Сергей Лукяненко
Последен патрул (13)

Глава 4

В чайханата беше мрачно и мръсно. Под тавана, около слабите крушки в зацапани абажури, жужаха мухи. Седяхме на нещо средно между омазнени шарени възглавнички и малки матраци, около ниска маса, висока около петнайсет сантиметра. Най-обикновена маса, само че с отрязани крака. На масата имаше покривка — пъстра, но също мръсна.

В Русия такова кафене веднага щяха да го затворят. В Европа биха вкарали собственика в затвора. В САЩ биха му наложили глоба в немислим размер. А някъде в Япония притежателят на такова заведение би си направил сепуко от срам.

Но такива вкусни миризми, като в тази малка, изобщо не туристическа чайхана, не бях срещал никъде!

След като се отървахме от преследването, се разделихме. Тъмният отиде да търси своите и да докладва за случилото се. Валентина Илинична и Нодир отидоха да събират Светлите, фигуриращи в резерва на Патрула, да звънят в Ташкент и да молят за подкрепление. А ние с Алишер и Афанди хванахме такси и се добрахме до тази чайхана в покрайнините на Самарканд, точно до малък базар. Започнах да подозирам, че базарите в Самарканд са повече от десет и със сигурност са повече от музеите и кината, взети заедно.

По пътя си направих заклинание за маскиране и станах двойник на Тимур. Кой знае защо, младите магове смяташ, че приемането на външността на покойник е лоша поличба. Свързаните с това поверия са най-различни, от „скоро ще умреш“ до „ще придобиеш чужди навици“. Като че ли навиците са бълхи, които след смъртта на стопанина си се разпръскват в търсене на максимално приличащия на него… Никога не съм бил суеверен, така че приех външността на Тимур без колебания. Така или иначе, трябваше да се маскирам като местен. В тази чайхана човек с европейска външност би изглеждал толкова нелепо, колкото папуас на сенокос в руско село.

— Тук готвят много вкусно — обясни полугласно Алишер, след като поръча. Тъй като не разбирах нито дума на узбекски, аз мълчах в присъствието на младия сервитьор. Афанди, за щастие, също: само от време на време изсумтяваше, потриваше плешивото си теме и ме поглеждаше гордо. Явно погледът означаваше: „Как му видяхме сметката на този дев, а?“. Аз кимах послушно в отговор.

— Вярвам ти — отвърнах аз. До стената имаше масивен китайски магнетофон с огромни хриптящи високоговорители и мигащи разноцветни лампички. Въртеше лента с нещо национално, по принцип интересно, но безнадеждно развалено от преправянето му в ритъма на поп музиката и от качеството на магнетофона. Но затова пък силата на звука беше достатъчна, за да говорим спокойно на руски, без да предизвикваме учудени погледи в хората от съседните маси. — Мирише вкусно. Само че, извинявай, много е мръсно тук.

— Това не е мръсотия — отвърна Алишер. — Или по-точно, не е онази мръсотия. Знаеш ли, когато идват от Западна Европа в Русия, също се мръщят: колко мръсно е навсякъде при вас! А е мръсно, не защото не чистят! В Русия почвата е друга, ерозията е по-голяма, оттам във въздуха се вдига прах и тя пада навсякъде. Ако измиеш тротоара със сапун, в Европа ще остане чист три дни, най-много вятърът да довее няколко хартийки. А в Русия и с език да го оближеш, след един час отново ще е прашно. В Азия прахта е още повече, затова и европейците, и руснаците казват: „Мръсотия, безпросветност, диващина!“. Не е вярно! Просто местността е такава! В Азия ако мирише хубаво — няма мръсотия. В Азия трябва да вярваш не на очите, а на носа си!

— Интересно — казах аз. — Никога не съм се замислял за това. Сигурно затова хората на Изток имат по-тесни очи и по-широки носове?

Алишер ме погледна навъсено. После се засмя измъчено:

— Добре, успя да ме засегнеш. Но аз наистина мисля така, Антоне. На Изток всичко е различно.

— Дори Различните — кимнах аз. — Алишер, та аз нали не повярвах в дева. Извинявай.

— Знаеш ли, според твоето описание това не е онзи, който ме преследваше — каза сериозно Алишер. — Онзи беше по-нисък, но много пъргав. С крака. Приличаше на маймуна с рога.

— Пфу оригни на мирозданието, творения на безотговорни магове! — подзе Афанди. — Ние с Антон победихме този безнравствен, развратен дев! Да беше видял тази битка, Алишер! Макар че юношите не бива да гледат порнография…

— Дядо Афанди… — започнах аз. — Моля те!

— Наричай ме просто „бобо“! — нареди Афанди.

— Какво означава това? — попитах аз с подозрение.

— Това означава „дядо“. — Старецът ме потупа по рамото. — Ние с теб победихме тези девове и сега си ми като роден внук!

— Афанди-бобо — помолих аз, — моля те, не споменавай този бой. Много ми е неудобно, че не успях да поразя дева веднага.

— Девовете! — повтори твърдо Афанди.

— Дева? — предложих аз наивно.

— Девовете! Те бяха два! Големият стискаше малкия в ръка и го размахваше наляво-надясно, надясно-наляво!

Афанди стана и много изразително показа поведението на „девовете“.

— Хай, велики воине Афанди — каза бързо Алишер. — Били са два. Антон не е забелязал втория от страх. Сядайте, носят ни чая.

Десетина минути пихме чай със сладкиши. Разпознах халва, рахат локум и нещо като баклава. Всички останали сладкарски чудеса на Изтока ми бяха неизвестни, но това не ми попречи да се насладя на вкуса им. Имаше разноцветни кристали захар (предпочитах да не размишлявам с какво точно ги боядисват), снопове тънки, много сладки нишки, нещо, наподобяващо халва, но бяло; сушени плодове. Всичко беше много вкусно. И много сладко, което бе важно за нас. След загуба на Сила винаги ти се яде сладко. Нищо, че оперираме с чужда Сила, дори просто да я разпределяш в пространството не е лесно. Гликозата в кръвта пада толкова, че не е трудно да изпаднеш в хипогликемична кома. Ако това се случи в Сумрака, може да те спаси само чудо.

— После ще има шурпа и плов — каза Алишер, наливайки си вече пета чаша зелен чай. — Храната тук е проста, но истинска.

Той замълча. И аз разбрах за какво си мисли.

— Те загинаха в битка. Както е достойно за патрулни — казах аз.

— Това беше наша битка — изрече тихо Алишер.

— Обща битка. Дори за Тъмните. Трябва да намерим Рустам и никой не може да ни попречи. Само жалко за Мурат… и хората уби, и самият той не успя да продължи да живее.

— Аз бих могъл — каза мрачно Алишер.

— Аз също — признах си. Разменихме си разбиращи погледи.

— Хора срещу Различни — въздъхна Алишер. — Направо не мога да повярвам! Като в кошмарен сън! Всички бяха омагьосани, това е работа на Висш!

— Поне трима Висши — казах аз. — Тъмен, Светъл и Инквизитор. Вампир, лечител и боен маг.

— Дошъл е краят на света — Афанди поклати глава. — Никога не съм мислил, че ще се съберат заедно Светлината, Мракът и Страхът…

Погледнах го бързо — и успях да уловя краткия миг, преди глуповатото изражение да се върне на лицето на Афанди.

— А ти не си толкова глупав, колкото се преструваш, Афанди — казах тихо. — Защо се държиш като изкуфял старец?

Няколко секунди Афанди се усмихваше, после стана сериозен:

— За слабия е по-добре да изглежда глупав, Антоне. Само силният може да си позволи да бъде умен.

— Ти не си и толкова слаб, Афанди. Ти влезе във втория слой и остана там пет минути. Каква хитрост знаеш?

— Рустам имаше много тайни, Антоне.

Гледах дълго в Афанди, но лицето на стареца си оставаше невъзмутимо. После погледнах Алишер. Той изглеждаше замислен.

Интересно, дали не бяхме достигнали до един и същ извод?

Най-вероятно — да.

Афанди ли беше Рустам? Нима глуповатият старец, който десетки години безропотно е чистил офиса на провинциален Патрул, е един от най-старите магове в света?

Всичко е възможно. Каквото и да е. Казват, че с годините всеки Различен си променя характера, опростява се: на преден план излиза някаква доминираща негова черта. Хитроумният Хесер е искал интриги, и ето че интригантства и досега. Тома Лермонт, който е мечтаел за спокоен и уютен живот, се грижи за градинката си и работи като мениджър. А Рустам, ако в характера му е преобладавала потайността, спокойно би могъл да се докара до пълна параноя и да се крие в облика на слаб и вдетинен старец.

Но ако е така, той нямаше да се разкрие, дори да изкажех догадката си. Би ми се изсмял в лицето и би запял старата песен за своя учител… А той нали всъщност не беше казал, че Рустам го е инициирал! Бе разказал тази история в трето лице: Рустам, глупавият старец, инициирането. Ние сами поставихме Афанди на мястото на глупавия старец!

Погледнах отново към него. Сега разпаленото ми въображение беше готово да намери в погледа му и лукавство, и болезнена затвореност, и дори ехидност.

— Афанди, трябва да говоря с Рустам — казах аз, подбирайки внимателно думите си. — Това е много важно. Хесер ме изпрати в Самарканд, помоли ме да намеря Рустам и в памет на старото приятелство да го помоля за съвет. Само за съвет!

— Хубаво нещо е старото приятелство — кимна Афанди. — Много хубаво! Когато го има. Но аз чух, че Рустам и Хесер са се скарали. Толкова лошо са се скарали, че Рустам е плюл на Хесер и е казал, че не иска да го вижда на узбекска земя. А Хесер се разсмял и отвърнал, че тогава Рустам трябва да си избоде очите. На дъното на бутилка с хубаво старо вино може да падне горчива утайка, и колкото по-старо е виното, толкова по-горчива е утайката. Така и старото приятелство може да породи много, много голяма обида!

— Прав си, Афанди — казах аз. — За всичко си прав. Но Хесер ми каза още нещо. Той е спасявал живота на Рустам. Седем пъти. И Рустам е спасявал неговия живот. Шест пъти.

Донесоха ни шурпата и ние млъкнахме. Но Афанди продължи да стои с плътно стиснати устни дори след като момчето се отдалечи. И с такова изражение на лицето, сякаш пресмяташе нещо наум.

Спогледахме се с Алишер. Той кимна едва забележимо.

— Кажи ми, Антоне… — каза накрая Афанди. — Ако приятелят ти се е разстроил, че любимата му жена го е напуснала… толкова се е разстроил, че е решил да напусне този свят… а ти си отишъл и един месец си живял при него, от сутрин до вечер сте пили вино, карал си го да ходи на гости и си му разправял колко други хубави жени има наоколо… Това смята ли се за спасяване на живота?

— Мисля, че зависи от това дали наистина приятелят е бил готов да се раздели с живота от любов — изрекох аз предпазливо. — На всеки мъж, който е преживял подобно нещо, му се струва, че няма защо да живее. Но много, много рядко някой посяга на себе си. Освен ако не е глупаво голобрадо хлапе.

Афанди премълча отново.

Телефонът ми, сякаш изчакал паузата, иззвъня.

Извадих слушалката с пълната увереност, че звъни или Хесер, на който са му съобщили за случилото се, или Светлана, която е почувствала неприятностите. Но на дисплея нямаше никакъв номер или име. Той просто светеше с равномерна сива светлина.

— Да? — произнесох аз.

— Антон? — попита гласът. Познат глас с лек прибалтийски акцент.

— Едгар? — възкликнах зарадвано аз. Нормален Различен не би се радвал на обаждане от Инквизитор. Още повече, ако този Инквизитор е бивш Тъмен маг. Но ситуацията в момента беше твърде нестандартна. По-добре Едгар, отколкото някой непознат радетел на равновесието, окичен с амулети от глава до пети и подозиращ в престъпление всичко и всички.

— Антоне, ти си в Самарканд. — Едгар, разбира се, не питаше, а констатираше. — Какво става там? Нашите отварят портал от Амстердам до Ташкент!

— А защо до Ташкент? — не разбрах аз.

— По-лесно е. Вече сме ползвали това трасе — поясни Едгар. — Така че какво става при вас?

— Знаеш ли за Единбург?

Едгар само изсумтя подигравателно. Да, ама че въпрос зададох. В Инквизицията едва ли бяха останали дори и стажанти, които да не знаят за опита да се открадне артефакта на Мерлин. А какво оставаше за опитните сътрудници.

— По всичко личи, че е същият отбор. Само дето там използваха наемници. А тук са омагьосали местните военни и полицията. Всички с амулети и заклинания, куршумите са омагьосани…

— Ясно, край на отпуската ми — каза примирено Едгар. — Поне ти да не се беше пъхал там! Измъкнаха ме от плажа! Защото съм имал опит в работата с теб!

— Оценявам такова внимание — изрекох аз ехидно.

— Сериозно ли е положението? — попита Едгар след кратка пауза.

— Стотина души, изпратени срещу местните Патрули. При оттеглянето загинаха двама Светли. А после ни нападна дев. Прегриза на две един Тъмен. Три минути го трамбовах!

Едгар изпсува. Попита:

— С какво го трамбова?

— Прах. Добре, че случайно го знаех…

— Прекрасно! — каза саркастично Едгар. — Млад московски маг случайно помни заклинание срещу големи, което не се е използвало от сто години!

— Вече доклада ли пишеш? — изрекох усмихнато аз. — Идвай, тук ще ти хареса. Между другото, научи някои заклинания против големи, има слухове, че наоколо се навърта още един.

— Това е някакъв кошмар… — промърмори Едгар. — Аз съм на Крит. По бански на плажа. Жена ми ми маже гърба с крем против изгаряне. А сега ми нареждат след три часа да съм в Амстердам и незабавно да тръгна за Узбекистан! Как се нарича това, а?

— Глобализация, сър — съобщих аз. Едгар изстена в слушалката. После каза:

— Жена ми ще ме убие. На меден месец сме. Тя, между другото, е вещица! А мен ме викат в някакъв си там Узбекистан!

— Едгар, не ти отива да казваш „някакъв си там“ — отново не удържах ехидността си аз. — Все пак по-рано живеехме в една държава. Смятай го за свой отложен патриотичен дълг.

Но Едгар явно не беше предразположен нито към сарказъм, нито към размяна на остри реплики. Въздъхна тежко и попита:

— Как да те намеря?

— Звъни — казах аз. И прекъснах връзката.

— Инквизицията — кимна с разбиране Алишер. — Размърдаха се. Ще им се отвори работа тук.

— Като начало е добре да прочистят редовете си — казах аз. — Нали и в тяхната служба се подвизава някой?

— Не е задължително — опита се да защити Алишер Инквизицията. — Това може да е Инквизитор в оставка.

— Така ли? Тогава откъде хората са разбрали, че Хесер ни е изпратил в Самарканд? Той съобщи само на Инквизицията!

— Сред предателите има и Светъл лечител — напомни ми Алишер.

— Искаш да кажеш, Висш Светъл от нашия Нощен патрул? Целител? И той работи за врага?

— Нищо чудно! — каза упорито Алишер.

— В нашия Патрул имаше само един Светъл лечител Висше равнище — напомних спокойно аз. — Или по-точно, само една. Моята съпруга.

Алишер се сепна. Поклати глава:

— Извинявай, Антоне! Нямах предвид това!

— Ай, стига сте се карали! — каза Афанди с предишния глуповат глас. — Шурпата изстина! А какво е по-лошо от изстинала шурпа? Само топла водка!

Той се огледа крадешком и прекара ръка над паниците с шурпата. От изстиналия бульон отново започна да се издига пара.

— Афанди, как да поговорим с Рустам? — повторих аз.

— Яж си шурпата — промърмори старецът. И ни даде личен пример.

Отчупих си парче питка и се заех с шурпата. Какво да се прави, Изтокът си е Изток. Тук не обичат да отговарят директно. Сигурно най-добрите дипломати в света са на Изток. Не казват нито „да“, нито „не“, но това не означава, че се въздържат…

Едва когато и аз, и Алишер си доядохме шурпата, Афанди изрече с въздишка:

— Навярно Хесер е казал истината. Навярно той може да иска отговор от Рустам. Един отговор на един въпрос.

Какво пък, това вече е малка победа!

— Ей сега — кимнах аз. Въпросът, разбира се, трябваше да бъде зададен правилно и така, че да не оставям възможност за двусмислен отговор. — Минутка…

— Защо бързаш? — учуди се Афанди. — Минутка, час, ден… Мисли.

— По принцип съм готов — казах аз.

— И какво от това? Кого ще питаш, Антон Городецки? — усмихна се Афанди. — Рустам не е тук. Ще идем при него и ти ще му зададеш въпроса си.

— Рустам не е тук?

Аз едва не загубих дар слово.

— Не — каза твърдо Афанди. — Извинявай, ако нещо в думите ми те е заблудило. Но ще се наложи да отидем на платото на демоните.

Помислих си, че започвам да разбирам защо Хесер се е скарал с Рустам. И че Мерлин, въпреки всичките му злодеяния, все пак е бил добра душа и Различен с огромно търпение. Защото Афанди — това е Рустам. Нямаше никакво съмнение!

— Аз само за минутка. — Афанди се надигна и тръгна към вратата в ъгъла на чайханата. На вратата беше нарисуван разбираем и без превод мъжки силует. Интересно беше, че не се виждаше врата с женски силует. Явно жените в Самарканд не бяха свикнали да прекарват времето си в чайханите.

— Костелив орех е Рустам — промърморих аз, възползвайки се от възможността. — Упорит е, не се дава лесно.

— Антоне, но Афанди не е Рустам — каза Алишер.

— Ти какво, повярва ли му?

— Антоне, преди десет години баща ми разпозна Рустам. Тогава не придадох голямо значение на това… Е, жив е древен Висш, и какво от това? Много от тях вече са се оттеглили от активна дейност, живеят незабележимо сред хората…

— Е?

— Баща ми познаваше Афанди. Може би от около петдесет години.

Замислих се.

— А как именно баща ти ти разказа за Рустам?

Алишер смръщи чело. После много гладко, сякаш четеше от лист, изговори:

— Днес видях Велик, когото никой не е виждал никъде от седемдесет години. Великият Рустам. Приятел, а после враг на Хесер. Аз минах покрай него. Познахме се, но се престорихме, че не се виждаме. Хубаво е, че такъв древен Различен като мен никога не се е карал с него.

— Е, и какво? — Дойде мой ред да споря. — Баща ти най-накрая е успял да разпознае Рустам, маскиран като Афанди. И ти го е казал.

Алишер се замисли и призна, че да — може и така да е било. Но той все пак смята, че баща му не е говорил за Афанди.

— Все едно, това не ни дава нищо — махнах с ръка аз. — Нали виждаш какъв е инат. Налага се да отидем с него на платото на демоните… между другото, какво е това? Само не ми казвай, че на Изток има демони, които живеят на някакво плато!

Алишер се усмихна:

— Демон — това е сумрачна форма на Тъмните магове от високо равнище, чиято човешка природа е деформирана от Силата, Сумрака и Мрака. Това се учи още на първото занятие. Платото на демоните е човешко наименование. Това е планинска местност, където има морени с необичайна форма — сякаш са вкаменени демони. Хората не обичат да ходят там. Е, ако не броим туристите…

— Туристите не са хора — съгласих се аз. — Значи обикновено суеверие?

— Не, не е суеверие. — Алишер стана сериозен. — Там е имало битка. Голяма битка между Тъмни и Светли, почти преди две хиляди години. Тъмните са били повече, надделявали са… И тогава Великият Светъл маг Рустам използвал ужасно заклинание… Никой никога повече не е използвал в бой Бялата мораня. Тъмните се вкаменили. И не са се разтворили в Сумрака, а си останали така в обикновения свят — каменни демони. Хората казват истината, макар и да не знаят за това.

Изведнъж сърцето ми се сви. От студен, хлъзгав, отвратителен спомен. Аз стоя пред Костя Саушкин и далечният глас на Хесер шепне в главата ми…^[1]

— Бялата мараня — казах аз. — Заклинанието се казва „Бялата мараня“. Достъпно е само за Висши магове, изисква максимално концентриране и пълно източване на Силата в радиус от три километра…

Думите на Алишер сякаш счупиха някаква ключалка в паметта ми. И се отвори скърцащата врата на гардероба, в който се беше спотаил древен скелет, озъбен в костелива усмивка…

Хесер ми беше дал не просто голо знание. Той ми бе предал цял къс от своята памет. Щедър подарък… почти същият, както при данайските дървари.

 

 

… Камъкът пари краката ми през меките кожени пантофи, защото е нагорещен до червено, и дори направените на дрехите заклинания губят силата си. А отпред дими нечие тяло, наполовина потънало в размекнатата скала. Не на всички съратници заклинанията са издържали Чука на съдбата.

— Хесер! — крещи в ухото ми висок, широкоплещест мъж. Черната му брада се накъдря от горещината, бяло-червените му дрехи са покрити с черна пепел. Отгоре падат, разсипвайки се на прах, дантелени черно-сиви парцали. — Хесер, трябва да решим!

Аз мълча. Гледам димящото тяло и се опитвам да разпозная убития. Но в този момент защитата му се разпада окончателно и трупът пламва, превръщайки се в стълб от мазна пепел, издигаща се към небето. Потоците разсейваща се Сила разбъркват пепелта и тя за момент образува призрачна човешка фигура. Осъзнавам какво точно пада върху нас и в гърлото ми засяда буца.

— Хесер, те искат да вдигнат Сенките на Повелителите! — В гласа на мага с бяло-червени дрехи звучи панически ужас. — Хесер!

— Готов съм, Рустам — казвам аз. Протягам му ръка. Маговете не правят често заклинания по двойки, но ние сме преживели много неща заедно. Освен това — двама е по-лесно. По-лесно е да се решим. Защото пред нас са стотина Тъмни и десет хиляди души.

А зад нас — само стотина доверили ни се хора и десетина магове-ученици.

Много е трудно да убедиш себе си, че десет и сто са по-ценни от сто и десет хиляди.

Но аз гледам черно-сивата пепел и изведнъж ми олеква. Казвам си онова, което винаги ще си казват силните и добрите в такава ситуация. След сто, след хиляда, след две хиляди години.

Пред нас няма хора!

Пред нас има обезумели зверове!

Силата тече през мен, Силата изпълва жилите ми като бълбукаща каша, Силата избива по кожата ми като кървава пот. Наоколо има много, много Сила — изтичаща от убитите Различни, разсейваща се от произнесените заклинания, изтръгваща се от тичащите в атака хора. Тъмните ненапразно са довели със себе си цяла войска. Човешкото оръжие не е страшно за Различните, но махащите със саби ръце, озъбените във викове уста, и жадуващите смърт очи принадлежат на живи мехове, пълни със Сила. И колкото повече мрази и се страхува тази мръсна човешка паплач, събрана под знамената на Тъмните от жестоки управници или от жаждата за лесна плячка, толкова по-силни са крачещите сред тях магове.

Но ние имаме в запас заклинание, което никога не е звучало под това слънце. Донесено от Рустам от далечен северен остров, измислено от хитроумен Светъл на име Мерлин, но ужасило дори него, стоящия толкова опасно близо до Мрака…

Бялата мараня.

Рустам произнася чуждите, грубо звучащи думи. Аз повтарям след него, без дори да се опитвам да вникна в смисъла им. Думите са важни, но те са само ръцете на грънчаря, придаващ форма на глината; глинена форма, в която наливат разтопения метал; бронзови окови, които не позволяват излишна свобода на ръцете. Думите започват и завършват всичко, в думите е формата и посоката, но всичко решава Силата.

Силата и Волята.

Вече не мога да сдържам мощта, която бушува в мен, и с всеки удар на сърцето ми се опитва да разкъса жалкото ми човешко тяло. Отварям уста заедно с Рустам. Крещя, но вече крещя без думи.

Времето на думите свърши.

Бяла мъгла излита от устните ни, издига се като мътна вълна и се стоварва върху приближаващата армия, върху кръга от Тъмни магове, които плетат паяжината на своето заклинание… не по-малко ужасяващо, но по-бавно… малко по-бавно. Бялата мараня издухва сивите сенки, които вече започват да се надигат от камъка.

А после Бялата мараня настига и Различните, и хората-войници.

Светът пред нас губи цветовете си, но не както това става в Сумрака. Светът става бял, но това е белотата на смъртта, а не на живота, онова смесване на цветовете, което е също толкова безплодно, колкото и тяхното отсъствие. Сумракът потрепва, смачква се — слой след слой се залепват един за друг, прекарвайки между ледените морени крещящите от болка хора и онемелите от страх Различни.

И светът застива.

Бялата мъгла се разсейва. Остава валящата от небето пепел. Остава нажежената земя под краката ни. И вкаменените фигури на Различните — чудновати, много често изобщо неприличащи на човешки тела, превърнати в гранит и пясъчник, груби и изродени. Трансформиращ се в тигър върколак, навел се към земята вампир, вдигнали ръце в напразен опит да се защитят магове…

От хората не е останала и следа. Сумракът ги е погълнал, смлял и превърнал в нищо.

Двамата с Рустам ни тресе. Раздрали сме си взаимно кожата с нокти. Какво пък, отдавна смятахме да се побратимим.

— Мерлин казваше, че Различните ще бъдат изхвърлени на седмия, последен слой на Сумрака — казва тихо Рустам. — Сгрешил е. Но и така не беше… зле… Тази битка… ще живее през вековете. Това е славна битка.

— Погледни — казвам му аз. — Погледни… братко.

Рустам се вглежда — не с очите, а така, както умеем ние, Различните. И пребледнява.

Тази битка няма да живее през вековете. Ние никога няма да се хвалим с нея.

Да убиеш врага е доблест. Да го обречеш на мъки — подлост. Да го обречеш на вечни мъки — вечна подлост.

Всички те са все още живи. Превърнати в камък, лишени от подвижност и Сила, осезание, зрение, слух — чувствата, дадени на хора и на Различни.

Но те са живи и ще живеят — докато камъкът не се превърне в пясък, а може би и по-дълго.

Виждаме техните трептящи живи аури. Виждаме тяхното смайване, страх, гняв.

Няма да се гордеем с тази битка.

Няма да говорим за нея.

И никога повече няма да произнесем чуждите бодливи думи, призоваващи Бялата мараня…

 

 

Защо гледам Алишер отдолу нагоре? И защо зад главата му се вижда таванът?

— Свести ли се, Антоне?

Надигнах се на лакти. Огледах се.

Изтокът е фина работа. Изтокът може да бъде деликатен. Всички в чайханата се преструваха, че не са забелязали моя припадък. Бяха оставили Алишер сам да ме връща в съзнание.

— Бялата мараня — повторих аз.

— Разбрах, разбрах — кимна Алишер. Той беше разтревожен не на шега: — Добре де, сбърках, не е мораня, а мараня. Извинявай. Защо трябва да припадаш?

— Рустам е използвал Бялата мараня заедно с Хесер — казах аз. — Преди три години… накратко, Хесер ме научи на това заклинание. Научи ме по много сериозен начин. Сподели с мен спомените си. Накратко… сега помня как се е случило всичко.

— Наистина ли е толкова мрачно? — попита Алишер.

— Много. Не ми се иска да ходя там.

— Е, нали това е било отдавна — каза успокоително Алишер. — Всичко вече е свършило, всичко е отминало отдавна, потънало е в Лета…

— Де да беше така — отвърнах аз, но не уточних повече. Ако на Алишер не му провърви, сам ще види и разбере всичко. Защото все пак ще ни се наложи да отидем до платото на демоните. Рустам от моите заимствани спомени нямаше нищо общо с Афанди.

Точно в този момент Афанди се върна от тоалетната. Седна на възглавничката, погледна ме и попита добродушно:

— Решил си да отдъхнеш, а? Рано е за почивка, ще почиваме след плова.

— Не съм сигурен — промърморих аз, докато сядах.

— Ах, какво хубаво нещо е цивилизацията! — продължи Афанди, сякаш не ме беше чул. — Вие сте млади, не знаете колко блага е донесла цивилизацията на света.

— Нима там е светела крушка? — измърморих аз. — Алишер, напомни на сервитьора за плова, става ли?

Алишер се намръщи.

— Наистина…

Той стана, но точно в този момент се появи млад мъж с голямо блюдо. Разбира се, една чиния за всички, както си се полага… червеникав ориз, оранжеви моркови, солидно количество месо, цяла глава чесън отгоре.

— Нали ти казах, тук готвят добре — каза с удоволствие Алишер.

А аз гледах мъжа, който донесе плова. Интересно, къде се дяна младежът? И защо новият сервитьор е толкова нервен?

Взех в шепата си малко плов и го вдигнах към лицето си. Погледнах към сервитьора. Той закима и се усмихна измъчено.

— Говеждо с чеснов сос — казах аз.

— Какъв сос? — учуди се Алишер.

— Аз просто така… спомних си за мъдрия Холмс и наивния Уотсън — отговорих, без повече да се притеснявам, че руският ми изглежда неуместен. — Чесънът е за да притъпи миризмата на арсен. Нали самият ти каза — на Изток трябва да вярваш на носа си, а не на очите… Уважаеми, хапнете плов с нас!

Сервитьорът поклати глава и бавно заотстъпва. От любопитство погледнах към него през Сумрака — в аурата му преобладаваха жълти и зелени оттенъци. Страх. Не беше професионален убиец. И беше донесъл сам отровния плов, вместо по-малкия си брат, защото се е страхувал за него. Учудващо е на какви мерзости е способен човек от любов към близките си и от грижа за тях.

Изобщо това си беше чиста импровизация. Оказало се е, че в чайханата има под ръка някаква гадост с арсен — отрова за мишки. И някой е наредил да ни нахранят с отровен плов. Невъзможно е да убиеш силен Различен по този начин, но можеш да го отслабиш, да го разсееш.

— Сега ще те направя на лагман^[2] — обещах аз на сервитьора. — И ще нахраня с него братчето ти. Чайханата следи ли се?

— Не… не знам… — Сервитьорът веднага разбра, че въпреки външността ми, трябва да говори на руски. — Не знам, принудиха ме!

— Махай се оттук! — наредих аз и се изправих. — Няма да има бакшиш.

Сервитьорът се втурна към вратата на кухнята. А през това време посетителите започнаха да напускат чайханата, решили да се възползват от случая ида минат без плащане на сметките. Какво ли ги изплаши така — думите ми или интонацията?

— Антоне, да не си подпалиш панталоните — каза Алишер.

Погледнах надолу — в дясната ми длан със съскане се въртеше файърбол. Толкова се бях ядосал, че приготвеното заклинание беше преминало на пусков етап.

— Да бях подпалил този зверилник… за назидание — процедих през зъби.

Алишер мълчеше. Ту се усмихваше неловко, ту се мръщеше. Разбирах прекрасно какво иска да каже. Че тези хора не са виновни. Принудили са ги и те не са могли да се възпротивят. Че тази бедна чайхана е всичко, което имат. Че с нея изхранват две-три големи семейства с деца и старци. Но той мълчеше, защото в случая имах право да устроя малък пожар. Човекът, опитал се да отрови трима Светли мага, заслужава възпитателни мерки. За назидание и на него, и на другите. Ние сме Светли, а не светци…

— Шурпата беше хубава — изрече тихо Алишер.

— Тръгваме през Сумрака — казах аз, превръщайки файърбола в струйка течен пламък и изливайки я в чинията с плов. Оризът и месото се превърнаха във въглени заедно с отровата. — Нещо не ми се иска да се показвам на изхода. Твърде бързо работят, тварите.

Алишер кимна с благодарност, стана и за по-сигурно стъпка горещите въглени от чинията на пода и изсипа върху тях два чайника.

— Зеленият чай също беше хубав — съгласих се аз. — Слушай, та чаят беше доста обикновен. Честно казано, направо гадничък. А много вкусен!

— Тук главното е да се свари правилно — с облекчение подхвана новата тема Алишер. — Когато чайникът е на петдесет години и нито веднъж не е измиван… — Той се запъна, но след като не откри по лицето ми ярко изразено отвращение, продължи: — В това е цялата хитрост! Отвътре по стените се образува една такава хитра коричка от танин, ефирни масла и флавоноиди…

— Нима в чая има флавоноиди? — учудих се аз и отново вдигнах чантата си на рамо. Едва не я забравих. Бельото — както и да е, но вътре бяха всички бойни амулети от самия Хесер и пет дебели пачки с долари!

— Е, може и да бъркам… — съгласи се Алишер. — Но работата е именно в тази коричка, тя позволява да вариш чай сякаш в черупка от чай…

Вече по навик хванахме Афанди под мишниците и влязохме в Сумрака. Хитрият старец не спореше, дори напротив — сви крака и увисна между нас, кикотейки се гнусно и подвиквайки: „О! О!“. Помислих си, че ако все пак, въпреки спомените на Хесер, Афанди е Рустам, няма да се съобразя с възрастта му. Ще му тегля такава руска народна, че ушите му ще се свият на тръбички.