Сергей Лукяненко
Последен патрул (10)

Глава 1

— Мисля, че се досещате за какво съм ви събрал — каза Хесер.

В кабинета на шефа бяхме петима. Самият Хесер, Олга, Иля, Семьон и аз.

— Какво има да се досещаме? — промърмори Семьон. — Събрали сте Висшите и първо равнище на Силата. Само Светлана я няма.

— Светлана я няма, защото не е на щат в Нощния патрул — намръщи се Хесер. — Но не се съмнявам, че Антон ще й разкаже всичко. Дори няма да се опитвам да го забранявам. Но няма и да поощрявам нарушенията… Това е съвещание на ръководството на Нощния патрул. Искам веднага да предупредя Иля… Някои от нещата, които ще чуе, ще бъдат нови за него — неща, които не би чул при нормални обстоятелства. Така че не бива да се разказват. На никого.

— Кои именно? — попита Иля, оправяйки очилата си.

— Може би… може би всичко, което ще чуеш тук.

— Хубави „някои неща“ — кимна Иля. — Както кажете. Ако искате — готов съм да поема знака на Наказващия огън.

— Ще минем и без формалности. — Хесер извади от бюрото метална кутия и се зае да рови из нея. През това време аз се оглеждах с обичайното любопитство. Кабинетът на шефа е интересен с огромното количество дребни предмети, необходими му я за работа, я просто като спомени. Нещо подобно на скривалището на Плюшкин, кутийката с най-ценните „съкровища“ на някое дете и апартамента на разсеян колекционер, който непрекъснато забравя какво точно събира. Учудващо е и, че като че ли нищо не изчезва, в шкафовете на практика няма свободно място, а постоянно се появяват нови експонати.

Сега погледът ми се спря на малък терариум. Кой знае защо той нямаше капак, а на стъклото беше залепена бележка — или с буквите „ООО“, или с числото „000“. В терариума имаше глупава играчка, китайско производство — малка пластмасова тоалетна, върху която в царствена поза стоеше тарантула. Отначало ми се стори, че паякът е пластмасов или мъртъв, но после забелязах, че очите му проблясват, а краката му се мърдат. По стъклото пълзеше друг паяк: тлъст, кръгъл, наподобяващ мъхеста топка с крака. От време на време той спираше и изплюваше на стъклото капка зелена отрова, явно целейки се навън. Впрочем от паяка се сипеше нещо, надолу в терариума. Там мърдаха някакви други насекоми и протягаха лакомо пипалца за угощението. Щастливците, които успяваха да хванат нещо, започваха да подскачат радостно.

— Интересно ли ти е? — попита Хесер, без да вдига поглед.

— Аха… какво е това?

— Симулатор. Нали знаеш, обичам да изследвам затворени социални групи.

— И какво изобразява този симулатор?

— Един интересен социум — отговори уклончиво Хесер. — В базовия модел той би трябвало да се превърне в обикновена група паяци. Но тук имаме два главни паяка, един от които е заел водещата позиция, като от време на време се качва на възвишението, а вторият осигурява защита от външна агресия и грижи за членовете на обществото. При постоянна активност на главните паяци този симулатор може да функционира с минимална автоагресия. Само понякога се налага да се пръскат обитателите с прясна бира за релаксация.

— И никой не се опитва да се измъкне? — попита Иля. — Няма капак…

— Много рядко. И само онези, на които им омръзва да са паяци в терариум. Първо, в терариума се поддържа постоянна илюзия за борба. Второ, присъствието в терариума се възприема от обектите като личен недостатък. — Хесер най-накрая извади от кутийката някакъв предмет и каза: — Достатъчно, стига сме се разсейвали с дреболии. Ето ви първия предмет за размисъл. Какво е това?

Ние мълчаливо гледахме сивото парче бетон, сякаш откъртено от стена.

— Да не се използва магия! — предупреди Хесер.

— Аз знам — каза виновно Семьон. — Помня го този случай. Радиомикрофон. През петдесетте се опитаха да ни го поставят… или през шейсетте? Когато бяхме отдел на „Гросветремтехмонтаж“. Някакви умници от КГБ, нали?

— Правилно — каза Хесер. — Тогава здравата търсеха шпиони. И нас започнаха да ни проверяват… внушавахме някои подозрения на компетентните органи… Добре, че имахме свои очи и уши в КГБ. Проведохме кампания по дезинформация, бдителните другари си докараха мъмрене за нецелесъобразно разхищаване на скъпо оборудване… А това?

Сега в ръцете на Хесер проблясваше голям стоманен винт. Честно казано, нямах представа, че се произвеждат толкова големи винтове.

— Едва ли знаете — съобщи Хесер. — Единственият… надявам се… опит на Тъмните да ни шпионират с човешки средства. През седемдесет и девета година на миналия век. Имах много тежък разговор със Завулон. След това подписахме приложение към съглашението за забранените методи за борба.

Винтът се скри в кутията. Вместо него бяха извадени две малки кафяви „таблетки“.

— Това е, когато се опитаха да ни вземат сградата! — оживи се Иля. — През деветдесет и шеста. Нали?

Хесер кимна:

— Напълно вярно. На един амбициозен млад олигарх му се сторило, че бившето държавно предприятие, а сега вече закрито акционерно дружество „Гросвет“, е много апетитна и абсолютно беззащитна собственост. Само че когато подслушването и външното наблюдение установиха какви хора идват просто да пият чай със стареца-директор, олигархът се отказа от амбициите си.

— Естествено, и това е било дезинформация, нали? — попита любопитно Олга. Явно непривично предвзетата тирада на шефа беше предназначена именно за нея, пропусналата тези отдавнашни събития.

Семьон се изхили и произнесе провлечено:

— Ти, разби-и-ираш ли, адаш, решаваш важните въпроси в общоградски мащаб, а за помощ не идваш… Наминавай, ако има нещо…^[1]

Хесер се усмихна в отговор:

 

 

— Относно „наминавай, ако има нещо“, малко преувеличи. Но нищо, победителите не ги съдят… И така, всичко това бяха минали работи. А ето и днешният улов…

Той извади от кутията нещо, което приличаше на парченце от лейкопласт. Тънко бяло квадратче, лепкаво от едната страна — Хесер с усилие го отлепи от пръста си.

— Технологията не стои на едно място — казах аз с въодушевление. — Микрофон и предавател?

— Ще се учудиш, но тук има и магнетофон — съобщи Хесер. — Всичко се записва и се изстрелва с кодиран импулс за три секунди веднъж дневно. Хубава играчка. Скъпа. И не е толкова просто да я купиш.

— Давай по същество, Борис — помоли Олга.

Хесер пусна „играчката“ обратно в кутията и ни огледа внимателно:

— Преди седмица Антон и Семьон бяха в Единбург. Там се случи нещо неприятно… ако пропуснем подробностите — група Различни, сред които има минимум по един Светъл, Тъмен и Инквизитор, с помощта на хора-наемници, снабдени с магически амулети, се опитаха да завладеят един от най-древните артефакти. Така наречения Венец на Всичко, направен от Великия Мерлин малко преди оттеглянето му в Сумрака.

Иля подсвирна. Олга мълчеше — или знаеше за това от Хесер, или не смяташе за нужно да проявява емоции.

— Трябва да добавя, че тримата Различни са Висши — продължи Хесер. — Е… Може би не и тримата. Може би само двама. Двама биха успели да отведат третия до шестия слой на Сумрака.

За мое учудване, Иля мълчеше. Стъписал се беше, навярно. Не мисля, че е слизал под третия слой.

— Всичко това е неприятно дори само по себе си — каза Хесер. — Никой от нас не знае що за артефакт е скрил Мерлин на седмия, последен слой на Сумрака. Но имаме сериозни основания да подозираме, че този артефакт е способен да унищожи цялата цивилизация на Земята.

— Още един „Фуаран“? — попита Семьон.

— Не, Мерлин не е имал знанията да превръща хората в Различни — поклати глава Хесер. — Но това е нещо много сериозно. Сега охраната на артефакта е усилена, освен Нощния патрул на Шотландия го пазят и Инквизитори. Но ситуацията е твърде сериозна. Доколкото знам, опити да се шпионират патрулите има в Москва, Ню Йорк, Лондон, Токио, Париж, Пекин… накратко — във всички ключови точки на планетата. Навсякъде действат хора, които не знаят кой ги е наел. Засега няма никакъв успех в търсенето на зложелателите.

— Хесер, а какво има там, на седмия слой на Сумрака? — поинтересува се Иля. — Знам, че не е прието да се разказва за по-дълбоките слоеве на онези, които не са били там, но…

— Семьон ще ти разкаже това, което е видял — отговори Хесер. — Той е бил на петия. Ако искаш, попитай Антон — той ще ти разкаже за шестия. Разрешавам. А що се отнася до седмия…

Всички гледахме към Хесер с интерес.

— Не съм бил там. И не мога да отговоря на въпроса ти — приключи твърдо Хесер.

— Ха — каза Олга. — Борис, бях сигурна, че си бил…

— Не. Изпреварвам въпроса ти — и Завулон не е бил. И никой от известните ми Различни. Предполагам, че това е по силите само на нулев маг. Притежаващ абсолютната Сила. Такъв е бил Мерлин. Такава вълшебница ще стане Надя Городецкая…

Всички ме погледнаха дружно.

— Докато не порасне, няма да я пусна в Сумрака — изрекох твърдо аз.

— Никой не иска това от теб — увери ме Хесер. — И… не бързай да протестираш. Искам да охраняват твоята Надя. Непрекъснато. Поне двама бойни магове. Второ-трето равнище на Силата. Няма да устоят дълго срещу Висши, но ако ги снабдим с добри артефакти, ще успеят да спечелят време и да повикат помощ.

Иля се хвана за главата:

— Борис Игнатиевич! Откъде да ви намеря толкова втори и трети? Да изтегля цялата боева сила от улицата ли?

— Е, не цялата — поправи го Хесер. — Все пак имаме четирима втори. Трети са девет души. Алишер и Александър могат да бъдат издигнати до трето.

— Кой Александър? Коростильов? — учуди се Иля.

— Не, Маленков.

— Саша може — намеси се в разговора Олга. — Готова съм да го тласна за три дни. Дори за два.

— Чакайте! — възкликнах аз. — Спрете! А не искате ли да чуете и моето мнение?

Хесер ме погледна с любопитство:

— Да, искам. Само че имай предвид, че онези, които не успяха да вземат артефакта, рано или късно ще решат, че им е нужен абсолютен маг. А в света има само един такъв. Една. Твоята дъщеря. Е, съгласен ли си да я охраняваме?

— А какво ще каже Светлана?

— Светлана е майка — каза меко Олга. — Мисля, че помни как веднъж отвлякоха момиченцето. И разбира, че не може да пази дъщеря си сама денонощно.

— Светлана ще се съгласи, Антоне — кимна Семьон. — Може да се предвиди и без да се ходи при гадателка.

— Борис Игнатиевич, но какво да правя с улиците? — примоли се Иля. — Заявявам ви го официално като ваш заместник по патрулната служба! Да пускам четвърто и пето равнище на самостоятелна работа ли? Тъмните ще ни се качат на главата!

— Няма — намръщи се Хесер. — Завулон също отделя своите магове от второ и трето равнище за охрана на Надя Городецкая.

Хванах се за главата. Затова пък Иля веднага се успокои:

— Значи от нас се искат само половината телохранители? Тогава аз…

— Не, не половината. Двама наши и двама Тъмни.

— Хесер! — възкликнах аз.

— Антоне, всичко това се прави за безопасността на дъщеря ти — отвърна твърдо Хесер. — Край, въпросът е приключен. Продължаваме нататък. Ти, Иля, след съвещанието ще останеш, ще обсъдим кои ще изпратим като телохранители и как да ги екипираме.

Аз мълчах. Вътрешно бях кипнал, но мълчах.

— Досега говорихме само за отбраната — продължи Хесер. — Мерките за защита на Патрулите от техническите средства за разузнаване… и от възможните атаки на хора-наемници, ги възлагам на Олга. Вземи Толик от компютърджиите. И Лас от оперативните работници.

— Та той е слаб маг — изсумтя Олга.

— Затова пък мисли нестандартно — каза Хесер. — Що се отнася до бойните сблъсъци между хора и Различни, за тях и сама знаеш прекрасно всичко. Имаш богат опит.

Погледнах с любопитство към Олга. Интересен опит имала, така се оказва…

— От всички вас сега искам нещо друго — продължи Хесер. — Как ще атакуваме?

— Кого? — не издържах аз. — Само ако знаехме кой мъти водата…

— Да атакуваш, не означава непременно да се хвърлиш в бой — произнесе наставнически Олга. — Да атакуваш означава и да извършваш неочаквани за противника си действия, да проваляш плановете му.

Хесер кимна одобрително.

— Тогава имаме само един изход — казах аз. — Е, освен търсенето на предателите… Предполагам, че Инквизицията души навсякъде? Трябва да се доберем до седмо равнище. Но щом не можем… верига от Сила?

— Завулон предложи Кръг на Силата — кимна Хесер. — Но нито на нас, акумулирайки Сила един в друг, нито на Тъмните, изсмуквайки се взаимно докрай… даже с човешко жертвоприношение… все едно, това няма да помогне. Бариерата между слоевете на Сумрака се увеличава в експоненциална зависимост. Пресмятали сме го.

— Дори с жертвоприношение? — изуми се Семьон.

— Дори — каза сухо Хесер.

— Онова стихче… на шестия слой. — Аз погледнах към Хесер. — Помните ли, разказвах ви.

— Кажи го — кимна Хесер.

Аз изрецитирах по памет:

Венецът на Всичко тук е скрит. Само крачка остана.

Но той е наследство за силните или умните…

Ще получиш всичко и нищо, когато го достигнеш.

Върви напред, ако си силен като мен,

или назад, ако си умен като мен.

Начало и край, глава и опашка, всичко е слято в едно,

във Венеца на Всичко. Така неразделими са животът и смъртта.

— И какво ни дава това? — попита почти весело Хесер.

— Върви назад, ако си умен като мен — повторих аз. — Има някакъв заобиколен път към седмия слой! Не е задължително да тръгваме с главата към бариерата.

Хесер кимна:

— Правилно. Искаше ми се точно ти да го кажеш.

Семьон ме погледна със съчувствие. Е, всичко е ясно. При нас е като в армията — който го е предложил, той го изпълнява.

— Само не надценявайте умствените ми способности — измърморих аз. — Естествено, ще помисля. Ще помоля и Светлана да помисли по проблема, но засега нищо не ми хрумва. Може би трябва да се поровим в архивите?

— Ще се поровим — обеща Хесер. — Но има още един начин.

— И той е предназначен за мен — казах аз. — Познах ли?

— Антоне, твоята дъщеря е в опасност — отвърна просто Хесер.

Разперих ръце:

— Предавам се. Добре, готов съм. Накъде? В кратера на вулкан? Под ледовете на Антарктика? В космоса?

— В космоса, както знаеш, нямаме работа. — Хесер се намръщи. — Има малка надежда… много малка. Възможно е някой от приятелите на Мерлин да се досеща какво е имал предвид.

— Значи трябва да намерим негов жив връстник… — започнах аз.

— Аз съм му връстник… повече или по-малко — изрече Хесер с отегчение. — Но, уви, не познавах Мерлин. Нито в битието му на Светъл, нито в битието му на Тъмен. Какво ме гледате така? Да, това е възможно. Понякога. За Висшите. Не е там работата… надявам се, че никой от вас не възнамерява да си сменя цвета?

— Борис Игнатиевич, не разтягайте локуми — помолих аз.

— Мерлин беше приятел… доколкото това изобщо е възможно с Различен, когото познавах под името Рустам.

Спогледахме се със Семьон. Той сви рамене. Олга също изглеждаше озадачена.

— Той имаше много имена — продължи Хесер. — Някога също беше в Патрула. Много, много отдавна. Някога бяхме приятели. Много пъти сме си помагали в битки… много пъти сме си спасявали живота един на друг. После станахме врагове. Въпреки че той беше и си остана Светъл.

Хесер помълча. Явно не му се искаше да си спомня за това.

— Той е жив и сега. Живее някъде в Узбекистан. Не знам къде точно, защото ми е равен по Сила и умее да се маскира. Отдавна не служи в Патрула. Най-вероятно живее като обикновен човек. Ще се наложи да го намериш, Антоне. Да го намериш и да го уговориш да ни помогне.

— Ъхъ — казах аз. — Какъв проблем е за нас Узбекистан? За нула време ще го претърся и ще намеря криещ се маг, който е по-силен от мен…

— Не казвам, че е лесно — призна Хесер.

— И като нищо ще го уговоря да ни помогне.

— Тук нещата са по-лесни. Работата е там, че ме е спасявал шест пъти. А аз него — седем. — Хесер се ухили. — Той ми е длъжник. Дори и да продължава да ме мрази. Ако го намериш, ще откликне…

В гласа на Хесер нямаше убеденост и всички усетиха това.

— Та нали не е сигурно, че той изобщо знае нещо! — казах аз. — А жив ли е?

— Преди десет години беше жив — отговори Хесер. — Моят помощник, девоната, го е разпознал. И е разказал за това на сина си.

— Великолепно — кимнах аз. — Просто прекрасно. Сигурно, както е прието, трябва да тръгна на път без оръжие и съвсем сам?

— Не. Ще тръгнеш на път екипиран с всичко необходимо, с дебела пачка пари и торба с полезни артефакти.

Трябваха ми няколко секунди, за да разбера, че шефът изобщо не се шегува.

— И не сам — добави Хесер. — С теб ще тръгне Алишер. На Изток силата и парите не са най-важното. Много по-важно е за теб да гарантира някой свой.

— И отгоре на всичко — Алишер… — въздъхна Иля.

— Извинявай — отвърна Хесер без ни най-малка следа от вина в гласа. — Ще смятаме, че сме във военно положение. Още повече, че е точно така.

 

 

Не ми се налага често да се връщам вкъщи посред бял ден. Ако ти се е паднало да патрулираш, прибираш се на разсъмване. Ако ти предстои обикновен работен ден, преди седем не можеш да се измъкнеш от работа. Дори и да имаш способността да предугаждаш задръстванията — с какво ще ти помогне това, ако навсякъде има задръствания?

И, разбира се, всяка жена, дори и без никаква магия, знае, че мъжът й не се прибира по-рано от работа просто ей така.

— Татко — съобщи Надя. Естествено, тя чакаше на вратата. Предвиждаше идването ми от момента, в който се приближих до входа — ако беше заета с някоя важна детска работа. Ако й беше скучно — още от момента, в който излизах от офиса.

Опитах се да взема дъщеря си на ръце, но тя явно се интересуваше повече от анимационните филмчета по телевизията: от хола се чуваше пискливо „Ла, ла, ла-ла-ла, ла-ла, ла-ла-ла-ла!“. Дългът на дъщеря беше изпълнен, татко бе посрещнат от работа, в ръцете и джобовете му не е открито нищо.

Така че Надюшка ловко се изплъзна от мен и хукна към телевизора.

Събух се, хвърлих на шкафчето купения по пътя „Автопилот“, влязох в хола, потупвайки в движение дъщеря си по главата. Надя замаха с ръце — закривах й екрана, на който син лос с един рог караше ски.

Светлана надзърна от кухнята. Погледна ме внимателно. Изхъмка и се скри отново.

Оставих опитите да изпълня бащинските си функции за по-добри времена и влязох в кухнята. Светлана вареше супа. Така и не можах да разбера защо жените прекарват толкова много време край печката. Какво правят там толкова дълго? Хвърляш във водата месо или кокошка, включваш печката и всичко се вари само. След час слагаш фиде или картофи, някакви зеленчуци — и ето ти готова гозба. Е, трябва да не забравиш да посолиш, това е най-сложното.

— Сам ли ще си приготвиш багажа? — попита Светлана, без да се обръща.

— Хесер ли се е обаждал?

— Не.

— Гледала си в бъдещето?

— Нали ти обещах, че няма да правя това, освен ако не ме помолиш… — Светлана млъкна за момент, защото се приближих до нея и я целунах по врата. — Или при крайна необходимост…

— Тогава защо попита за багажа?

— Антоне, когато се връщаш от работа през деня, вечер си лягам сама. Или те пращат да патрулираш, или в командировка. Но ти патрулира преди два дена, обстановката в града е спокойна…

В хола Надя се засмя. Надникнах през вратата — лосът-скиор, опулил очи, се носеше право към върволица дребни и явно малолетни зверчета, вървящи едно след друго край пропастта. Ох, какво ли ще стане сега…

— Света, сигурна ли си, че Надя може да гледа такива филмчета?

— Та нали гледа новините — отговори спокойно Светлана. — Не измествай темата. Какво става?

— Отивам в Самарканд.

— Имаш интересна география на командировките. — Светлана загреба с лъжица от супата, подуха я и я опита. — Безсолно е… Какво се е случило там?

— Нищо. Засега нищо.

— Горките узбеки. Ако отидеш там, непременно ще стане нещо.

— Днес Хесер свика съвещание. Събра Висшите и първо равнище…

Преразказах накратко на Светлана всичко, за което говорихме. За мое учудване нямаше никаква реакция — дори когато я уведомих, че Надя ще бъде охранявана от двама Светли и двама Тъмни магове. По-точно реакцията й беше именно такава, каквато предсказа Олга.

— Все пак браво на Хесер — каза Светлана. — Мислех да му се обадя… и да помоля за охрана.

— Ти наистина ли… допускаш такова нещо?

Светлана ме погледна. Кимна и добави:

— Докато съм наблизо, Надя не я заплашва нищо. Повярвай ми, и трима Висши ще разбия на пух и прах. Но по-добре да се подсигурим. Кога ти е полетът?

— След пет часа. От „Шереметиево“.

— Семьон ще те откара за час. Имаш още два часа. Хапни, после ще приготвим багажа. Колко време ще си там?

— Не знам.

— А тогава колко чорапи и бельо да ти приготвя? — попита съвсем основателно Светлана. — Не мога да си представя, че ще переш, докато си на път.

— Ще купя ново и ще изхвърля старото. Хесер обеща да ми даде куп пари.

— Интересно, какво означава за него „куп“ — отвърна Светлана със съмнение. — Ще ти приготвя пет чифта бельо. Сядай на масата, ще сипя супа.

— Тате! — извика от хола Надя.

— Какво, дъще? — откликнах аз.

— Тате, а чичо Афанди ще ми подари ли герданче?

Ние със Светлана се спогледахме — и бързо отидохме в хола. Дъщеря ни продължаваше да гледа анимационни филмчета. На екрана компания от разноцветни зверчета се събираше около лагерен огън.

— Наденка, какъв чичо?

— Чичо Афанди — каза дъщеря ни, без да се откъсва от екрана.

— Какъв Афанди? — повтори търпеливо Светлана.

— Какво герданче? — уточних аз.

— Чичкото, при когото отива татко — съобщи Надя с интонацията „какви сте глупави възрастните!“. — А герданчето е синьо. Красиво.

— Откъде знаеш при кого отива татко? — продължаваше разпита Светлана.

— Нали сега говорихте за това? — отвърна невъзмутимо Надя.

— Не сме говорили — възразих аз. — Говорихме, че отивам в командировка в Узбекистан. Това е една красива страна на Изток, там някога е живял чичо Хесер. Помниш ли чичо Хесер? А за Афанди не сме говорили.

— Значи ми се е сторило — отговори Надя. — Няма никакъв чичо.

Светлана поклати глава и ме погледна с упрек. Аз разперих ръце — да, виновен съм, напразно се намесих. Мама би измъкнала доста повече…

— Но герданче има — добави непоследователно Надя. — Донеси ми, става ли?

Повече нямаше смисъл да я питаме за чичо Афанди. Надюшка предвиждаше спонтанно бъдещето още от тригодишна възраст. Но пророчествата й бяха напълно несъзнателни и щом започнехме с въпросите „откъде знаеш това?“, момичето моментално млъкваше.

— Виновен съм — покаях се аз. — Извинявай, Света.

Върнахме се в кухнята. Светлана безмълвно ми сипа супа, наряза хляб, подаде ми лъжица. Понякога ми се струва, че играе ролята на съвсем обикновена жена с подчертана ирония. Но, в края на краищата, това беше неин избор. Хесер би изпаднал във възторг, ако Светлана се върне в Патрула.

— Рустам има много имена… така ли се изрази Хесер? — попита замислено Светлана.

— Ъхъ — казах аз, сърбайки супата.

— Може да се предположи, че сега го наричат Афанди.

— Всичко е възможно. — Не че много разчитах на това, но в моята ситуация не биваше да пренебрегвам и най-съмнителната нишка. — Ще разпитам.

— Добре, че Алишер ще е с теб — отбеляза Светлана. — Оставяй го повече той да задава въпросите. Изтокът е тънка работа.

— Много свежа мисъл… — казах кисело аз. — Извинявай. Днес непрекъснато слушам мъдри мисли за Изтока. Реките от красноречие вече са напълнили езерото на вниманието ми, о рахат локум на моето сърце!

— Тате, донеси рахат, и локум! — обади се незабавно дъщеря ни.

 

 

Не се срещах често с Алишер по работа. Той предпочиташе работата като „полеви“ сътрудник — непрекъснато патрулираше, появяваше се в офиса обикновено сутрин, със зачервени от недоспиване очи. Дочух, че имал роман с някакво момиче от счетоводството, Различна седмо равнище. Но общо взето, знаех малко за него. Младежът беше затворен, а аз не обичам да завързвам приятелство първи.

Впрочем със Семьон, изглежда, бяха в по-приятелски отношения. Когато слязох долу и се качих в колата, Семьон тъкмо приключваше с разказването на един виц. Когато седнах до него, той се бе обърнал назад и произнасяше с тънък глас на разглезено момиче:

— Добре, татко, ще минем по дългия път. Донеси ми, моля те, червено цвете!

Алишер се разсмя и едва след това ми подаде ръка.

— Здравей, Антоне.

— Здравей, Алишер. — Здрависахме се и му подадох чантата си. — Хвърли я на задната седалка, мързи ме да ходя до багажника.

— Как е Светка? Не ти ли се скара? — попита Семьон, докато потегляше.

— Не, какви ги говориш. Пожела ми късмет, нахрани ме вкусно и ми даде куп полезни съвети.

— Добрата жена е радост за мъжа! — каза бодро Семьон.

— Нещо си много весел днес — не се сдържах аз. — Да не изпраща Хесер и теб в Самарканд?

— Ще има да чакам — въздъхна престорено Семьон. — Слушайте, момчета, а защо отивате в Самарканд? Нали столицата е Бинкент, спомням си много добре!

— Ташкент — поправих го аз.

— Не, Бинкент — каза Семьон. — Или не е Бинкент? А, сетих се! Градът се казва Шаш!

— Семьоне, не си толкова стар, че да помниш Бинкент — изрече подигравателно Алишер. — Бинкент, Шаш — това е било много отдавна. Само Хесер го помни. А летим за Самарканд, защото там живее най-старият Светъл Различен, който работи в Патрула. Патрулът в Ташкент е по-голям, като за столица, но в него работят главно младежи. Дори началникът им е по-млад от теб.

— Гледай ти… — поклати глава Семьон. — Удивително. На Изток — пък само младежи в Патрулите?

— На Изток старците не обичат да воюват. Старците обичат да гледат красиви момичета, да хапват плов и да играят на табла — отговори сериозно Алишер.

— Често ли си ходиш вкъщи? — попита Семьон. — При приятелите, роднините?

— За осем години не съм се прибирал нито веднъж.

— Защо така? — учуди се Семьон. — Нима не тъгуваш за дома си?

— Аз нямам дом, Семьоне. И роднини нямам. А синът на девона няма приятели.

Настъпи неловка тишина. Семьон шофираше мълчаливо. После аз не издържах:

— Алишер, ако въпросът ми не е твърде личен… Баща ти човек ли беше? Или Различен?

— Девоната е слуга, създаден от могъщ маг. — Гласът на Алишер беше монотонен, сякаш четеше лекция. — Магът намира глупчо без роднини, който не е нужен никому, и пуска в него Сила от Сумрака. Зарежда го с чиста енергия… и така се получава глупав, но много силен и владеещ магия човек… Не, вече не съвсем човек. Но не и Различен, цялата му енергия е временна, вложена някога от мага. Девоната служи вярно на своя повелител, може да твори чудеса… но продължава да не е наред с главата. Обикновено магът избира дебили или болни от синдрома на Даун, те не са агресивни и са много предани. Вложената Сила им дава здраве и дълголетие.

Ние мълчахме. Не очаквахме такава откровеност от Алишер.

— В народните предания девоната се смята за обладан от духове. Отчасти си е така… все едно да вземеш празен, пукнат съд и да го напълниш отново. Само че вместо с разум, обикновено го пълнят с преданост. Но Хесер не е като другите магове. Дори не е като другите Светли. Той изцелил баща ми. Не напълно… дори той не е всесилен. Някога баща ми е бил пълен безумец. Мисля, че е имал имбецилност, явно заради органични увреждания на мозъка. Хесер изцелил тялото му, и с времето баща ми придобил нормален, човешки разум. Той помнеше, че някога е бил кръгъл глупак. Знаеше, че ако Хесер не влее навреме нова Сила, тялото му отново ще отхвърли разума. Но не му служеше от страх. Казваше, че ще даде живота си за Хесер само заради това, че е осъзнал себе си. Че е станал човек. И затова, разбира се, че той, изродът, е имал семейство, родил му се е син. Той много се страхуваше, че и аз ще израсна като глупак. Но ми се размина. Само че… само че у нас народът помни всичко. Че баща ми е девона, че твърде дълго живее на този свят, че някога е бил безумец, който не е можел дори да си избърше носа — всичко това се помни. Роднините на майка ми се отрекли от нея, когато се омъжила за баща ми. И мен не са признали. И забраняваха на децата си да играят с мен. Аз съм син на девона. Син на човек, който е трябвало да изживее живота си като животно. Няма къде да се връщам. Сега домът ми е тук. Работата ми е да правя това, което нареди Хесер…

— Ама че работа… — каза тихо Семьон. — Сурово е при вас… сурово. Помня, когато гонихме басмачите^[2] — той се сепна и погледна виновно към Алишер: — Нали не казах нещо лошо?

— Защо, какво има? — отвърна с въпрос Алишер.

— Ами, може би, сега при вас не са басмачи, а народни герои…

— Когато Хесер е бил комисар в Туркестан, баща ми е воювал в отряда му — каза гордо Алишер.

— Как така воювал? — разгорещи се Семьон. — През коя година?

— В началото на двайсетте.

— Не, аз говоря за после… В Харм, през двайсет и девета, когато басмачите нахлуха през границата…

Те започнаха оживено да обсъждат някакви събития от отдавна отминалите дни. Доколкото разбрах, бащата на Алишер и Семьон едва не се срещнали — и двамата се сражавали редом с Хесер, когато е бил на военна служба в Червената армия. Честно казано, не успях да разбера напълно по какъв начин Хесер е успял да участва в събитията по време на Гражданската война. Не може Велик Светъл да мята файърболи към басмачите и белогвардейците! Изглежда, не всички Различни бяха приели равнодушно тази революция. Някои бяха застанали на страната на едната от двете сили в конфликта. И за да се борят с тях, Хесер и приятелите му бяха обикаляли азиатските степи и пустини.

Освен това си помислих, че май се досещам защо са се скарали Хесер и Рустам.