Сергей Лукяненко
Последен патрул (14)

Глава 5

Честно казано, бих предпочел УАЗ или „нива“. Не от патриотични съображения, а защото джипът „Тойота“ не е най-разпространената в Узбекистан кола. А да я маскираш с магия е все едно да размахваш над главата си флагче и да крещиш: „Тук сме! Кой търси новите?“.

Но Афанди ни каза много уверено, че ни чака лош път. Много лош. Единствената „нива“, на която се натъкнахме близо до чайханата, беше в толкова ужасно състояние, че да подлагаме старицата на издевателство беше и срамно, и неразумно.

А тойотата беше новичка, комплектувана по пълна програма, както е прието в Азия — ако можеш да си позволиш скъпа кола, нека в нея да има всичко! И спортни амортисьори, и стойка за велосипеди (на които тлъстият стопанин не се е качвал от детството си), и СО-чейнджър, и теглич, и уплътнители на праговете — изобщо, всички красиво блестящи глезотии, които измислят производителите, за да вдигнат цената един и половина пъти повече от номинала.

Собственикът на колата явно беше и собственик на местния пазар. Изглеждаше като обикновен узбекски бей, както ги рисуваха в старите анимационни филмчета и карикатури, тоест със същото правдоподобие, или като тлъстия капиталист с неизменната пура между зъбите. Сигурно иронията беше в това, че този застаряващ мъж беше заимствал представата за външния вид на богаташите от детските филмчета и модните европейски списания. Той беше тлъст. С тюбетейка, обшита със златни нишки. Със скъп и очевидно тесен костюм. С не по-малко скъпа вратовръзка, която, без никакво съмнение, няколко пъти е била цапана с мазна храна, а после, без да проявяват особена изобретателност, са я пускали в пералнята. С лъскави чехли, напълно неуместни на прашната улица. Със златни пръстени, обсипани с огромни синтетични камъни, „дурмалини“^[1], както ехидно ги наричат търговците на бижутерия. Тюбетейката трябваше да символизира близостта му до народа, а всичко останало — европейски лукс. В ръката си стискаше мобилен телефон — скъп, но по-подходящ за млад и богат загубеняк, отколкото за солиден бизнесмен.

— Тази кола подходяща ли е? — попитах аз Афанди.

— Хубава кола — съгласи се той.

Огледах се още веднъж — наоколо не се виждаха Различни. Нито враждебно настроени, нито съюзници, нито обикновени, живеещи сред хората. Ами чудесно!

Излязох от Сумрака и се вгледах в лицето на собственика. После леко го докоснах със Сила. Почаках, докато се обърне към мен, мръщейки с недоумение гъстите си вежди. Усмихнах се и запратих към него две заклинания, чиито точни имена бяха твърде усукани. Неофициално ги наричат „колко лета, колко зими“ и „вечна дружба“.

Лицето на съвременния бей се разтегли в ответна усмивка.

Двамата съпровождащи го младежи — или бодигардове, или далечни роднини, а най-вероятно и едното, и другото, се вгледаха напрегнато в мен. Сумракът беше отмил небрежно сложената маска на Тимур. И непознатият руснак, който крачеше с разперени ръце към началника им, предизвикваше естествено подозрение.

— А! Колко лета, колко зими! — извиках аз. — Стари приятелю на баща ми!

За съжаление той беше по-стар от мен с около двайсетина години. Иначе щеше да мине версията за съученика или „помниш ли как служихме заедно, братко!“. Впрочем в последно време „служихме заедно“ много често не върши работа. Човекът се побърква от усилия да си спомни къде е служил с теб и как изобщо е било възможно да се случи това, при положение, че честно се е откупил от армията с пачка зелени хартийки, американско производство. Някои си заработват сериозна невроза по такъв повод.

— Сине на моя стар приятел! — завика мъжът, разтваряйки обятията си. — Къде беше толкова дълго?

Най-важното тук е да дадеш на човека малко информация. После той си измисля всичко сам.

— Аз ли? Живях в Мариупол, при баба! — съобщих му. — Ох, колко се радвам да те видя! Станал си толкова голям човек!

Прегърнахме се. Мъжът миришеше вкусно на шашлик и хубав одеколон. Само че одеколонът беше малко в повече.

— И каква хубава кола имаш! — добавих аз, оглеждайки одобрително джипа. — Нея ли искаше да ми продадеш?

В очите на мъжа се появи мъка, но „вечна дружба“ не му оставяше избор. Нищо, пак да е благодарен, че Хесер ни екипира толкова щедро преди пътя. Иначе щях да поискам да ни подари тойотата.

— Да… нея… — потвърди той печално.

— Дръж! — Отворих чантата си, извадих четири пачки долари и му ги пъхнах в ръцете. — Ключовете, ако може. Много бързам!

— Тя… тя струва по-скъпо… — каза с нещастен глас мъжът.

— Но нали я взимам употребявана — поясних аз. — Нали?

— Така е… — призна измъчено той.

— Чичо Фархад! — възкликна разстроено единият от младежите.

Фархад го погледна строго и младежът млъкна.

— Не пречи, когато разговарят възрастните, не ме позори пред сина на моя стар приятел! — изръмжа той. — Какво ще си помисли синът на моя стар приятел?

Младежите бяха в паника. Но мълчаха.

Взех ключовете от ръката на мъжа и седнах на шофьорското място. Вдъхнах аромата на кожената тапицерия и погледнах с подозрение километража. Да-а… използвана. Ако се вярва на уреда, колата беше изминала само триста километра.

Помахах с ръка на останалата без транспорт, но с четирийсет хиляди долара троица. Изкарах колата на пътя. И казах:

— Всички да излязат от Сумрака!

На празната задна седалка се появиха Алишер и Афанди.

— Аз бих му добавил още малко щастие — каза Алишер. — Да не се разстройва после. Не е добър човек, лош е. Но все пак.

— Излишните заклинания могат да го побъркат — поклатих глава аз. — Нищо. Може да се каже, че му платих. Ще го преживее.

— Ще чакаме ли Едгар? — попита Алишер. — Или ще търсим Светлите?

Но аз вече бях обмислил тези варианти и ги бях отхвърлил.

— Не, не си струва. Нека тръгнем незабавно към планината. Колкото по-далеч от хората, толкова по-спокойно.

 

 

Алишер ме смени зад волана, когато започна да се стъмва. Вече три часа се движехме на юг от Самарканд, към границата с Афганистан. Точно по залез ужасният асфалтов път се смени с кошмарен черен път. Преместих се на задната седалка, където Афанди похъркваше спокойно, и реших да последвам примера му. Но, преди да задремя, извадих от чантата няколко бойни амулета.

Новаците много обичат всякакви магически жезли, кристали, ножове — както самостоятелно направените, така и заредените от по-силен маг. Впрочем дори слаб и неопитен маг, който няколко дни изработва с мерак артефакт и го зарежда със Сила, може да постигне смайващ ефект. Бедата е там, че ще е именно ефект — мощен, продължителен, сигурен. Но еднократен. Не можеш да прикрепиш две различни заклинания към един и същ предмет. Магическият жезъл, предназначен да изригва огън, ще се справи великолепно със задачата си дори в ръцете на слаб Различен. Но ако противникът успее да съобрази каква е работата и да направи защита от огъня, жезълът ще стане безполезен, заедно с всичките му огнени чудеса. Той не може да замразява, изсушава или да обръща надолу с главата. Или използваш приготвения огън, или млатиш с жезъла като с тояга. Ненапразно слабите магове, които си взаимодействат с хората (а да се намесват в хорските дела или да намесват хора в своите дела предпочитат именно слабите магове), винаги са използвали магически жезъл — хибрид между обикновен жезъл и дълга тояга. Някои, да си кажем честно, са владеели тоягата доста по-добре, отколкото магията. Помня как целият Патрул отиде колективно в кино „Пушкин“, на премиерата на „Властелина на пръстените“. И всичко беше великолепно, докато Светлият Гандалф и Тъмният Саруман не започнаха да се бият с бойните тояги. Тогава два реда, пълни с Различни, избухнаха в неудържим, истеричен смях. Особено стажантите, на които всеки ден им набиваха в главите: маг, който разчита на артефакти, е стремящ се към ефектност, а не към ефективност лентяй. Силата на мага е в умелото използване на Сумрака и заклинанията.

Но, разбира се, всяко правило си има изключения. Ако опитен маг е успял да предвиди бъдещето, все едно как — чрез внимателен анализ на линиите на вероятностите или просто изхождайки от своя опит, зареденият артефакт е незаменим. Сигурен ли си, че противникът ти е върколак, който не може да манипулира директно Силата, а разчита на своята физическа сила и бързина? Един ускоряващ амулет, едно зареждане на сработващ при приближаване Щит, един обикновен жезъл (много Различни предпочитат да омагьосат обикновен молив — дървото и графитът са прекрасна форма за натрупване на Сила) със заклинание за замразяване. И край! Смело можеш да пращаш маг от седмо равнище за лов на Висш върколак. Щитът ще отрази атаката, амулетът ще придаде на мага немислима скорост на движенията, а Фризът, темпоралното замразяване, ще превърне противника в неподвижна топка от козина и ярост. Викайте превоза, врагът е готов за транспортиране до съда на Инквизицията.

Артефактите, които се намираха в чантата ми, бяха далеч по-ценни от търкалящите се до тях пари. И бяха изработени лично от Хесер… Е, може би не ги беше правил, но поне ги бе подбрал от специалното хранилище в оръжейната стая. Можеше да се разчита не само на тяхната мощ, но и на това, че ще бъдат полезни. Изведнъж си спомних старото австралийско анимационно филмче „За осемдесет дни около света“, което бях гледал още като дете. Хладнокръвният английски джентълмен Филеас Фог, възнамеряващ да извърши околосветско пътешествие за рекорден за онези времена срок, във филмчето изглеждаше като много хитър предсказател, който знаеше точно какво ще му потрябва в близките часове. Ако сутринта вземаше със себе си гаечен ключ, чучело на опосум и връзка банани, до вечерта запушваха теч в лодката с чучелото, залостваха с гаечния ключ вратата, през която се опитваха да се промъкнат враговете, а бананите подаряваха на маймунка, която в замяна им даваше билети за парахода. Общо взето, всичко напомняше на компютърните игри в жанра „куест“, където за всеки предмет трябва да се намери необичайно приложение.

Артефактите от Хесер можеха да се използват както според прякото им предназначение, така и по напълно неочакван начин. Но във всеки случай те щяха да се използват.

И сега аз подредих на седалката между мен и похъркващия Афанди дванайсет предмета и ги огледах внимателно. Трябваше да направя това по-рано, но вкъщи не ги извадих, за да не се заинтересува от тях Надюшка, в самолета не ми се искаше да се занимавам с магически артефакти, а после просто не остана време. Щеше да е голям срам, ако сред амулетите имаше оръжие против големи!

Два портативни бойни жезъла, не по-дълги от десет сантиметра всеки. Първият беше от черно дърво — огън. Вторият беше от зъб на морж — лед. Е, това бе едновременно и банално, и полезно. Засега щях да се справя и без тях, но всичко можеше да се случи.

Четири сребърни пръстена със защитни заклинания. Виж, това беше много странен комплект! Обикновеният Щит на мага защитава от всичко, просто трябва да го подхранваш с енергия. Различните рядко имат нужда от защитни пръстени. А тук — целеви защити от огън, лед, киселини… и вакуум. Аз дори не повярвах веднага на това, което видях през Сумрака. Изучих пръстена по-внимателно. Не, всичко е правилно! При рязко падане на налягането пръстенът започваше да работи и задържаше въздуха около притежателя си.

Странно нещо. Има, разбира се, няколко бойни заклинания, които задушават врага, включително и чрез премахване на въздуха около него. За хилядолетия войни какво ли не е измисляно! Но никой не използва в битка тези капризни и бавни средства.

Четири гривни. Е, поне с тях всичко е ясно! Четири различни заклинания, принуждаващи човек или Различен да говори истината: Пиян език, Разговор във вагона, Последна изповед и Като-на-дух. Всички амулети бяха заредени максимално. Срещу тях никакъв Рустам не можеше да устои — ще си каже всичко, което знае. Хубаво нещо.

Помислих малко и надянах всички гривни на лявата си ръка, свързвайки ги с общо пусково заклинание. Ако Рустам се заинати, достатъчно е да произнеса „Кажи ми истината“, и върху древния маг ще се стовари удар с чудовищна сила. Откровеност, откровеност и нищо друго, освен откровеност.

Останаха още два амулета, по-малко банални както по форма, така и по съдържание, очевидно изготвени от самия Хесер специално за нашата мисия. Първо — симкарта за мобилен телефон в пластмасова кутийка. Обикновена карта, но доста натъпкана с магия. Изучавах я известно време, но не успях да разбера нищо. Тогава се реших на експеримент — извадих от телефона моята карта и сложих обработената с магия.

Нищо не разбирах! Това беше копие на моята симкарта! Но защо? За да не харча пари за обаждане до Москва? Абсурдно…

Мислих известно време, после помолих Алишер да набере номера ми. В тази местност телефонът, колкото и да е странно, още работеше.

Телефонът ми иззвъня. Всичко беше наред, това наистина бе копие на моята симкарта, но обработена с магия… Свих рамене и реших да я оставя в телефона. Може би това беше някакво магично шифриране на разговора? Но аз никога не бях чувал за такава магия.

Последният амулет представляваше изгладено от морето камъче с дупка, „кокоши бог“, който според човешките суеверия носи късмет. През дупката беше надяната сребърна верижка с хитра структура, наподобяваща дебел усукан конец.

Сам по себе си, разбира се, „кокошият бог“ не носи никакъв късмет, което не пречи на децата да го търсят упорито по брега и после да го носят на гърдите си, окачен на конец. Но на този камък беше направено сложно заклинание, малко приличащо на Доминанта. Също за разговора с Рустам? Помислих и надянах верижката на врата си. Няма да навреди…

Оставаше само да разпределя пръстените и жезлите. И тук не мислих дълго. Побутнах Афанди и го помолих да сложи пръстените. Афанди каза възхитено „Ах!“, надяна ги на лявата си ръка, полюбува им се — и отново задряма.

Жезлите дадох на Алишер. Той безмълвно ги сложи в джоба на ризата си, отпред, на гърдите. Стърчаха оттам като някакви екзотични писалки „Паркър“ или „Монблан“, също толкова изискани на вид и почти толкова смъртоносни. Почти — защото от написаното от някои предводители все пак са загинали повече хора, отколкото от всички бойни жезли.

— Ще поспя — казах аз на Алишер.

Той мълча известно време. Джипът бавно се изкачваше в планината по каменист път, който по-често бе форсиран с помощта на мулета, отколкото на четири гуми. Светлината на фаровете се мяташе отляво надясно и отдясно наляво, попадайки ту в тъмната пропаст, на дъното на която шумеше река, ту на стръмния скалист склон.

— Поспи — каза Алишер. — Само че първо погледни линиите на вероятностите. Пътят е много лош.

— Изобщо не бих рискувал да го нарека „път“ — съгласих се аз. Притворих очи и погледнах в Сумрака. В близкото бъдеще, където водеха криволичещите преплетени линии на вероятностите.

Картинката не ми хареса. Имаше твърде много рязко прекъсващи се линии, свършващи на дъното на пропастта.

— Алишер, спри. Твърде си уморен, за да шофираш по тъмно в планината. Ще почакаме до сутринта.

Алишер упорито поклати глава:

— Не. Чувствам, че трябва да бързаме.

Аз също го чувствах, затова реших да не споря. Предложих:

— Дай аз да шофирам.

— Не мисля, че си по-бодър, Антоне. Освежи ме малко.

Въздъхнах. Не обичам това — да премахвам с магия съня и умората и да изострям възприятията. И дори не заради негативните последствия — няма такива, като си отспиш както трябва, всичко е наред. Бедата е другаде: много скоро преставаш да разчиташ на нормалните възприятия, започваш непрекъснато да ходиш зареден с магическа енергия, през цялото време бодър и свеж, като болен от маниакалнодепресивна психоза в маниакалната й фаза. И всичко ти спори, желан гост си във всяка компания, веселяк и шегаджия. Но рано или късно свикваш с това и ти се иска да си още по-активен, още по-остроумен, още по-енергичен. Увеличаваш потока Сила, стимулиращ нервите ти. Това продължава, докато не откриеш, че цялата Сила, която си способен да преработваш, я изразходваш за изкуствена бодрост. И тогава вече става просто страшно.

Магическата наркомания по нищо не се различава от обичайната. Само дето от нея боледуват единствено Различните…

— Освежи ме — помоли Алишер. Спря колата, вдигна ръчната спирачка, облегна назад главата си и затвори очи.

Сложих едната си длан на лицето му, другата притиснах към късо подстригания тил и се съсредоточих. Представих си как потокът Сила, минаващ през тялото ми, започва да се процежда през дланите, потъва в главата на Алишер, пробягва по нервите му като студен огън, прескача като искри по синапсите, събужда всеки неврон… Не са необходими никакви специални заклинания, всичко се прави с чиста Сила. Най-важното е да си представяш добре физиологията на процеса.

— Достатъчно — каза Алишер с ободрен глас. — Така е добре. Само да имаше нещо за плюскане.

— Момент. — Наведох през облегалката към багажника. Предчувствието не ме излъга — там имаше две каси с кока-кола в пластмасови бутилки и няколко кутии с шоколадови десертчета. — Искаш ли „кола“?

— Какво? — възкликна Алишер. — „Кола“? Искам! И десертче искам! Боже, благослови Америка!

— Не е ли прекалено много само заради изобретяването на много сладка лимонада и висококалорийно шоколадче?

Вместо отговор, Алишер натисна бутона на плеъра. След секунда от високоговорителите се чуха ритмични акорди.

— Тогава и заради рокендрола — отговори той невъзмутимо.

Известно време ядяхме десертчета и си пийвахме „кола“. Всички Различни по принуда обичат сладко. Без да престава да похърква, Афанди също замляска и протегна ръка. Сложих десертче в накичената с пръстени ръка, той го сдъвка, сякаш без дори да се събуди, и отново захърка.

— Ще пристигнем към три часа — съобщи Алишер. — Ще чакаме ли утрото?

— Нощта е нашето време — отговорих аз. — Ще събудим стария Рустам, какво толкова? И без това не се преработва.

— Това е странно — отбеляза Алишер. — Необичайно. Той какво, да не живее там като отшелник, в пещера?

— Не, защо… — Аз помислих малко. — Може би пасе кози или овце. Или има кошери в гората. Или метеостанция.

— Или обсерватория, да наблюдава звездите… Какъв е онзи странен пръстен, който надяна на Афанди?

— Този с рубина ли? Защита от вакуум.

— Екзотично. — Алишер надигна бутилката. — Не си спомням някой Различен да е загинал от вакуум.

— А аз си спомням.

Алишер помълча няколко секунди, после кимна и каза:

— Извинявай. Не съобразих. Още ли го преживяваш?

— Ние бяхме приятели… почти. Доколкото това е възможно между Светъл и Тъмен.

— Не просто Тъмен. Костя беше и вампир.

— Той не е убивал — отбелязах аз. — И не е виновен, че израсна не като човек. Генадий го направи вампир.

— Кой е това?

— Баща му.

— Ама че гадина! — изрече изразително Алишер.

— Не прибързвай. Момчето още не беше навършило и година, когато попадна в болницата. Двойна пневмония, алергия към антибиотици… общо взето, казали на родителите му, че няма надежда. Нали знаеш, има едни удивителни доктори, които и ветеринари не трябва да стават, че жалко за кравите… „Момчето ви ще умре, гответе се за това, вие сте млади хора, ще си направите ново…“ Разбира се, не си направиха ново. Костя беше последното дете на Генадий. След инициирането вампирите запазват възможността за оплождане много дълго, странна шега на природата. Но могат да имат само едно дете. После стават стерилни.

— Да, чувал съм за това — кимна Алишер.

— И Генадий поговорил с жена си. Тя беше човек. Знаеше, че мъжът й е вампир… има такива семейства. Но той не е убивал никого, беше много законопослушен вампир, тя го обичаше… Накратко — ухапал я. Инициирал я. Възнамерявали майката да инициира сина. Но метаморфозата й още не била приключила, а хлапето се влошило. Генадий ухапал и него. Костя оздравял. Тоест, умрял, разбира се. Умрял като човек, но се излекувал от пневмонията. Лекарката обикаляла и кудкудякала, че това е само благодарение на нея. Веднъж Генадий призна, че едва не я е ухапал — когато започнала да намеква, че заради чудесното спасение не е лошо да й се отблагодарят.

Алишер мълча известно време. После каза:

— Все едно. Те са вампири. За момчето е било по-добре да умре.

— И той умря — съгласих се аз. Изведнъж този разговор ми стана някак противен. Исках да обясня, че Костя беше най-обикновено момче, само дето му се налагаше веднъж седмично да пие консервирана кръв. Че обожаваше да играе футбол, да чете приказки и фантастика, а после реши да постъпи в биологическия факултет, за да изучи природата на вампирството и да научи вампирите как да живеят без човешка кръв.

Но Алишер нямаше да ме разбере. Той беше истински патрулен. Истински Светъл. А аз се опитвах да разбера дори Тъмните. Дори вампирите. Да ги разбера и да им простя, или поне да разбера, или поне да простя. Последното е най-трудното от всичко. Понякога да простиш е най-трудното нещо на света.

Телефонът в джоба ми иззвъня. Извадих го. Аха. Равномерно сиво светене.

— Здрасти, Едгар — казах аз.

След кратка пауза Едгар попита:

— Какво, номерът ми ли излезе?

— Не, досетих се.

— Силен си — изрече със странна интонация Едгар. — Антоне, вече от час съм в Самарканд. Къде сте вие?

— Кои „ние“?

— Ти, Алишер и Афанди. — Инквизиторът явно не беше пропилял изминалия час. — Какви сте ги забъркали…

— Ние ли? — възмутих се аз.

— Е, не вие — премина в отстъпление Едгар. — Макар че и вие също. Защо сте отнели колата на директора на пазара?

— Не сме я отнели, а я купихме. Съгласно точката за възможността за конфискуване на транспорт при извънредна ситуация. Да ти припомня ли съответните параграфи?

— Антоне, Антоне, успокой се — каза бързо Едгар. — Никой в нищо не ви обвинява. Но ситуацията наистина е мрачна. За да я замаскираме, ще се наложи да прокараме версията за унищожаване на голяма банда терористи. А ти знаеш, че изобщо не обичаме да маскираме своите… своите пропуски с човешки престъпления.

— Едгар, разбирам те — казах аз. — Но какво общо имаме ние? Трябва да проведа личен разговор с един Различен, който не служи в Патрулите. Дойдох неофициално и имам пълното право да се придвижвам из страната.

— При извънредни ситуации — със знанието и под контрола на сътрудник от Патрула — поправи ме Едгар.

— Е, Афанди е с нас.

Едгар въздъхна. Стори ми се, че някой до него бързо каза нещо.

— Добре, Антоне. Решавай личните си проблеми… с които после ще се наложи да се занимава Инквизицията. Само че не трябва да обикаляте нощем из планината, за да не паднете в пропастта.

Честно казано, загрижеността му чак ме трогна.

— Не се безпокой — казах аз. — Ще починем до сутринта.

— Добре, Антоне. — Едгар помълча, после някак неловко промърмори: — Приятно ми беше да си поговоря с теб… въпреки всичко.

Прибрах телефона. Казах на Алишер:

— Странен е този Едгар. И като Тъмен беше странен. А когато стана Инквизитор, съвсем се промени.

— Знаеш ли, мисля, че рано или късно ще станеш Инквизитор — каза Алишер много делово.

Обмислих думите му и поклатих глава:

— Не. Няма да стана. Жена ми и дъщеря ми са Висши Светли. Такива не ги вземат в Инквизицията.

— Много се радвам за това — каза сериозно Алишер. — Е, ще тръгваме ли?

И в този момент планината се разтресе. Първо слабо, сякаш изпробвайки здравината на скалата. После все по-силно и по-силно.

— Земетресение! — завика Афанди, събуждайки се мигновено. — Излизайте от колата!

Какво пък, когато искаше, можеше да бъде дори много сериозен. Изскочихме от джипа, изкачихме се малко по-нагоре по пътеката и застинахме. Планината се тресеше. Отгоре се сипеха дребни камъчета. Ние с Алишер, без да се уговаряме, направихме общ защитен купол. Афанди също не остана по-назад — вдигна длан над очите си и започна да оглежда нощта в търсене на неведома опасност.

И наистина видя нещо.

— Вижте там! — извика той, подскачайки на място и сочейки с ръка. — Там, там!

Обърнахме се, продължавайки да държим над главите си Щита, от който с грохот отскачаха камъни. Проследихме погледа на Афанди. Усилихме нощното си зрение (впрочем след моето стимулиране Алишер не се нуждаеше от това).

И видяхме как съседната планина, гъсто обрасла с гори, се превръща в прах.

Изглеждаше така, сякаш могъщи удари млатеха планината отвътре. Тя се тресеше, сипеха се водопади от чакъл, лавини от камъни и цели стволове от вековни дървета, които бързо запълваха пропастта. За няколко минути върхът с височина над километър се превърна в плато от раздробена скала и смлени на стърготини дървета.

А после аз се досетих да погледна планината през Сумрака.

И видях вихър от Сила, въртящ се над зоната на катаклизма.

Дали беше проклятие, направено на местността? Или някакво специално заклинание, предизвикващо земетресение? Не знам. Но не можеше да има никакво съмнение, че катастрофата имаше магически произход.

— Не уцелиха — каза Алишер. — Антоне… с Едгар ли разговаря?

— Да.

— Сигурен ли си, че Инквизицията няма претенции към теб?

Аз преглътнах заседналата в гърлото ми буца. Претенции от Инквизицията — това е много, много неприятно. Не е най-добрата новина.

— Инквизицията не би пропуснала… — започнах аз. Млъкнах. Извадих мобилния си телефон и го погледнах през Сумрака.

В пашкула от пластмаса и метал сим-картата пулсираше със син пламък. Типично поведение на работещ амулет.

— Струва ми се, че знам какво е станало — казах аз, докато набирах номер. — Струва ми се, че Инквизицията няма нищо общо.

— Слушам те, Антоне — каза Хесер. Като че ли не го бях събудил. Макар че… в Москва още беше вечер.

— Хесер, трябва да говоря с някой от европейския трибунал. Незабавно.

— С някой от магистрите ли? — уточни Хесер.

— Ами не с помощника на нощния пазач!

— Почакай минутка — каза спокойно Хесер. — И после не прекъсвай връзката.

Наложи се да чакам три минути. През цялото това време стояхме и гледахме затихващия вихър от Сила. Зрелището наистина беше феерично. За това земетресение явно бяха изхабили някой древен и мощен амулет. Като онези, които се пазят в хранилището на Инквизицията.

— Казвам се Ерик — дочу се в слушалката уверен и силен глас. — Слушам ви, Светли.

— Господин Ерик. — Не питах какъв пост заема в Инквизицията. Там изобщо не обичат да разкриват йерархията си. — В момента се намирам близо до град Самарканд в Узбекистан. Имаме извънредна ситуация. Можете ли да ми съобщите дали Инквизицията е изпращала тук своя сътрудник Едгар?

— Едгар? — замислено попита Ерик. — Кой?

— Честно казано, никога не съм знаел фамилията му — признах аз. — Бивш сътрудник на московския Дневен патрул, премина в Инквизицията след процеса на Игор Теплов в Прага…

— Да, да, да — оживи се Ерик. — Едгар. Разбира се. Не, не сме го изпращали в Самарканд.

— А кого сте изпратили?

— Не знам дали сте в течение, Антоне — каза с нескрита ирония Ерик, — но европейското бюро на Инквизицията се занимава с Европа. И с Русия, поради двойственото й географско положение. Да поемаме контрол над произшествията в Азия, където се намира страната Узбекистан, нямаме нито сили, нито желание. Трябва да се свържете с азиатското бюро на Инквизицията. Сега то се намира в Пекин. Да ви дам ли номера?

— Не, благодаря — отвърнах аз. — А къде се намира Едгар в момента?

— В отпуск. Вече… — последва кратка пауза — от месец. Има ли още нещо?

— Един малък съвет — не се стърпях аз. — Проверете къде се е намирал Инквизиторът Едгар по време на известните ви единбургски събития.

— Почакайте, Антоне! — Ерик изгуби невъзмутимостта си. — Искате да кажете…

— Приключих — изръмжах аз в слушалката.

И Хесер, който, разбира се, слушаше разговора от първата до последната дума, незабавно изключи Ерик. Каза:

— Поздравления, Антоне. Разкрихме единия от тримата. Ти го разкри.

— Благодаря за сим-картата — отговорих аз. — Ако не изкривяваше позиционирането, вече щях да съм мъртъв.

— Всъщност тя трябваше да придава убедителност на гласа ти при телефонни разговори с хората — каза Хесер. — Изкривяването на позиционирането е страничен ефект, който изобщо не успях да отстраня. Това е всичко, продължавай да работиш! Ще се заемем с Едгар незабавно.

Погледнах замислено телефона. Изключих го и го прибрах в джоба си. Пошегува ли се Хесер за убедителността или каза истината?

— Едгар — каза доволно Алишер. — Все пак Едгар! Знаех си, че на Тъмните не бива да се вярва. Дори на Инквизиторите.