Сергей Лукяненко
Последен патрул (6)

Глава 5

Първо отключих вратата на вълка, после и моята. Вълкът нахълта в тъмнината на стаята, обърна се и хлопна вратата с муцуна. Веднага се чу влажен разкъсваш, звук — сякаш съдираха мокър плат. Върколакът се преобразяваше отново в човек.

Влязох в стаята си, запалих осветлението и затворих вратата. Оставих в ъгъла „Стрелец И“, който още миришеше на барутен дим. Свалих окървавената тениска и я изхвърлих в кошчето за боклук. Погледнах се в огледалото.

Красавец. Рамото ми беше покрито със засъхнала кръв, там, където бяха влезли куршумите, имаше страшен червен белег.

Нищо. Най-важното беше да затворя раната. Сега ще направя Авицена и до сутринта няма да останат никакви следи. Какво е за нас, вълшебниците, една огнестрелна рана? Пфу! Нищо работа. Но все пак дръпнах пердетата на прозорците и изгасих горната лампа. Ако получа куршум в главата, никаква магия няма да ме спаси.

Докато стоях под душа и измивах от себе си потта и кръвта, а и просто се наслаждавах на топлата струя вода, аз се опитвах да съвместя несъвместимото.

„Подземията на Шотландия“ бяха аномална зона, през която Силата се изливаше от нашия свят… къде? Очевидно на по-ниските слоеве на Сумрака. Това е ясно.

Студентът Витя е бил убит от вампир. Защо? Защото Виктор го е видял в огледалния лабиринт и го е познал. За вампира е било много важно да остане инкогнито. И това е ясно.

Егор е поканен в Единбург като потенциален огледален маг. При това маг, който ще застане на страната на Нощния патрул — все пак Тома не би работил в своя вреда! Значи Тома го е страх от сериозна схватка, в която Тъмните ще надделеят. Толкова го е страх, че се застрахова по всички възможни начини. Изглежда, че Хесер е изпратил и мен в Шотландия по негова молба. Това също е достатъчно ясно.

А нататък всичко става напълно непонятно!

На Виктор са му изсмукали кръвта — само вампир, със своето гърло с устройство като на вакуумна помпа може да пресуши човек за три-четири минути. Но вампирът веднага е повърнал кръвта в канавката. Защо? Бил е сит? Но вампирите никога не се засищат дотолкова, че да се откажат от още една порция. За тях кръвта не е толкова храна, колкото енергия в единствената подходяща форма. Вампирът може да преработи изпитата кръв за четвърт час. Защо да я излива? За да не заподозрат някого от вида му? Но хората и без това не вярват във вампири, а Патрулът ще разбере всичко по формата на раната.

Защо са убили пазача? При това с такава жестокост? Попречил е на някого в „Подземията“? Но има много начини да извадиш човек от строя, без да му причиниш вреда. Същият този Морфей. Зовът на вампирите. В края на краищата — тояга по кратуната, жестоко, но не смъртоносно! Непонятно, ненужно убийство…

А с робота-стрелец всичко съвсем се обърква! Понякога и ние, и Тъмните използваме огнестрелно оръжие. Това е особено характерно за младите Различни — дълбоката вяра в тежките пистолети, заредените със сребърни куршуми автомати, мощните гранати… Но да домъкнеш в мирния Единбург дистанционно управляем робот-стрелец! Дори не знаех, че тези неща са излезли от етапа на прототиповете и са започнали да ги произвеждат серийно в Китай. Нищо сложно, разбира се — подвижна основа, камера и прибор за нощно виждане, стойка за произволно ръчно оръжие и спусъков механизъм. Този, който е поставил устройството на пътя ми, се е криел някъде далеч, гледал е екрана на радиопулта, въртял е джойстика и е натискал бутона „огън“. Достъпно и за маг, и за вампир. И за човек, в края на краищата.

Какво става? Защо е тази агресия срещу мен? Да нападнеш Висш Светъл, сътрудник на Нощния патрул — това е много сериозна простъпка. Който го е направил, няма какво да губи…

Избърсах се, облякох белия копринен халат и излязох от банята. Така, трябва да хапна нещо. Дори да е шоколадче от минибара. И да пийна сто грама уиски. Или чаша вино. А после може да падна върху копринените чаршафи и да заспя: дълбоко, без сънища.

Сякаш някой беше прочел мислите ми, на вратата се почука. Изстенах, оправих си халата и отидох да отворя.

На прага стоеше момиче. Е, или млада девойка — тя беше на петнайсет, а тази възраст може да се тълкува по различен начин. Момичето беше босо, късите му черни коси блестяха от влага, беше облечена само с черно-червен копринен халат.

— Може ли? — попита тя с глас на примерна ученичка.

— Трябваше да се досетя веднага — казах аз. — Влизай.

— И как трябваше да се досетите? — попита момичето, свеждайки поглед. — Да огледате по-добре статуетката?

— Не си носех микроскоп. Но един вълк-самец непременно би препикал пушката.

— Пфу, какъв сте груб, а сте Светъл! — намръщи се момичето. Отиде до креслото и седна, кръстосвайки крака. — Не „препикал“, а „маркирал“! Нали няма проблем, че дойдох? Не ви компрометирам?

— За съжаление, не, дете, няма да ме компрометираш. — Вече отварях минибара. — Да ти сипя ли нещо?

— Топло мляко с мед.

Кимнах:

— Добре, сега ще позвъня в ресторанта.

— Тук няма рум сървис.

— За мен ще направят изключение — казах уверено аз.

— Добре де, налейте ми вино. Червено.

На себе си сипах уиски с лед. После видях петдесетграмова бутилчица ликьор „Драмбуи“ и я излях в уискито. Това, което ми е нужно за здрав сън, е прилична порция „ръждив пирон“. Ако момичето се отказва от млякото с мед, това не е причина аз да се отказвам от уиски с мед…

— А кого сте настъпили по опашката? — попита момичето. — За пръв път виждам такова нещо — да стрелят с автоматична пушка…

— Това не е пушка.

— Каква значение има? — изсумтя гостенката ми. — Аз съм момиче, нормално е да греша.

— Ти не си момиче, ти си върколак. — Внимателно се вгледах в лицето й. — И аз те помня.

— Нима? — Изведнъж цялото й желание да се прави на интересна изчезна. — Помните ли ме?

— Разбира се. Ти се казваш Галя. Ти забеляза вещицата Арина, когато тя отвлече дъщеря ми^[1].

— Помните ме — усмихна се момичето. — А аз си мислех, че отдавна сте ме забравили…

— Не. — Подадох й чашата с вино. — Благодаря ти. Много ни помогна тогава.

— Имате хубава дъщеря. — Тя отпи смело от виното и се намръщи едва-едва. — И жена ви е много красива.

Аз кимнах и попитах:

— И какво смяташ да правиш сега?

— Не знам — сви рамене тя. — Завулон ми каза, че това е много отговорна задача. Че трябва да ви помагам, макар и да сте Светъл. Да ви защитавам от всичко.

— А защо именно ти? — попитах аз. — Извинявай, но все пак си много млада. И си едва пето равнище.

— Защото аз… — Галя се сепна. — Нали помогнах? Макар и с пето равнище?

— Помогна ми. — Аз изпих коктейла си на екс. — Извинявай, но ужасно ми се спи.

— И на мен. Но там е много страшно. Всичко е в червено и черно. Може ли да остана при вас?

Тя ме погледна и сведе очи смутено.

Оставих чашата и кимнах:

— Разбира се. Диванът устройва ли те? Ще ти дам възглавница и одеяло.

— Светъл… — изрече момичето с обида и разочарование. — Добре, ще си тръгна от тези райски градини в моя филиал на ада. Там може би ще е по-весело!

Тя гордо излезе с чашата в ръка. Погледнах през прага — стаята й наистина беше в черно-червени тонове. На пода се виждаха парчета черна козина — момичето се бе преобразило толкова бързо, че не бе трансформирало козината изцяло.

Галя ми се изплези и затвори вратата си.

А аз, след като заключих моята, започнах да се смея тихо.

Акселерация, еманципация и сексуална революция! Не, няма да лъжа. Все пак ми е приятно, че преди четири години това момиче си е паднало по мен. Е, или не чак четири. Може би се е влюбила по-късно. Със задна дата, така да се каже. Когато с вълната на хормоните е дошло времето на романтичните преживявания и смътните желания.

Как само ме съблазняваше! Кръстоса крака, остави халата да се изплъзне, кокетно ме стрелкаше с очи.

Но най-смешното е друго. Ако на мое място беше някой друг, тя пак щеше да дойде. След трансформацията либидото при върколаците рязко се повишава. Някои използват това нарочно, за да спечелят репутация на страстни и неуморими любовници.

Да, понякога е много обидно, че съм Светъл…

Впрочем толкова ми се спеше, че нямах никакво желание да се отдавам на вълнуващи фантазии за секс с младо момиче-върколак. Напълно машинално направих няколко охранителни и защитни заклинания — това беше ритуал, като миенето на зъбите вечер. После се мушнах в леглото, вслушах се в шума зад прозорците — градът още се веселеше, градът не бързаше да заспива. Взех телефона, пуснах музика и затворих очи. Времето на касетофоните си отиде по следите на грамофонните плочи, времето на минидисковете така и не дойде, а сега си отива и времето на компактдисковете. Остават само студените знаци „MP3“. Но нас това вече не ни притеснява.

Така започва светлината.

Тъмна нощ, съвсем обикновена.

Но някой влезе в тъмнината.

Още не знаеш, че с теб ще е същото.

Да, това прилича на бълнуване и на видение,

но така започва светлината и страхът завършва,

така звукът се ражда.

 

Така страхът завършва.

И ти изпи отвара от треви отровни.

От грижливо скрити книги.

И всеки крясък твой сега е улика.

Толкова нещастия и беди, безсмислени страдания.

Но така започва светлината и страхът завършва,

така звукът се ражда.

 

Погребението е скоро.

Затова копай под крясъка на врани и крадци.

Погреби смъртта си.

И живот и светлина си предскажи.

Първата следа оставена, последният приятел,

който губиш.

Така започва светлината и страхът завършва,

така звукът се ражда…^[2]

Заспах. И в съня ми никой не стреляше по мен. Никой на никого не отряза главата с тъп нож. Никой не преследваше нищо.

Там нямаше момичета с копринени халати, но не се намери място и за Светлана. И само нечий поглед, любопитен и недобронамерен, продължаваше да ме следи.

 

 

Винаги е неприятно да се събудиш от звъна на телефона. Дори ако ти звъни любимата жена или стар приятел.

Навън вече беше светло. Отлепих глава от възглавницата, огледах спалнята — всичко беше наред, само бях бутнал одеялото на пода в съня си. Посегнах към телефона и погледнах номера.

Вместо номер телефонът скромно беше изписал „Завулон“, макар че номерът му, естествено, не беше вкарван в адресната ми книга.

— Слушам те, Тъмни.

— Как е здравето, Антоне? — попита със съчувствие Завулон. — Зарасна ли рамото?

— Благодаря, всичко е наред.

Опипах неволно мястото, където беше раната. Кожата там беше розова и сърбеше.

— Радвам се, че подаръкът ми ти е свършил работа — продължаваше Завулон със същия любезен тон. — Исках да споделя с теб малко информация. Във Великобритания няма кандидати за Огледало. Има един във Франция, един в Полша, двама в Италия… не мога да проумея защо Томас е решил да замъкне в Единбург именно Егор.

Ясно. Наивната ми хитрост не беше успяла. Завулон все пак се бе добрал до истината.

— Надявам се, че няма да потрябва — казах аз.

— Разбира се, разбира се — съгласи се Завулон. — Това вече е направо някаква свинщина, пак да се експлоатира горкото момче заради интересите на Светлината… Антоне, а какво става там все пак, драги? Чух, че вчера имало второ убийство? Още един човек ли е обезкървен?

— Да — казах аз, сядайки в леглото. — Още един. Отрязали са му главата с макет на гилотина.

— А какво са направили с кръвта? — поинтересува се Завулон.

— Излели са я в кофа за миене на пода.

— Ясно.

— Радвам се, че поне на вас нещо ви е ясно — казах аз.

— Е, не бъди толкова скромен, Антоне… — Завулон се поколеба. — Попитай Тома посещавал ли е скоро съседа си по гроб.

— Какво? — Стори ми се, че не съм чул добре. — Гробът на съседа?

— Посещавал ли е скоро съседа си по гроб — повтори подигравателно Завулон и прекъсна връзката.

Ругаейки полугласно, аз станах и отидох в банята. Взех студен душ, приведох се в приличен вид. Облякох риза с къси ръкави и дънки — кой знае защо лекомислените шорти и тениска вече не ме привличаха; ако времето позволяваше, бих излязъл с пуловер или сако.

Телефонът звънна отново.

— Слушам, Хесер — казах аз, след като погледнах дисплея.

— Как си?

— Рамото заздравя — отговорих аз, без изобщо да се съмнявам, че Хесер вече знае.

— Какво рамо?

— Снощи стреляха по мен.

Преразказах му накратко случилото се. По линията настана такава гробовна тишина, че аз духнах в микрофона, сякаш беше стар жичен телефон.

— Мисля — каза сухо Хесер. — Мисля…

— Тогава може би първо да отида да закуся?

— Иди — разреши шефът. — А после намери Тома. Кажи му, че вече няма време за недомлъвки и преструвки. Нека провери Руната.

— Коя именно? — попитах аз с тона на човек, който проверява руни всеки ден.

— Руната на Мерлин.

— А… — казах аз, започвайки бавно да съобразявам. — Мерлин… Нима тя не е в гроба?

Изтърсих го напосоки, но по мълчанието на Хесер разбрах, че съм уцелил в десетката.

— Антоне, ти откъде… — Той кратко изруга. — Намери Тома и поговорете открито! Аз също ще се свържа с него.

— Тъй вярно! — отсякох аз и прибрах телефона в джоба.

Така значи, а?

Има Руна. Руна в гроб. Гробът на Мерлин.

Но нали Мерлин е митологичен персонаж? Крал Артур, рицарите на Кръглата маса, Мерлин… Нищо от тези неща никога не е съществувало!

Да. Също така не съществуват Великият Хесер и Томас Римувача. Също и побъркани вампири, момичета-върколаци, Светли лечителки и своенравни млади магове, получили по недоглеждане Висше равнище на Силата…

Колкото и да е странно, настроението ми се подобряваше стремително. Може би защото случаят се помръдна от мъртвата точка? Изтичах надолу по стълбите, поздравих се с предишния портиер и отворих вратата на ресторантчето.

Там нямаше нито един човек.

Само два млади вампира и момичето-върколак.

Вампирите ядяха карпачо. Галя — омлет. Учудващо, обикновено след две трансформации подред върколаците гълтат килограми месо.

— Добро утро — поздравих аз съседите по хотел.

Вампирите се усмихнаха накриво и кимнаха. Галя започна да чопли омлета си с вилицата. Ясна работа: хормоналната вълна е стихнала и сега й е неловко. Тя беше успяла да намери отнякъде дрехи — черни панталони, бяла блузка, сако с къси ръкави. Нещо подобно носят ученичките в японските анимационни филмчета.

— Здрасти — казах аз, сядайки до нея. — Почина ли си?

— Ъхъ.

— Не те ли мъчиха кошмари? Стаята ти е доста тягостна, нищо чудно, че се страхуваше да спиш там. Дизайнерът се е престарал, нали?

Галя ме погледна замислено. Лапна парче от омлета, сдъвка го и каза:

— Благодаря, Светли. Но ти ми харесваш, наистина. Искаш ли да ти донеса нещо за ядене? Да се погрижа за теб?

— Донеси — съгласих се аз.

Момичето отиде до шведската маса — омлет и пържени яйца в подгряващи съдове, хляб, салам, кашкавал, месо, зеленчуци. В ъгъла, до вратата към кухнята, стоеше малък хладилник. Интересно, там кръвта за вампирите ли се съхранява? Или барманът я сервира вечер? Сега барът беше празен, дори бирените кранове бяха покрити с разноцветни калъфки.

Телефонът ми зазвъня отново.

— Оставете ме да похапна — помолих се аз, когато хванах слушалката.

— Антоне?

— Слушам ви, Тома.

— Станахте ли вече, Антоне?

— Да. Закусвам.

— Ще ви изпратя кола. Ще можете ли да излезете от хотела след пет минути?

— Ъ… — Погледът ми се спря върху Семьон, който се беше появил на вратата. Семьон сияеше и ми махаше радостно с ръка. — Може ли да дойда с приятел?

— С онази Тъмна? Момичето-върколак? По-добре не.

— Не, пристигна приятел от Москва. Светъл маг.

Тома въздъхна.

— Добре, Городецки. Пристигайте и двамата. Шофьорът знае къде да ви откара.

— Трябва да ви питам нещо — предупредих го аз.

Лермонт въздъхна отново.

— Страхувам се, че и аз трябва… да ви разкажа нещо. Побързайте, чакам ви.

Прибрах телефона и се усмихнах на приближаващата се с чиниите и каничката с кафе Галя. Едновременно с нея откъм вратата се приближи и Семьон.

— Взех ви кафе, реших, че ще искате кафе, а не чай — каза гордо момичето и погледна към Семьон с подозрение.

— О! Галочка Добронравова! — Семьон се усмихна широко. — Помня, помня… Как е училището? Как е Марина Петровна?

По лицето на момичето избиха червени петна. Тя остави чиниите на масата.

— Представяш ли си — каза ми доверително Семьон, — намразила Галочка учителката си по химия. И започнала да я плаши. Причаквала я вечер край дома й, предварително трансформирана, ръмжала и се зъбела. Представяш ли си? А мъжът на скромната учителка по химия, както се оказало, бил скромен милиционер от патрулно-постовата служба. И на третата вечер, както е и в приказките, излязъл той, леко притеснен от нашествието на агресивни кучета, да посрещне жена си от работа. Видял нашата Галочка, зъбеща се от храстите, разбрал, че това не е куче, а вълк, извадил пистолета и изстрелял целия пълнител. Между другото, два от куршумите попаднали в дупето на Галя, докато бягала от разярения пазител на реда. Вдигна се шум, изяснихме каква е работата, отидохме в къщата на Галя, поговорихме… Е, размина се без Инквизицията. Потулихме случая.

Момичето се обърна и избяга от ресторанта. Вампирите я изпратиха със замислени погледи.

— Напразно си толкова суров с нея — казах аз. — Вчера тя се хвърли пред куршумите, за да ме спаси.

Семьон взе от чинията парче салам и го сдъвка. Въздъхна:

— Чиста соя… Това, че се е хвърлила пред куршумите, е хубаво. А че е тормозила учителката?

— Това е лошо — завърших мрачно аз.

 

 

Качихме се в чакащото ни такси заедно със завития в халат робот-стрелец. Металният триножник стърчеше навън, но това не ни притесняваше особено.

Шофьорът беше човек. Явно единбургският Патрул наемаше на работа доста повече хора, отколкото е прието при нас. Измъкнахме се бързо от туристическия център и завихме някъде към залива.

— Благодаря, че ме извика — каза Семьон, гледайки през прозореца с удоволствие, което не можеше да скрие. — Доста се застоях в Москва… Разказвай, какво става тук?

Започнах да разказвам. Отначало Семьон ме слушаше със снизходителния интерес на стар опитен боец, на когото новобранецът разказва някакви ужаси. После стана по-сериозен.

— Антошка, сигурен ли си? За това, че Силата изтича там?

— Да помоля ли шофьора да обърне и да мине покрай „Подземията“?

Семьон въздъхна. Поклати глава. И каза кратко:

— Хранилище.

— Тоест?

— Тайник. Там е скрито нещо много важно.

— Семьон, все пак не разбирам…

— Антоне, представи си, че си много, много силен маг. И можеш, например, да ходиш до петия слой на Сумрака.

— Не мога.

— Да си представиш?

— Не мога да ходя. Да си представя — лесна работа.

— Е, тогава си го представи. Можеш да ходиш толкова дълбоко, колкото никой от известните ти Различни. Изведнъж ти се налага да скриеш нещо много ценно. Магически артефакт, мощно заклинание… та дори и торба със злато. Какво ще направиш? Ще го закопаеш в земята ли? Ще го намерят. Особено, ако криеш магическа вещ, защото тя създава смущения в Силата около себе си, както и да я скриеш. Така че взимаш това нещо и влизаш дълбоко в Сумрака…

— И го оставям там. Да речем, на петия слой — кимнах аз. — Но предмет от нашия свят ще бъде изтласкан обратно…

— Точно затова ти трябва постоянен приток на Сила. Например… както ако си поставил плаващ предмет на дъното на ваната. Ако е оставен само така, ще изплува. Но ако отгоре го притиска поток вода…

— Разбрах, Семьоне.

— Имаш ли идея кой и какво е скрил там?

— Имам — признах аз. — Само че първо ще попитам Тома.

Телефонът в джоба ми отново иззвъня. Е, що за наказание…

— Да? — казах аз, без да гледам екрана.

— Антоне, Хесер е.

Гласът на шефа беше някак странен. Сякаш бе объркан.

— Слушам.

— Поговорих с Тома… той обеща да бъде откровен с теб. И със Семьон, щом се е стигнало дотам…

— Благодаря, Борис Игнатиевич.

— Антоне… — Хесер помълча. — Има още нещо… Поровихме се в миналото на Виктор Прохоров и открихме нещо.

— Е? — Вече разбирах, че не ме чака нищо добро.

— Снимката му не ти ли се стори позната?

— Обикновен младеж. Средностатистическа московска муцуна. — Усетих се, че започвам да ставам груб, както винаги в минути на вълнение. — Във всеки институт има такива младежи… всеки втори.

— Опитай се да си представиш Виктор по-млад. Юноша, тийнейджър.

Опитах добросъвестно. И отвърнах:

— Получава се средностатистически московски ученик. Във всяко училище има такива…

— Най-вероятно си го виждал, Антоне. И то неведнъж. Той е учил в един клас заедно с бившия ти съсед Костя Саушкин. Бил му е добър приятел, може да се каже — близък приятел. Със сигурност често му е ходил на гости. Мисля, че понякога се е натъквал и на теб, размахвайки ученическата си чанта и кикотейки се без причина.

— Не може да бъде… — прошепнах аз. Думите на Хесер така ме смаяха, че дори не се учудих на необикновено цветистия му разказ. Размахвайки чантата си и кикотейки се? Естествено. Ако във входа ти живеят деца, ти непременно ще се натъкваш на чантите им, ще чуваш смеха им и ще настъпваш изплютите им дъвки. Но кой при това запомня и лицата…

— Антоне, това е истина. Единственият познат на Виктор вампир е бил Костя Саушкин.

— Хесер, но Костя загина! *

— Да, знам — каза Хесер. — Или по-точно, ние така мислехме.

— Не може да се е спасил — казах аз. — По никакъв начин. На триста километра от Земята. Там няма Сила. Той изгоря в атмосферата. Той изгоря, разбираш ли, Хесер? Изгоря!

— Не викай — помоли спокойно Хесер. — Да, изгоря. Следихме скафандъра с радари до самия край. Но ние не знаем дали Костя Саушкин е бил в този скафандър, Антоне. Височината вече беше съвсем друга. Трябва да помислим. Трябва да пресмятаме.

Той прекъсна връзката. Погледнах към Семьон — той поклати тъжно глава:

— Чух всичко, Антоне.

— Е?

— Ако не си видял труп, не бързай да погребваш.

 

 

Тома Лермонт живееше в предградията. В тих и скъпичък район с уютни вили и поддържани градинки. Посрещна ни точно в градинката си. Началникът на Единбургския нощен патрул седеше в дървена беседка, обгърната от бръшлян, и редеше пасианс на издраскана масичка. Със смачканите си сиви панталони и трикотажната поло риза изглеждаше като мирен гражданин в предпенсионна възраст. Ако имаше и куп внуци и внучки наоколо, щеше да се получи възрастен глава на голямо семейство. При нашата поява Лермонт се надигна учтиво, здрависа се с мен и със Семьон, след което събра картите на купчина и промърмори:

— Не излиза…

— Тома, струва ми се, че е време да поговорим откровено. — Погледнах към Семьон. — Нали нямате нищо против да присъства и колегата ми?

— Не съм против. Хесер гарантира за него.

— Тома, днес с мен разговаря Завулон от московския Дневен патрул.

— Знам кой е Завулон.

— Той каза… помоли ме да ви попитам… посещавали ли сте скоро съседа си по гроб.

— Тази нощ… — отвърна тихо Лермонт.

— И Хесер… Той питаше за Руната. Руната на Мерлин.

— Руната я няма в гроба — отвърна Лермонт. Прехвърли погледа си към Семьон и попита: — Какво знаеш за Мерлин?

— Имало е такъв маг. — Семьон се почеса по темето. — Велик Светъл маг. Много отдавна.

Лермонт ме погледна. Попита:

— А ти?

— Аз си мислех, че Мерлин е персонаж от митологията — отвърнах честно аз.

— И двамата сте отчасти прави — усмихна се Лермонт. — Великият Светъл маг Мерлин наистина е персонаж от митологията. Истинският Мерлин е бил… не толкова приятен. Да, разбира се, той е помогнал на малкия Артур да извади меча от камъка и да стане крал. Макар че Артур не е имал никакви права върху престола… между нас казано. Мерлин не е бил злодей по убеждения. Той просто е постигал целите си, независимо от средствата. Трябва да се качи на престола крал, който ще го слуша? Да го качим. Кралят трябва да внушава на поданиците си уважение и любов? Трябва, разбира се, защо са ни излишни проблеми! Ще възпитаме краля като благороден и възвишен човек. Нека кралят има свои, кралски играчки… красива кръгла маса и храбри рицари. А знаете ли, че смъртта на Артур от ръката на дете, родено в определен ден, е била предсказана още преди раждането на Мордред? И знаете ли какво е направил благородният Артур?

— Страх ме е да предположа.

Лермонт се усмихна. И цитира:

— „И тогава заповядал крал Артур да доведат при него всички бебета, родени в първия ден на май от знатни дами на знатни лордове; защото Мерлин разкрил на крал Артур, че онзи, който ще погуби него и всичките му земи, ще се появи на бял свят в първия ден на май. Затова и заповядал Артур да му бъдат изпратени всички, а възпротивилите се да бъдат наказвани със смърт, и много синове на лордове и рицари били изпратени при краля. И Мордред бил пратен при него от жената на крал Лот. Качили ги всички на кораб и ги пуснали в морето, а някои били на четири седмици, други и още по-малки. По волята на случая корабът достигнал брега, където имало замък, но се разбил, и почти всички загинали, само Мордред бил изхвърлен от вълните. Един добър човек го взел и се грижил за него, докато не навършил четиринайсет години, тогава го отвел в двореца, за което се разказва по-нататък, в края на книгата «Смъртта на Артур».

А много лордове и барони от Артуровото кралство негодували против това, че са им отнели и погубили децата, но вината за това хвърляли повече върху Мерлин, отколкото върху Артур. И дали от страх, или от любов, но съхранили мира“^[3].

— Достоен продължител на делото на цар Ирод — промърмори Семьон.

Аз мълчах. Спомнях си за анимационното филмче, което Надюшка толкова харесваше. За малкия крал Артур. За смешния разсеян вълшебник Мерлин. Представях си продължението на това филмче — как възрастният Артур, насъскван от Мерлин, заповядва да се натоварят на стар, ненужен кораб ревящите, плачещи, нищо неразбиращи бебета…

И това е символ на чистота и благородство? Възпяваният от легендите крал Артур?

— Не прилича много на славното момче от хубавото филмче на „Дисни“, нали? — попита Лермонт, сякаш прочел мислите ми. — И на чудака-маг, който го е взел под своя закрила? Но не трябва да обвинявате Артур. Такава е била съдбата му. Такъв учител му се е паднал.

— Как е оживял Мордред? — попитах аз.

В погледа на Лермонт се мярна ирония.

— Трудно е да се каже. А как малкият Артур се е оказал наследник на трона? Може би Мордред не е оживял. Но са се намерили хора, които разказали на момчето, че е син на Артур, и че баща му се е опитал да го убие като малък. Важно ли е, какъв е бил по кръв? Главното е за какъв се е смятал.

— Той жив ли е?

— Мордред ли? Не, разбира се. Той е бил само човек. И Артур е бил човек. Те отдавна са напуснали този свят.

— А Мерлин?

— И той е отишъл в Сумрака завинаги… — кимна Лермонт. — Но Мерлин наистина е бил велик маг. Аз мисля, че е бил най-великият маг на всички времена. Мисля — той погледна накриво към Семьон, — че Мерлин е бил нулев.

Кимнах. Ясно. Нулева магическа „температура“. Мерлин не е внасял и капка в потока Сила, която пронизва света, той е бил напълно лишен от нея. И именно затова е бил велик маг. Поглъщал е чуждата Сила, разлята в пространството — и с нейна помощ е творил чудеса.

Никога повече в света не са се раждали толкова силни магове.

И все пак една вълшебница се роди. Моята дъщеря. Надя.

— От Мерлин са останали доста артефакти — продължи Лермонт. — Той ги е създавал като на шега, сякаш не му е струвало ни най-малки усилия. Ескалибур, разбира се. Наметалото на Мерлин. Чашата на Мерлин. Кристалът на Мерлин. Жезълът на Мерлин.

— Не се е затормозявал много в търсене на названия, а? — изсмя се Семьон и моментално се сепна.

— Руната на Мерлин? — попитах аз.

Лермонт поклати глава.

— Руната на Мерлин е само ключ. Тя се пазеше в гроба на Мерлин, на двайсет и две мили от… от мястото, което се смята за гроба на Томас Римувача. Разбира се, самият Мерлин го няма в гроба, но някои неща от великия маг се пазеха там. Може да ме смятате за сантиментален, но често посещавах гроба си. На гроба на Мерлин не обичах да ходя. Разчитах на защитните заклинания, но напразно. Гробът е ограбен.

— Мислех, че гробът на Мерлин е в Бретани — каза Семьон.

— Не. На юг от Единбург е. До градчето Пибълс. Не е много далеч оттук.

— И какво представлява Руната? — попитах аз.

— Камък. Зареден догоре с магия и надраскан с неразбираеми знаци. Руната на Мерлин… — Лермонт ни погледна, поколеба се, но все пак продължи: — … е ключ, или по-точно — главната част на ключ, служещ за достъп до тайник, създаден някога от Мерлин на дъното на езерото. Езерото отдавна го няма, но тайникът, естествено, се запазил.

— Тайник в Сумрака? — попитах аз.

— Да.

— На петия слой?

Лермонт въздъхна.

— До петия слой бих стигнал сам, млади приятелю. Или бих повикал Хесер. Или Ендрю. Ще се намерят Висши, способни да стигнат до петия слой. Но тайникът е правен от Мерлин. Той е на самото дъно. Значи — на седмия слой.

— Леле, майчице! — възкликна възхитено Семьон. — На седмия? Значи съществува седми слой? Не са приказки?

— Съществува. Само че не знам кой от живеещите на Земята е способен да стигне там… — Лермонт разпери ръце.

— А ключът? Руната?

— Какво Руната… Разчетох надписа — тя позволява да преминеш през Стража на петия слой. Но след това трябва да продължиш нататък. Аз не мога.

— Поне опитвали ли сте? — попитах аз.

— Какъв смисъл има? — Лермонт размаха ръце. — Да се пъхам в Сумрака за наследството на Мерлин? Антоне, вече трябва да имаш представа какъв е бил… смяташ ли, че там има нещо добро?

Свих рамене.

— Смята се, че в тайника е скрит Венецът на Всичко — каза Лермонт. — Звучи примамливо, нали? Но аз си мисля, че Венецът на Всичко всъщност е Краят на Всичко.

Семьон понечи да каже нещо, но размисли и премълча.

— А какви са другите части на ключа? — попитах аз. — Кристалният Боздуган на Мерлин? Или някой Стар Ботуш на Мерлин?

Лермонт поклати глава.

— Това е най-неприятната част от историята. Нали разбрахте, че в района на тайника Силата се излива от нашия свят в долните слоеве на Сумрака?

— Да.

— Та значи, ако се опитате да влезете в Сумрака от района на „Подземията“, ще стигнете само до третия слой. По-нататък има бариера, вихър на Силата. Това е едновременно хем товарът, удържаш, тайника на дъното на мирозданието, хем защита от любопитните.

— Едва ли ще се намерят много любопитни, способни да стигнат до третия слой… — промърмори Семьон. Почеса се по темето. — Извинявайте, млъквам!

— Така че Руната на Мерлин няма да помогне да се премине третия слой — продължи Тома. — Бях сигурен, че никой освен мен не знае тайната, а и аз я научих случайно, когато в началото на двайсети век на моста стана нещастен случай… едно момиче падна върху железен прът и си разпори артерията…

— Кръвта — досетих аз.

— Да. Ако докато човек умира, кръвта му изтича, Сумракът се пренасища с енергия за известно време. Вихърът на третия слой стихва и може да се премине по-нататък.

— Човекът задължително ли трябва да умре? — попитах аз.

— Не знам. Както и сам разбираш, не съм проверявал. Консервираната кръв не става за целта, това е сигурно. Ето защо се разтревожих от убийството в „Подземията“. Но защитните заклинания на гроба на Мерлин си оставаха непокътнати. Нито един човек не се е доближавал до гроба и не го е отварял. И аз се отпуснах, реших, че всичко е случайно съвпадение. Едва снощи реших да отида до гроба.

— И сте го намерили отворен чрез дистанционно управляемо устройство — казах аз. — Нали? Нещо като роботите, които използват в ядрените станции?

— Откъде знаеш? — попита Лермонт.

— Вчера стреляха по мен с това. — Кимнах към триножника с винтовката, който Семьон беше облегнал на беседката. — Автоматично стрелково устройство с радиоуправление.

Лермонт погледна оръжието без никакъв интерес. Усмихна се горчиво.

— Остарели сме, Антоне. Перчим се, но сме остарели… Хесер, Ал-Ашаф, Рустам, Джовани, аз… всички останали древни, помнещи света без електричество, локомотиви, барут. Най-старите магове, най-знаещите… почти най-силните. Подценихме новото поколение. Ракети, роботи, телефони… — той прехапа устни. Погледна към спретнатата си къща с онази тъга, която виждах понякога в очите на Хесер.

Навярно точно тази мъка ме караше да прощавам на Хесер всичко, което вършеше като ръководител на Нощния патрул.

— Някой от младите — продължи Тома. — Някой от младите, който умее и не се страхува да използва технологиите.

— Струва ми се, че знам кой е — прошепнах аз. — Костя Саушкин.

— Висшият вампир, откраднал „Фуаран“? — намръщи се Лермонт. — Знам я тази история. Но нали той загина!

— Никой не е виждал тялото му — отговорих аз. — Във всеки случай… той не би се поколебал да тръгне за наследството на Мерлин. И без колебание би използвал техника. И още — той сигурно ме мрази. Достатъчно силно, за да се опита да ме застреля. Аз съм виновен! Аз го изпратих на смърт. Той е оживял и е решил да си отмъсти.

— Антоне, не бързай — опита се да ме вразуми Семьон и обясни виновно на Тома: — Не се сърдете, господин Лермонт! Антон е младо момче, буйно. Довчера смяташе, че Костя е загинал. А сега изведнъж реши, че е обратното. Но в момента ние трябва да се безпокоим за друго. Как мислите, господин Лермонт, дали злосторникът вече е намерил тайника на Мерлин?

— Мерлин е бил маг от старата школа — отговори Лермонт, след като помисли малко. — Ключът трябва да има три елемента. Три е число на магията, число на Силата. Три, седем и единайсет.

— Е, да, прости числа — съгласи се Семьон. — Какво чудно има? А третата част на ключа?

— За втората научих случайно — каза Лермонт. — За третата не знам нищо. Само предполагам, че трябва да съществува. Дори не знам какво е — предмет, заклинание, жертвоприношение, време от денонощието… Възможно е да се налага да влезеш в Сумрака гол, при пълнолуние, захапал цвят от магарешки бодил. Мерлин е бил голям шегаджия.

Помълчахме. После Лермонт се усмихна напрегнато.

— Добре, приятели. Разкрих ви всички тайни, които знам. Мисля, че не си струва да се паникьосваме предварително. Тайникът на Мерлин ще се покори на Висш Различен с небивала сила, който пролее нечия кръв в подземията и намери третия фрагмент на ключа. А какъв е този фрагмент, не знае никой. Хайде да се успокоим, да влезем в къщата и да пийнем чай.

— Традиционното английско пиене на чай! — каза Семьон с уважение.

Тома го погледна подигравателно и го поправи:

— Не английско. Не забравяйте, че сте в Шотландия. Бъдете гости в дома ми…

— Имам още един въпрос — прекъснах аз Лермонт. — Защо поканихте Егор в Единбург?

— Юношата-илюзионист ли имаш предвид? — Лермонт въздъхна. — Реших да се застраховам. Ако стане сериозна каша, на първо място ще пострада нашият Нощен патрул. Нямам толкова много бойни магове. Огледалото е най-доброто, което може да се противопостави…

— На кого? — попитах аз, когато Лермонт спря на средата на думата.

Далечният прародител на Лермонтов ме погледна с такова раздразнение, че ясно усетих семейната избухливост, прекъснала преждевременно живота на руския поет.

— На Мерлин. Доволен ли си?

— Допускате, че той…

— Най-ценното за Мерлин винаги е бил самият той. И може да е нарекъл „Венецът на Всичко“ начина, по който да се измъкне от небитието. Шега напълно в негов стил.

— Това никога не се е случвало — поклати глава Семьон.

— Не се е случвало. Но не е имало и магове като Мерлин. Неговата същност… душата му, ако щете, може да дреме някъде там, на седмия слой… докато при нея не се спусне някой достатъчно силен маг. Грубо казано — докато някое глупаво тяло само не замъкне ново вместилище за черната душица на Мерлин! Ще ви хареса ли, ако Великият Мерлин се върне в реалния свят? На мен — никак! И затова трябваше да имам под ръка потенциален огледален маг. Може би това ще помогне. Може би ще се превърне в Огледало и ще го унищожи! От какво си недоволен, Городецки?

— Не бива така! — възкликнах аз с неочаквана дори за мен болка. Всичко в ума ми се смеси — Костя, когото убих, и който може би още е жив; жадуващият за възкресение Тъмен маг Мерлин, нищо неподозиращият Егор… — Още от детството му го използваме за операциите си. А сега — да го хвърлим в ада, да се скрием зад гърба му от Мерлин? Та той е още хлапе!

— Добре! — Лермонт също повиши глас. — Приведе убедителен довод! Сега ще ти донеса всички досиета на потенциални огледални магове. Ще посочиш ли някой? Ще избереш ли друг кандидат? Там има деветгодишно момиче, петнайсетгодишно момче, млад мъж и баща, бременна жена… Те никога не достигат старостта в неопределено състояние, рано или късно избират Светлината или Мрака! Те всички са млади, почти всички са деца! Ще поемеш ли отговорността за избора? Ще ме избавиш ли от тази подлост?

— Да! — закрещях аз, скачайки. — Да, ще поема! Ще те избавя. Носи досиетата си, господин Тома Лермонт!

— Сега ще ги донеса! — той също се изправи. — Аз избрах, сега избирай ти!

Стояхме и се гледахме озлобено. И не разбрахме веднага, че по лицата и на двама ни текат сълзи.