Сергей Лукяненко
Последен патрул (7)

Глава 6

Не знам дали Лермонт щеше да донесе досиетата, или не. И изобщо не мога да кажа какво щях да сторя аз. Сигурно все пак бих избрал друг кандидат за ролята на огледален маг.

Но не ни позволиха да направим това.

Първо забелязах как се промени лицето на Лермонт. Той гледаше някъде встрани, към пътя.

После чух шум на двигател и се обърнах.

Малкият бял фургон, който се носеше по пътя, внезапно зави и с лекота събори символичната дървена ограда около къщата на Лермонт. Със силен вой на спирачки, изхвърляйки изпод колелата пръст и чимове, фургонът спря.

Задните му врати бяха предварително свалени. Оттам изскочиха двама души, а третият вътре откри огън от закрепена на поставка картечница.

Първи реагира Тома. Той сложи щит още при навлизането на колата в градината му. А може би не го сложи? Може би това беше защитно заклинание, направено много отдавна за случаи като този?

Картечницата гърмеше, звукът резонираше в купето и достигаше до нас, сякаш усилен от огромен ламаринен рупор. Заедно със звука идваше й поток от олово. Но куршумите не достигаха до нас — спираха меко, увисваха за секунда неподвижно във въздуха, като оживял специален ефект от филмов екшън, след което падаха на земята.

Изскочилите двама души с тъмни маски-качулки, залегнаха до фургона и откриха огън с автомати. От кабината засега не се показваше никой.

Те какво, да не са идиоти?

Семьон махна няколко пъти с ръка. Успях да забележа и безобидния Морфей, който дава на нападащите десетина секунди да продължат да си играят на война, и мигновено действащия Опиум. Но заклинанията не сработиха, огънят не спираше, куршумите продължаваха да засядат във въздуха между нас. Вгледах се внимателно — не, не бяха Различни. Обикновени хора. Но на гърдите на всеки тлееше искрицата на защитен амулет.

— Само не убивай! — извика Лермонт, когато вдигнах ръка.

За незабавно действие имах приготвени само две Тройни остриета, изобщо не бях очаквал да загазя така. Метнах и двете, целейки се в картечницата. Първият заряд мина покрай нея, вторият улучи — и превърна оръжието в купчина разтопен метал. Грохотът малко намаля, сега стреляха само автоматчиците, но някак неуверено, сякаш бяха открили невидимата бариера. Това беше добре. Всяка защита има свой предел на насищане, картечният огън бързо би я извадил от строя.

Нападаха ни хора! Обикновени хора, но снабдени със защитни амулети. Постъпка, не просто нечувана, но и глупава. Едно е да разстреляш маг от засада, при това — с дистанционно управляемо оръжие. А така, лице в лице, трима стрелци срещу трима магове… на какво разчитаха?

Единствено на това да ни отвлекат вниманието!

Обърнах се точно навреме, за да видя бялата димна следа, носеща се към нас. Ракетата беше изстреляна от покрива на многоетажна сграда почти на километър оттук. Но ракетата явно беше управляема и идваше точно към беседката.

— Тома! — изкрещях аз, хвърляйки Фриз към ракетата, без да се прицелвам. Но или темпоралното замразяване не попадна в целта, или ракетата също беше защитена от магии — нищо не се случи.

— В Сумрака! — изкрещя Лермонт.

Понякога е по-добре да се подчиниш, отколкото да измисляш свои, оригинални ходове. Пристъпих в Сумрака и почти веднага се гмурнах във втория слой. До мен се появи Лермонт — той също бе сметнал първия слой за недостатъчно надеждна защита. Но за мое учудване Тома не се спря на втория слой — махна с ръка и се потопи по-дълбоко. Недоумявайки, аз все пак влязох след него в третия слой. За какво беше това? Силният взрив в реалния свят може да се отрази на първия слой, но не може да достигне до втория… А ако Тома бе заподозрял най-ужасното, немислимото, то ядреният заряд така или иначе изгаря материята по всички слоеве на мирозданието…

Сивата мъгла се освети от бял пламък. Земята под краката ни слабо се разтресе. Слабо, но се разтресе!

— Къде е Семьон? — извиках аз.

Лермонт само разпери ръце. Изчакахме още няколко секунди, докато в обикновения свят отломките се разлетят, пламъците утихнат и димящите останки от беседката се срутят.

А после излязохме обратно.

Спретнатата къщурка на Лермонт бе останала без стъкла. От прозорец на втория етаж стърчеше дебел клон, откъснат от взрива от близкото дърво.

Фургонът лежеше, обърнат настрани. До него бяха проснати две неподвижни тела. Третият — картечарят, или благоразумно скрилият се шофьор, бавно пълзеше към оградата, влачейки обездвижените си крака.

Не ми беше особено жал за него. Това беше обикновен бандит, когото бяха използвали, за да отвлече вниманието ни от ракетата. Той е знаел какво прави.

На мястото на беседката се беше образувал малък кратер, покрит с бели стърготини. Над главите ни се въртяха и падаха картите за игра — по случайност не бяха изгорели, а просто хвърлени във въздуха.

Семьон се намираше до фургона и беше затворен в блестящо прозрачно кълбо, сякаш изработено от кристал. Кълбото се търкаляше бавно, а Семьон, разперил ръце и крака, се въртеше вътре. Позата му толкова смешно пародираше известната картина „Златното сечение“, че се изхилих глупаво. Набитият късокрак Семьон изобщо не приличаше на мускулестия атлет, нарисуван от Леонардо да Винчи.

— Много неудобно заклинание — каза Лермонт с облекчение. — Но е надеждно.

Кристалното кълбо се покри с пукнатини и се разпадна на облачета пара. Семьон, който в този момент беше надолу с главата, се извъртя ловко и се приземи на краката си. Почегърта с пръст в ухото си и попита:

— При вас това нещо обичайно за съботите ли е, господин Лермонт? Или е по случай нашето пристигане?

Лермонт не реагира на добродушния сарказъм. Наведе глава встрани, сякаш се вслушваше в нечий глас. И започна да се мръщи — все повече и повече.

А после с две движения създаде пред себе си светещата рамка на портал и каза:

— След мен, господа. Боя се, че всичко това беше отвличаща маневра.

Не успях да попитам какво смята да прави с преобърнатия фургон, взривената беседка, измъкващия се бандит, наизлезлите на улицата зяпащи съседи. До нас се отвори втори портал и от него един след друг започнаха да изскачат Различни.

Не просто Светли от Нощния патрул, а облечени в полицейска униформа, с бронирани жилетки и шлемове, с готови за стрелба автомати!

Да, Томас Римувача, бива те да кокетничиш! Недооценил бил технологиите! Виждам как си ги недооценил…

Лермонт пристъпи в портала. Аз се забавих, изчаквайки Семьон. А той изведнъж спря и впери поглед в слабичък червенокос мъж. Развика се:

— Кевин! Дърт пръч!

— Симон! Тъпа кратуно! — възторжено закрещя червенокосият. — Накъде? Почакай!

Те се прегърнаха и започнаха да се тупат по раменете с ентусиазма на чалналите се зайчета от рекламата за батериите.

— После, после ще говорим — промърмори Семьон, измъквайки се от прегръдката на Кевин. — Виж, порталът изстива… Донесох ти вино от Севастопол, помниш ли? Мускат, пенливо, ето!

Изплюх се и поклатих глава. Що за маниер — „после, после…“. Във филмите героят, който казва такива думи на стар приятел, е обречен на скорошна неминуема смърт.

Остава само да се порадваме, че не сме герои от екшън.

Пристъпих в рамката на портала.

Млечнобяло сияние около мен. Лекота, сравнима само с тази, която изпитват космонавтите. Тайни пътеки, недостъпни за хората.

Какво ли ще правят там Различните в полицейски униформи? Ще изтриват паметта на случайните свидетели, ще премахват всички следи от взрива, ще разпитват нападателите, ако оживеят. Черна работа, от която всъщност се състои ежедневието на Патрулите.

Но кой се е осмелил? Дори да нападнеш сътрудник на Патрула е безумна постъпка. Да нападнеш шефа на Патрула, плюс още двама чуждестранни магове — това е съвсем нечувано. А да използваш при това хора…

Изведнъж ясно осъзнах, че срещнатият в „Подземията“ французин също е човек. Не, не Висш маг, скрил от мен своята същност. Обикновен човек. Но потресаващо ловък, хладнокръвен, артистичен. Не пешка, като изпратените на смърт бандити. Дали той не е изстрелял ракетата по нас?

А и вампирът. Нима е Костя? Нима все пак е оживял?

Отгоре на всичко — защитните амулети у бандитите, позволяващи им да спечелят време. Вампирите не са способни да създават амулети. Това е работа на маг, чародей или вещица!

Тогава с какво сме се сблъскали? Кой се мъчи да проникне в Сумрака за наследството на Мерлин?

И способен ли е да се потопи до седмия слой…

Порталът свърши, както винаги — неочаквано. Бялото сияние се сви в рамка, аз прекрачих през нея — и веднага ме хванаха за рамото, дръпнаха ме рязко наляво и надолу и ме скриха зад импровизираната барикада — няколко съборени маси.

Тъкмо навреме. Над главата ми изсвистя куршум.

Бях в „Подземията на Шотландия“. В една от първите стаи.

До мен зад барикадата се криеше Лермонт, а на пода ме беше бутнал тъмнокож Различен от първо равнище. Ако се съди по количеството заклинания, „заредени“ по пръстите му, беше боен маг.

Отново изгърмя изстрел. Стреляха през отворената врата, водеща към следващата стая.

— Тома, какво става? — погледнах го аз неразбиращо. — Защо лежим? Трябва да поставим Щит…

Лермонт дори не помръдна, но пред вратата се появи преграда и я затвори напълно. Не успях дори да се учудя от глупостта на шотландския маг и да се порадвам на своята проницателност, когато отново се чу изстрел и куршумът изсвистя над нас. Бариерата не го бе удържала.

— Извинете, прибързах… — промърморих аз. — А през Сумрака?

— Същият проблем като с ракетата — поясни Лермонт. — Куршумите са омагьосани до втория слой.

— Да минем през третия тогава!

— На третия има бариера! — напомни ми Лермонт. Аз млъкнах засрамено.

Тъмнокожият маг се надигна и метна в коридора няколко заклинания. Успях да забележа Опиума, Фриза и Караконджото. В отговор отново стреляха. Със същия точен, механичен ритъм…

— Лермонт, това е автомат! — казах бързо аз. — Лермонт, това е същият автомат, като онзи, с който стреляха по мен!

— И какво от това? Защитен е от леки заклинания. Предлагаш да го обстреляме с файърболи, да направим пожар и да срутим моста върху нас?

Не, Томас Римувача не се паникьосваше, не беше изпаднал в отчаяние. Той явно се опитваше да измисли нещо. И сигурно имаше някакъв план. Само че аз не исках да чакам…

От портала, който продължаваше да виси във въздуха, излезе Семьон. Веднага се сниши и се втурна с патешко ходене към барикадата. Да… понякога опитът е по-важен от Силата…

Някъде далеч, зад стените и вратите, се разнесе вик. Сърцераздирателен човешки вик, прекъснат на най-високата нота.

… А понякога яростта е по-важна от опита.

Плъзнах се в Сумрака.

Първият слой. Декорите сякаш придобиха реалност. Стените от гипскартон и пластмаса станаха каменни, под краката ми запращяха някакви сухи стъбла. Сигурно помещенията в Сумрака бяха изградени от човешката фантазия — твърде много хора бяха минали оттук, приемайки искрено правилата на играта, заставяйки се да повярват в подземията.

В подземията и в драконите.

Малко драконче с червени люспи стоеше в каменна арка, преграждайки пътя ми. Дракончето стигаше до рамото ми, опираше се на две лапи и на дълга, извита като тирбушон опашка. Ципестите криле нервно пляскаха по гърба му. Блестящите фасетни очи се втренчиха в мен, пастта му се отвори — и изплю към мен кълбо от пламък.

Ето какъв си в Сумрака, „Стрелец И“…

Отскочих към стената, хвърляйки файърбол към дракончето. Съвсем малък, за да не предизвикам никакви сътресения в реалния свят.

А самият аз отидох във втория слой.

Подземието не се промени. Затова пък дракончето стана черно и малко по-високо. Очите му се закръглиха и потъмняха, появиха се и разперени уши. Люспите се превърнаха в нещо средно между твърда козина и притиснати към тялото хитинови игли. Пастта му се източи напред. Крилете се превърнаха в малки потрепващи лапи. Помислих си, че така би изглеждал един хибрид между Чебурашка и крокодила Гена.

Пастта се разтвори и изстреля към мен сноп сини искри.

Отскочих и се приближих с още няколко крачки. И, отново забравяйки за бариерата, пристъпих към третия слой на Сумрака.

Отначало ми се стори, че съм се натъкнал на стена — гъвкава, еластична, но непроницаема стена. Но това усещане продължи само секунда.

След миг се озовах в третия слой.

И веднага разбрах как се съчетава това с предсмъртния човешки вик.

Някой беше вдигнал бариерата отново. С нечия жива кръв.

Но затова пък тук нямаше драконче…

Затичах се по коридора, без да си правя труда да унищожавам робота-стрелец. Лермонт ще се справи и сам. Къде ще се дене. За мен е по-важно да хвана убиеца. Какъвто и да е — вампир, маг, чародей. Непознат — или бивш приятел…

Явно това беше най-важното място в „Подземията“. Струпването на Сила, центърът на вихъра, ключалката. Същата онази „Кървава река“ — само че тук тя изглеждаше като канавка, пълна с бълбукаща, гъста като смола черна каша. Блестяща черна маса. А върху нея — неподвижно тяло с бял халат, изцапан с кръв.

Изглежда, този път с живота си се е разделил някой от наетите хора, работещи за Нощния патрул на Единбург. Някой от патоанатомите или друг експерт, нает от Лермонт.

Нима Лермонт не е оставил в „Подземията“ надеждна охрана? Не е устроил засада на нападателите? Зарязал е доверилите му се хора на произвола на съдбата?

Един поглед към реалния свят ми обясни всичко.

Оставил е. Устроил е.

Но е подценил силите на врага.

Преброих шест трупа в стаята. От тях трима бяха чужденци — с полувоенна екипировка, не принадлежаща на ничия армия, и с автомати, чиито пълнители леко проблясваха с омагьосаните си куршуми. Един беше Светъл маг от първо равнище. Мъртъв, разкъсан почти наполовина от изстрелян от упор автоматен откос. Неизразходваната Сила бавно изтичаше от мага като мъгливо бяло сияние. Другите двама от разстреляните бяха хора — наемни сътрудници на Нощния патрул. Амулетите, които не ги бяха спасили, проблясваха на гърдите им. Те също бяха умрели с оръжие в ръка — мъртвите длани още стискаха пистолетите.

Колко са били нападателите? И колко от тях са слезли под третия слой?

Не успях да довърша размишленията си — през Сумрака се плъзна бърза сива сянка, потапяйки се от първия слой при мен, на третия. И пред мен се оказа Брус.

Мастърът на вампирите изглеждаше зле. Гърдите му бяха разкъсани от куршуми. Той дишаше тежко, в устата му проблясваха удължените зъби.

— Аха! — възкликнах аз с такъв възторг, че Брус веднага разбра всичко.

— Стой, Светли! — развика се той. — Аз съм на ваша страна! Дойдох по молба на Лермонт!

— А кой е стрелял в теб?

— Роботът в коридора!

Аз примижах, проследявайки „вампирската пътека“. Да, отпечатъците от краката на неживия минаваха през коридора, откъм входа на „Подземията“. Не той беше устроил кървавата баня.

Ето на кого е разчитал Лермонт, за да се справи с автоматичния стрелец. Мъртвият се убива трудно дори с омагьосани куршуми.

— Кой е той?

Не уточних въпроса си, но Брус разбра.

— Не знам! Не е от нашите! Чужденец! С него имаше двайсет човека, но всички вече са мъртви. И охранителите на Лермонт са мъртви!

— Да вървим след тях! — наредих аз.

Брус се поколеба. Погледна към кървящото тяло — за разлика от останалите, този беше загинал съвсем скоро и трупът му присъстваше във всички слоеве на Сумрака едновременно. Смъртта е много силна магия…

— Дори не го помисляй! — предупредих го аз.

— На него вече му е все едно — промърмори Брус. — На него му е все едно, а аз тепърва ще трябва да се бия кой знае с кого!

Това беше гнусно, и беше вярно. Но да дам мъртъв сътрудник за храна на вампир…

— Ако пиеш кръв, бариерата ще се появи отново — намерих аз аргумент в своя полза. — Да вървим. Ще потърпиш.

Брус се намръщи, но не почна да спори. Наведе глава, сякаш смяташе да бута препятствие, и слезе на четвъртия слой.

Аз се плъзнах подире му.

Брус стоеше и се държеше за гърдите. Тресеше го. В очите му имаше откровен страх. Освен него тук нямаше никой. Никой и нищо — подземията бяха изчезнали. Само пясък, сив и едновременно цветен, само разпръснатите тук-там черни камъни… И розово-бялото небе без слънце.

— Антоне… не мога по-надолу.

— Бил ли си на петия?

— Не!

— Аз също. Да вървим!

— Няма да мога! — закрещя вампирът. — Мамицата ти, не виждаш ли, че умирам!

— Ти отдавна вече си мъртъв!

Брус завъртя глава така яростно, сякаш искаше да я отвинти от шията си.

Ако имах поне капка съмнение, че се преструва, щях да го принудя. Да го принудя или да го упокоя завинаги.

Но излизането в четвъртия слой явно бе отнело и последните му сили.

— Върви при Лермонт! — наредих аз.

Брус се втурна обратно с явно облекчение. Така се стреми към въздуха от смъртоносните дълбини останалият без дъх гмуркач.

А аз започнах да търся сянката си върху пясъка.

Нея я има. Не може да не хвърлям сянка. Непременно ще я намеря.

Иначе ще се случи нещо страшно.

Например — Мерлин ще възкръсне от мъртвите. И на помощ на Нощния патрул на Единбург, вече понесъл тежки загуби, ще дойде огледален маг. Онзи, който ще съхрани равновесието въпреки всичко.

Фокусникът Егор.

И това ще бъде ослепителният миг на славата му преди да загине, да се разтвори в Сумрака, да бъде захвърлен в нищото от безмилостната воля на изначалните Сили.

Не сме ли свикнали да използваме хора?

Заръмжах и пристъпих напред. Тази сянка не трябва да се търси по пясъка. Тази сянка е в мен самия.

Блъсна ме леден вятър — и пропаднах на петия слой на Сумрака.

С лице в зелената трева.

Духаше поривист студен вятър. Слънчевата светлина се процеждаше през плаващите по небето виолетови облаци — тежки, сякаш от сняг. Хълмистата равнина, обрасла с висока бодлива трева, се простираше до хоризонта. Някъде в далечината кънтяха гръмотевици и удряха мълнии — удряха обратно, от земята в небето, във виолетовите облаци.

Изправих се и преглътнах — ушите ми бяха заглъхнали. Обичайното потискащо усещане на Сумрака, обхващащата те слабост, желанието да излезеш по-бързо в реалния свят, изчезнаха. Петият слой се оказа енергийно балансиран. Когато очите ми привикнаха и се огледах, стана ясно, че цветовете наоколо не са съвсем живи. Зелена, но бледа трева. По-скоро сиво-синкави, отколкото виолетови облаци. Дори мълниите бяха някак приглушени и не дразнеха очите.

Но все пак… Тук, изглежда, можеше да се живее.

Огледах се и в смачканата трева видях Стража.

Това беше голем — същество, сътворено от глина и съживено с магия. Рядко срещано създание — отдавна никой не беше правил подобно нещо. Средновековен робот, който понякога са създавали, за да работи, но по-често — за да охранява.

Само че класическият голем е приличал на глинен човек и се е съживявал чрез руни, сложени в специален отвор (тук чувството за хумор на маговете обикновено е изчезвало съвсем).

А този голем беше змия. Нещо като глинена анаконда с дължина десет метра, дебела колкото тялото на възрастен човек, при това имаше хищно озъбени глави и от двете си страни. Кожата бе червено-сива, като лошо изпечена тухла. Очите на голема бяха отворени… и точно те ме изплашиха повече от всичко. Бяха съвсем като човешки.

Впрочем защо „съвсем като“? Ако Мерлин е правил голема…

Точно в средата туловището на змията изтъняваше и там имаше малка вдлъбнатина, с размерите на длан. И в нея лежеше сив квадратен камък с полуизтрити надписи на келтски.

Да, странен голем. Руната не го оживяваше, а го убиваше.

Или по-скоро го обездвижваше, ако се съдеше по злобния блясък в очите.

Огледах се още веднъж. Освен мен и неподвижния голем нямаше никой. Крадецът на гробове беше слязъл по-надълбоко.

Я да видим!

Припомняйки си бойните заклинания, всичко най-мощно, което бях успял да науча и за което ми стигаха силите, аз ги подготвих за бързо използване. Трябваше да съм готов да вляза в бой във всяка секунда. Естествено, ако успеех да вляза по-надълбоко…

— Почакай, Антоне!

Във въздуха се материализираха трима — Лермонт, Семьон и непознат за мен негър. При това Лермонт държеше за ръцете и негъра, и Семьон и буквално ги измъкна след себе си. Силен е, да, силен е…

— Красота! — Семьон се огледа с възторг. — Уф… ето значи къде…

Той видя голема и млъкна. Приближи се и предпазливо го подритна. Поклати глава.

— Брей… какъв звяр… Ти ли го повали, Антоне?

— Страхувам се, че не може да се повали толкова лесно. — Показах му Руната. Обърнах се към Тома: — Продължаваме ли, господин Лермонт?

— Ще можеш ли?

— Ще опитам.

Лермонт поклати глава със съмнение. Погледна накриво към подчинения си и каза:

— Ти няма да преминеш. Домъкнах ви заради… тази твар. Но по-нататък няма да успеете. Чакайте, колкото можете, и излезте.

Той въздъхна дълбоко — и се разтвори във въздуха.

Направих крачка напред.

Нищо.

Още една крачка. Още и още.

— Не се ли получава? — попита Семьон със съчувствие.

Какво става, нали слязох на петия слой, тук е съвсем спокойно, а аз не мога да се потопя по-надълбоко! Крачка. Още една. Къде ми е сянката?

— Антоне… — Семьон ме хвана за рамото и ме разтърси. — Антоне, спри. Напразно хабиш сили.

— Ще премина — прошепнах аз. — Трябва…

— Нищо не трябва. Лермонт е по-опитен. Той ще направи всичко сам.

Поклатих глава. Опитах се да се отпусна. Тук влязох с ярост… може би надолу ще сляза със спокойствие? Пред мен е само вододелът. Тънката ципа на повърхностното напрежение между световете, граница, след която, както се оказва, жизнената Сила започва да нараства. Първият слой на практика е мъртъв, изсушен, безплоден. Вторият е малко по-жив. Третият и четвъртият вече започват да наподобяват нашия свят. Петият… петият е почти годен за живот. Тук вече има цветове, тук е студено, но не дотолкова, че да замръзнеш, тук расте трева, валят дъждове, бушуват странни бури. Какво ли ще има на шестия? Трябва да разбера накъде се стремя. В свят, обхванат от лед, умиращ и потънал в мрак? Където е трудно да се диша, ходи се с усилие и не може да се разговаря?

Не. Шестият слой ще е различен. Още по-ярък от петия. Още по-жив. Още по-близък до истинския свят.

Кимнах на мислите си.

И прекрачих от петия слой в шестия.

Тук беше нощ. Може би не лятна, но топла. В небето над главата си не видях нито една звезда, но затова пък имаше луна. Не пояс от сив прах в небето, както на първия слой. Не трите малки цветни луни, които светят на втория. Най-обикновена, привична за човешкия поглед луна.

Но нито една звезда. Звездите не са за Различните.

Под белия прожектор на Луната светът изглеждаше съвсем реален. Дървета — истински, живи, с шумолящи от вятъра листа. Миришеше на трева и на изгоряло… изведнъж разбрах, че за пръв път усещам мирис в Сумрака. Сигурно ако сдъвчех тревичка, щях да усетя и горчивия й сок…

Изгоряло?

Обърнах се и видях Лермонт. Но вече не в облика на пълничкия възрастен господин, а в сумрачното му въплъщение.

Томас Римувача се беше превърнал в белокос великан с ръст над три метра. Кожата му излъчваше слаба млечнобяла светлина. Той вадеше от въздуха съсиреци от син и бял огън, смесваше ги в исполинските си длани, сякаш правеше снежни топки, и ги запращаше някъде надалеч. Проследих траекторията — съскащите топки пламък се носеха над равнината, помитайки нарядко разположените дървета по пътя си, и гаснеха в тъмния, отдалечаващ се облак. Горящите дървета отбелязваха неточните изстрели.

— Тома! — извиках аз. — Дойдох!

Великанът смеси в ръцете си гигантска топка и я хвърли по тъмния облак. Обърна се.

Лицето му беше удивително. Едновременно древно и свежо, добро и жестоко, красиво и плашещо.

— Младият маг е преминал бариерите — прогърмя Томас. — Младият маг е бързал да помогне…

В момента той не беше съвсем на себе си — като всички Различни, които в разгара на битка приемат сумрачното си въплъщение.

Томас преодоля разделящото ни пространство с няколко крачки. Стори ми се, че земята потрепери под стъпките му.

— Те не успяха, приятелю… — Древният бард сложи върху рамото ми длан, огромна като лопата. — Те стигнаха само до шестия слой. Томас ги прогони, да. Томас ги прогони като страхливи псета.

Лермонт се наведе към лицето ми и прошепна доверително:

— Но само защото враговете не приеха боя. Те са останали тук достатъчно дълго, за да разберат, че не могат да излязат в седмия слой на Сумрака.

— Колко бяха, Томас?

— Трима, приятелю мой. Трима. Правилно число.

— Успя ли да ги разгледаш?

— Едва-едва — поклати глава Томас. — Тук не можеш да прочетеш аурата, но Томас успя мъничко. Тъмен Различен — нежив-вампир. Светъл Различен — чародей-лечител. Инквизитор Различен — боен маг. Тримата се бяха събрали за наследството на Мерлин. Тримата почти успяха. Трима Висши. Но дори и Висшите не могат да се доберат до седмия слой на Сумрака.

— Тъмен, Светъл и Инквизитор? — изумих се аз. — Заедно?

— Наследството на Мерлин примамва всички. Дори Светлите. Как мислиш, млади маго, защо Томас искаше да запази пристигането ти в тайна от своя Патрул?

— Всичките мъже ли бяха? — попитах аз.

— Всичките мъже. Всичките жени. Откъде да знае Томас? Томас не ги е опипвал. Томас едва успя да погледне аурата…

— Томас, трябва да си тръгваме. — Погледнах в очите на великана. — Томас, време е да се връщаме. Време е да си ходим.

— Защо? — учуди се великанът. — Тук е хубаво, млади маго. Тук може да се живее. Вълшебна земя, царство на феи и вълшебници… Томас може да се засели тук, Томас може да намери свое убежище…

— Томас Лермонт, ти си началник на Нощния патрул! Цяла Шотландия е под твоя охрана! Вещици, вампири, върколаци… нали няма да ги оставиш да безчинстват?

Томас мълчеше и за миг ми се стори, че ще се откаже. Че все пак е намерил своето царство на феите, където, според преданията, е отишъл още преди четиристотин години.

Разбира се, Тъмните няма да започнат да безчинстват. Ще дойде помощ — от Англия, от Ирландия, от Уелс. И в Европа, и в Америка ще се намерят Светли, които ще помогнат на осиротелия Шотландски патрул.

Но няма ли да стане изчезването на Лермонт онази капка, която ще превърне Егор в огледален маг?

— Да тръгваме, мой млади приятелю — каза Лермонт. — Прав си… прав си, а аз прибързвам… още не е дошло времето… Но вслушай се, млади магьоснико! Чуй как звъни тишината, как пеят цикадите в тревата, как нощните птици разцепват въздуха с крилете си…

Или той ме накара да ги чуя, или всичко това беше истина, но през шумното дишане на великана аз чух и тишината, и звуците.

— Виж как жарко пламти огънят, как сребристите листа улавят лунната светлина, как тъмната трева под краката… — шептеше Лермонт. — Тук може да се живее…

И аз видях.

— Малцина от Различните са били тук приживе… — въздъхна Лермонт. — Идваме едва след смъртта си, разбираш ли? Идваме завинаги…

По гърба ми пробягна тръпка. Спомних си загиналите от нашия Патрул. Игор, Тигърчето, Андрей…

— Ти знаеше ли? Знаеше ли това преди?

— Всички Висши, които могат да стигнат до петия слой, знаят. — Гласът на Томас беше печален. — Но това е твърде опасно знание, млади маго.

— Защо?

— Не си струва да знаеш какво те чака след смъртта. Томас знае и му е тежко. Томас иска да дойде тук. Далеч от хората, жестоки и алчни. Надалеч от човешкото зло и човешкото добро. Толкова е сладко… да живееш в света на Различните…

— Да живееш?

— Да живееш, млади маго… Тук дори вампирите не се нуждаят от кръв. Тук всичко е друго, всичко е различно. Всичко е така, както трябва да бъде. Тук е истинският свят — на петия, шестия и най-великия — седмия слой. Тук се издигат към небесата кулите на мъдреците, изучаващи мирозданието; кипят от живот градовете, пълни със Светлина и Мрак; еднорози бродят в девствените гори и дракони охраняват планинските си пещери. Тук ще дойдем… аз — по-рано, ти — по-късно… и приятелите ни ще ни посрещнат. Аз също ще се радвам да те посрещна, млади маго…

Великанската ръка ме прегърна през раменете, сякаш бях дете. Тома въздъхна тежко. И продължи:

— Но не му е дошло времето. Все още не му е дошло времето. Ако можех да стигна седмия слой… не бих се върнал. Но тук Силата ми не е достатъчна. И твоята няма да е достатъчна.

— Не бързам — промърморих аз. — Имам…

Какво имам? Жена и дъщеря? Те са Различни. Висши Различни. Можем да дойдем всички заедно. В градовете от Светлина и Мрак… където Алиса и Игор са щастливи заедно, където никой не си спомня за глупавите хорица…

Потрепнах. Стори ли ми се, или аз също станах по-висок? Или Лермонт се смаляваше?

— Тома, да си тръгваме!

— Почакай. Виж това!

Над главите ни затанцува бяло огънче. Тома протегна ръчището си, сочейки плоча от прозрачен червен камък, криеща се в тревата пред краката ни. Какво ли е това, рубин с размерите на голям поднос?

Приседнах. Прокарах ръка по гладката повърхност. Погледнах чертичките на келтските букви.

— Какво пише тук, Тома?

— Това е писано от Мерлин. — Гласът на Лермонт стана замислен. — Писано е от Мерлин, това е едновременно и ключалката, и последния ключ. Тук е написано на коелбрен… — Той помълча. — Ако се каже с висок напев, то…

— Както и да е! — възкликнах аз, усещайки почти физически как времето изтича.

Тома изрече с някакъв чужд, по-тънък и напевен глас:

Венецът на Всичко тук е скрит. Само крачка остана.

Но той е наследство за силните или умните…

При първите звуци на гласа му изрязаните в камъка букви започнаха да светят, сякаш под камъка беше запалена мощна лампа. Една след друга буквите се превръщаха в тънки стълбове светлина, пронизващи небето.

Ще получиш всичко и нищо, когато го достигнеш.

Върви напред, ако си силен като мен,

или назад, ако си умен като мен.

Начало и край, глава и опашка, всичко е слято в едно

във Венеца на Всичко. Така неразделими

са животът и смъртта.

Последната буква светна едновременно с последните думи на Лермонт.

— Мразя караоке — казах аз. — Какво означава всичко това?

— Томас не знае повече от теб, млади маго. — Великанът ме грабна. — А сега си тръгваме!

Предполагах, че Лермонт иска да излезе направо в реалността. Но не, първо излезе на петия слой и махна с ръка на Семьон и негъра:

— Излизайте!

Не се наложи да ги уговаряме дълго. А Лермонт ми намигна, наведе се над голема и измъкна от тялото на змията Руната на Мерлин.

Очите на звяра светнаха яростно. Туловището се издигна във въздуха, двете усти се отвориха синхронно.

Но ние вече бяхме извън обсега на Стража. В обикновения, човешки свят. В стаята, пълна с мъртви тела.

Възрастният пълничък Лермонт ме пусна и се строполи на пода. Лицето му беше покрито с пот, дори по стърчащите му мустаци висяха капки.

Около нас беше обичайното суетене — Светлите Различни сваляха следите от аурите, изучаваха телата, вземаха парчета плът и капки кръв за анализ. Към мен и появилия се Семьон веднага се насочиха напрегнати погледи, заклинания започнаха да сондират тялото ми. Като видяха, че сме Светли, и то от висок ранг, патрулните сконфузено оттеглиха заклинанията.

Малко по-встрани видях и Брус. Мастърът на вампирите вече не изглеждаше като ходещ труп, дори бузите му бяха поруменели. Той беше клекнал в ъгъла и пиеше нещо от чаша. Не се загледах какво по-точно.

— Ама че работа! — каза Семьон, въртейки глава. Видът му беше напълно щастлив. — Не съм и предполагал, че ще бъда на петия слой, сякаш съм Великия Хесер или Томас Римувача. Ох… Сега и от смъртта не ме е страх…

Той ми намигна.

— Ще ти зашия устата — изрече Лермонт с много позната интонация. — Петото ниво на Сумрака не е тема за клюки.

— Аха — побърза да се съгласи Семьон. — Аз само така, бърборя от глупост…

— Тома… — Протегнах ръка и помогнах на мага да се изправи. — Благодаря… че се върнахме. И за това, което ми показахте — благодаря.

— Да тръгваме. — Тома бързо влезе в съседната стая, при „пристана“, където желязната лодка се полюшваше над тъмната вода. Аз го последвах. Лермонт постави над нас Чадър от Тишина и шумът веднага утихна. — Искаш да питаш нещо ли?

— Да. Кои са те?

— Не знам. — Тома извади носна кърпичка и изтри потта от лицето си. — Вече няколко пъти са се опитвали да се доберат до наследството на Мерлин. Но не съм сигурен, че са точно тези Различни… Последният опит беше преди повече от век. И освен това, никой преди не е въвличал толкова много хора… Всичко е много сериозно, Антоне. Но ни провървя — Мерлин озадачи всички с третия си ключ.

— Какво означава онзи стих?

— Загадка. По онова време много обичаха загадките, Антоне. Смяташе се за добър тон да дадеш на противника възможност да победи себе си. Призрачна, но все пак — възможност.

— Едно е ясно — освен да се отиде директно на седмия слой, има и заобиколен път — казах аз.

— Така изглежда. Но не знам какво да ти кажа. А и да знаех — нямаше да ти кажа.

— Ще пазиш тайника на Мерлин до края на времето?

— Докато мога. — Лермонт повъртя в ръката си Руната на Мерлин. Въздъхна: — Поне Стражът отново пази петия слой. И този път врагът ще трябва пак да я вземе.

— Унищожи я, Тома!

Той поклати глава:

— Няма лесни решения, Антоне. Ако се унищожи Руната, Стражът също ще изчезне. Ще я скрия по-надеждно. Няма нужда да знаеш как. И… благодаря за помощта…

— Това да не означава „изчезвай“? — усмихнах се аз.

— Това означава „благодаря за помощта“. Колкото повече странични лица има, толкова повече шум ще се вдигне около станалото. Благодарен съм и на теб, и на Семьон. Ще ви донесат билетите в хотела.

— Ясно. И аз ви благодаря, Тома — поклоних се аз. — Светлината да е с вас!

— Почакай — каза меко Томас. Приближи се и неочаквано ме прегърна. — Казвам ти „благодаря“. Не се обиждай. Сега ще имаме много проблеми и много гости от Инквизицията. Нима искаш да останеш тук още месец?

— Пази Венеца, Тома — казах аз след кратка пауза.

— Мисли над това, което видя, Антоне. Сигурен съм, че в случилото се има замесени твои сънародници. Върви към тайната от своята страна — и ще се срещнем пак.

— Ще намеря кой от нашите е замесен и ще го навра в миша дупка — обещах аз. — Довиждане, Томас Римувано!

И, когато вече бях стигнал до вратата, добавих:

— А, да — свикнали сме да летим първа класа!

— Кажете благодаря, че няма да ви изпратя като багаж — отвърна със същия тон Тома. После се обърна и тръгна назад към сътрудниците си.