Сергей Лукяненко
Последен патрул (17)

Пролог

Преподавателят огледа внимателно стажантите. Той също беше млад, доскоро беше заемал тяхното място и сега осезаемо му липсваше тежест. Във всеки случай поне той смяташе така.

— Сега ние с вас ще проведем първото полево занятие — каза преподавателят. Ръката му сама се пресегна към носа. Постоянно понечваше да си намести очилата. Защо ли му трябваше да лекува късогледството си? Очилата биха му придали по-авторитетен вид! — Андрей, повтори задачата.

Слабичкият тийнейджър направи крачка напред и изрече с мутиращ глас:

— Вървим по улицата. Разглеждаме минувачите през Сумрака. Уведомяваме ви, ако видим Тъмни или Светли. Но основно внимание насочваме към неинициираните Различни.

— Какво правим, когато открием неинициирани?

— Нищо — отсече твърдо момчето. — Уведомяваме ви, после действаме според обстановката. Различният трябва да бъде иницииран в подходящия момент, когато ще е най-предразположен към Светлината.

— Какво правим, ако забележим престъпни действия на Тъмните?

— Нищо — отговори момчето с явно огорчение. — Уведомяваме ви, после се свързваме с Патрула…

— Като оставате на безопасно разстояние — допълни преподавателят. — Ами ако открием престъпление, извършвано от хората?

— Пак нищо — вече съвсем мрачно изрече тийнейджърът. — Само гледаме, нищо друго не правим!

Стажантите се усмихнаха. Освен момчето, в строя бяха двама мъже и една девойка. Преподавателят беше на мнение, че и четиримата ги чака четвърто-пето равнище. Виж, момчето можеше да израсне и до второ, дори до първо. Имаше превъзходни заложби на боен маг.

— Благодаря, Андрей. Формулира всичко правилно. Гледаме. Само се учим. Ясно ли е? Никакво влизане в Сумрака, никакво правене на заклинания. Основната ни задача е издирването на потенциалните Различни. И не мислете, че това е толкова просто. Понякога се налага да проучваш даден човек няколко минути, за да откриеш потенциала на Различен. Между другото, Антон Городецки е бил открит по време на такова учебно занятие. От самия Хесер.

След като изчака няколко минути, преподавателят се пошегува:

— Е, аз не съм Хесер, но се каня да се издигна до Висше.

За Висшето равнище изобщо не му се отваряше парашутът. Впрочем, оставаше му по-малко от половин час живот. Но преподавателят не го усещаше. Сред нахвърляните безразборно линии на вероятности, които би могъл да прегледа, имаше само една-единствена, съвсем незабележима нишка, която водеше към смъртта.

Но тъкмо сега десетките случайности се подреждаха в едно цяло и тънката нишка се наливаше с кръв. За съжаление преподавателят беше твърде зает, за да изучава всеки час съдбата си.

— Тръгваме по булевард „Чистопрудни“ — каза той. — Нищо не правим, само гледаме.

На километър от тях, в самия център, на Лубянка, една кола попадна в задръстване, от което нямаше мърдане. Шофьорът-кавказец разпери ръце и погледна виновно пътника. Оня мълчаливо му бутна няколко банкноти и слезе. Таксиджията скри парите в джоба си. Изпрати с поглед клиента и се намръщи. Някак неприятен тип. Уж плати добре, но… Кавказецът погледна малката иконка, залепена на таблото на старата жигула, после медната кръгла плочка със сура от Корана. Мислено благодари на боговете и на мюсюлманите, и на християните, че пътуването се оказа кратко. Не му харесваше този клиент!

Шофьорът беше неиницииран Различен, но не знаеше това. Днес съдбата му можеше да направи рязък завой.

Но не му беше писано да стане така. Той зави в страничната уличка, почти веднага го спря някаква нахакана мадама, разбраха се за цената и отпътуваха на югозапад.

Преподавателят спря срещу кино „Ролан“, запали цигара и каза, гледайки Андрей, който му беше най-симпатичен:

— Чел ли си „Разказите на Дениска“?

— Ъхъ — измърмори момчето. Беше образовано, четящо момче от добро семейство.

— Какво можем да кажем, като си спомним за разказа „Шапката на гросмайстора“?

— Че малкият Денис Корабльов е живял в много престижен квартал — отговори момчето.

Девойката-стажантка изпръхтя. Тя не беше чела „Разказите на Дениска“, някога отдавна беше гледала и благополучно бе забравила телевизионния филм, но разбра иронията.

— А още какво? — попита преподавателят с усмивка. Той никога не пушеше в движение, защото беше прочел в едно модно списание, че това не е солидно. Сега всяко всмукване на дима го приближаваше към смъртта — но никотинът нямаше нищо общо с това.

Момчето се усмихна. Харесваше му девойката-маг, харесваше му и полуосъзнатото разбиране, че той е по-умният.

— Освен това можем да кажем, че гросмайсторите са много невнимателни хора. Вятърът е отвял шапката му, а той не е забелязал.

— Да допуснем, че е така — съгласи се преподавателят. — Но за нас, Различните, основната поука от този разказ е, че не бива да се месим в дребните човешки проблеми. Най-вероятно ще ви разберат неправилно или ще станете обект на агресия.

— Ама нали Дениска се сдобри с гросмайстора. Когато му предложи да играят шах.

— А това е още една мъдра мисъл! — подзе преподавателят. — За да се оправят отношенията с един човек, няма нужда от никаква магия. И дори няма защо да полагате старания да му оказвате някаква помощ. Главното е да споделяте с човека неговите увлечения!

Всички слушаха внимателно преподавателя. Той обичаше да дава за пример някоя приказка или детска книга и да изведе сума ти занимателни аналогии от нея. Това винаги развличаше учащите.

На половин километър от тях бившият таксиметров клиент, който вървеше пеша по улица „Мясницка“, спря при вестникарската будка. Порови в джоба си за дребни и си купи „Комсомолская газета“.

Преподавателят потърси с поглед боклукчийско кошче. Далеч беше. Понечи да метне угарката в езерото, за радост на лебедите, но улови погледа на Андрей и размисли. Ама че работа, от три години е Светъл Различен, а не може да се излекува от дребните гадни човешки навици… Той закрачи бодро към кошчето, а после се върна при стажантите.

— Продължаваме нататък. И гледаме, гледаме, гледаме!

Сега смъртта му стана почти неизбежна.

Мъжът на възраст с вестник в ръце стигна до метростанция „Чистые пруды“. Поколеба се дали да слезе долу. От една страна, бързаше. От друга… денят бе прекалено хубав. Чисто небе, топъл ветрец… на границата между лятото и есента, сезонът на романтиците и поетите.

Без да бърза, мъжът отиде при езерото, седна на пейката, отвори вестника. Извади от джоба на сакото си малка манерка, отпи глътка. Минаващият покрай него клошар с пълен плик празни бутилки погледна опулено мъжа, облизващ устните си след глътката. Изрече пресипнало, без да разчита на нищо, но безсилен пред навика си да проси всичко, което му падне:

— Ще черпиш ли, братле?

— Няма да ти хареса — отвърна спокойно мъжът, без каквато и да било злоба или раздразнение. Чисто информативно.

Клошарят се затътри нататък. Още три празни бутилки — и ще може да си купи една пълна. „Деветка“, силна, сладичка, вкусничка „деветка“… Майната им на всички, буржоа с буржоа, вестници четат, а хората ги мъчи махмурлукът…

Точно през този ден цирозата на черния дроб на клошаря щеше да се трансформира в рак. Но това нямаше никакво отношение към случващото се на булеварда.

— Човек с пакет, някакъв обикновен човек — каза девойката стажантка. — Андрюшка, ти си най-зоркият сред нас, виждаш ли някого?

— Виждам един клошар… При метрото има Светъл Различен! — Момчето се оживи. — Вадим Дмитрич! Светъл Различен при метрото! Маг!

— Виждам — похвали го преподавателят. — Иницииран е преди около десет години. Маг, пето равнище. Не работи в Патрула.

Стажантите погледнаха възхитено преподавателя. После Андрей отново започна да върти глава насам-натам и изстреля радостно:

— Охо! На пейката! Тъмен Различен, не е човек! Вампир! Висш вампир! Не е регистриран…

Момчето започна да снишава глас още на думата човек. „Не е регистриран“ беше казано вече шепнешком.

Но вампирът го чу. Сгъна вестника и стана. Погледна момчето, поклати глава.

— Вървете си. — Преподавателят дръпна Андрей за ръката, отмествайки го зад гърба си. — Бързо си тръгвайте, всички!

Вампирът вървеше към него с широка крачка, протегнал напред ръка, сякаш за да се здрависа.

Един от мъжете-стажанти извади телефон и натисна копчето за спешно повикване. Вампирът изръмжа и ускори крачка.

— Стой! Нощен патрул! — Вадим Дмитриевич вдигна ръце, създавайки Щита на мага. — Спрете, вие сте задържан!

Силуетът на вампира се размаза като от бързо движение. Девойката-стажантка изкрещя, опитвайки се да създаде свой Щит, съвсем безуспешно. Преподавателят се извърна, загледан в нея — и в този миг нещо го удари в гърдите, сви се бодливо и парещо — и изтръгна сърцето му. Безполезният Щит угасваше, разсейвайки се в пространството. Преподавателят се олюляваше, все още без да пада, и безпомощно гледаше кървавата туптяща топка, която лежеше в краката му. После започна да се навежда, сякаш в опит да грабне сърцето си и да го напъха обратно в разпорените гърди. Светът наоколо потъмня, асфалтът скочи насреща му — и той падна, вкопчен в сърцето си. Преподавателската му кариера се оказа не особено дълга.

Девойката изпищя, когато върху нея се стовари удар и я хвърли между дърветата до самото пътно платно. Тя лежеше напреки на бордюра и пищеше, гледайки приближаващата кола с цвят на мръсен асфалт.

Колата успя да спре навреме.

Девойката изпищя още веднъж, направи опит да се надигне, едва тогава усети страшната болка в кръста и изгуби съзнание.

Андрей бе изхвърлен нагоре, вдигнат във въздуха, сякаш някой искаше да се вгледа в очите му или да се впие в гърлото му. Нечий глас прошепна:

— Защо ли ме видя, отличнико?

Хлапакът започна да крещи и да се гърчи в невидимите ръце. Усети как по дънките му се разлива срамно мокро петно.

— Учили ли са те да снемаш аурата? — попита пустотата. — Имай предвид, че ще усетя, ако лъжеш.

— Не! — изкрещя Андрей, докато се гърчеше. Хватката на невидимия вампир леко поотслабна.

И в този момент пред очите му нещо блесна. Единият от мъжете-стажанти все пак бе събрал достатъчно Сила за бойно заклинание. Ами да, разбира се, не само на хлапетата им е интересно да поглеждат в следващите дялове на учебника…

Андрей сякаш бе отнесен от вихър, светът наоколо се завъртя и той се стовари във водата почти насред езерото, подплашвайки тлъстите лениви лебеди и наглите ловки патици. Вече оттам, докато непохватно загребваше вода, видя как изстрелялият Шока мъж-стажант пада, а вторият, с телефона, хуква да бяга.

Андрей доплува до къщичката на лебедите и се покатери на дъсчената платформа. От къщичката смърдеше на курешки, но въпреки това хлапакът предпочете да изчака насред езерото пристигането на оперативната група. На следващия ден постъпката му бе отбелязана от Хесер като единствено правилна при създалата се ситуация, а момчето получи неофициално предложение да помисли за работа в Патрула. Както казваше приживе Вадим Дмитриевич, „мъртвите герои служат на някое друго място“.

Като се имаше предвид ситуацията, жертвите бяха малко. Преподавателят и единият от стажантите, математик по образование. Може би не му беше стигнало времето да изчисли какво може да противопостави на един Висш вампир необучен маг пето равнище.

А може би просто не беше поискал да смята.