнство петият сътрудник на самаркандския Патрул. Съдейки по гласа му, не само беше роден преди триста години, но и телом беше стар.

Нодир се обърна и разпери виновно ръце и извика отново:

— Афанди, влез вътре, имаме гост!

— Знам, че имаме гост. Затова и мета!

— Афанди, но гостът вече е вътре! Защо чистиш навън?

— А, Нодир! Не ме учи как се приемат гости! Когато гостът е навън, всички чистят вкъщи. А ако гостът е вътре, трябва да се чисти навън!

— Както искаш, Афанди! — каза със смях Нодир. — Ти знаеш най-добре, разбира се. А дотогава ние ще хапваме грозде и ще пием коняк.

— Чакай, Нодир! — обади се разтревожено Афанди. — Ще е неуважение към госта, ако не седна да похапна с него на масата!

След миг Афанди вече беше на вратата. Изглеждаше крайно нелепо. На краката — маратонки без връзки, дрехите — опасани със съветски войнишки колан сини дънки и бяла найлонова риза с копчета с различна големина. Найлонът е здрав материал. Ризата беше може би на двайсет или трийсет години. Самият Афанди се оказа гладко обръснат (впрочем, съдейки по парченцата вестник, с които бяха залепени порязванията по брадичката, това му бе струвало доста усилия) плешив старец на около шейсет години. След като хвърли одобрителен поглед към масата, Афанди облегна метлата на стената и припна бойко към мен.

— Здравей, уважаеми! Да нараства твоята Сила като страстта на младеж, събличащ жена! Да достигне тя второ равнище, че даже и първо!

— Афанди, нашият гост е Висш маг — отбеляза Валентина Илинична. — Защо му пожелаваш второ равнище?

— Мълчи, жено! — каза Афанди, докато пускаше ръката ми и сядаше на масата. — Нима не виждаш колко бързо се изпълни пожеланието ми, че и дори беше надминато?

Патрулните се засмяха. Впрочем, изобщо не подигравателно. Афанди — аз сканирах аурата му и разбрах, че старецът беше на най-ниското равнище на Силата — беше шутът на Самаркандския патрул. Но любим шут, на когото и всяка глупост ще простят, и винаги ще се застъпят за него.

— Благодаря за добрите думи, бащичко — казах аз. — Наистина — пожеланията ти се сбъдват бързо.

Старецът закима, налапвайки с удоволствие половин праскова. Зъбите му бяха отлични — въпреки че не следеше за външността си, явно придаваше голямо значение на този важен орган.

— Тук са само сукалчета — промърмори той. — Сигурен съм, че дори не са успели да те посрещнат както подобава. Как се казваш, добри човече?

— Антон.

— А на мен ми викай Афанди. Означава „мъдрец“. — Старецът изгледа строго патрулните. — Ако не беше моята мъдрост, отдавна силите на Мрака, да изсъхнат в гърчове и да изгорят в ада дано, да са им изпили малките сладки мозъчета и да са им сдъвкали големите жилави дробове!

Нодир и Тимур се разкикотиха.

— Защо дробовете са жилави, разбрах — каза Нодир, докато наливаше коняк. — А защо мозъците са сладки?

— Защото мъдростта е горчива, а глупостта и невежеството — сладки! — каза Афанди и обърна чаша коняк след прасковата. — Ей! Ей, глупако, какво правиш!

— Какво? — Тимур, който възнамеряваше да замези коняка с грозде, погледна въпросително към Афанди.

— Не бива да замезваш коняк с грозде!

— Защо?

— Това е все едно да вариш козленце в млякото на майка му!

— Афанди, само евреите не варят козлета в мляко!

— А ти вариш ли?

— Не — обърка се Тимур. — Защо в мляко…

— Тогава не замезвай коняк с грозде!

— Афанди, познаваме се само от три минути, но вече поех толкова мъдрост, че ще я смилам цял месец — намесих се аз в разговора, привличайки вниманието на стареца. — Мъдрият Хесер ме изпрати в Самарканд. Той ме помоли да намеря неговия стар приятел, който някога се е наричал Рустам. Случайно да познавате Рустам?

— Разбира се, че го познавам — кимна Афанди. — А кой е този Хесер?

— Афанди! — Валентина Илинична плесна с ръце. — Не може да не си чувал за Великия Хесер!

— Хесер… — замислено каза старецът. — Хесер… Хесер… Да не е онзи Светъл маг, който работеше като златар в Бинкент?

— Афанди! Как можеш да бъркаш Великия Хесер с някакъв си златар? — Валентина Илинична беше шокирана.

— А, Хесер! — закима Афанди. — Да, да, да! Олджибан[5], победилият Сотон, Лубсан и Хуркара. Кой не познава стария Хесер?

— А кой познава стария Рустам? — намесих се отново аз, преди Афанди да се потопи в изброяване на славните дела на Хесер.

— Аз — изрече гордо Афанди.

— Само, моля те, не преувеличавай, Афанди — помоли Тимур. — За нашия гост е много важно да се срещне с Рустам.

— Това е трудно. — Цялата палячовщина на Афанди внезапно изчезна. — Рустам напусна хората. Преди десет години са го видели в Самарканд. Но оттогава никой не е говорил с Рустам, никой…

— Откъде знаете за Рустам, Афанди? — не се стърпях аз. Ако не бяха думите на дъщеря ми, щях да съм сигурен, че дядото-самохвалко просто ме баламосва.

— Това било отдавна — въздъхна Афанди. — Живял в Самарканд един старец, съвсем глупав, точно като тези сукалчета. Вървял из града и плачел, защото нямало какво да яде. И изведнъж насреща му излязъл могъщ батир[6], чиито очи сияели, а челото му било високо и мъдро. Той погледнал стареца и казал: „Дядо, защо тъгуваш? Нима не знаеш каква сила е скрита в теб? Та ти си Бошкача! Различен!“ Батирът докоснал стареца с ръка — и той придобил сила и мъдрост. А батирът казал: „Знай, че самият Велик Рустам е станал твой учител“. Ето такава история ми се случи преди двеста и петдесет години!

Съдейки по всичко, този разказ слиса патрулните не по-малко от мен. Мурат застина на вратата на кухнята, а Тимур разля коняка, който доливаше в чашите.

— Афанди, Рустам ли те е инициирал? — попита Валентина Илинична.

— Разказах всичко, на мъдрия му стига — отвърна Афанди, вземайки чашата от Тимур. — А на глупавия и сто пъти да му разкажеш, нищо няма да разбере.

— Защо не си ни разказвал тази история преди? — попита Тимур.

— Не е имало повод.

— Афанди, ученикът винаги може да повика учителя си — казах аз.

— Това е така — потвърди важно Афанди.

— Нужно ми е да се срещна с Рустам.

Афанди въздъхна и ме погледна хитро.

— А на Рустам необходимо ли му е да се срещне с теб?

Колко ми омръзна тази източна предвзетост! Нима те общуват и помежду си, в бита, по този начин? „Съпруго, затопли ли чурека[7]?“ — „О, съпруже, нима горещите ми ласки не могат да заменят чурека?“

Осъзнах, че няма да се сдържа и ще кажа нещо не особено достойно за гост, когото са посрещнали толкова радушно. Но за щастие, на вратата се почука тихо и влезе Алишер.

Лицето му определено не ми хареса. Нямаше да се учудя, ако Алишер беше тъжен. В края на краищата, би могъл да открие, че ученическата му любов се е омъжила, родила е пет деца, затлъстяла е и съвсем го е забравила — напълно достатъчна причина за тъга.

Но Алишер явно беше разтревожен от нещо.

— Здрасти — каза той на бившите си колеги, сякаш се бе разделил с тях едва вчера. — Имаме си проблеми.

— Къде? — попитах аз.

— Точно зад оградата.

Бележки

[1] Сом — националната парична единица на Киргизия; националната парична единица на Узбекистан е сум. — Бел.прев.

[2] Медресе — мюсюлманско учебно заведение. — Бел.прев.

[3] Хохлома — изрисувани изделия с висока художествена стойност, изработени в село Хохлома. — Бел.прев.

[4] Жодугар (узбекски) — магьосник, магьосница. — Бел.прев.

[5] Олджибан — друго име на Хесер от митологията. — Бел.прев.

[6] Батир — богатир в Киргизия и Башкирия. — Бел.прев.

[7] Чурек — кавказки хляб във формата на голяма дебела пита. — Бел.прев.