Сергей Лукяненко
Последен патрул (4)

Глава 3

Туристите са най-ужасната порода хора. Понякога се появява смътното подозрение, че всеки народ изпраща извън страната си своите най-неприятни представители — най-шумните, най-невъзпитаните, най-безотговорните. Но навярно всичко е много по-просто. Навярно в главата на всеки човек се задейства таен превключвател „работа-почивка“, който изключва осемдесет процента от мозъка.

Впрочем по време на почивка и останалите двайсет процента са повече от достатъчни.

Вървях сред тълпата, която се придвижваше бавно към замъка на хълма. Не, за момента не смятах да изучавам суровата обител на гордите шотландски крале. Просто исках да усетя атмосферата на града.

Атмосферата ми харесваше. Както на всяко туристическо място, веселието беше отчасти изкуствено, трескаво, подпомогнато от алкохола. И все пак хората наоколо се радваха на живота, усмихваха се един на друг и за кратко забравяха грижите си.

Рядко минаваха коли и повечето бяха таксита. Хората се придвижваха главно пеша — вървящите към и от замъка потоци се смесваха, завъртаха се около играещите посред улицата артисти, тънки ручейчета се вливаха в пъбовете и се просмукваха през вратите на магазините. Безкрайна човешка река.

Прекрасно място за Светъл Различен. Макар и уморително.

Завих в една от пресечките и бавно се спуснах надолу, към дерето, разделящо града на нова и стара част. Тук също имаше и пъбове, и лавки за сувенири. Но туристите бяха по-малко, ритъмът на несекващия карнавал утихна. Погледнах в картата — това беше по-лесно, отколкото да използвам магия — и тръгнах към моста над широкото дере, което някога е било езерото Лох-Нор. Сега езерото-дере беше достигнало последния етап от еволюцията и се бе превърнало в парк, място за разходка на гражданите и онези туристи, на които са им омръзнали шумът и суетата.

На моста отново се тълпяха туристи. Окупирали двуетажните екскурзионни автобуси, те наблюдаваха уличните артисти, ядяха сладолед и разглеждаха замислено стария замък на хълма.

А на полянката, размахвайки саби, танцуваха казаци.

Покорявайки се на онова плахо любопитство, с което мотаещият се турист гледа работещите в чужбина сънародници, аз се приближих.

Яркочервени ризи. Широки шалвари. Саби от титаниева сплав — за да проблясват красиво при фехтовката и за да се размахват по-лесно. Застинали усмивки.

Четиримата мъже танцуваха и приклякваха.

И разговаряха — макар и с украински акцент, но на чист руски език. Може даже да се каже — на таен език. В по-цензуриран вариант разговорът им би звучал така:

— Мамицата ти! — процеждаше през зъби бодро подскачащият бутафорен казак. — Мърдай, въшко! Дръж ритъма, спукан презерватив!

— Я иди на майната си! — отговаряше вторият маскиран, без да престава да се усмихва. — Стига си мрънкал, махай с ръце, кинтите бягат!

— Таня, кучко! — подхващаше третия. — Излизай!

Момиче с рокля на цветя се зае да танцува, позволявайки кратък отдих на „казаците“, като все пак успя да отвърне достойно и без псувни:

— Пръчове такива, цялата подгизнах, а вие си чешете топките!

Започнах да се измъквам от жужащата заради камерите и щракащите фотоапарати тълпа. До мен някакво момче отчетливо попита на руски своя спътник:

— Какъв кошмар… винаги ли псуват така, как мислиш?

Да, интересен въпрос. Винаги ли? Или само в чужбина? Всички ли? Или само нашите? С тази наивна и странна вяра, че никой извън Русия не знае руски.

По-добре да си мисля, че така си общуват всички улични артисти.

Автобуси.

Туристи.

Пъбове.

Магазини.

На площада обикаля мим, опипвайки несъществуващи стени — тъжен човек в невидим лабиринт.

Невъзмутим негър с килт свири на саксофон.

Разбирах защо не бързам към „Подземията на Шотландия“. Трябва да вдишам този град. Да го почувствам — с кожата, с тялото си… с кръвта във вените си.

Ще побродя сред тълпата още малко. А после ще си купя билет и ще отида в стаята на страха.

 

 

Атракцията не работеше. На каменните опори на моста беше поставена огромна рекламна табела. Стилизираната като „вход към древно подземие“ двукрила порта беше отворена, но на нивото на гърдите имаше опъната връвчица. На нея висеше табелка, която уведомяваше учтиво, че атракцията е затворена по технически причини.

Честно казано, бях учуден. Виктор бе загинал пет дни по-рано. Достатъчен срок, за да се проведе всяко едно полицейско разследване. А Нощният патрул на Единбург би огледал всичко необходимо без изобщо да уведомява хората.

Обаче — затворено…

Свих рамене, повдигнах въженцето, мушнах се под него и започнах да се спускам по тясна и тъмна стълба. Металните решетъчни стъпала кънтяха глухо под краката ми. След две стълбищни площадки се появиха тоалетни, после — тясно коридорче със затворени врати. Светеха лампи, разположени на голямо разстояние една от друга, но навярно не бяха онези, които създаваха мрачна атмосфера за посетителите. Обикновени слаби икономични лампи.

— Има ли някой жив? — извиках аз на английски и сам се поразих от двусмислеността на думите си. — Хей… има ли някой… Различен?

Тишина.

Минах през няколко стаи. На стените висяха портрети на хора със зверски мутри, които биха зарадвали много Ломброзо^[1]. Текстовете в рамки разказваха за престъпници, маниаци, човекоядци, магьосници. В шкафовете се виждаха груби макети на отрязани ръце и крака, колби с тъмни течности, инструменти за изтезания. От любопитство ги погледнах през Сумрака. Ментета — с тях не бяха измъчвали никого, ни най-малки остатъчни следи от страдание. Прозинах се.

Над главата ми бяха опънати дълги въжета, които трябваше да изобразяват паяжина, по тях бяха окачени парцали, още по-нагоре се различаваше метален таван с прозаични нитове, големи колкото чинии. За атракцията беше пригодено грубо, утилитарно, техническо помещение.

Нещо ме тревожеше…

— Има ли някой тук? Живи или мъртви, обадете се! — извиках пак. Отново не дочаках отговор. Добре, все пак какво ме смути? Преди миг… някаква неправилност… точно когато гледах през Сумрака…

Огледах се отново, използвайки сумрачното си зрение.

Точно така! Ето го несъответствието!

Наоколо го нямаше синият мъх — безобидният, но неприятен паразит. Той расте в първия слой на Сумрака и е единственият постоянен обитател на тази сива, обратна страна на мирозданието. Тук, където хората постоянно изпитват страх, дори и несериозен, панаирен, синият мъх трябва да е плъзнал навсякъде. Да виси от тавана на мъхести сталактити, да застила пода с отвратително мърдащ килим, да украсява стените.

Но мъх нямаше.

Може би някой редовно чисти помещението? Изгаря го — ако е Светъл, или го замразява — ако е Тъмен?

Какво пък, ако сред сътрудниците има Различен — това ще ми помогне.

Сякаш в отговор на мислите ми се чуха стъпки. Бързи — като че някой беше чул виковете ми и бързаше отдалеч, през лабиринта от гипскартонени прегради. Минаха още няколко секунди и оцветената в черно врата, водеща от тази стая към следващата, се отвори.

И влезе вампир.

Не истински, разбира се. Имаше обикновена човешка аура.

Маскиран.

Черно наметало, гумени зъби в устата, блед грим на лицето. Качествен грим. Само червените къдрави коси не пасваха добре с останалото. Сигурно по време на работа му се налага да слага черна перука. Не беше на мястото си и пластмасовата бутилка с минерална вода, от която рижият тъкмо смяташе да отпие.

Когато ме видя, младежът се намръщи. Добродушното лице стана ако не злобно, то строго и назидателно. Той вдигна ръка към устата си и се извърна за секунда. Когато отново ме погледна, вампирските зъби бяха изчезнали.

— Мистър?

— Тук ли работите? — попитах аз. Не ми се искаше да използвам магия и да пречупвам волята му. Винаги можеш да се разбереш просто така. По човешки.

— Да, но атракцията е затворена. Временно.

— Заради убийството ли? — попитах аз.

Младежът отново се намръщи. Сега вече със сигурност не беше настроен дружелюбно.

— Мистър, не знам какъв сте… Това е частна собственост. В момента е затворена за посетители. Моля ви, да вървим към изхода.

Той пристъпи към мен и дори протегна ръка, изразявайки с целия си вид готовност да ме изхвърли със сила.

— Присъствахте ли тук, когато убиха Виктор Прохоров? — попитах аз.

— Кой сте вие всъщност? — настръхна младежът.

— Негов приятел. Днес долетях от Русия.

Лицето му се преобрази. Започна да отстъпва, докато не опря гръб във вратата, през която беше влязъл. Бутна я, но тя не се отвори. Признавам си, това беше по моя вина.

Сега вече младежът изпадна в паника.

— Мистър… не съм виновен! Всички тъгуваме за смъртта на Виктор! Мистър… другарю!

Последната дума я каза на руски. От кой ли стар екшън я е запомнил?

— Ама какво ви е? — Сега вече и аз се разстроих. Приближих се към него. Нима ми е провървяло и веднага съм попаднал на човек, който знае нещо, който е замесен в убийството? Иначе защо ще е тази паника?

— Не ме убивайте, не съм виновен! — изстреля младежът. Сега кожата му беше по-бяла и от грима. — Другарю! Спутник, водка, перестройка! Горбачов!

— Виж, за последната дума в Русия наистина могат да те убият — промърморих аз и бръкнах в джоба за цигарите.

Фразата се оказа много неудачна. А и движението не беше по-добро. Очите на момчето се изцъклиха и то рухна на пода. Бутилката с минерална вода падна до него.

 

 

От чист инат все пак се справих и без магия. Пошляпванията по бузите и глътката вода помогнаха. А после и грижливо предложената цигара.

— Лесно ти е да се смееш — изрече мрачно младежът, когато двамата се разположихме на бутафорните столове за мъчения. На седалката имаше дупка, в която се спотайваше застрашително кол на колянно-лостов механизъм. — Много ти е смешно…

— Не се смея — отбелязах кротко аз.

— Смееш се, само че не на глас. — Младежът дръпна жадно от цигарата. Подаде ми ръка: — Жан.

— Антон. А аз си помислих, че си шотландец.

Жан тръсна рижите си къдрици с известна гордост.

— Не… французин. От Нант съм.

— Учиш ли тук?

— Заработвам.

— Слушай, а защо си с този идиотски костюм? — попитах аз. — Нали няма посетители?

Жан се изчерви — бързо, както умеят само червенокосите и албиносите.

— Шефът ме назначи да дежуря днес, докато не отворят атракцията. Чакам… ако полицията реши да провери още нещо. Но сам е неуютно. В костюма… е по-спокойно.

— За малко да се изпусна в гащите — оплаках се аз. Няма нищо по-хубаво за премахване на стреса от такъв непретенциозен стил. — А ти от какво се изплаши?

Жан ме погледна накриво и сви рамене:

— Откъде да знам? Момчето го убиха тук. Сякаш ние сме виновни за нещо… но за какво, за какво? А той е руснак! Малко ли… всички знаят как свършва това… Всички тук започнахме да обсъждаме, първо на шега… После някак по-сериозно. Ами ако изведнъж дойде бащата, братът или някой приятел… и избие всички.

— А, ето какво било — съобразих аз. — Е… мога да те уверя, че в Русия кръвното отмъщение не е много разпространено. Между другото, при шотландците също го има.

— Ами аз какво ти разправях? — съгласи се непоследователно Жан. — Някакво варварство. Дивачество! Двайсет и първи век, в цивилизования свят…

— И прерязано гърло — потвърдих аз. — Все пак, какво се случи с Виктор?

Младежът пак ме погледна накриво. Дръпна от цигарата си и поклати глава:

— Струва ми се, че лъжеш. Не си приятел на Виктор. Ти си от руското КГБ. Теб са изпратили да разследваш убийството. Така ли е?

Той май наистина е прекалил с гледането на екшъни. Стана ми смешно.

— Нали разбираш, Жан — изрекох полугласно, — че нямам право да отговоря на въпроса ти.

Французинът закима с много сериозен вид, после грижливо изгаси цигарата на пода.

— Да вървим, руснако. Ще ти покажа мястото. Само че не пуши повече, че всичко тук е от парцали и картон — ще пламне като барут, уха!

Той бутна вратата и тя, разбира се, се отвори лесно. Жан я огледа замислено и сви рамене. Минахме през още няколко стаи.

— Ето го проклетият вампирски замък — каза мрачно Жан. Опипа стената, щракна ключа и светлината стана доста по-силна.

Да, тъмнината тук би била по-уместна. Без нея атракцията изглеждаше просто нелепо. „Кървавата река“, по която предстоеше да се плува към вампирите, представляваше дълъг метален жлеб, широк три метра. Жлебът беше запълнен с вода.

Плитка.

Някъде до коленете.

Металният шлеп, разбира се, не плаваше по водата. Разклатих борда с крак и разбрах, че лодката стои на дъното на някакви колелца. Под водата се виждаше и металното въже, което я дърпаше от единия „пристан“ до другия. Общата дължина на жлеба не надвишаваше петнайсет метра. По средата на пътя желязното корито се скриваше в стая, оградена с тежки завеси, които сега бяха дръпнати встрани. От тавана на стаята висеше вентилатор с внушителни размери. На едната стена имаше груба рисунка на мрачен замък, разположен върху скала.

Преминах по носа на шлепа и надникнах в тъмната стая. Да, идиотско място, за да се разделиш с живота си. Така… след пет дни следите може да са изчезнали, но все пак ще опитам.

Погледът през Сумрака не помогна. Открих слаби следи на Различни — Светли и Тъмни, но това бяха оглеждащите мястото експерти на Патрулите. Нямаше никакви признаци за „вампирска пътечка“. Но виж, еманациите на смъртта се усещаха. И то толкова явно, сякаш не бяха минали пет дни, а най-много час-два. Ох, не е била приятна смъртта на младежа…

— А кой озвучава? — попитах аз. — Със сигурност трябва да се чуват всякакви охкания и въздишки, страшен вой? Нали не возите туристите в тишина?

— Запис — отвърна тъжно Жан. — Ето там има високоговорители, там също…

— И никой тук не наглежда туристите? — попитах аз. — Ами ако на някой му стане лошо?

— Наглеждаме ги — произнесе неохотно Жан. — Виждате ли там, отляво, дупката в стената? Там задължително стои някой и гледа.

— В тъмното?

— С прибор за нощно виждане… — Жан се смути. — Обикновена видеокамера с режим за нощно снимане. Стоиш и гледаш екрана…

— Аха… — кимнах аз. — И какво видя, когато убиваха Виктор?

Не знам дали се беше поуспокоил, или се беше примирил, но не отрече нищо. Само попита:

— Защо решихте, че аз съм бил там?

— Защото си в костюм на вампир. Ами ако някой от посетителите също снима с камера на нощен режим? За това и ви гримират, нали? Мисля, че всеки от вас си има някаква роля; значи по време на представлението си носел този костюм и си бил наблизо.

Жан кимна:

— Да, така е. Там бях аз. Само че нищо не видях, повярвайте ми. Всички седяха както си е нормално. Никой не ги е нападал, никой не ги е доближавал.

Не си направих труда да му казвам, че гладният вампир (а той трябва да е бил много гладен, за да ловува толкова нагло) не може да бъде заснет на нощен режим — такива филми се правят с инфрачервени лъчи. А гладният вампир не е по-топъл от околната среда. Може и да има слаби следи по лентата…

— Записвахте ли?

— Не, разбира се. Защо да хабим лентата?

Клекнах и потопих ръка във водата — беше студена и застояла. Изглежда, никой не се беше погрижил да я смени… Впрочем, ако разследването не беше приключило, това бе естествено…

— Видяхте ли нещо? — попита с любопитство Жан.

Не отговорих. Гледах към водата през спуснатите си клепачи. Гледах със сумрачния поглед, проникващ през реалността в същността на нещата.

Жлебът се беше запълнил с мътен кристал. През кристала прозираха кървавочервени жилки. На дъното на жлеба се виеше кълбо оранжева утайка.

Във водата имаше човешка кръв.

Много кръв.

Четири литра.

Ето откъде, вероятно, бяха силните еманации на смъртта. Кръвта помни най-дълго от всичко на света.

Ако в полицията се бяха досетили да направят добър анализ на водата, биха разбрали, че цялата кръв на Виктор просто се е изляла в канавката. Че в престъплението не са замесени никакви вампири.

Впрочем полицията не е и търсила вампири. Възможно е и да са направили анализ. А ако не са, то е само защото не са се съмнявали в резултата. Кръц по гърлото, кръвта зад борда — бъл-бъл… Само на Различен може да му е хрумнала такава идиотска мисъл — да търси вампир в атракцията!

— То било фасулска работа — измърморих аз докато се надигах. — Мамка му…

Да, жестоко убийство. И убиецът не беше лишен от чувство за черен хумор. Само че това вече не е наша работа. Нека полицията в Единбург да води разследването си.

Тогава защо са убили момчето? Уви, глупав въпрос. За смъртта съществуват доста повече причини, отколкото за живота. Младежът е млад, буен. Бащата — бизнесмен и политик. Може да е пострадал по своя вина, заради делата на баща си или изобщо без никаква причина.

Да, Хесер и Завулон се омазаха едновременно. Видяха опасност там, където я няма и никога не я е имало.

— Благодаря за помощта — казах аз на Жан. — Ще тръгвам.

— Все пак си руски полицай — изрече Жан доволно. — Забеляза ли нещо?

Усмихвайки се многозначително, аз поклатих глава. Жан въздъхна:

— Ще те изпратя, Антоне.

 

 

Близо до „Подземията“ имаше симпатичен пъб с името „Дърдавец и флагче“. Три малки, свързани помежду си зали с тъмни стени и тавани, стари лампи, бирени халби, картини, дрънкулки по стените. Барплот с десетина крана и безброй бутилки — само уискито беше около петдесет вида. Имаше всичко, което може да ти хрумне при думата „шотландски пъб“, за радост на многоезичните туристи.

Спомних си думите на Семьон и си поръчах хагис и супата на деня. Взех от барманката — едра, с ръце, напомпани от непрекъснатата работа с бирените кранове — халба „Гинес“. Отидох в далечната зала — най-малката, където имаше свободна маса. В съседство обядваха група японци. През още една маса, до прозореца, пиеше бира мустакат, пълен, възрастен господин, явно местен. Видът му беше вял, като на московчанин, който по случайност се е озовал на Червения площад. Отнякъде се дочуваше музика, за щастие — тиха и мелодична.

Супата се оказа обикновен бульон с яйце и сухари, а хагисът — просто шотландския вариант на лебервурст. Но аз изядох и супата, и хагиса, и сервиращите се с него безплатни картофки, след което сметнах туристическата си програма за изпълнена.

Най-много ми хареса бирата. След като си допих халбата, позвъних вкъщи. Поговорих набързо със Светлана и й съобщих, че няма да се задържам много — всичко се е разрешило бързо.

Преди да позвъня на началника на Единбургския нощен патрул, си взех още една халба бира. Намерих в телефонния указател номера на Тома Лермонт и го набрах.

— Слушам ви — отговориха ми учтиво след две позвънявания. И, което беше интересно — отговориха ми на руски.

— Добър ден, Томас — казах аз, решавайки все пак да не използвам руското име Тома. — Казвам се Антон Городецки и съм ваш колега от Москва. Хесер ме помоли да ви предам много поздрави.

Всичко това приличаше ужасно много на лоша шпионска история. Дори се намръщих.

— Здравейте, Антоне — отвърнаха ми непринудено. — Тъкмо очаквах вашето позвъняване. Как мина полетът?

— Прекрасно. Настаних се в симпатично хотелче, малко тъмничко, но затова пък в центъра. Разходих се из града и малко под града. — Набирах скорост. Да говоря на езопов език се оказа неочаквано забавно. — Можем ли да се срещнем?

— Разбира се, Антоне. Сега ще дойда при вас — обеща събеседникът ми. — Макар че… може би ще се преместите при мен? Мястото ми е доста уютно.

Вдигнах поглед към възрастния господин, седнал до прозореца. Високо чело, гъсти вежди, остра брадичка, умни иронични очи. Господинът прибра мобилния телефон в джоба си и посочи свободния стол.

Да, имаха много общо с Хесер. Не на външен вид, разбира се, а в маниера на общуване. Може би Томас Лермонт умееше да натрива носа на подчинените си не по-зле от Борис Игнатиевич.

Взех си халбата и се преместих на масата на ръководителя на Единбургския нощен патрул.

— Наричай ме Тома — заговори той първи. — Ще ми е приятно да си спомня за Хесер.

— Отдавна ли се познавате?

— Отдавна. Хесер има и по-стари приятели, аз — не… Много съм слушал за тебе, Антоне.

Замълчах. Нямаше какво да отговоря, довчера не бях чувал за ръководителя на Единбургския нощен патрул.

— Говорил си с Брус. Как ти се стори нашият Мастър на вампирите?

Позабавих се с отговора, след което формулирах впечатленията си:

— Зъл, нещастен, ироничен. Но те всичките са зли, нещастни и иронични. Разбира се, не е убил Виктор.

— Притиснал си го — не попита, а констатира Тома.

— Да. Така се получи. Той не знае нищо.

— Не се оправдавай. — Лермонт отпи от бирата си. — Всичко се нареди. Самолюбието ще го накара да мълчи, а ние получихме информация… Добре, какво видя в „Подземията на Шотландия“?

— Страшилище за деца. Атракцията е затворена, но успях да поговоря с един от актьорите. И да огледам местопроизшествието.

— Е? — оживи се Лермонт. — И какво успя да изясниш, Антоне?

Годините общуване с Хесер не бяха минали напразно. Вече усещах безпогрешно кога властната началническа ръка възнамерява да хвърли в калта самодоволния млад маг.

— Тази „Кървава река“, където са заколили Виктор… — Погледнах към невъзмутимия Лермонт. Поправих се: — Където са убили Виктор. Във водата има кръв. Много човешка кръв. Изглежда, че никакъв вампир не е изпивал кръвта на младежа. Срязали са му артерията и са го държали, докато кръвта се е изливала в канавката. Но трябва да се направи анализ на водата. Може да се привлече и полицията, нека да направят ДНК-анализ…

— Ох, тази ваша вяра в технологиите — намръщи се Тома. — В канавката е кръвта на Виктор. Проверихме още през първия ден. Най-простичка магия за подобие, достатъчно е пето равнище на Силата.

Но аз не възнамерявах да се предавам. Общуването с Хесер ме е научило и на изкуството да се измъквам.

— За нас няма особено значение, но трябва да подскажем тази идея на полицията. Нека те също да разберат, че кръвта се е изляла в канавката. Това ще им помогне в разследването и същевременно ще пресече всякакви слухове за вампири.

— Полицията ни е добра — каза спокойно Тома. — Те също са проверили всичко и водят разследване. А пресичането на глупави слухове не е в тяхната компетенция. Кой се интересува от глупавите „жълти“ вестници…

Ободрих се. Каквото и да си говорим, бях провел много бързо и точно разследване.

— Предполагам, че нашата намеса вече не е необходима — казах аз. — Убийството е зло, но нека хората се борят сами със своето зло. Наистина, жалко за момчето…

Тома кимна и отпи още бира. После каза:

— Жалко за момчето, да… Антоне, а какво да правим с ухапването?

— Какво ухапване?

Тома леко се наведе през масата и прошепна:

— На шията на Виктор няма рана, Антоне, а следи от вампирски зъби. Лоша работа, нали?

Усетих как ушите ми пламват. Попитах глупаво:

— Сигурно ли е?

— Абсолютно. Е, откъде убиецът ще познава строежа и функциите на вампирския зъб с такава точност? Латералните жлебове, каналите на Дракула, винтовото завиване при проникване…

Сега цялото ми лице пламна. Сякаш видях пред себе си класната стая, в която някога се учех, Полина Василиевна с показалката и големия гумен макет на масата — нещо остро, усукано, избито като тирбушон, с бяла табелка от органично стъкло, на която е изписано с черни букви: „Десен очен (работен) зъб на вампир. Макет. Мащаб 25:1“. Някога макетът се беше задвижвал, при натискане на бутон зъбът се е удължавал и започвал да се върти. Но моторчето бе изгоряло отдавна, никой не си бе направил труда да го поправи и той бе застинал завинаги в средно положение между маскировъчно и работно състояние.

— Прибързах с изводите — признах си аз. — Вината е моя, господин Лермонт.

— Няма никаква вина, просто ти се е искало да не са замесени Различни — каза великодушно Тома. — Ако се бе запознал с резултатите от аутопсията, щеше да разбереш, че версията ти е погрешна. Е, какво ще кажеш?

— Ако вампирът е бил много гладен и е изпил кръвта на човека докрай — намръщих се аз, — би могъл и да повърне. Но не цялата кръв… Във водата имаше ли следи от анестезиращ серум?

— Нямаше — кимна одобрително Тома. — Впрочем това нищо не доказва, вампирът може да е бързал и да е минал без обезболяване.

— Може — съгласих се аз. — Значи или му е прилошало, или го е ухапал и го е държал, докато на младежа му изтече кръвта. Но защо?

— За да заблуди всички и да обърка разследването.

— В това няма никакъв смисъл — поклатих глава аз. — Защо му е да заблуждава? Защо едновременно оставя следи от вампирско ухапване и излива кръвта? Те се отнасят много грижливо към нея, не я пилеят напразно. Нашите вампири дори имат поговорка, за новаците: „Да пролееш кръв на земята е все едно да удариш майка си“.

— Винаги може да се намери смисъл — каза наставнически Тома. — Например — убиецът-вампир е трябвало да насочи подозренията към млад и гладен вампир. Затова е ухапал момчето, но не е пил, а е излял кръвта, надявайки се, че няма да я открият. Или пък вампирът е бил гладен, ухапал го е, но веднага се е опомнил и е предпочел да излее кръвта, за да създаде илюзия за фалшифициране на данните…

Размахах ръце, напълно увлечен, чувствайки се сякаш разговарям с Хесер:

— Оставете тази работа, Бо… Тома! Могат да се измислят много версии, но още не съм срещал гладен вампир, който, след като е забил зъбите си, би се отказал от кръвта. Това е безполезен спор. Много по-важно е защо са убили момчето. Случайна жертва? Тогава наистина трябва да търсим гастрольор или новак. Или за някого е било важно да убие именно Виктор?

— Вампирът може да убие човек с един удар — каза Тома. — Дори и без да го докосва. Защо да оставя следи? Виктор би могъл да умре от сърдечен удар и никой нямаше да заподозре нищо нередно.

— Съгласен съм — кимнах аз. — Тогава… тогава вашият Мастър е прав. Това е някакъв гастрольор, а момчето му е попаднало случайно. Ухапал го е, изпил е кръвта, изплашил се е, повърнал е…

— Така изглежда — съгласи се Тома. — Но нещо ме притеснява, Антоне.

Допихме безмълвно бирата си.

— Опитвахте ли да снемете следи от тялото? — попитах аз.

Нямаше нужда да уточнявам, че имах предвид отпечатък на аурата.

— От мъртвеца — мъртвото? — Тома скептично поклати глава. — Никога не сме успявали. Но опитахме, да. Не открихме следи… Кажи ми патрулен, какво друго необичайно видя в „Подземията“?

— Там работят Различни — отвърнах аз. — Изобщо няма син мъх, а мястото е препълнено с емоции. Някой почиства редовно.

— Там не работят Различни — промърмори Тома. — Там не расте син мъх.

Погледнах недоверчиво към него.

— От любопитство се опитахме да внесем отвън. Изсъхва и се разпада за един час. Някаква природна аномалия…

— Е… случват се такива работи, вероятно — казах аз, отбелязвайки си мислено, че трябва да се поровя в архивите.

— Случват се — призна Тома. — Антоне, искам да те помоля да не спираш разследването си. Нещо ме притеснява. Опитай да поговориш с приятелката на Виктор.

— Момичето още ли е тук?

— Разбира се. Полицията я помоли засега да не напуска града. Хотел „Апекс Сити“, недалеч оттук. Предполагам, че за теб ще е по-лесно да установиш контакт с нея.

— Подозирате ли я в нещо?

Тома поклати глава:

— Обикновен човек… Не, работата е в друго. Тя преживява тежко смъртта на любовника си, сътрудничи охотно с полицията. Мой сътрудник също разговаря с нея… представяйки се за следовател. Но може би някой сънародник по-лесно би установил контакт с нея. Ами ако тя си спомни още нещо? Жест, поглед, дума — каквато и да е дреболия. Никак не искам да приключвам този случай и да оставям всичко на полицията.

— Добре би било да се срещна и със собственика на „Подземията на Шотландия“ — казах аз.

— Това няма да ти помогне с нищо — махна с ръка Тома.

— Защо?

— Защото тези глупави „Подземия“ са моя собственост! — изрече с отвращение той.

— А… — Аз се запънах. — Е… но тогава…

— Тогава какво? Имам малък холдинг, „Scotish colours“, занимава се с туризъм. Нашият Нощен патрул е акционер на холдинга, с печалбата се финансира оперативната ни дейност. Организираме музикални и циркови изпълнения, имаме дял в няколко ресторанта, четири пъба, „Подземията на Шотландия“, три екскурзионни автобуса и агенция, която вози туристи до езерото. А от какво друго да заработваме? — Той се усмихна. — Цял Единбург живее за сметка на туристите. Ако минаваш през Глазгоу и се озовеш в покрайнините — не се плаши. Ще видиш рушащи се сгради, затворени ресторанти, бездействащи заводи. Промишлеността умира. В Европа не е изгодно да се произвеждат стоки, в Европа е изгодно да се предлагат услуги. Какво му остава на стария бард, освен да организира концерти и атракции?

— Разбирам, просто това беше неочаквано…

— Там не работят Различни — повтори Тома. — Странно място… не расте син мъх… затова и купих навремето тази земя. Но не открих нищо необичайно.

— Тогава може би убийството е удар, насочен против вас? — попитах аз. — Лично против вас и против Нощния патрул на Единбург? Някой иска да компрометира Светлите?

Тома се усмихна и се надигна от стола.

— Точно за това си ми нужен, Антоне. За да участва в разследването силен външен маг. Поговори с Валерия, става ли? И не отлагай.

 

 

Но все пак се наложи да отложа срещата с Валерия.

Вече наближавах хотела, когато видях поредната тълпа туристи, наобиколили поредния артист. Над главите на хората излитаха като дъга малки разноцветни топчета — и кой знае защо, веднага разбрах кого ще видя. Макар Егор да се беше нарекъл илюзионист, а не жонгльор.

Всъщност артистите там се оказаха петима. Трима младежи с шарени „циркови“ дрехи в момента почиваха. Младо момиче с развяваща се полупрозрачна рокля обикаляше сред зрителите с поднос, в който те слагаха доста охотно монети и банкноти.

В момента пред публиката бе само Егор. Носеше черен костюм, бяла риза, папийонка — елегантен и подчертано разграничаващ се от хората в пъстрата тълпа, облечени с летни дрехи.

Егор жонглираше с цветни топчета. Не, не просто жонглираше… Дясната му длан сякаш изстрелваше във въздуха червени, сини и зелени топчета, не по-големи от вишна. Отворената му длан се обръщаше преднамерено бавно, демонстрирайки, че в нея няма нищо. После пръстите се свиваха, ръката рязко се вдигаше нагоре — и нагоре се издигаше поредното топче. Лявата длан улавяше падащите топчета, свиваше се в юмрук, скривайки ги от погледа, спираше дъгообразното си движение и моментално се отваряше — празна.

Топчетата се появяваха от нищото и изчезваха в нищото. Те ставаха все повече — сякаш Егор не успяваше да извади от въздуха всичко, което подхвърляше. Цветната парабола ставаше все по-ярка и по-плътна, превръщаше се в блестящ шнур с преливащи се един в друг цветове. Движенията на пръстите му се ускориха дотолкова, че вече излязоха извън границите, достижими и за най-ловкия жонгльор. Зрителите затаиха дъх. Уличният шум приближаваше към замрялата тълпа и затихваше, като прибой от далечно море. Цветният шнур танцуваше в ръцете на Егор.

Напрежението нарастваше. Момичето спря да събира пари — и без това вече никой не я гледаше — обърна се към Егор и го загледа с влюбени, възторжени очи.

Егор тръсна рязко ръце — и в тях се появи трептяща разноцветна лента.

Зрителите започнаха да го аплодират, сякаш събудени от сън.

Спомних си стария виц за фокусника, който кандидатствал за работа в цирка: „Излизам на сцената и жонглирам с разноцветни рибки, представяте ли си? После те излитат до самия купол — и изчезват. Само че още не съм измислил как да направя това…“

Горкият глупав фокусник. За да направиш това, трябва да си Различен. Дори и неиницииран.

Всъщност, дори без иницииране, дори без първо влизане в Сумрака, Различният е способен на повече неща от обикновения човек. А при Егор всичко е още по-сложно. В детството си той е влизал в Сумрака. Дори е достигал до втория слой, макар и с помощта на чужда Сила — неговите способности са минимални.

Но той отказа окончателното иницииране. И остана такъв, какъвто е — неопределен Различен, който не умее да контролира съзнателно способностите си, който не се е посветил нито на Светлината, нито на Мрака. Неговата Книга на Съдбата беше пренаписана, върнаха го към изходното му състояние, дадоха му възможност да избира отново — но той се отказа от избора.

И реши, че е обикновен човек.

Дори самият Егор не разбира как прави своя номер. Той смята, че жонглира много ловко с топчетата, прехвърляйки ги незабележимо от ръка в ръка, преди отново да ги хвърли нагоре. А после много ловко подменя топчетата с някаква специална лента, очевидно утежнена на няколко места за по-голямо удобство.

В действителност такъв фокус е невъзможен.

Но Егор е убеден, че прави номера без никаква магия, като обикновен ловък човек.

Зрителите ръкопляскаха. На лицата им имаше жив, неподправен възторг, какъвто в цирка може да се види само у децата. За миг светът стана вълшебен и удивителен за тях.

Те не знаеха, че той наистина е такъв — нашият свят…

Егор се поклони и бързо мина по кръга — не за да събира пари, макар че му подаваха банкноти, а просто се вглеждаше в лицата на зрителите.

Та той се зарежда! Без да го разбира, се зарежда от емоциите на зрителите!

Започнах бързо да се измъквам от тълпата. Но отзад се бутаха зрители, в краката ми се мотаеха деца, в ухото ми дишаше горещо полугола девойка с пиърсинг на устната. Не успях — Егор ме забеляза. И спря.

Не ми оставаше нищо друго, освен да разперя ръце.

Егор се поколеба, после прошепна нещо на вървящото след него момиче с подноса. И се вряза в тълпата. Хората му правеха път, но при това го потупваха одобрително по рамото, говорейки възхитено на различни езици.

— Извинявай, случайно съм тук — казах виновно аз. — Изобщо не очаквах да те видя.

Той ме изгледа за секунда, после кимна:

— Вярвам ти.

Е, да, сега той е на върха на своята Сила. Усеща лъжата интуитивно.

— Ще тръгвам — казах аз. — Страхотно изпълнение, загледах се.

— Чакай, трябва да си наквася гърлото — Егор тръгна с мен. — Седем пъти се изпотих…

Някакво любопитно момченце го хвана настойчиво за ръкава. Егор спря учтиво, разкопча маншетите на ризата си и демонстрира, че там няма нищо. После извади от въздуха леко сребристо топче и го връчи на недоверчивия зрител. Малчуганът изписка от възторг и хукна към застаналите си наблизо родители.

— Много впечатляващо — похвалих го аз. — Изнасяш ли представления в Москва? Бих завел дъщеря си на цирк.

— В Москва — не. — Егор се намръщи. — Знаеш ли колко е трудно да пробият у нас младите в цирка?

— Досещам се.

— Ако не си от цирково семейство, ако не си скачал по манежа от петгодишен и не си си създал връзки… А ако ти предлагат работа в чужбина… — Егор се намръщи. — Майната им! Догодина започвам във френски цирк, сега обсъждаме договора, нека после се пукнат от яд…

Седнахме на масичка пред най-близкото кафе. Егор поръча чаша сок, аз — двойно еспресо. Отново ми се доспиваше.

— Та заради мен ли си тук, или не? — попита рязко Егор.

— Аз дори не предполагах, че летиш за Единбург! В командировка съм по съвсем друга работа!

Егор ме гледаше подозрително. После въздъхна и се отпусна:

— Тогава извинявай. Нещо избухнах в самолета. Твоето учреждение не ми харесва… няма причини да ми харесва.

— Всичко е наред — вдигнах длани протестиращо аз. — Не съм се обидил. Няма нужда да харесваш учреждението ни, то не заслужава това.

— Ъхъ. — Егор гледаше замислено в чашата с портокалов сок. — Как е там? Още е Хесер, а?

— Разбира се. Бил е, е, и ще бъде.

— А как са Тигърчето и Мечката? — Егор се усмихна, сякаш си спомняше нещо хубаво. — Ожениха ли се?

— Тигърчето загина, Егор^[2]. — Трепнах, съобразявайки, че той не знае за това. — Имахме много неприятна история… всички пострадахме.

— Загинала — каза замислено Егор. — Жалко. Тя много ми харесваше. Беше толкова силна, върколак…

— Трансформиращ се маг — поправих го аз. — Да, силна, но много емоционална. Нахвърли се на Огледало.

— На огледало?

— Ами… това е един вид маг. Много необичаен. Понякога, ако единият Патрул започне да надделява, на помощ на другия идва маг-Огледало. Казват, че го ражда самият Сумрак, но никой не знае със сигурност. Огледалният маг не може да бъде победен в обикновен бой, той приема Силата на противника си и отразява всеки удар. Тогава пострадахме… и Тигърчето загина.

— А Огледалото? Убихте ли го?

— Виталий Рогоза, така се казваше… Той се развъплъти. От само себе си, това е тяхната съдба. Огледало става слаб неопределен маг, който губи паметта си, пристига на място, където едната Сила е придобила рязко предимство над другата и застава на страната на губещата. А после Огледалото изчезва, разтваря се в Сумрака.

Вече говорех напълно машинално, мислейки за друго.

В гърдите ми растеше болезнена студена буца. Значи слаб и неопределен маг?

— Получил си е заслуженото — каза отмъстително Егор. — Жалко за Тигърчето… Често си спомнях за нея. А понякога и за теб.

— Наистина ли? — попитах аз. — Надявам се, не си ми се сърдел?

Честно казано, в момента ми беше все едно кого си спомня Егор и по какъв начин.

Слаб неопределен маг.

Пристига на място, където…

Разтваря се в Сумрака…

— Сърдех ти се — призна Егор. — Но не много. Общо взето, не си виновен. Работата ти е такава… гнусна. Но не бях обиден, разбира се. Дори веднъж сънувах, че ти всъщност си ми баща. И аз напук на теб ставам Тъмен маг и работя в Дневния патрул^[3].

Но нали той не е загубил паметта си! Не можех така еднозначно да правя паралел между Рогоза и Егор.

— Смешен сън — казах аз. — Казват, че някои сънища — това са други реалности, които се промъкват в нашето съзнание. Може би някъде и някога е било точно така. Жалко, разбира се, че си отишъл при Тъмните…

Егор помълча, после изсумтя:

— А, не. Да ви тръшне чумата и едните, и другите… Не обичам Тъмните, не обичам Светлите. Но ти намини, Антоне! Отседнал съм наблизо. В „Апекс Сити“. Ще те запозная с момчетата, страхотни са!

Той остави няколко монети на масата и стана.

— Отивам да работя. Моят номер е гвоздеят на програмата, без мен не изкарват почти нищо.

Той едва беше опитал сока си.

— Егор! — повиках го аз. — А как пристигна в Единбург? Сам ли?

Младежът ме погледна учудено.

— Не, не сам. Една фирма ме покани, „Scottish colours“. Шотландски колорит. Е, ние й викаме „Скотски цветове“. Защо питаш?

— Мислех да ви помогна, ако има нужда — излъгах аз без колебание. — Да ви намеря работодател.

— Благодаря — каза Егор с такава топлота в гласа, че бях готов да потъна вдън земя от срам. — Няма нужда, но все пак благодаря, Антоне.

Аз седях и гледах утайката на дъното на чашката. Не са ли достатъчно тези съвпадения? Да погледаме ли и на кафе?

— Скотски цветове — промърморих аз.

В гърдите ми беше толкова студено, че вече не болеше.