Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Последний Дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Последен патрул

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: Руски

Издание: (не е указанo)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Националност: Руска

Редактор: Милена Иванова; Лора Шумкова

Художник: Бисер Тодоров

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-477-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1340

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Хесер стоеше до прозореца. Гледаше как градът се пременява с вечерни светлинки. Мълчеше. Само кръстосаните му зад гърба ръце се движеха — пръстите мърдаха, сякаш заплитаха някакво особено сложно заклинание.

Ние с Олга мълчахме. Сякаш имахме някаква вина…

Влезе Гарик и започна да пристъпва от крак на крак до вратата.

— Е? — попита Хесер, без да се извръща.

— Петдесет и двама — каза той.

— Какво казват експертите?

— Прегледаха трима. Уврежданията при всички са едни и същи. Прехапано гърло, изпита кръв. Борис Игнатиевич, може ли да не продължаваме тук? Такава смрад е, че заклинанията не вършат работа… Пък и край блока вече… все едно се е спукала канализационна тръба…

— Извикахте ли камион?

— Фургон.

— Добре, изкарайте ги — каза Хесер. — На някое пусто място, по-далеч от града, нека ги преглеждат там.

— А после?

— После… — замислено каза Хесер. — После ги погребете.

— Няма да ги връщаме на роднините им, така ли?

Хесер се замисли и изненадващо ме попита:

— Ти как смяташ, Антоне?

— Не знам — отговорих честно аз. — Изчезнал безследно или загинал… Не знам как е по-добре за роднините.

— Погребете ги — заповяда Хесер. — Ще имаме време да помислим. Може лека-полека да започнем с ексхумациите и да ги връщаме на близките им. Да измислим легенда за всеки поотделно… Всички ли имат документи?

— Да. Документите бяха оставени отстрани, подредени в купчинка. Много прецизно…

Последната дума ми подейства като убождане. Прецизно.

Да, той винаги подреждаше прецизно. Постилаше полиетилен, когато пробиваше дупки в стените. После прецизно избърсваше след себе си пода.

— Как сме могли да не забележим? — попита Хесер с болка в гласа. — Как сме го проспали? Под носа ни вампир убива няколко дузини души!

— Ама те, такова… всичките са от други градове. От Таджикистан, Молдова, Украйна… — въздъхна Гарик. — Работници. Дошли да припечелят в Москва. Разбира се, без никаква регистрация. Живели са тук нелегално. Имат си такива места на крайградското шосе, където стоят по цял ден, за да ги наемат на работа. А той е строител, нали така? Познавал е всички и него също са го познавали. Отива там, казва, че му трябват петима души за работа. Че и лично ги е избирал… говедото. Взима ги. След седмица идва за нова партида…

— Ама такъв бардак ли е при хората? — попита Хесер. — Досега? Петдесет души изчезват — и никой да не се сети да ги потърси?

— Никой — каза Гарик с въздишка. — Мърша долна… сигурно не ги е убивал веднага… убивал е един, а останалите са чакали реда си — ден, два, три… В същата стая. А той напъхвал изпитите в два полиетиленови чувала, за да не смърдят, после в ъгъла… Там дори радиаторите на парното са спрени. Изглежда, е започнал през зимата…

— Много ми се иска да убия някого — каза през зъби Хесер. — По възможност вампир. Но и всеки Тъмен ще ми свърши работа.

— Тогава опитай с мен. — Небрежно отмествайки Гарик от пътя си, в гостната на семейство Саушкини влезе Завулон. Прозя се, седна на дивана.

— Хич не ме провокирай — каза тихо Хесер, все така загледан през прозореца. — Току-виж го сметна за официална покана за дуел.

В апартамента надвисна съвсем гробна тишина. Завулон присви очи, изопна се. Както обикновено беше с костюм, но не носеше вратовръзка. И аз, кой знае защо, си помислих, че преднамерено е избрал да сложи черен костюм и бяла риза. В знак на траур.

Ние с Олга чакахме какво ще стане, гледайки двамата стари Различни, от които зависеше всичко и всеки на една шеста част от сушата.

— Хесер, това беше образно казано — изрече примирително Завулон и се облегна на дивана. — Ти да не би да смяташ, че съм бил в течение на това… преминаване на всякакви граници?

— Не знам — отсече Хесер. Но по гласа му си личеше, че прекрасно знае, че в този случай Завулон няма нищо общо.

— Ами нали това ти казвам — все така миролюбиво продължи началникът на Дневния патрул. — Възмутен съм не по-малко, а може би и повече от теб. И цялата общност на московските вампири е възмутена и настоява престъпникът да бъде екзекутиран.

Хесер изпръхтя. А Завулон все пак не се стърпя да го клъвне:

— Нали знаеш, те са много негативно настроени към подкопаването на хранителната база…

— Ще видят те една хранителна база — с нисък глас и много авторитетно изрече Хесер. — Пет години ще карат на консервирана кръв.

— Мислиш ли, че Инквизицията ще даде рамо? — поинтересува се Завулон.

— Според мен, да. — Хесер най-после се извърна и го погледна право в очите. — Според мен, да. И ти ще подкрепиш молбата ми.

Играта кой по-дълго ще издържи погледа на другия беше изгубена от Тъмния. Завулон въздъхна, извърна се, погледна към мен и разпери ръце: сиреч, какво да го правя тоя, а? Извади скъпа цигара с фриволно розов цвят, запали я и каза:

— Ама те съвсем ще озвереят…

— Нищо. Ти ще имаш грижата да не озвереят.

— Без тази храна децата няма да пораснат, нали си наясно. При тях половото узряване започва само от свежа кръв.

Разбира се, Завулон изобщо не го вълнуваше съдбата на децата-вампири. Искаше му се да се погаври с Хесер. В рамките на възможното.

— Децата ли? На децата ще им позволим да пият свежа кръв — каза Хесер след секунда размисъл. — Какво са за нас трийсет… ъъъ… Антоне?

— Трийсет и двама.

— Какво са за нас трийсет и двама смучещи кръв недорасляци. Свежа. Но донорска! Прекратяваме издаването на лицензи за пет години.

Завулон въздъхна и каза:

— Добре. Аз също смятам, че е време да им се стегнат юздите. Нали молих секретаря на общността им да наглежда Саушкини… това семейство излезе бая гнило.

— Трябваше да настоявам за седем години — каза Хесер. — Прекалено лесно склони да са пет.

— Какво да се прави, вече сме се договорили. — Завулон издуха кълбо дим и ме попита: — А ти, Антоне, не се ли отбиваше при Генадий след като загина Костя?

— Не — отговорих аз.

— Е, как така? Като бивш приятел и съсед… срамота…

Не си направих труда да отговарям. Виж, преди осем години щях да си изпусна нервите.

— Това го решихме — каза Хесер. Направи кисела физиономия, загледан в коридора: там се бяха заели да изнасят телата. На целия вход сега беше направено някакво леко заклинание, което напълно убиваше у живеещите в него всякакво желание да надничат от вратите или да поглеждат през прозореца. Впрочем, ако се съдеше по това, че никой не излезе да види какво става, когато съседката им се разкрещя, тук и без това живееха твърде лишени от любопитство хора, което си е за завиждане.

Все по-трудно и по-трудно ми ставаше да ги обичам. Трябваше да се направи нещо по въпроса.

— Какво още? — попита Завулон. — Що се отнася до помощта за залавянето на Саушкин — никакви проблеми. Моите вече го издирват. Само дето може като нищо да го доставят разфасован…

— Не изглеждаш добре, Завулон — каза неочаквано Хесар. — Отиди в банята, понаплискай се.

— Нима? — с любопитство в гласа изрече Завулон. — Е, щом ме молиш…

Той стана, на вратата се поспря за миг, за да даде път на двама патрулни, които носеха на носилка опакован в пликове полуразложен труп. Освен кръвта, в човешкото тяло има много вода. Ако то бъде оставено обезкървено да се разлага в пластмасова опаковка… резултатът е твърде неприятен.

Впрочем това зрелище не ужаси Завулон.

— Пардон, мадам — изрече той, сторвайки път на останките. И се отправи бодро към банята.

— И жени ли имаше? — попита Хесер.

— Имаше — отговори кратко Олга.

Хесер се отказа от по-нататъшни уточнения. Май дори нервите на нашия железен старец не бяха издържали.

А момчетата, които сега изнасят труповете, през нощта ще се натряскат здраво. И нека това да е нарушение на всички правила, но аз няма да им преча. По-добре сам да изляза на дежурство.

Завулон се върна след една минута. Лицето му беше мокро.

— Кърпата е мръсна, така ще изсъхна — с усмивка съобщи той. — Е?

— Какво е твоето мнение? — попита Хесер.

— Имах една позната, която обичаше за Нова година да рисува по огледалата елхички. И надписи: ЧНГ! С цифрички.

— Много смешно — каза с погнуса Хесер. — Да си чувал нещо за такава структура?

— За Последен патрул ли? — Завулон ясно подчерта интонационно първите букви на всяка от думите. — Драги мой враг, дори сред Тъмните има сума ти секти, групировки и просто кръжоци по интереси, за които не съм чувал никога. Има и такива, за които съм чувал. А какви наименования се срещат само! „Децата на Нощта“, „Патрулни на Пълнолунието“, „Синове на Вятъра“. Между другото, сещам се за една детска компанийка, дечица на човеци, а не Различни, които обичат да си играят на вампири. Може би трябва да ги доведем тука? За да разберат, че вампирът не е импозантен джентълмен с черно наметало, който завлича красавици в древни замъци. Всичко това изобщо не е толкова готическо…

— Завулон, чувал ли си нещо за Последен патрул?

— Не.

— Городецки изказа предположение… — Хесер ме погледна, — че така наричат себе си тримата Различни, които се опитаха да вземат артефакта в Единбург. Тъмен, Инквизитор и Светъл.

— Тъмният е Саушкин, Инквизиторът е Едгар. А Светлият кой е?

— Не знам. Ние проверихме всички Висши, те са чисти.

— Да, ама Саушкин не беше Висш… — Завулон сви рамене. — Макар че… на вампирите това им е по-лесно. А виж — Едгар? Какво ще кажеш, Городецки?

— Нямах време да изуча изтънко аурата му — отговорих аз. — Водеше се битка… Освен това той беше накичен с амулети от глава до пети. Да имах пет минути в спокойна обстановка, щях да науча всичко за него…

— И все пак? — продължи да настоява Завулон. — Знам какво е ставало на платото на демоните. В общи линии. Така че разправяй.

— По време на боя той се държеше като Висш — признах аз, като погледнах Хесер, който кимна с нежелание. — Бяхме трима… Е, двама, ако не се брои Афанди, макар че той даде всичко от себе си. Имахме комплект защитни амулети от Хесер, до един чудесно подбрани. Той на практика не ни отстъпваше. Мисля си, че би могъл да продължи битката, дори и с шанс да победи. Но когато Рустам се оттегли, Едгар изгуби мотивация да се бие.

— Значи имаме насреща си Различен, който е съумял да повиши равнището си — каза Завулон. — И точно това трябваше да се докаже. Хесер, драги, не смяташ ли, че Инквизицията все пак е успяла да се докопа до „Фуаран“?

— Не — отсече Хесер.

— Ако Костя беше оцелял — продължи да разсъждава Завулон на глас, — тогава бихме могли да предположим, че той е запомнил рецептите от „Фуаран“. И е успял да създаде някакво… ъъъ… подобие на книгата. Може би не със същата сила, но все пак способно да издигне Едгар до Висше равнище. Тогава и някой Светъл би могъл да се подложи на същата процедура.

— И тогава можем да подозираме всеки Светъл — направи равносметката Хесер. — За наше щастие Костя е мъртъв и не е могъл да разкрие на никого тайната на „Фуаран“.

— И не е имал време да сподели съдържанието й с баща си?

— Не — каза твърдо Хесер. — Та книгата е чародейска. Не може да бъде преразказана по телефона, нито пък снимана.

— Жалко, че една добра идея отива на кино. — Завулон щракна с пръсти. — На мене тука една вещичка ми показа нещо в мобилните телефони. Нарича се ММС! Може да се прати и снимка по телефона.

Отначало си помислих, че това е пак някаква шегичка. Завулон, който с мъдър израз на лицето разсъждаваше за ММС-съобщенията, бодро обменяни по телефона от дечурлигата по време на часовете, изглеждаше повече от комично.

А после разбрах, че той е напълно сериозен. Просто понякога забравям колко са стари. За Завулон мобилният телефон е същинска магия.

— За щастие, това е невъзможно — каза Хесер. — Той би могъл да запомни нещо и да го възстанови… но не, глупости. Дори това е невъзможно. Природата на вампира се отличава от природата на една вещица. Пресъздаването на „Фуаран“, пък макар и в осакатен вид, би било по възможностите само на опитна вещица…

Погледнах Хесер и попитах:

— Кажете ми, Борис Игнатиевич… А една вещица може ли да стане Светла?

 

 

Най-щастливите мигове в живота на родителите на малко дете са във времето от девет без четвърт до девет вечерта. Петнайсет минути щастие, докато то радостно гледа рекламата на разните йогурти и шоколадчета (нищо, че това не е хубаво), а после не отлепва поглед от Грухчо, Гарджо, зайчето Степашка и останалите персонажи от предаването „Лека нощ, деца!“.

Ако тези, които разпределят в телевизията времето за детски предавания вечер седяха сами с децата си, а не ги хързулваха на школувани детегледачки, тогава Сънчо щеше да трае половин час. Или цял час.

Между другото, това страхотно би спомогнало за покачването на раждаемостта. Каквото и да си говорим, петнадесет минути са си малко. Макар че са напълно достатъчно човек спокойно да изпие чаша чай.

Не разказах на Светлана подробности за видяното в апартамента на Саушкин. Впрочем тя и сама прекрасно разбра всичко дори от най-пестеливия преразказ на случилото се. Не, това не се отрази зле на апетита й, Света продължи да си пие чая. Ние в Патрула се бяхме нагледали на какво ли не. Но тя, разбира се, помръкна.

— Ние имаме версия за Светлия — казах аз в опит да сменя темата на разговора. — Хесер е проверил всички Висши, никой от тях не е заподозрян. Та така… Едгар беше под въздействието на доста чародейства. Това е работа на вещица. Помислих си…

— Че Арина се е пребоядисала? — Светлана ме погледна. — Може би.

— Нали ти тогава добре я притисна — казах аз. — Би трябвало да си усетила нейното съзнание. Как мислиш, могла ли е да стане Светла?

— За един редови Различен това е невъзможно — каза Светлана. — Или е почти невъзможно… За един Висш… за Арина…

Тя замлъкна, докато си припомняше. Чаках, поглеждайки към телевизионния екран, където едно тъжно момиченце дърпаше на връвчица плетена ръкавичка, като си представяше, че това е кученце. Ужас! Ще останем без ръкавици вкъщи. Надя, разбира се, няма да ги превърне в куче, всяка магия си има граници. Обаче броят на кучетата играчки няма начин да не нарасне.

Време е да й купим живо кученце, инак ще ни се стъжни животът.

— Могла е — каза Светлана. — Могла е да стане Светла. В душата й е странно, какво ли няма вътре… обаче не е имало някакви особени зверства. Но Арина ми се закле, че цял век няма да убие нито човек, нито Различен. Тя няма да може да се отметне.

— Че тя не е убивала — отбелязах аз. — Виж, колкото да снабди Едгар с амулети, да повиши Силата му… за това не е ставало дума. Арина е достатъчно мъдра, за да изтълкува именно по този начин забраната ти.

— Ние говорим за друго, Антоне. — Светлана остави чашата си. — Арина, която е станала Светла… някаква друга вълшебница — всичко това не е важно. Важно е да се разбере друго — какво се стремят да постигнат? Какво ги е обединило? Стремежът да унищожат целия свят? Дрън-дрън! Само в глупавите филми се срещат злодеи, жадуващи да разрушат света заради самия процес. Властта? Но това също е глупаво, Антоне! На тях и без това им е била достатъчна властта, която притежават. Никакъв артефакт, дори изработеният преди хилядолетие и половина от безумен маг, не може да ти помогне да се сдобиеш с абсолютна власт. Докато ние не разберем какво им трябва, какво копнеят да намерят на дъното на Сумрака, няма никакво значение дали това е Арина, или не е тя, дали Арина е станала Светла, или се е маскирала така, че Томас не я е познал.

— Имаш ли някакви догадки, Света? — Престорих се, че не съм забелязал изречената от нея думичка „ние“. Истина е това, което казват, че от Патрула никога не си тръгват напълно.

— Венецът на Всичко заличава бариерите между слоевете на Сумрака… — Светлана помълча.

— Мамо, детското свърши! — извика Надя.

— Опитай се да сравниш това с Бялата мараня. Заклинанията явно имат един и същ корен… — Светлана стана, за да отиде при Надя. — Да вървим да си лягаме.

— Искам приказка! — настоя Надя.

— Днес няма да стане. Ние с тате трябва да си поговорим.

Надя ме погледна обидено, подръпвайки тънката нишка с наниз от тюркоази на врата си и промърмори:

— Вие все си говорите… И татко постоянно заминава за някъде.

— Такава му е работата — обясни спокойно Светлана, гушвайки дъщеря ни. — Нали знаеш, че той се бори с тъмните сили.

— Като Хари Потър — каза Надя с известно съмнение в гласа, загледана в мен. Сигурно ми липсваха очила и белег на челото, за да съответствам на възвишения образ.

— Да, като Хари Потър, Фет Фрумос и Люк Скайуокър.

— Като Скайуокър — реши Надя и ми се усмихна. Изглежда в нейните очи аз най-много се покривах именно с този персонаж. Какво пък, и това е нещо.

— Сега идвам… — Светлана и Надя поеха към детската стая, а аз седях и разглеждах нахапания бонбон. Направен от редуващи се слоеве бял и тъмен шоколад. Изброих седем и се подсмихнах. Ето нагледен пример на структурата на Сумрака. Бялата мараня беше пресовала всички слоеве, превръщайки в камък Различните, озовали се на пътя на удара. Добре, нека се абстрахираме от бойното действие на заклинанието. Какво е станало после? Затворих очи и започнах да си спомням.

После Сумракът се беше опънал. И слоевете му се бяха върнали по местата си.

От къде на къде бяхме решили, че Венецът на Всичко ще съедини Сумрака и реалния свят завинаги? Защото бяхме повярвали на думите на Рустам ли? А той самият откъде знае това… Сумракът ще направи съединението — и отново ще се отдръпне. Прииждащата от нашия свят Сила отново ще раздели слоевете. Като стегната пружина е — може да я стиснеш, обаче тя все едно ще се изпъне.

Това вече беше по-интересно. Не исках да вярвам в Мерлин, измайсторил за забавление магическа бомба за унищожението на целия свят. Различният не беше такъв типаж. Но с лекота си представях експериментатора Мерлин, който е измислил нова занимавка, но не се е решил да я изпита на дело.

Какво можеше да се случи в резултат на краткотрайното съединяване на всички слоеве на Сумрака с реалния свят?

Всички Различни да измрат?

Едва ли.

В този случай Мерлин не би изпуснал да се похвали със своята власт.

А той е измислил някакво иносказателно послание…

С нисък глас издекламирах думите, загледан в тихо завръщащата се в кухнята Светлана:

Венецът на Всичко тук е скрит. Само крачка остана.

Но той е наследство за силните или умните…

Ще получиш всичко и нищо, когато го достигнеш.

Върви напред, ако си силен като мен;

или назад, ако си умен като мен.

Начало и край, глава и опашка, всичко е слято в едно,

във Венеца на Всичко. Така неразделими са животът и смъртта.

— Опитваш се да проумееш? — Светлана седна до мен. — Пък аз си помислих следното — защо решихме, че Сумракът ще се съедини завинаги? Най-вероятно е да последва и възвратно движение.

— И аз така реших — съгласих се. — Същото е като с Бялата мараня. Но до какво ще доведе това? Че синият мъх ще започне да расте и в нашия свят?

Светлана със смях каза:

— Как ли ще има да се радват ботаниците! Нов вид растителност, при това реагиращ в отговор на човешките емоции. Ще защитят милион дисертации…

— Ще открият фабрики за преработка на син мъх — включих се аз. — Ще започнат да правят от него прежда, ще шият дънки…

Светлана изведнъж стана сериозна:

— А какво ще стане с онези, които живеят в Сумрака?

— С развъплътените Различни? — уточних аз.

Светлана кимна.

— Живот и смърт — кимнах аз. — Не знам. Предполагаш, че те биха могли… да възкръснат? Отново да оживеят в нашия свят?

— Защо не? Нали знаем, че те живеят. Дори видях един на петия слой, когато се бихме с Арина…

— И не ми каза — отбелязах аз.

— Нали разбираш, по-добре е това да не се казва. Да не се знае, ако ти самият не можеш да се озовеш там. Изобщо не съм сигурна, че там стигат всички… може би само най-силните. Висшето равнище, например. Защо останалите да знаят, че те са лишени от живот след смъртта?

— Томас Римувача разправяше, че там, на долните слоеве на Сумрака, има вълшебни градове, дракони и еднорози… Всичко, което го няма в нашия свят, но което би могло да го има.

Светлана поклати глава:

— Струва ми се, че Томас е много добър човек. Но той е бард. Поет. Това е неизлечимо, Антоне. Говорил си с него, когато той е пребивавал в своето сумрачно въплъщение, бленуващ за еднорози и феи, за вълшебни градове, за Различни, които са изградили свой собствен свят, а не паразитират върху човешкия. Аз не бих разчитала много на това. Може би там има само плетени колиби и дървени къщурки. И никакви феи с еднорози.

— И това не е малко — казах аз. — Много хора биха заменили рая, в който плахо се надяват да се озоват, за вечен живот в колиба сред природата. Там има дървета, със сигурност.

— Не ми се видя много весел оня Различен, дето го видях — каза Светлана. — Разбира се, той беше… ами някак размазан, неясен. Обаче това е разбираемо, ако обичайната му среда е петият слой на Сумрака. И тичаше към мен, сякаш искаше да ми каже нещо. Но не ми беше до него, нали разбираш.

— Пък аз видях бивш Различен на първия слой — сетих се внезапно — Отдавна. Когато преследвахме неопитомения Светъл, Максим[1]. Той дори малко ми помогна, подсказа ми накъде да поема.

— Случват се такива работи — съгласи се Светлана. — Рядко, но съм чула няколко такива истории. Пък и ти вече си ми разказвал твоята…

Помълчахме.

— Може би те наистина ще бъдат върнати обратно в нашия свят — каза Светлана. — И точно това е могло да накара Едгар, Генадий и Арина да действат заедно. Не само Саушкин, всички те сигурно са губили онези, които са обичали. Сигурно всеки, който е изгубил свои близки, подобна възможност би го… смутила.

— Би смутила всеки — казах аз.

Спогледахме се с тревога. Хубавото е, че сега непрекъснато ни охраняват. Лошото е, че потенциалните врагове са трима Висши.

— Ще направя за през нощта няколко нови защитни заклинания — каза Светлана. — Недей да ме смяташ за страхливка.

— При Венеца на Всичко може да се стигне със сила — казах аз. — Да си пробиеш път през Сумрака до седми слой. Но аз не успях. Сигурно Надя ще успее. Ако знаехме как може да се премине с акъл… с хитрост. Аз самият бих използвал този артефакт. Нека оживяват. Светлите и Тъмните там ще са горе-долу поравно, ще се справим.

— Ами ако се лъжем и ако това е само бомба, която ще унищожи света?

— Точно затова ще предпочета дори да не мисля как се стига до артефакта. Нека Хесер и Завулон си трошат главите.

— Хайде да си лягаме — каза Светлана. — Утрото е по-мъдро от вечерта.

Но не си легнахме веднага. Първо Светлана обгради апартамента с няколко нови защитни заклинания. А после и аз направих същото.

Бележки

[1] Тази история е описана във втората част на книгата „Нощен патрул“ — Бел.авт.