Сергей Лукяненко
Последен патрул (24)

Епилог

— Колко! Красиво! Е! Тук! — възкликна Надя.

Взех я в ръце. Стояхме на павирана улица в Единбург, заобиколени от стотици, хиляди спящи хора. Сирените виеха все по-близо — времето на Различните изтичаше.

— Да — съгласих се аз. — Тук всичко е истинско.

— Само че всички спят — отбеляза тъжно Надя. — Като в приказката за спящата царска дъщеря. Може ли да ги събудя?

Тя може… Та тя сега вече всичко може — ако бъде научена.

— А ти не се ли умори? — попитах аз. На мен краката ми се подкосяваха и леко ми се виеше свят.

— От какво? — учуди се Надя.

— Малко по-късно… — казах аз. — Малко по-късно ще събудим всички… които можем. Татко ти сега трябва да свърши нещо голямо. Ще ми помогнеш ли?

— Как?

— Просто ме дръж за ръката — казах аз. Затворих очи. Затаих дъх.

Трябваше да усетя този град. Камъните и стените, които помнеха Мерлин и Артур. Хората можеха да са забравили, но камъните помнеха. И древната крепост, застинала като венец над града, помнеше и чакаше.

Защо сме толкова глупави понякога? Защо очакваме магията да е скрита в това, което може да бъде взето в ръце, след като тя може да е навсякъде около нас?

Разбира се, Великият Мерлин не беше крил главното си творение в Сумрака, не беше разчитал на силата на голема, но не беше разчитал и на здравината на раклите. Хилядолетие и половина се беше извисявала на скалата тази древна крепост, бяха я отбранявали и завземали, разрушавали и построявали отново, там бяха пазили съкровищата си гордите шотландски крале — но там, в основата на всички основи, заложени от Мерлин, очакваха своя час камъните, покрити с плетеницата на руните.

Трябваше само да се пресегнеш към тях. Да ги докоснеш, да ги усетиш…

— Светли! — изреваха зад гърба ми. Аз се извърнах, излизайки от транса.

Едгар и Арина стояха неподвижно, загледани в мен — и аз с учудване установих, че погледите им са изпълнени със страх. А Генадий бягаше. Тичаше и крещеше. Да не смяташе, че силата на магията зависи от това колко високо викаш? Генадий летеше, правейки огромни скокове, преобразяваше се в движение и все повече губеше човешкия си облик. Зъбите му растяха, кожата му все повече заприличваше на мъртвешка, косата му капеше на бели сплъстени кичури.

Вдигнах ръка, събирайки Сила за Сивия молебен.

Но в този миг Надя направи крачка напред и извика право в лицето на вампира:

— Недей да крещиш на татко!

Генадий започна да се олюлява. Онова, което го беше ударило, беше по-силно от омразата. Но той вече не можеше да се спре, продължаваше да тича, като срещу ураган. И рухна пред краката ни. Надя изписка и се скри зад гърба ми.

Аз приклекнах и надникнах в очите му.

— Костя и Полина те чакат. Помолиха да дойдеш. Сега. Докато още има време.

За миг безумието се оттегли от очите му. Саушкин ме погледна и попита:

— Те не могат ли?

— Те не могат да дойдат. И никога не биха могли. Но аз ще направя онова, за което ме помолиха. Върви, докато още има време.

— Помогни ми, Антоне — каза той с почти нормален глас.

— Надя, извърни се! — заповядах аз.

— Не гледам, не гледам! — замърмори дъщеря ми, като се извърна и за по-сигурно закри лицето си с длани.

Аз вдигнах ръка — Генадий наблюдаваше като омагьосан всяко мое движение. И Сивият молебен изпрати вампира на шестия слой на Сумрака.

Надигнах се и погледнах Едгар и Арина. Те не гледаха мен и Генадий, а само Надя.

— Нулева — каза Арина с възхищение. — Абсолютна Вълшебница.

— През следващите пет минути няма да ми е до вас — казах аз. — А после…

— Ние имаме Минойската сфера — изрече умолително Едгар. — Може ли?

— Ще почнат да ви търсят — казах аз. — И аз ще ви търся, имайте го предвид. Но сега разполагате с пет минути. Само защото те ме помолиха да прощавам на такива като вас.

— Какво искаш да направиш? — попита Арина.

— Това, за което мечтаеха отишлите си. Да им даря смърт. Защото без смъртта възраждането е невъзможно.

Едгар присви очи. Отвори чантичката, окачена на колана му. Извади оттам малко кокалено топче и го подаде на Арина, която мълчаливо го пое.

— Помогни и на мен, Светли — каза Едгар. — Какво ти коства?

— Ти целият си в защитни магии като коледна елха. Как да ти помогна?

— Аз ще му помогна — внезапно каза Арина. — А ти не се отвличай. Върши си работата.

Не разбрах точно какво направи тя. Май само размърда устни. Едгар се усмихна, за миг лицето му стана красиво и почти младо. После краката му се подгънаха и той рухна на паважа.

— А ти не смяташ ли да се развъплътиш? — попитах аз. — Каква Светла си тогава?

— Е, нали, така или иначе, целта е постигната — изрече Арина. — Отишлите си ще получат онова, към което се стремяха!

Поклатих глава. Погледнах замъка, отново затворих очи.

— Телефона ти го връщам… — каза Арина. — На мен чуждото не ми трябва.

Зад гърба ми тихо хлопна Минойската сфера, отваряйки пред Арина портал, който бе невъзможно да бъде проследен. Ох, странна Тъмна беше тя — и странна Светла беше излязла от нея…

А аз изведнъж чух музиката — слаба, тиха музика. Арина беше пуснала вградения в телефона плеър. Дали го бе направила случайно?

Или за да демонстрира, че разбира от техника далеч повече, отколкото си мислех?

Сякаш излязоха като нас от нигредото.

И вървят по света, без нищо да знаят.

Плюят в огледалото, над себе си смеят се — да,

без нищо да знаят, излязоха те от нигредото.

Ще накажат Тъмния, ще нацапат челото му с креда,

ще хванат Светъл, ще го топнат в катран и пера,

а къде да се дянат?

Май излязоха като нас от нигредото,

без нищо да знаят.

На ръката капризна са осем линиите на живота.

Затова при среща те без жал се избиват.

А къде да се дянат?

Май излязоха като нас от нигредото,

без нищо да знаят.^[1]

Какво пък, това вече си е щастие, когато ти се удаде да излезеш от нигредото. Дали си Тъмен или Светъл, все едно, има шанс да продължиш своя път. Само чрез нигредото, разпада и разложението, може да се продължава нататък. Към синтеза. Към съграждането на новото. Към албедото.

Древните камъни на върха на скалата чакаха.

Пресегнах се към тях. Тук вече бяха излишни заклинанията, думите, ритуалите. Трябваше само да се знае къде да се пресегнеш и за какво да се молиш.

Мерлин винаги си оставяше вратичка. Дори когато се е канел да отиде в рая на Различните, той е предполагал, че откраднатият рай може да се окаже ад.

„Пусни ги — помолих аз, без да знам на кого. — Пусни ги, моля те. Те вършеха злини, които бяха злини, и добрини, които се превръщаха в злини. Но нали за всичко си има срок и прошка. Пусни ги…“

Крепостта над града сякаш въздъхна. Кръжащите в небето птици започнаха да се спускат надолу. Мътната мъгла във въздуха започна да се разпръсва. Последният лъч на залязващото слънце падна върху Единбург — с обещанието да се върне на разсъмване.

И аз усетих как се свиха и потрепериха всички слоеве на мирозданието. Видях — почти наяве, как се рушат каменните идоли в платото на демоните в Узбекистан. Как се разтварят в Сумрака отишлите си там след развъплътяването Различни — с облекчение и плаха надежда.

Стана ми по-леко да дишам.

— Вече мога ли да гледам, татко? — попита Надя. — С едно оченце?

— Може — отговорих аз. Приседнах, нямах сили да стоя. — Сега татко малко ще си почине и ние ще тръгнем към къщи… нали ще ме заведеш по най-късия път?

— Ще те заведа — съгласи се Надя.

— Не, знаеш ли, нека не е по късия — внезапно се поправих. — Нещо не си падам по късите пътища. Хайде да полетим със самолета?

— Ура! — извика Надя. — Със самолета! А ще се върнем ли пак тук?

Гледах я и се усмихвах. Може би ще успея да я науча, че трябва да се пази от простите решения и от кратките пътища?

— Задължително — казах аз. — Нима си помисли, че това беше последният патрул?