Сергей Лукяненко
Последен патрул (15)

Глава 6

Пристигнахме на платото на демоните към три и половина сутринта. По пътя минахме покрай малко селце в планината — десетина измазани с глина къщички малко встрани от пътя. На единствената уличка гореше огън, около него обикаляха хора — десетина-дванайсет човека, не повече. Явно земетресението беше изплашило селяните и те се страхуваха да нощуват у дома си.

Алишер продължаваше да шофира, а аз дремех на задната седалка и мислех за Едгар.

Какво го е накарало да тръгне срещу Патрулите и Инквизицията? Защо беше нарушил всички възможни забрани и бе намесил хората в своите интриги?

Непонятно! Едгар беше кариерист, като всички Тъмни, това беше ясно. Можеше да се реши на убийство. Можеше да извърши всичко. Какво да спорим, Тъмните нямат никакви морални задръжки. Но да направи такова нещо, да се постави в опозиция на всички Различни — за това трябва да си напълно побъркан от жажда за власт. А у Едгар все пак имаше достатъчно прибалтийска сдържаност. Да пълзиш цели десетилетия нагоре по кариерната стълбица е лесно. Да заложиш всичко на една карта? Немислимо.

Какво е узнал за Венеца на Всичко? Какви данни е изкопал от архивите на Инквизицията? Кого още е успял да привлече? Тъмен вампир и Светъл лечител. Кои са те? Откъде са? Защо са се съюзили с Инквизитора? Какви общи цели могат да имат Тъмен, Светъл и Инквизитор?

Впрочем, относно целта не се двоумях много. Целта винаги е една и съща. Могъщество. Сила. Власт. Може да говорим, че ние, Светлите, сме други. Че не ни е нужна власт заради властта, а само за да помогнем на хората. И това вероятно е вярно. Само че властта все пак ни е нужна. На всеки Различен е познато това сладко изкушение, това възхитително чувство за собственото могъщество: и на вампира, впиващ се в девичето гърло, и на лечителя, изцелил дете с едно махване с ръка. Каква разлика има за какво ще е — всеки ще намери как да използва придобитото могъщество.

Повече ме тревожеше един друг момент. Едгар участваше в онази история с книгата „Фуаран“. Той бе общувал с Костя Саушкин.

И това отново ме върна към нещастния младеж Виктор Прохоров. Към момчето Витя, което е било приятелче с момчето Костя…

Всичко отново и отново сочеше към Костя Саушкин. Ами ако по някакъв начин е успял да се спаси? Ако с остатъците от Силата си е поставил около себе си някакъв Щит, достъпен за вампирите, и е оцелял достатъчно дълго, за да създаде портал и да изчезне от горящия скафандър? А после се е свързал с Едгар!

Не, разбира се, това не беше възможно. Инквизицията беше проверила много сериозно този въпрос. Впрочем, ами ако Едгар още тогава бе започнал с двойната игра? И е фалшифицирал резултатите от разследването?

И все пак нещо не се връзваше. Защо му е да спасява вампира, когото доскоро е преследвал? Да го спасява, а после да се съюзява с него. Какво може да му даде Костя? Без „Фуаран“ — нищо! А книгата беше унищожена, това беше сигурно. Бяха я следили не по-малко внимателно и от Костя. Освен това унищожаването й беше регистрирано с магични средства — избликът на Сила при разрушаването на толкова мощен и древен артефакт не може да се сбърка с нищо.

Накратко, по всичко изглеждаше, че първо — Едгар не е могъл да спаси Костя, и второ — нямал е никаква нужда от това.

И все пак, все пак, все пак…

Алишер спря джипа и угаси двигателя. Настъпилата тишина ми се стори оглушителна.

— Май пристигнахме — каза той. Погали волана и каза одобрително: — Хубава кола. Не вярвах, че ще стигнем.

Обърнах се към Афанди, но той вече не спеше. Гледаше, свил устни, към чудноватите каменни фигури, разхвърляни пред нас.

— Така си и стоят — казах аз.

Афанди ме погледна с непресторена уплаха.

— Знам — поясних аз.

— Лоша история се получи — каза с въздишка Афанди. — Грозна. Недостойна за Светъл.

— Афанди, ти ли си Рустам? — попитах го направо аз. Афанди поклати глава:

— Не, Антоне. Не съм Рустам. Аз съм негов ученик.

Той отвори вратата и излезе от джипа. Помълча секунда и промълви:

— Не съм Рустам, но ще бъда Рустам…

Ние с Алишер се спогледахме и излязохме от колата.

Беше тихо и прохладно. Нощем в планината винаги е прохладно, дори през лятото. Тъкмо беше започнало да се развиделява. Платото, познато ми от спомените на Хесер, почти не се беше променило. Само очертанията на каменните фигури бяха изгладени от вятъра и редките дъждове, бяха станали по-малко явни, макар все пак да ги разпознавах. Група магове с вдигнати в призивно заклинание ръце, върколак, бягащ магьосник…

Полазиха ме тръпки.

— Какво е това… — прошепна Алишер. — Какво е станало тук…

Той бръкна в джоба си и извади пакет цигари и запалка.

— Дай и на мен — помолих аз.

Запушихме. Въздухът наоколо беше толкова чист, че рязката миризма на тютюна ни се стори нещо родно, напомнящо за градския смог.

— Това… това хора ли са били? — попита Алишер, сочейки към каменните фигури.

— Различни — поправих го аз.

— И те…

— Те не са умрели. Вкаменени са. Лишени от всички чувства. А разумът им е останал, привързан към камъка.

Погледнах Афанди, но той просто стоеше замислено до нас, гледайки или древното бойното поле, или на изток, където небето леко порозовяваше.

Тогава погледнах платото през Сумрака.

Зрелището беше наистина чудовищно.

Това, което Хесер беше видял преди две хиляди години, предизвикваше страх и отвращение. Това, което аз виждах сега, предизвикваше жалост и болка.

Почти всички Тъмни, превърнати в камък от Бялата мараня, бяха обезумели. Разумът им не беше понесъл затварянето в пълна изолация от всички органи на осезание. Трепкащите цветни ореоли около камъните светеха в кафявите и тъмнозелени огньове на безумието. Ако се опитах да намеря аналогия — изглеждаше сякаш стотина луди безсмислено се въртят на място или, напротив, стоят вцепенени; викат, кикотят се, стенат, плачат, мърморят, пускат слюнка, дерат си лицето или се опитват да си извадят очите.

И само няколко аури бяха запазили слаби останки от разум. Или притежателите им се отличаваха с нечувана сила на волята, или твърде много жадуваха отмъщение, но безумието в тях не беше много. А виж, ярост, омраза, желание да унищожат всичко и всички, имаше колкото искаш.

Престанах да гледам през Сумрака. Преместих погледа си към Алишер. Магът пушеше, без да забелязва, че огънчето е стигнало филтъра. Едва когато опари пръстите си, той хвърли угарката. И каза:

— Тъмните са получили каквото заслужават.

— Изобщо ли не ти е жал за тях? — попитах аз.

— Те се възползват от нашата жалост.

— Но ако в нас няма жалост, по какво ще се различаваме от тях?

— По цвета. — Алишер погледна към Афанди. — Къде да търсим Великия Рустам, Афанди?

— Ти го намери, Светли с каменно сърце — отговори тихо Афанди. И се обърна към нас.

Преобразяваше се със скоростта на опитен върколак. Стана с една глава по-висок. По-широк в раменете — ризата запращя, а най-горното копче се скъса рязко и излетя. Кожата, за мое учудване, стана по-светла, а очите се оцветиха в яркосиньо. Наложи ми се да си напомня, че преди две хиляди години жителите на Азия са изглеждали много по-различно от сега. Сега руснакът ще се усмихне, а европеецът политически коректно ще замълчи, ако чуе от азиатец, че предците му са били руси и синеоки. Но в тези думи ще има много повече истина, отколкото им се струва на нашите съвременници.

Впрочем косата на Рустам беше черна. И в чертите на лицето, разбира се, се разпознаваше източният произход.

— Все пак ти си Рустам — казах аз, навеждайки глава. — Приветствам те, Велики! Благодаря ти, че откликна на нашата молба.

До мен Алишер падна на едно коляно, като доблестен рицар пред своя владетел — почтително, но горделиво.

— Афанди не е Рустам — каза древният маг. Погледът му беше замъглен, сякаш слушаше още някакъв глас. — Афанди е мой ученик, мой приятел, мой пазител. Аз вече не живея сред хората. Моят дом е Сумрака. Ако се наложи да изляза сред смъртните, вземам назаем тялото му.

Ето какво било… Аз кимнах, приемайки думите му и казах:

— Знаеш защо сме дошли, Велики.

— Знам. И не искам да отговарям на въпросите на Хесер.

— Хесер каза, че ти…

— Дългът ми пред Хесер е мой дълг. — В очите на Рустам проблесна яростно пламъче. — Помня нашата дружба, помня и нашата вражда. Молих го да напусне Патрула. Молих го да спре войната за хората… заради нашата дружба и заради самите хора. Но Хесер прилича на този младеж…

Той замълча, гледайки към Алишер.

— Ще ни помогнеш ли? — попитах аз.

— Ще отговоря на въпрос — каза Рустам. — На един въпрос. И тогава дългът ми пред Хесер ще изчезне. Питай, но гледай да не сгрешиш.

Едва не изтърсих: „Наистина ли си познавал Мерлин?“ Ох, тези капани… задай един въпрос, кажи три желания…

— Какво е Венецът на Всичко и как най-лесно да го извадим от седмия слой на Сумрака? — попитах аз.

На лицето на Рустам се появи усмивка.

— Напомни ми за един човек от Хорезм. Хитър търговец, на когото бях задлъжнял… и обещах да му изпълня три желания. Той дълго мисли, после каза: „Искам да се подмладя, да се изцеля от всички болести и да стана богат — това е първото“. Не, млади магьоснико. Няма да играем на тази игра. Аз не изпълнявам желания, аз отговарям на един въпрос. И това ще е достатъчно. Какво искаш да знаеш? Какво е Венецът на Всичко или как да го извадиш?

— Хич не ми се иска да се окажа в ролята на Пандора, която пита: „Как да отворя тази кутийка?“ — промърморих аз.

Рустам се разсмя — и в смеха му имаше нотки на безумие.

А какво да очаквам от Светъл, разтворил се в Сумрака и живеещ редом с враговете си, които някога е обрекъл на вечни мъки? Той сам си бе наложил наказание или покаяние, което бавно го убиваше…

— Какво е Венецът на Всичко? — попитах аз.

— Заклинание, пробиващо Сумрака и свързващо го с човешкия свят — отвърна мигновено Рустам. — Направи правилен избор, млади магьоснико. Отговорът на втората част на въпроса би те смутил.

— А, не — ако ще отговаряш на един въпрос, тогава отговаряй честно! — възкликнах аз. — Обясни как работи това заклинание и за какво служи!

— Добре — неочаквано леко се съгласи Рустам. — Силата на Различния — това е умението да се използва човешката Сила, течаща през всички слоеве на Сумрака. Нашият свят е като огромна равнина, в която бликат миниатюрни поточета-хора, отдаващи Силата си, без да умеят да я управляват. Ние, Различните, сме само дупки, в които се излива водата на стотици и хиляди изворчета. Ние не даваме нито капка вода на този свят. Но ние умеем да пазим и използваме чуждото. Способността ни да натрупваме чуждата сила е следствие от умението ни да влизаме в Сумрака, да пробиваме бариерата между слоевете и да манипулираме все повече и повече енергия. Заклинанието, което е измислил Великият Мерлин, заличава бариерите, отделящи нашия свят от слоевете на Сумрака. Как мислиш, млади магьоснико, какво ще се получи в резултат?

— Катастрофа? — предположих аз. — Сумрачният свят… той се различава от нашия. На третия слой има две луни…

— Мерлин е смятал друго — каза Рустам. Явно се беше увлякъл, и след като отговори на въпроса нямаше нищо против да поговори още. — Мерлин е смятал, че всеки слой на Сумрака е несъстоял се наш свят. Възможност, която не се е превърнала в даденост. Сянка, хвърлена върху битието. Нашият свят няма да загине, а ще унищожи Сумрака. Ще го изтрие, както слънчевата светлина изтрива сенките. Силата, като океан, ще залее целия свят. И под водата вече няма да има значение кой е можел да влиза в Сумрака и кой — не. Различните ще изгубят своята Сила. Завинаги.

— Това сигурно ли е, Рустам?

— Кой знае? — разпери ръце Рустам. — Отговарям на втория ти въпрос, защото не знам отговора. Възможно е и да стане така. Хората да не забележат разликите, но Различните да станат обикновени хора. Но това е най-простият отговор, а винаги ли най-простото е вярно? Може би ни чака катастрофа. Двете малки луни ще се сблъскат с една голяма, синият мъх ще започне да расте по пшеничените полета… кой знае, магьоснико, кой знае… Може би Различните ще отслабнат, но все пак ще запазят част от силата си. А може би ще се случи нещо съвсем невъобразимо. Нещо, което дори не можем да си представим. Мерлин не е рискувал да използва заклинанието. Той го е измислил за забавление. Било му е приятно да знае, че може да промени целия свят… но не е възнамерявал да го прави. И аз мисля, че Мерлин е бил прав. Не трябва да се пипа онова, което е скрил в Сумрака.

— Но някой търси Венеца на Всичко — казах аз.

— Лошо — каза невъзмутимо Рустам. — Бих ви посъветвал да прекратите тези опити.

— Не сме ние — казах аз. — Изобщо не сме ние. Това са Инквизитор, Светъл и Тъмен, които са се съюзили.

— Интересно — съгласи се Рустам. — Много рядко една цел събира заедно враговете.

— Можеш ли да ни помогнеш да ги спрем?

— Не.

— Но ти сам каза, че това е лошо!

— На света има много лоши неща. Но обикновено опитите да победиш злото пораждат още по-голямо зло. Съветвам ви да правите добро, само така може да постигнете победа!

Алишер изсумтя възмутено. И дори аз се намръщих от това хуманно, но абсолютно безполезно умозаключение. Да видим как щеше да победиш злото, Рустам, ако с Хесер не бяхте използвали Бялата мараня! Нищо, че ми беше жал за вкаменените Тъмни, изобщо не се съмнявах, че ако бяха унищожили двамата Светли, стоящи на пътя им, Различните и хората, защитавали Хесер и Рустам, ги чакаше мъчителна смърт… Да, може би злото не може да се победи със зло. Но и с добро няма да получиш само добро.

— Поне можеш ли да предположиш какво целят? — попитах аз.

— Не — поклати глава Рустам. — Не мога. Да премахнат разликата между хората и Различните? Но това е глупаво! Тогава трябва да премахват всички разлики по света. Между богатите и бедните, силните и слабите, мъжете и жените. По-лесно е да убиеш всички. — Той се засмя и аз с ужас разбрах, че Великият маг не е на себе си.

И все пак отговорих учтиво:

— Прав си, Велики Рустам. Това е глупава цел. Един Различен вече се опита да я постигне… с помощта на книгата „Фуаран“. Наистина, по друг начин, превръщайки всички хора в Различни.

— Какъв шегаджия — отвърна Рустам без особен интерес. — Но съм съгласен, това са два пътя, водещи към една цел. Не, млади маго! Всъщност нещата вероятно са по-сложни. — Той присви очи. — Мисля, че Инквизиторът е намерил нещо в архивите. Отговор на въпроса какво всъщност е Венецът на Всичко.

— И? — попитах аз.

— И това се е оказал отговор, който е удовлетворил всички. И Тъмните, и Светлите, и пазещите равновесието Инквизитори. Удивително е, че на света се е намерило такова нещо. Дори ми е малко любопитно. Но аз ти разказах всичко, което знаех. Заклинанието на Мерлин унищожава разликата между слоевете на Сумрака.

— Но ти самият обитаваш Сумрака — отбелязах аз. — Може да ни подскажеш нещо! Нали ако Сумракът изчезне, ще загинеш!

— Или ще стана обикновен човек и ще изживея остатъка от човешкия си живот — каза Рустам без особено притеснение.

— Всички, които са отишли в Сумрака ще загинат! — възкликнах аз. Алишер ме погледна учудено. Е, да… той не знае, че пътят на Различните свършва на седмия слой на Сумрака…

— Хората са смъртни. С какво сме по-добри от тях?

— Поне предположи, Рустам! — помолих аз. — Ти си по-мъдър от мен. Какво може да е това? Какво може да е намерил Инквизиторът?

— Питай го сам. — Рустам протегна ръка. Устните му трепнаха — и край мен премина поток ослепителна бяла светлина, който удари тойотата.

Сигурно бих могъл да забележа Едгар и сам — ако очаквах да го видя на платото. А може би и най-грижливата проверка не би довела до нищо. Той се криеше не в Сумрака и не с баналните заклинания, достъпни за всеки Различен. Едгар беше скрит от погледите ни с някакъв магически амулет, поставен на главата му и напомнящ тюбетейка или кепе. Да го нарека шапка-невидимка не ми позволяваха само размерите му. Е, нека бъде тюбетейка-невидимка, все пак бяхме в Узбекистан.

Напълно машинално създадох Щит и забелязах, че Алишер направи същото.

Изглежда, само Рустам изобщо не се развълнува от присъствието на Инквизитора. Призованата от него светлина свари Едгар неподготвен. Инквизиторът седеше на капака на колата, провесил крака, и ни наблюдаваше невъзмутимо. Явно в първата секунда не съобрази какво става. После тюбетейката на главата му започна да дими. Едгар я хвърли на земята със сподавено възклицание. И едва тогава съобрази, че всички го виждаме.

— Здрасти, Едгар — казах аз.

Той изобщо не се беше променил от последния път, когато се видяхме — във влака, когато се сражавахме с Костя Саушкин. Само че не беше облечен с неизменния костюм с вратовръзка, а по-свободно и доста по-удобно: сиви ленени панталони, тънък бял памучен пуловер, хубави кожени обувки с дебела подметка… Целият беше лъскав, светски, европейски — и затова в азиатската пустош изглеждаше като нещо средно между добродушен колонизатор, откъснал се за малко от бремето на белия човек, и английски шпионин от времето на Киплинг и Голямата игра, която по тези места са играели Русия и Великобритания.

— Здравей, Антоне. — Едгар слезе от капака и разпери ръце. — Е… попречих на разговора.

Колкото и да бе странно, изглеждаше притеснен. Значи не се смущава да стоварва върху главите ни тектонично заклинание? А го е срам да ме погледне в очите?

— Какви си ги надробил, Едгар? — попитах аз.

— Така се получи — въздъхна той. — Антоне, дори няма да се оправдавам. Много ми е неудобно.

— И в Единбург ли ти беше неудобно? — попитах аз. — Когато прерязвахте гърлата на патрулните? Когато наемахте бандити?

— Много неудобно — кимна Едгар. — Още повече, че всичко беше напразно, не стигнахме до седмия слой.

Афанди-Рустам се закикоти, потупвайки се по бедрата. Каква част от това беше от Рустам, и каква от Афанди — не знам.

— На него му е неудобно! — каза Рустам. — На тях винаги им е неудобно и винаги е напразно!

Едгар, явно смутен от реакцията на Рустам, изчака, докато магът се насмее на воля. А аз оглеждах бързо Инквизитора (впрочем сигурно вече трябваше да казвам „бившия Инквизитор“?) през Сумрака.

Да, той беше окичен с амулети като новогодишна елха — с играчки. Но освен амулетите имаше и нещо друго. Чародейства. Съединения на най-простите природни компоненти, които не трябва дълго и трудно да насищаш с вълшебство, които придобиват магическите си свойства от леки, почти незабележими докосвания на Силата. Така селитрата, въгленът и сярата, почти безобидни сами по себе си, се превръщат в барут, възпламеняващ се и от най-малката искра.

Едгар ненапразно беше облечен изцяло в памук, лен и кожа. Естествените материи имат сродство с магията. Не можеш да омагьосаш найлоново сако.

И точно тези чародейства, превръщащи леките му дрехи в магическа броня, ме притесняваха. Чародействата са оръжие на вълшебниците и вещиците. Маговете рядко ги използват. Не можех да си представя Едгар внимателно да кисне гащите си в тревни отвари.

Какво пък, сигурно това е работа на друг член от престъпната им група. Светлата лечителка? Да, лечителките могат да работят с чародейства, това го знам от Светлана.

— Едгар, нали разбираш, че съм длъжен да те арестувам? — казах аз.

— А ако не се получи? — Едгар не чакаше отговор. Той гледаше внимателно към Рустам, а пръстите на лявата му ръка мърдаха, заплитайки заклинание. Аз разбрах какво — и се поколебах точно за миг, решавайки дали да предупредя Рустам, или не. Колкото и да е странно, в мой интерес беше Едгар да успее…

— Рустам, той прави Изповедта! — извиках аз.

Все пак този древен маг, на когото беше започнала да му хлопа дъската беше Светъл…

Едгар мигновено удари със заклинанието, като едновременно с това извика:

— Как мога да взема Венеца на Всичко?

Ето. Не се наложи да използвам четирите си гривни, принуждаващи към откровеност!

Всички замълчахме, гледайки към Рустам. А той бавно потри гърдите си, където беше попаднал ударът. Вдигна глава, погледна Едгар със студени сини очи и каза:

— С ръцете.

Алишер се захили. Ето, Едгар се бе провалил заради двусмислеността на формулировката. Дори под натиска на толкова мощно заклинание Рустам успя да даде абсолютно точен и напълно безполезен отговор — като математика от вица.

А после древният маг, едва помръдвайки устни, удари в отговор. При това удари с нещо напълно непознато. Никакви бляскави ефекти — само че Едгар се замята наляво-надясно, а по бузите му пламваха червените отпечатъци на невидима длан.

— Никога повече не се опитвай да ме притискаш — изрече назидателно Рустам, когато сеансът с шамарите свърши. — Разбра ли, Инквизиторе?

Преди Едгар да се реши да отвърне нещо, аз, успявайки неимоверно да се зарадвам, че не съм използвал комплекта си срещу Рустам, протегнах ръка и изстрелях в него всичките четири заклинания за развързване на езика. Амулетите по тялото на Инквизитора проблеснаха, но не успяха да погълнат цялата мощ на удара.

— Кой вампир беше с теб в Единбург? — извиках аз.

Лицето на Едгар се изкриви — той мъчително се опитваше да сдържи напиращите на езика му думи. И не можа.

— Саушкин! — извика той.

Рустам се разсмя отново и каза:

— Доскоро!

И Афанди отново стана самият себе си. Сякаш бяха изпуснали въздух от гумена кукла — ръстът му се смали, раменете му се свиха, по лицето се появиха бръчки, очите му помътняха, брадата окапа и се разлетя на снопчета косми.

Ние с Едгар се гледахме с омраза.

А после, без да губи време за събиране на Сила или за произнасяне на заклинания, Едгар нанесе удар. От небето се изсипа огнен дъжд и закипя върху Щитовете, които бяхме издигнали с Алишер. Около объркания, още несъвзел се Афанди изобщо нямаше огън — явно защитният пръстен беше заработил.

Следващата минута беше изпълнена само с атаки и контраатаки. Алишер благоразумно ме остави да водя боя, отстъпи крачка назад и захранваше Щитовете ни със Сила, като от време на време си позволяваше кратка магическа атака.

Хесер, изглежда, беше привлякъл най-добрите предсказатели на Патрула при съставянето на снаряжението ни. Или се бе постарал сам. След огъня имаше лед. Във въздуха забушува вихрушка, малки снежинки с остри като бръснач краища опитваха силата на Щитовете ни и безпомощно се разтапяха при приближаването си към Афанди. Ледената буря още не беше стихнала, когато Едгар нанесе Целувката на Ехидна — камъните под краката ни се покриха с капки киселина. Афанди отново се оказа защитен. С крайчеца на окото си забелязах, че старецът също не безделничи, а плете някакво слабо, но много хитро и необичайно заклинание. Едва ли щеше да успее, но така поне беше зает и не ни се пречкаше в краката.

Четвъртото заклинание, което използва Едгар, беше вакуумен удар. Вече не очаквах нищо друго — и когато налягането около нас започна стремително да пада, невъзмутимо продължих да налагам Едгар ту с Опиум, ту с Танатос. Иззад гърба ми Алишер атакуваше чрез жезлите с огнени кълба и струи преохладена вода. Комбинацията от файърболи и взривяващите се като леден шрапнел сини капки действаше превъзходно — виждах как попадналите в контраст защитни амулети на Инквизитора губеха силата си.

И все пак работата не беше само в амулетите. Едгар, маг първа категория, устояваше срещу двама ни и успяваше да атакува в отговор! Или беше зареден със Сила извън всякакви граници… или вече беше надминал първо равнище на Силата. Но нямах никакво време да проверявам подробно аурата му.

Неуспехът с вакуума явно поохлади разпалеността на Едгар. Заклинанието беше толкова рядко, че нашата готовност за него смути Инквизитора. Той започна бавно да отстъпва, заобикаляйки овъглената, димяща от киселината и покрита със скреж тойота. Закачи се за една висулка, пробила вратата, и едва не падна. Докато залиташе, замаха с ръце и едва не пропусна моя Опиум.

— Едгар, предай се! — извиках аз. — Не ме карай да те убивам!

Тези думи засегнаха Инквизитора. Той се поколеба за секунда, после откъсна от колана си странен амулет — сноп сиви пера, свързани с конец като метла. Подхвърли го във въздуха.

Перата се превърнаха в ято птици, наподобяващи прекомерно пораснали врабци, но с проблясващи медни човки. Бяха двайсет или трийсет — и всички се втурнаха към мен, маневрирайки като съвременни бойни глави, гордостта на генералите от ракетни войски.

Кокошият бог на шията ми се разчупи и излетя от верижката. А ятото врабци се замятаха във въздуха. Не се решаваха да се приближат към Едгар, но и мен не можеха да нападнат — и се мятаха така, докато Едгар не махна с ръка и не ги накара да изчезнат.

Афанди също метна своето заклинание и явно проби защитата на Инквизитора. Впрочем това не оказа никакво влияние на мага. Той продължи да отстъпва, периодично атакувайки в отговор. А на гърдите му все по-силно и по-силно се разгаряше сияние — някакъв скрит под дрехата му амулет се бе активирал и се готвеше да сработи. За момент дори си помислих, че Едгар се е въоръжил с някакво самоубийствено заклинание, Шахид или Гастело, което би трябвало да ни отнесе в гроба заедно с него.

— По-силни Щитове! — наредих аз, и Алишер вложи цялата си сила, зареждайки Щитовете около нас и около Афанди.

Но Едгар явно не беше склонен към самоубийствени жестове. Той още веднъж атакува и притисна ръце към гърдите си, към сиянието на амулета. Около него проблеснаха сините линии на портал, магът скочи рязко напред и изчезна.

— Офейка — констатира Алишер. Приседна на камъка, но моментално изруга и подскочи — панталоните му димяха. Целувката на Ехидна още действаше.

Аз стоях напълно опустошен. До мен се смееше Афанди.

— С какво… го атакува? — попитах аз.

— Следващите седемдесет и седем пъти, когато легне с жена, го очаква срамен неуспех! — обясни тържествено Афанди. — И никой не може да премахне това заклинание.

— Много остроумно — казах аз. — Съвсем в духа на Изтока.

С няколко кратки заклинания премахнах магията по земята под краката ни. Киселинните капки бяха покрили камъните с мехури, като бухнало тесто.

Саушкин!

Все пак Саушкин!