Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Последний Дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Последен патрул

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: Руски

Издание: (не е указанo)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Националност: Руска

Редактор: Милена Иванова; Лора Шумкова

Художник: Бисер Тодоров

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-477-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1340

История

  1. — Добавяне

Глава 1

— Как успях да направя това? — попита Хесер. — И защо ти не успя да го направиш?

Стояхме насред безкрайна сива равнина. Погледът не фиксираше ярки цветове никъде в цялостната картина, но беше достатъчно да се вгледаш в някоя отделна песъчинка и тя пламваше: в златисто, в пурпурночервено, в лазурно, в зелено. Над главите ни беше застинала белота с розови оттенъци, сякаш размесена река от мляко с брегове от ягодово желе, плисната върху небесата.

Освен това духаше вятър и беше студено. На мен винаги ми е студено в четвъртия слой на Сумрака, но това е индивидуална реакция. При Хесер бе обратното — беше му горещо, лицето му бе зачервено, по бузите му се стичаха капки пот.

— Не ми достига сила — казах аз.

Лицето на Хесер се зачерви още повече.

— Отговорът е неправилен! Ти си Висш маг. Така се получи, случайно, но си Висш. Защо Висшите магове се наричат също и Магове извън категория?

— Защото разликата в Силата между тях е толкова незначителна, че не може да бъде изчислена, и е невъзможно да се определи кой е по-силен и кой е по-слаб… — промърморих аз. — Борис Игнатиевич, аз разбирам, но не ми достига сила. Не мога да премина в петия слой.

Хесер погледна под краката си. Повдигна с върха на обувката си малко пясък, подхвърли го във въздуха. Пристъпи напред — и изчезна.

Какво е това, съвет?

Подхвърлих пясък пред себе си. Пристъпих напред, опитвайки се внимателно да хвана сянката си.

Нямаше сенки.

Нищо не се беше променило.

Аз все така си оставах на четвъртия слой. И ставаше все по-студено — парата от моето дишане вече не се разсейваше в бяло облаче, а се сипеше върху пясъка във формата на остри игли. Обърнах се — това винаги е по-лесно психологически, да търсиш изход отзад, — прекрачих и излязох в третия слой на Сумрака. В безцветен лабиринт от нащърбени от времето каменни плочи, над които сивееше ниско застинало небе. Тук-таме камъните бяха застлани с изсъхнали стъбла, подобни на скована от студа, прекомерно израснала поветица.

Още една крачка. Вторият слой на Сумрака. Каменен лабиринт, покрит от преплетени клони…

И още една. Първият слой. Вече не камък, а стени и прозорци. Познатите стени на московския офис на Нощния патрул — в неговия сумрачен облик.

С последни усилия изскочих от Сумрака в реалния свят. Право в кабинета на Хесер.

Разбира се, шефът вече седеше в креслото. А аз стоях пред него и се олюлявах.

Но как е могъл да ме изпревари? Та нали той отиде на петия слой, а аз тръгнах да излизам от Сумрака!

— Когато видях, че при теб нищо няма да се получи — каза Хесер, без да ме поглежда, — излязох направо от Сумрака.

— От петия слой — в истинския свят? — не можах да скрия смайването си аз.

— Да. Какво те учудва?

Свих рамене. Нищо не трябва да ме учудва. Ако Хесер реши да ми поднесе изненада — има огромен избор. Има прекалено много неща, които не знам. Ето и това…

— Обидно е — каза Хесер. — Седни, Городецки.

Седнах срещу Хесер. Сложих ръце на коленете си, дори наведох глава, сякаш чувствах някаква вина.

— Антоне, добрият маг винаги достига своето могъщество тогава, когато е необходимо — каза шефът. — Докато не станеш по-мъдър, няма да станеш по-силен. Докато не станеш по-силен, няма да овладееш висшата магия. Докато не овладееш висшата магия, няма да можеш да проникваш в опасни места. Ти си в уникално положение. Ти попадна под въздействието на… — той се намръщи — заклинанието „Фуаран“. Ти стана Висш маг, без да си готов за това. Да, в теб има сила. Да, ти умееш да я управляваш… и това, което по-рано си правел с усилие, сега не е проблем. Колко време прекара на четвъртия слой на Сумрака? И си седиш, сякаш нищо не е станало! Но виж, тези неща, които не си ги умеел по-рано…

Той замълча.

— Ще се науча, Борис Игнатиевич — казах аз. — В края на краищата, всички признават, че постигам значителни успехи. Олга, Светлана…

— Постигаш — призна с лекота Хесер. — Ти не си пълен идиот, за да не се развиваш. Но сега ми напомняш за неопитен шофьор, който е покарал половин година жигула — и изведнъж е седнал зад волана на състезателно ферари! Не, по-лошо — зад волана на самосвал в някоя кариера, „Белаз“ с тежест двеста тона, който пълзи по спирала, излиза от кариерата… а до него има стометрова пропаст! А там, долу, карат други самосвали. Едно твое неправилно движение, рязко завъртане на волана или потрепване на крака върху педала — и ще стане лошо за всички.

— Разбирам — кимнах аз. — Но аз не съм напирал да ставам Висш, Борис Игнатиевич. Вие бяхте този, който ме изпрати да преследвам Костя…

— Аз не те упреквам, а се опитвам да те науча на много неща — каза Хесер. И добави доста непоследователно: — Макар че ти веднъж се отказа да бъдеш мой ученик!

Аз премълчах.

— Дори не знам какво да правя… — Хесер започна да барабани с пръсти по лежащата пред него папка. — Да ти възлагам рутинни задачи? „Ученичка видяла клошар-върколак“, „В Бутово се появи вампир“, „Магьосница прави истински магии“, „В моето мазе се разнася тайнствено тропане“? Безсмислено. С такива дреболии ще се справиш и за сметка на своята Сила. Няма да ти се наложи да учиш нищо. Да те оставя да киснеш на кабинетна работа? Нали ти самият не искаш това. Е?

— Та вие сам знаете, Борис Игнатиевич — отвърнах аз. — Дайте ми истинска задача. Такава, каквато ще ме принуди да се развивам.

В очите на Хесер се мярна иронична искрица.

— Аха, ей сега. Ще организирам нападение върху някое специално хранилище на Инквизицията. Или ще те пратя да щурмуваш офиса на Дневния патрул…

Той побутна папката през масата:

— Чети.

Самият Хесер отвори абсолютно същата папка и потъна в изучаване на ръчно изписани листа от ученическа тетрадка.

Откъде се бяха появили в офиса ни тези стари картонени папки с раздърпани шнурчета за връзване. Още миналия век са купили няколко тона от тях? Били са придобити неотдавна от дружеството на инвалидите-надомници за хуманитарни цели? Или се произвеждат от древен комбинат в град Мухосранск, собственост на Мухосранския нощен патрул?

Но фактът си оставаше факт, във века на компютрите, ксероксите, прозрачните пластмасови „джобове“ и здравите красиви папки с удобни фиксатори нашият Патрул използваше ронлив картон и връвчици… Позор, срамота пред чуждестранните колеги!

— На папките от материали с органичен произход лесно се слагат защитни заклинания, препятстващи дистанционното сондиране — каза Хесер. — По същата тази причина за обучение по магии се използват само книги. Текстът, набран на компютър, не запазва магията в себе си.

Погледнах Хесер в очите.

— Дори и през ум не ми е минавало да ти чета мислите — каза шефът. — Докато не се научиш да си контролираш лицето, няма нужда от това.

Сега и аз почувствах магията, пронизваща папката. Леко защитно-стражево заклинание, никакъв проблем за Светлите. Впрочем и Тъмните биха го свалили без усилие, но щяха да привлекат внимание.

Когато отворих папката — Великият Хесер завързваше ширитчетата на панделки — намерих четири пресни, все още миришещи на типографска боя изрезки от вестници, факс и три снимки. Трите изрезки бяха на английски и аз се съсредоточих първо върху тях.

Първата представляваше кратка забележка за произшествие в туристическата атракция „Подземията на Шотландия“. Както разбрах, в това заведение, доста банален вариант на стаите на страха, „заради технически нередности“ е загинал руски турист. „Подземията“ били затворени, полицията провеждала разследване и изяснявала дали трагедията е по вина на персонала…

Втората дописка беше значително по-подробна. За „техническите нередности“ вече нямаше нито дума. Текстът беше малко суховат, дори педантичен. С нарастващо вълнение прочетох, че загиналият, двайсет и пет годишният Виктор Прохоров, е учил в Единбургския университет, бил е син на „руски политик“, отишъл е в „Подземията“ заедно с годеницата си, долетялата от Русия Валерия Хомко, в чиито ръце е починал от загуба на кръв. В тъмнината на туристическата атракция някой му прерязал гърлото. Или нещо му го прерязало. Горкичкият, седял заедно с годеницата си в лодката, която бавно плувала по „Кървавата река“, малката канавка около „Замъка на вампирите“. Вероятно от стената е стърчало някакво остро желязо, което е рязнало Виктор по шията?

Когато стигнах до това място, потрепнах и погледнах Хесер.

— При теб винаги се е получавало много добре… ъъъ… с вампирите — каза шефът, откъсвайки се за секунда от книжата си.

Третата дописка беше от някакво „жълто“ шотландско вестниче. И ето че тук, разбира се, авторът разказваше страшна история за съвременните вампири, които в мрака на атракциите пият кръвта на своите жертви. Единственият оригинален детайл беше твърдението на журналиста, че обикновено вампирите не изпиват кръвта на жертвите си докрай. Но руският студент, както е обичайно за руснак, бил толкова пиян, че горкият шотландски вампир също се опиянил и се увлякъл.

Въпреки цялата трагичност на историята, аз се засмях.

— „Жълта“ преса — подхвърли Хесер, без да вдига поглед. — В целия свят е еднаква.

— Най-ужасното е, че точно така е било — казах аз. — Освен пиянството, разбира се.

— Халба бира с обяда — съгласи се Хесер.

Четвъртата изрезка беше от някакъв наш вестник. Некролог. Съболезнования за Леонид Прохоров, депутат от Държавната Дума, чийто син е загинал трагично…

Взех листа от факс.

Това, както и предполагах, беше донесение от Нощния патрул на град Единбург, Шотландия, Великобритания.

Малко необичаен се оказа само адресатът — самият Хесер, а не оперативният дежурен или ръководителят на международния отдел. И тонът на писмото бе малко по-личен, отколкото се полага на официални документи.

А съдържанието не ме учуди.

„С прискърбие съобщаваме… според резултатите на грижливо проведеното разследване… цялостна загуба на кръв… проведените издирвания не дадоха резултати… привлечени са най-добрите служители… ако московският отдел смята за необходимо, да изпрати… предай най-топли поздрави на Олга, много се радвам за теб, стар ко…“

Вторият лист на факса липсваше. Очевидно там имаше изключително личен текст. Затова и не видях подписа.

— Тома Лермонт — каза Хесер. — Началник на Шотландския патрул. Стар приятел.

— Аха… — произнесох бавно и замислено аз. — Значи…

Погледите ни отново се срещнаха.

— А, не, сам ще го питаш дали Михаил Юриевич му е роднина — каза Хесер.

— Имах предвид друго. Какво означава това „ко“, „командире“ ли?

— „Ко“ означава… — Хесер се запъна и погледна накриво листа с явно недоволство. — „Ко“ означава „ко“. Това не те засяга.

Погледнах снимките. Младежът беше горкият Виктор. Момичето беше съвсем младо. Годеницата му, няма какво да се гадае. И по-възрастен мъж. Бащата на Виктор?

— Косвените данни говорят за нападение на вампир. Но защо ситуацията изисква нашата намеса? — попитах аз. — Често се случва наши сънародници да загинат в чужбина. Включително и убити от вампир. Не се ли доверявате на Тома и неговите подчинени?

— Доверявам им се. Но те имат малко опит. Шотландия е мирна, уютна, спокойна страна. Може и да не се справят сами. А ти често си имал работа с вампири.

— Разбира се. И все пак? Работата е там, че баща му е политик, нали?

Хесер се намръщи:

— Какъв политик е той. Бизнесмен, успял да се намърда на депутатско място, а на гласуванията натиска тихичко бутона.

— Кратко и ясно. Но не вярвам, че няма особена причина.

Хесер въздъхна.

— Преди двайсет години бащата на юношата беше определен като потенциален Светъл Различен. Доста силен. Отказа се от инициирането, като обяви, че иска да си остане човек. Тъмните прати веднага по дяволите, но с нас поддържаше някои контакти. Понякога помагаше.

Кимнах. Да, рядък случай. Хората не се отказват често от възможностите, които се разкриват пред Различните.

— Може да се каже, че се чувствам виновен пред Прохоров-старши — каза Хесер. — И ако вече не мога да помогна на сина му… поне няма да позволя на убиеца му да се измъкне безнаказан. Ще отидеш в Единбург, ще намериш този побъркан кръвопиец и ще го размажеш на пух и прах.

Това беше заповед. Но аз и без това не смятах да споря.

— Ко… — аз неволно се запънах. — Кога ще летя?

— Отиди в международния отдел. Трябва вече да са ти приготвили документи, билети, пари. И легенда.

— За кого легенда? За мен?

— Да. Ще работиш неофициално.

— Контакти?

Хесер кой знае защо се намръщи и ме погледна с необяснимо подозрение.

— Само с Тома… Антоне, достатъчно с подигравките!

Погледнах Хесер неразбиращо.

— „Ко“ е началото на думата „коцкар“ — измънка Хесер. — Младост, знаеш… свободните нрави от епохата на Ренесанса… Това е всичко, тръгвай! И се постарай да излетиш с най-скорошния полет. — Той се поколеба за миг, но все пак добави: — Ако Светлана няма нищо против. А ако има, кажи, ще се постарая да я убедя.

— Тя ще бъде против — изрекох уверено аз.

И все пак от какво се засегна Хесер? И защо ми разясни за коцкаря?

 

 

Светлана сложи пред мен чиния, пълна с пържени картофки с гъби. До нея на масата се оказаха вилица и нож, солница, чинийка с кисели краставички, гарафа с водка. Гарафата беше извадена току-що от хладилника и в топлото време веднага се изпоти.

Идилия!

Мечтата на мъжа, върнал се от работа. Жената шета до печката и поднася на масата вкусни и вредни неща. Иска да ме попита нещо? Дъщеричката си играе тихо с конструктора — тя престана да се интересува от кукли на петгодишна възраст. Впрочем строи не колички и самолетчета, а малки къщички, може би ще стане архитект.

— Света, изпращат ме на командировка в Единбург — повторих аз за всеки случай.

— Да, чух — отвърна спокойно Светлана.

Гарафата върху масата се повдигна. Протритото капаче излезе от гърлото. Студената водка потече в чашата на прозрачна струйка.

— Ще летя тази нощ — казах аз. — Няма преки полети до Единбург, така че ще взема самолет до Лондон, там има прекачване.

— Тогава не пий много — обезпокои се Светлана.

Гарафата описа вираж и се понесе към хладилника.

— Мислех, че ще се разстроиш — казах аз обидено.

— Какъв смисъл има? — Светлана сипа и на себе си пълна чиния. Седна до мен. — Ще се откажеш ли от полета?

— Няма…

— Ето, виждаш ли? Остава и Хесер да зазвъни и да започне да обяснява колко важна е командировката ти. — Светлана се намръщи.

— Тя наистина е важна.

— Знам — кимна Светлана. — Сутринта почувствах, че ще те изпратят някъде далече. Обадих се на Олга и я попитах какво се е случило последните дни. Е… тя ми разказа за онази двойка в Шотландия.

Кимнах. Светлана е в течение — прекрасно. Не бива с лъжи и недомлъвки.

— Някаква странна история — отбеляза тя.

Свих рамене и изпих заделените за мен четирийсет грама. С удоволствие си отхапах от едната солена краставичка и казах с пълна уста:

— Какво странно има? Или див вампир, или откачил от жажда… при тях това се среща често. Но и чувството му за хумор явно е специфично. Да убиеш човек в атракцията „Замъка на вампирите“!

— По-тихо — намръщи се Светлана, сочейки с поглед Надя.

Заех се да дъвча енергично. Обичам картофките — с хрупкава коричка, освен това пържени с гъша мас, с пръжки и с шепа бели гъби, ако им е сезонът — пресни, а ако не — тогава сушени. Всичко е наред, всичко е хубаво, мама и татко говорят за всякакви глупости, за кино, за книжки, а всъщност няма вампири…

За съжаление, не можем да излъжем дъщеря ни, че не съществуват вампири. Тя ги различава прекрасно. Едва я отучихме да се изказва на висок глас в метрото или тролея: „Мамо, тате, гледайте ей там — чичко-вампир!“. Пътниците както и да е — ще припишат всичко на детските глупости, но е някак неудобно пред вампирите. Някои от тях дори никога не са нападали хора, пият си честно донорска кръв и водят напълно благоприличен живот. И изведнъж насред тълпата някакво петгодишно мъниче тика пръстче в теб и се кикоти: „Чичкото не е жив, а ходи!“. Нищо не може да се направи, така или иначе тя чува за какво си говорим и си прави изводи.

Но този път Надя не се заинтересува от нашите разговори. Строеше червен „керемиден“ покрив на къщичка от жълти пластмасови тухлички.

— Струва ми се, че не става въпрос за някакво чувство за хумор — каза Светлана. — Хесер нямаше да те юрва през цяла Европа. В Патрула в Шотландия също не работят глупаци, рано или късно ще намерят кръвопиеца.

— Тогава какво? Изясних всичко за младежа. Добро момче, но не е светец. И явно не е Различен. Тъмните нямат никаква необходимост да го убиват нарочно. Баща му някога е отказал да стане Различен, но си е сътрудничил неофициално с Нощния патрул. Рядко срещан случай, но не уникален. Проверих всичко, Тъмните няма за какво да му отмъщават.

Светлана въздъхна. Погледна накриво хладилника — и гарафата се понесе обратно.

И аз изведнъж разбрах — тя е разтревожена от нещо.

— Света, гледала ли си в бъдещето?

— Погледнах.

Да се погледне в бъдещето в този смисъл, който влагат в него предсказателите-шарлатани, не е възможно. Дори и да си Велик Различен. Но може да се изчисли вероятността за едно или друго събитие: ще попаднеш ли в задръстване по този път или не, ще се разбие ли във въздуха самолетът ти, ще успееш ли да завършиш някаква работа, ще загинеш или ще оцелееш в предстоящото меле… Казано съвсем простичко, колкото по-точно е зададен въпросът, толкова по-точен ще бъде отговорът. Не бива да се питат неща като „Какво ще стане с мен утре?“.

— Е, и какво?

— В това разследване животът ти не е заплашен по никакъв начин.

— Чудесно — изрекох искрено аз. Взех гарафата и налях още по чашка на мен и Светлана. — Благодаря. Успокои ме.

Отпихме и се погледнахме мрачно.

После преместихме погледите си към Надюшка — дъщеря ни седеше на пода и се занимаваше с конструктора. Усетила погледите ни, тя тихичко затананика:

— Ла-ла-ла, ла-ла-ла.

— Надежда! — произнесе Светлана с леден глас.

— Ла-ла-ла… — изтананика малко по-високо Надя. — А аз какво? Ти сама каза, че тате не бива да пие преди полет. Вредно е да се пие водка, ти самата го каза! Бащата на Маша пиел, пиел и накрая ги напуснал…

В гласа й се долавяше тънка плачлива нотка.

— Надежда Антоновна! — изрече Светлана вече съвсем сурово. — Големите хора имат право… понякога… да изпият чашка водка. Ти някога виждала ли си татко пиян?

— На рождения ден на чичо Толя — отвърна незабавно Надя.

Светлана ме изгледа доста красноречиво. Аз разперих ръце виновно.

— Все едно — каза Светлана. — Нямаш право да прилагаш вълшебства на мама и тате. Аз никога не съм си позволявала такова нещо!

— А тате?

— Тате също. И се обърни веднага. С гърба ти ли разговарям?

Надя се обърна. Упорито сви устни. Замисли се, притиснала пръст към челото си. Аз едва сдържах усмивката си. Малките деца обожават да копират такива жестове. И изобщо не ги смущава, че с допрян до челото пръст размишляват само героите на анимационните филми, но не и живите хора.

— Добре — каза Надя. — Извинявайте, мамо и тате. Няма повече. Всичко ще оправя!

— Не бива да оправяш! — възкликна Светлана.

Но вече беше късно. Водата, която се бе оказала в чашите ни вместо водка внезапно се превърна обратно във водка. А може би и в спирт.

Направо в стомасите ни.

Почувствах се сякаш във вътрешностите ми се взривява малка бомба. Изпъшках и започнах да се тъпча с почти изстиналите картофи.

— Антоне, поне ти кажи нещо! — възкликна Светлана.

— Надя, ако беше момче, сега щях да те напляскам с каиша по дупето! — казах аз.

— Колко ми е провървяло, че съм момиче — отговори Надюшка, без да се изплаши ни най-малко. — Тате, а какво не е наред? Нали искахте да пиете водка? Ето, че я изпихте. Тя вече е вътре във вас. Нали ти самият казваше, че водката не е вкусна, защо да я пиеш през устата?

Аз и Светлана се спогледахме.

— Няма какво да отговориш — обобщи Светлана. — Отивам да ти подреждам куфара. Да извикам ли такси?

Поклатих глава:

— Няма нужда. Семьон ще ме откара.

 

 

Дори късно вечерта околовръстното беше задръстено. Впрочем Семьон сякаш не забелязваше това. А аз дори не знаех дали е преглеждал линиите на вероятностите, или просто си караше колата, разчитайки на инстинктите си на шофьор със стогодишен стаж.

— Възгордя се ти, Антоне — мърмореше той, без да откъсва поглед от пътя. — Вместо да кажеш на Хесер: никъде не тръгвам сам, трябва ми партньор, командировай Семьон с мен…

— Но откъде да знам, че толкова обичаш Шотландия?

— Как откъде? — възмути се Семьон. — Нали ти разказвах как по време на Войната се сблъскахме с шотландците в Севастопол!

— А не с немците? — поправих го неуверено аз.

— Не, с немците беше след това — махна с ръка Семьон. — Ех, имаше хора по наше време… куршумите свистят над главата ти, летят гюлета, Шести бастион е влязъл в ръкопашен бой… а ние като последните глупаци мятаме магии едни срещу други. Двама Светли различни, само че той беше дошъл с английската армия… Как ме нацели в рамото с Копието на страданието… А аз него с Фриза — и го замразих от петите до шията!

Той изсумтя доволно.

— И кой победи? — попитах аз.

— Ти не помниш историята, така ли? — възмути се Семьон. — Ние, разбира се. А Кевин го плених. После му ходих на гости. Е, вече в двайсети век… в хиляда деветстотин двайсет и седма… или беше в двайсет и осма?

Той завъртя рязко волана, изпреварвайки спортен ягуар, и извика през отворения прозорец:

— Защо ти не намалиш, тъпанар! Пък и псува отгоре на всичко…

— Неудобно му е пред момичето — поясних аз, гледайки към изчезващия отзад ягуар. — С някаква стара волга — и така да го отцепиш.

— Не трябва да се фукаш пред момичетата в колата, а в леглото — изрече мъдро Семьон. — Там последствията от грешки са по-обидни, но не чак толкова трагични… Ех… Ако стане напечено, обади се на Хесер, помоли го да ме изпрати на помощ. Връзки все пак… Ще отидем при Кевин, ще поседим, ще пийнем уиски. Негово собствено производство, между другото.

— Добре — обещах аз. — Появи ли се проблем, веднага ще помоля да те изпратят.

След околовръстното стана по-спокойно. Семьон понатисна газта (никога не бих повярвал, че под капака си движещата се волга има щатен двигател ЗМЗ-406) и след петнайсет минути вече наближавахме летище „Домодедово“.

— Ех, колко интересно нещо сънувах тази нощ! — каза Семьон, докато вкарваше колата в паркинга. — Карам си из Москва, кой знае защо с раздрънкан фургон, до мен е още някой от нашите… И изведнъж виждам — на пътя стои Завулон. По някаква причина, облечен като клошар. Натискам газта и се опитвам да го прегазя. Но той не дава! И ми слага бариера! Подхвърля ни във въздуха, правим салто, прескачаме през Завулон. И продължаваме нататък.

— Защо не направи обратен завой? — заядох се аз.

— Бързахме нанякъде — въздъхна Семьон.

— Трябва да пиеш по-малко, за да не те безпокоят такива сънища.

— А, те изобщо не ме безпокоят — обиди се Семьон. — Напротив, този ми хареса. Сякаш сцена от някаква паралелна реалност… дявол!

Той натисна рязко спирачката.

— По-скоро неговият пълномощен представител… — казах аз, гледайки шефа на Дневния патрул. Завулон стоеше на паркинга, точно на мястото, където възнамеряваше да спре Семьон. И ни махаше подканващо с ръка. Казах: — Може би сънят се сбъдва? Ще пробваш ли?

Но Семьон не беше настроен за експерименти. Подкара напред много плавно, Завулон се отдръпна, изчака докато се наредихме между една неизмита жигула и старичък нисан, след което отвори вратата и седна на задната седалка.

Нямаше защо да се учудваме, че блокировката на вратата не сработи.

— Добър вечер, патрулни — каза тихо Висшият Тъмен.

Ние със Семьон се спогледахме. И отново се обърнахме към задната седалка.

— По-скоро добра нощ — казах аз. Колкото и да е по-опитен Семьон, дори и хиляда пъти, налага се аз да водя преговорите. Като старши по сила.

— Добре, нощ — съгласи се Завулон. — Вашето време. В Единбург?

— В Лондон.

— А после в Единбург. Да разследваш случая с Виктор Прохоров.

Нямаше смисъл да лъжа. Изобщо, да се лъже не е изгодно.

— Да, разбира се — казах аз. — Имате нещо против ли, Тъмни?

— Аз съм „за“ — отговори Завулон. — Аз почти винаги съм „за“, колкото и да е странно.

Той беше с костюм и вратовръзка, само че възелът й беше разхлабен и горното копче на ризата — разкопчано. Веднага ставаше ясно — този човек е или бизнесмен, или на държавна служба… Впрочем грешката тук би започнала още с думата „човек“.

— Тогава какво искате? — осведомих се аз.

— Искам да ви пожелая лек път — каза невъзмутимо Завулон. — И успех в разследването на убийството.

— На вас пък за какво ви е това? — попитах след неловка пауза.

— Леонид Прохоров, бащата на покойния, преди двайсет години е бил определен като Различен. Силен Тъмен Различен. За съжаление — Завулон въздъхна — той не пожела да бъде иницииран. Остана си човек. Но продължи да поддържа добри отношения с нас, понякога ни помагаше за разни дреболии. Не е добре, когато синът на твоя приятел го убива някакъв дребен разбеснял се кръвопиец. Намери го и го изпържи на бавен огън.

Семьон не беше присъствал на разговора ми с Хесер, но знаеше нещичко за Леонид Прохоров, ако се съдеше по това как смутено почесва лошо избръснатата си брадичка.

— Аз и без това възнамерявам да постъпя така — изрекох внимателно. — Няма за какво да се притеснявате, Велики Тъмни.

— А ако изведнъж потрябва помощ? — предположи невъзмутимо Завулон. — Та ти не знаеш с кого ще се сблъскаш. Вземи…

В ръката на Завулон се появи амулет — издялана фигура от кост, във форма на озъбен вълк. От фигурката осезаемо се усещаше Сила.

— Това е връзка, помощ, съвет. Всичко в едно. — Завулон се наведе през седалката и издиша горещо в лявото ми ухо: — Взимай… патрулен. Ще ми благодариш.

— Няма.

— Все едно. Вземи.

Поклатих глава. Завулон въздъхна.

— Е, добре, добре, нека да го направим с глупавите театрални ефекти… Аз, Завулон, се заклевам в Тъмнината, че връчвам своя амулет на Антон Городецки, Светъл маг, без да храня никакви лоши помисли, без да възнамерявам да причиня вреда на неговото здраве, душа и съзнание, без да искам нищо в замяна. Ако Антон Городецки приеме помощта ми, това не задължава с нищо него, силите на Светлината и Нощния патрул. От благодарност за приемането на помощта разрешавам на Московския нощен патрул да приложи три пъти светла магическа намеса до трето равнище на Силата включително, не искам и няма да искам никаква ответна благодарност. Мракът да ми бъде свидетел!

До фигурката на вълка започна да кръжи тъмно кълбо, миниатюрна черна дупка, пряко потвърждение на клетвата в изначалната сила.

— Аз все пак не бих… — започна предупредително Семьон.

И в този момент в джоба ми звънна и сам се включи на високоговорител мобилният ми телефон. Аз никога не бях използвал всичките му многочислени функции: високоговорител, органайзер, игри, вграден фотоапарат, калкулатор, радио. Ползвах само музикалния плеър. Но ето, че и конферентната връзка влезе в употреба…

— Вземи го — каза Хесер. — В това не лъже. А в какво лъже ще изясним.

Връзката прекъсна.

Завулон се усмихна, като все така ми протягаше фигурката. Мълчаливо я сграбчих от дланта на Тъмния маг и я пъхнах в джоба си. Аз нямаше нужда да се заклевам в нищо.

— И така, желая ти успех — продължи Завулон. — А, да! Ако не те затрудни — донеси ми от Единбург подарък — някаква фигурка с магнитче за хладилника.

— Защо? — попитах аз.

— Колекционирам си ги — усмихна се Завулон.

И изчезна — рухна през Сумрака в някакви дълбоки слоеве. Естествено, не тръгнахме подире му.

— Позьор — казах аз.

— За хладилника — промърмори Семьон. — Виж ти, представям си какво държи в хладилника си… буркан със стрихнин му донеси! Смеси го с шотландски хагис[1] и му го донеси.

— „Хагис“ — това е марка пелени — казах аз. — Хубави са, купувахме от тях на дъщеричката.

— Хагис освен това е и вид храна — поклати глава Семьон. — Макар че… ако ги сравняваме по вкус… май си приличат.

Бележки

[1] Хагис — шотландски специалитет, пълнено овче шкембе. — Бел.прев.