Сергей Лукяненко
Последен патрул (5)

Глава 4

Няма нищо по-нелепо от това, като пристигнеш в непознат град, да си стоиш в хотелската стая. Освен ако не е в жегата на испанската сиеста. Или при младоженци на сватбено пътешествие, когато размерът на спалнята е много по-вълнуващ от гледката през прозореца…

Впрочем Валерия беше изпаднала в безизходно положение. Полицията не й разрешаваше да напусне града. А да излезе сред веселящата се тълпа, във водовъртежа на туристите изобщо не й се искаше.

Тя отвори вратата веднага, сякаш бе чакала на прага. Макар че, естествено, никой не би могъл да я предупреди — минах покрай портиера в Кръга на Невниманието.

Момичето беше само по шорти и сутиен. Да… горещо е, разбира се. Тук няма климатици дори в хубавите хотели, климатът не го изисква. Горещо е — особено като подпийнеш.

— Да? — изрече Лера с пиянско предизвикателство.

Черните й коси бяха подстригани на черта, беше симпатична, слабичка, доста висока.

С едната ръка държеше полуотворената врата на банята. Посещението ми я беше заварило на път към тоалетната.

— Здравейте, Лера — казах аз учтиво. Видът ми не беше много представителен — шорти и тениска, но все пак избрах тона на „представител на органите“. — Ще разрешите ли да вляза?

— Защо не? — учуди се Лера. — Вли… — Тя хлъцна. — Влизайте. Само че аз… ей сега.

Тя се скри в банята, без дори да си направи труда да затвори вратата. Поклатих глава, минах покрай неоправеното легло и седнах на креслото до прозореца. Стаята беше малка, банално уютна. На масичката за списания имаше бутилка уиски „Гленливет“ — повечето от половината й съдържание беше опустошено. Погледнах към вратата на банята и изпратих към Лера едно простичко заклинание.

Оттам се дочуха кашлящи звуци.

— Да ви помогна ли? — попитах аз, докато си наливах два пръста уиски.

Лера не отговаряше. Тя повръщаше.

В минибара имаше студена минерална вода. Разклатих чашата на Лера — от нея лъхаше на уиски. Налях мъничко вода и я плиснах направо на килима. Налях още.

— Извинявайте… — Момичето излезе от банята полупревито, но забележимо освежено. — Аз… Извинявайте.

— Пийнете вода, Лера. — Подадох й чашата. Симпатична девойка. Съвсем млада. И с много нещастни очи.

— Кой сте вие? — Тя жадно пресуши чашата. — Мамка му… как ме цепи главата.

Седна в свободното кресло и обхвана главата си с ръце.

Да, така няма да се получи разговор между нас…

— Да ви помогна ли?

— Намира ли ви се аспирин? Нещо за главоболие…

— Древен китайски масаж — казах аз, докато ставах и отивах зад нея. — Сега болката ще мине.

— О, не вярвам аз в масажи, мъжете само разправят, че могат, за да намажат… — започна Лера. И млъкна веднага, щом докосването на ръцете ми започна да премахва болката.

Разбира се, аз не владея изкуството на масажа. Затова пък по този начин мога да замаскирам лечебната магия.

— Колко е хубаво… вие сте вълшебник — промърмори Лера.

— Вълшебник съм — съгласих се аз. — Дипломиран Светъл маг.

Така… да премахнем спазмите на съдовете… да изкараме алкохола от кръвта… Къде да го… добре, да го пуснем през бъбреците… да неутрализираме метаболитите… Серотонинът и адреналинът са в нормата… киселинният баланс на кръвта… Добре, същевременно да намалим образуването на солна киселина в стомаха…

Разбира се, далеч отстъпвам на Светлана. Тя би направила всичко това само с едно докосване. А аз честно се мъчих около три минути — Сила има, а майсторство не достига.

— Такива чудеса не се случват — каза нервно Валерия. Обърна се и ме погледна.

— Случват се, случват се — казах аз. — Сега ще ви се приходи до тоалетната. Не се притеснявайте и не се стискайте, ще пишкате през петнайсет минути. Докато не изкарате цялата гадост от организма… Стоп. Почакайте малко.

Вгледах се внимателно. Да, наистина…

— Не пийте повече — наредих аз. — Изобщо.

Отидох в банята да си измия ръцете. Течащата вода отнесе от пръстите ми умората и отпечатъка на изкривената от страдание аура. Можеше да се почистя и със Сила, но народните средства са най-надеждни.

— Какво ми давате указания? — попита мрачно Лера, когато се върнах. — Благодаря, масажът ви е хубав… аз ей сега!

Почаках докато се върне от тоалетната, явно зашеметена от бързината и резултатността на започналото прочистване на организма. И когато седна, поясних:

— Бременна сте. Не си заслужава да пиете сега.

— Цикълът ми трябва да започне утре! — изтърси Лера толкова яростно, че разбрах — тя е усещала. С женската си интуиция, без никакви задръжки, е разбрала, че е бременна. Разбрала е, отхвърлила е самата мисъл и се е напила.

— Няма да започне.

Тя не тръгна да спори. Дори не се поинтересува откъде съм разбрал. Навярно го бе приписала на чудесата на източната медицина. Попита:

— Защо ми е дете без мъж?

— Това вие сама трябва да решите — казах аз. — Не смятам да ви убеждавам в каквото и да било.

— Кой сте вие? — попита най-накрая Лера.

— Городецки. Антон Городецки. От Москва съм. Аз… възложено ми е да изясня обстоятелствата около смъртта на Виктор.

Лера въздъхна и изрече с горчивина:

— Виткиният татко е пуснал връзките си… А смисълът… вече…

— Да узнаем истината.

— Истината… — Момичето си наля вода и пресуши чашата. Сега организмът й изпомпваше с бясно темпо кръвта през бъбреците, отделяйки алкохола и продуктите от обмяната на веществата. — Виктор го уби вампир.

— Вампири няма, Лера.

— Знам. Но ако човек каже: „Някой ми пие кръвта“, а после го намерят с нахапана шия и обезкървен?

В гласа й зазвъняха тънки истерични нотки.

— Проверили са канавката, в която е плувала лодката — казах аз. — В нея има кръв. Много кръв. Успокойте се, Лера. Никакви вампири не съществуват. Някой е убил приятеля ви. Източил му е кръвта. Това е страшно, това е жестоко, но вампири няма.

Тя помълча около минута. После попита:

— Защо полицията не ми каза за това?

— Имат си свои причини. Страхуват се от изтичане на информация. Възможно е дори да ви подозират в нещо.

Това изобщо не я изплаши, по-скоро я ядоса.

— Мръсници. Не мога да заспя, вечер се наливам с уиски, снощи едва не вкарах в леглото някакво момче… Страх ме е сама, разбирате ли? Страх ме е. А те мълчат… Извинете, само за минутка.

Почаках, докато се върне от тоалетната.

— Май бях прекалено усърден в масажа. Но аз не съм професионалист, просто… понаучил съм някои методи.

— На какво ли само не ви учат — каза Лера и аз разбрах, че тя не се съмнява, че работя за КГБ, също както младият французин от „Подземията“. Всички ние сме деца на масовата култура. Всички вярваме в нейните щампи. Дори не ти трябват документи, ако се държиш като тайните агенти от екшъните.

— Лера, ще ви помоля да се помъчите да си спомните всички обстоятелства около смъртта на Виктор — казах аз. — Разбирам, че сте разказвали всичко вече много пъти. Но все пак се опитайте.

— Седнахме в онази глупава лодка — започна тя. — Едва не паднах, там слизането е доста неудобно, дъното е дълбоко и не се вижда в тъмнината.

— Разкажете всичко от самото начало. След като станахте сутринта — започнете от този момент. И подробно.

В очите на Лера проблесна хулиганско пламъче.

— Е… събудихме се в десет, вече бяхме закъснели за закуската. Затова се заехме със секс. После отидохме в банята. И се разлудувахме под душа…

Кимах с доброжелателна усмивка, докато слушах разказа й — наистина беше подробен. И когато момичето се разплака, чаках мълчаливо няколко минути. Сълзите стихнаха, Лера тръсна глава и ме погледна в очите:

— Влязохме в един пъб… „Дъб и лентичка“… хапнахме. Изпихме по халба бира. Беше горещо и в един момент видяхме рекламата на тази проклета атракция. Виктор реши, че ще е интересно. Е… във всеки случай поне прохладно. И отидохме там.

Нищо. Никакви следи. Разбирах, че преди мен Лера са я разпитвали професионалисти, тормозили са я, карали са я да си спомни, повтаряли са по десет пъти един и същ въпрос. Какво още можеше да си спомни изведнъж?

Тя отново започна да описва лодката и неудобното спускане с нея, когато вдигнах ръка.

— Стоп, Лера. А в огледалния лабиринт… казахте, че там е било най-интересно. И в него ли не стана нищо странно?

Не знам защо й зададох този въпрос. Може би защото си мислех за Егор. Или защото отново си спомних старата и неотговаряща на истината легенда за вампирите, които не се отразяват в огледалата.

— В огледалната зала… — Лера се намръщи. — А! Имаше. Витя започна да маха с ръка на някого сякаш бе забелязал познат. После каза, че му се е привидяло.

— А вие, Лера? Видяхте ли някой познат? Тя поклати глава.

— Не. Та там всичко наоколо е огледално. Направо се губиш сред лицата, сред хората. Това малко ме дразнеше… стараех се да не се заглеждам.

— Можете ли поне да предположите… кого е видял?

— Това може ли да бъде важно? — попита сериозно Лера.

— Да — отвърнах аз без никакво колебание.

Това беше много важно. Това беше ясна следа. Ако в „Подземията“ е имало вампир, който е отклонявал погледите на околните, той е можел да бъде видян в огледалната стая. И Виктор не само го е видял, а и го е познал.

Какво е било толкова опасно в това разпознаване? Е, влязъл е човекът в „Подземията“, и какво? Защо вампирът се е паникьосал и е убил горкия неподозиращ нищо студент?

Не знам. Засега не знам.

— Мисля, че на Виктор му се стори, че е видял свой познат… и то не местен — каза Лера, след като помисли. — Защото доста се учуди. Ако беше видял някой от университета, би му махнал и би му извикал: „Здрасти!“. А той махаше с ръка, но не викаше. Нали знаете как става, когато не си съвсем сигурен дали си срещнал някой познат или си се припознал. И после, когато не намери никой, той дори някак се разстрои. И каза, че всичко това са глупости. Е… сякаш убеждаваше себе си, че това не може да бъде. Антоне, Витя убиеца си ли е видял?

— Боя се, че да — кимнах аз. — Може би именно затова са го убили. Благодаря ви. Много ми помогнахте.

— Да разкажа ли това на полицията? — попита Лера.

Замислих се и свих рамене:

— Защо не? Но ако може, не споменавайте за моето посещение, става ли? Това, което си спомнихте, може да разкажете.

— Ще ми кажете ли, ако намерите убиеца?

— Непременно.

— Лъжете — поклати глава Лера. — Лъжете… нищо няма да ми кажете.

— Ще ви изпратя картичка — изрекох аз след кратка пауза. — С изглед от Единбург. Ако получите картичката, значи Виктор е отмъстен.

Тя кимна. Въпросът й ме настигна, когато бях вече на вратата:

— Антоне, ако аз… какво да правя с детето?

— Това вие ще решите. Разберете, че никой никога няма да реши нищо вместо вас. Нито президентът, нито началникът, нито добрият вълшебник.

— Аз съм на деветнайсет — каза тихо Лера. — Обичах Виктор, но него вече го няма. На двайсет години с дете и без мъж…

— Вие решавате. Но все пак, не пийте повече — помолих я аз.

И затворих вратата след себе си.

 

 

Вечерта настъпи, а зад себе си вече имах една безсънна нощ, поделена между летищата и самолетите. Отново пих кафе, поглеждайки със съжаление към бирените кранове; в момента ми беше достатъчна една пинта, за да се оклюмам съвсем. Обадих се на Хесер и накратко му разказах всичко, което бях научил през деня.

— Да търсим вампир сред московското обкръжение на Виктор — произнесе замислено Хесер. — Благодаря ти, Антоне, но московските му контакти вече са проверени… Добре, ще се поровим по-внимателно. Ще започнем още от детската градина. Какво смяташ да правиш?

— Отивам да се наспя — казах аз.

— Някакви предварителни изводи?

— Тук се заформя нещо, Хесер. Не знам какво точно, но е нещо голямо.

— Трябва ли ти помощ?

Понечих да откажа и си спомних за Семьон.

— Борис Игнатиевич, ако Семьон не е прекалено зает…

— Домъчняло му е за Шотландия? — изсумтя Хесер. — Добре, ще го изпратя. Ако не се пипка, на сутринта ще се срещнете. Почивай.

Не му казах нищо за Егор. Прибрах телефона, като преди това хвърлих поглед към индикатора на батерията. Виж ти, беше съвсем пълна. В Москва батерията ми пада за ден, дори и да не говоря много. В чужбина работи спокойно по цяла седмица. Клетките ли са натъпкани по-нагъсто или какво?

А сега още една работа. Неприятна.

Извадих фигурата на вълка и я сложих на масата.

Връзка, съвет, защита?

Стиснах фигурата в ръка и притворих очи. Извиках мислено: „Завулон!“

Тишина. Никакъв отговор. Може би не работеше по този начин.

„Завулон!“

Стори ли ми се, или почувствах върху себе си нечий поглед?

Доколкото си спомням, Завулон никога не е отговарял веднага. Дори когато го вика любовницата му.

„Завулон!“

— Какво си се развикал, Городецки?

Отворих очи. Разбира се, до мен нямаше никой.

„Трябва ми съвет, Тъмни.“

„Питай.“

Добре, че в такъв разговор почти не се предават емоции. Завулон със сигурност се е ухилил. Светъл се обръща към него за помощ!

„Завулон, когато огледалният маг дойде при вас, вие ли го повикахте?“

Той явно не очакваше такъв въпрос.

„Огледалото? Виталий Рогоза?“

„Да.“

Пауза. Той знае какво да отговори, но сега решава дали да каже истината, или да излъже.

„Огледалото не може да се призове, Светли. Тях ги поражда Сумрака“.

„Тогава какво трябва да стане, за да се появи огледален маг?“

„Значителен превес на едната Сила над другата. И при това — рязък превес, получен твърде бързо. Огледалото дойде, защото Хесер вдигаше твърде бързо равнището на Светлана, вкара отново Олга в играта и… и пренаписа съдбата на бъдещата ти дъщеря, като я направи Най-велика от Великите.“

„Може ли да се предвиди кой ще стане следващият огледален маг?“

„Може. Някой различен, чиято изначална Сила е минимална. Не трябва да е иницииран. Не трябва да харесва нито Светлината, нито Мрака. Или обратното — да обича и Светлината, и Мрака. И човек, и Различен, който се колебае и не прави разлика между силите на Светлината и Мрака. Срещат се такива, макар и рядко. В Москва са двама — бащата на Виктор и… твоят малък приятел Егор. Впрочем той вече порасна, нали?“

„А защо Рогоза пристигна от Украйна?“

„Защото не ние решаваме кой да стане Огледало. Имах надежди за неговото пристигане, но никой нищо не знае предварително. Огледалният маг може да пристигне, а може и да не пристигне. Може да се появи веднага, а може и да пътува към мястото, където се е нарушило равновесието, с дни или дори с месеци. Задоволих ли любопитството ти?“

„Да.“

„Тогава очаквам ответна любезност. Кой е убил Виктор? И какво общо имат тук огледалните магове?“

„Информацията няма да ви хареса, Завулон. Смятам, че Виктор са го убили с цел да дискредитират шотландския Нощен патрул. Атракцията е тяхна. А що се отнася до Огледалото… страхувам се, че ситуацията тук може да се дестабилизира. Дотолкова, че да пристигне огледален маг. В Единбург има ли кандидати за тази роля?“

Той повярва. Стори ми се, че повярва. Отговори замислено:

„Не знам. Никога не съм се интересувал“.

„Тогава засега това е всичко. Ако разберете нещо, бъдете така добри да ме информирате.“

Не изчаках ответната подигравка — разтворих длан и прекъснах връзката. Фигурката блестеше от пот, което я правеше да изглежда почти жива.

Това бе всичко, време беше за хотела. В уютната луксозна стая за Светли, в царството на бяло-розово-бежовото, при дантелените завески и копринените чаршафи.

Телефонът призивно зазвънтя.

— Да? — Притиснах слушалката към ухото, срещнах погледа на сервитьора и прекарах пръст по отворената си длан — сякаш пишех чек. Келнерът се усмихна измъчено, гледайки единствената чашка пред мен и надраска на хартията „2 Е“.

— Антъни, приятелю — каза Лермонт. И това „Антъни“ веднага ми подсказа, че при него има някой, който не трябва да знае, че съм руснак. — Когато напускаше „Подземията“, как се чувстваше моят сътрудник?

— Нормално.

— Той е убит, Антъни. Можеш ли да дойдеш?

Изсъсках нещо нецензурно, изгребвайки дребни пари от джоба си. Така… замъкът е там, дерето и мостът са там…

— Ако веднага хвана такси, ще съм там след пет минути.

— Побързай — нареди Лермонт.

Веднага намерих свободно такси — не се наложи да прибягвам до магия, за да освобождавам някое заето. Всъщност на малко места положението с такситата е толкова добре, колкото в Единбург. Седнах, извадих цигара и запуших. Шофьорът ме погледна с леко неодобрение, но не каза нищо. Отворих докрай прозореца от моята страна. Наистина, ако след мен седнат непушачи…

Но ми се пушеше.

Идиот. Какъв съм идиот! Разтревожих се за Егор, загрижих се за Валерия… А да помисля с главата си, която е предназначена именно за това, не благоволих. Посещението ми в „Подземията“ е било забелязано и някой се е разтревожил. И горкият Жан, нервният френски студент, вече никога няма да се върне в своя Нант…

По моя вина.

Ама и Лермонт е един… Затворил атракцията и оставил само един човек да дежури. Не Различен, не боен маг, способен да се бие като равен с равен срещу вампир, а изплашен младеж с грим и карнавален костюм.

Представих си червенокосия младеж с бледо, но вече не от грим, а от загуба на кръв лице, проснат сред страховитите инструменти за мъчения. „Неуютно е да си сам тук.“ И започнах отчаяно, макар и полугласно, да псувам.

Глупак съм аз, глупак…

Лермонт ме чакаше пред входа на „Подземията“. Беше толкова мрачен и зъл, колкото може да бъде един Светъл.

— Да вървим. — Той тръгна напред без да се оглежда. Минахме бързо през поредица празни стаи и излязохме при „Кървавата река“. Пак ли тук?

Но Тома мълчаливо влезе в лодката. Последвах го. Той махна с ръка, механизмът заскърца и лодката тръгна напред.

— Още ли не сте повикали полицията? — попитах аз.

— Засега не. Само своите… и наблюдател от Тъмните.

— Къде са?

— Помолих ги да почакат няколко стаи по-нататък. Казах им, че искам да поканя независим експерт за огледа на трупа. Обикновен човек. Засега няма защо да се разкриваш…

Лодката пропълзя през малък затъмнен участък и спря на втория пристан.

— Ето — каза мрачно Тома.

Слязох от лодката и тръгнах след Тома към следващата стая. Тук бяха изложени инструменти за смъртни наказания. От тавана висеше обесен манекен, а на гилотината… на гилотината нямаше манекен. Убиецът отново беше продемонстрирал чувството си за хумор.

За да отрежеш главата на човек с тъпия бутафорен нож на гилотина-макет, трябва да притежаваш нечовешка сила. Например да си вампир.

Бялата пластмасова кофа под гилотината беше наполовина пълна с кръв. Отсечената глава лежеше до нея.

Клекнах и я вдигнах внимателно. И ми се прииска да закрещя — от безсилие и осъзнаване на своята глупост.

— Ако знаех кой мръсник… — започна Тома. — Човекът работеше при мен от седемнайсет години…

— Мръсникът е червенокос младеж — казах аз. — Представя се за французин, говори с лек акцент. На външен вид е около двайсетгодишен. Има склонност към театрални ефекти. Много е находчив. Забележителен актьор.

Внимателно оставих отсечената глава на пода. Погледнах смаяния Лермонт и поясних:

— Прекараха ме, сякаш съм малко дете. Разговарял съм с убиеца на две крачки от трупа. И нищо не заподозрях. Нищо!

Главата на убития пазач — чернокоса, леко прошарена, както е присъщо на хората на възраст над петдесет — ни гледаше от пода с невиждащите си очи.

— Можеш да маскираш същността си само от по-слаб маг — Лермонт ме пронизваше с недоверчив поглед. — Това е аксиома. Опитай да определиш моята аура.

Странен разговор над тялото на човек с отрязана глава. Странно място, странни престъпления, странни разговори…

Аурата на Лермонт — проблясващи жълто-зелени разряди, бодлив таралеж от Сила — помръкна. Иглите на разрядите се прибраха и потъмняха. Минаха само няколко секунди и Лермонт беше обкръжен от гладката многослойна аура, характерна за хората.

Отличителният белег за Различен е разкъсана, незатворена аура. От нея могат да стърчат бодли и шипове, тя може да съдържа дупки, празнини. Това са признаци на отворен енергетичен контур, на способността не само да отдаваш енергия, като хората, но и да я приемаш. Да я приемаш, преработваш — и да твориш чудеса.

Човешката аура е гладка, многослойна, цялостна. Хората само отдават Сила, не я приемат. И гладката аура е техният опит да се защитят, да спрат бавното и неумолимо изтичане на живот.

Да, сега Лермонт изглеждаше като човек.

Почти като човек…

Вгледах се по-внимателно — и видях бледите игли. Тома се беше маскирал много добре, но аз пробих защитата му.

— Виждам — казах аз. — Но не съм се вглеждал толкова внимателно в онзи младеж. Може и да се е маскирал.

— Значи твоят червенокос събеседник е Висш вампир. Или Висш маг, който се преструва на вампир. — Тома кимна доволно. — При това той не може да си наложи маска и едновременно с това да прикрие аурата си. Вече е по-добре, Антоне. Вече е по-добре. Познаваме физическия му облик: млад, червенокос… Висшите Различни по света не са чак толкова много.

— Сигурно е взел наметалото някъде оттук — казах аз. — И фалшивите зъби. Чул е, че идвам, и вместо да избяга, спокойно ме е посрещнал… моментално съчинявайки правдоподобна легенда.

— Даже се досещам защо му е било наметалото — изрече мрачно Тома, гледайки изпръскания с кръв под. — Не може да не се е омазал… Дай ми образа му, Антоне.

Притворих очи и се опитах колкото се може по-точно да си припомня французина. После хвърлих мислено картината на Лермонт.

— Аха — каза шотландецът. — Прекрасно. Ще проверя в картотеките ни.

— Може би трябва да съобщим в Инквизицията? — попитах аз.

Лермонт поклати глава.

— Не. Засега не е необходимо. Събитията не излизат извън рамките на обикновено престъпление на действащ самостоятелно Тъмен. Дневният патрул на Единбург не предявява протести. Ще минем и без Инквизиторите, Антоне. Засега можем.

Не възразих. Не е голямо удоволствие да викаш на помощ Инквизиторите.

— Нуждаете ли се от помощта ми за още нещо?

— Не. Иди се наспи — нареди Лермонт. — Няма да уведомяваме полицията, това вече е изцяло наше разследване. Моите момчета ще опитат да потърсят следи, а аз ще се заема с проверката на Висшите.

Той се наведе с пъшкане над отрязаната глава, сякаш се надяваше да намери някакви улики, оставени от невнимателния престъпник. Трябва да посмали шкембето Лермонт…

— Тома — повиках го тихо аз. — Тома, какво има в „Подземията на Шотландия“?

— А? — Той дори не се обърна.

— Какво търсят Тъмните тук?

— Това е атракция, господин Городецки — отвърна сухо той. — Атракция и нищо повече.

— Да, да — казах аз, преди да изляза.

 

 

Нямаше никаква необходимост убиецът да се връща. Ако беше оставил улики, вече щяха да са ги намерили — и обикновените, и магическите.

Но той се бе върнал и беше убил отново. За да подразни Нощния патрул ли? Глупости. За да натопи Лермонт? Още по-голяма глупост.

Значи първият път не е могъл, не е успял да направи нещо. И е бил принуден да дойде пак.

Какво можеше да крие Лермонт? Мястото не бе чак толкова обикновено. Тук, например, не растеше син мъх. А това вече е сериозна аномалия. Структурата на Сумрака не е еднородна. Има места, например, където е по-трудно да се влезе, има и такива, в които е по-лесно. Чувал съм и за зони, в които изобщо е невъзможно да се влезе в Сумрака. Но синият мъх е паразит, който се среща навсякъде…

Отдалечих се на стотина метра от моста и погледах през Сумрака.

Аха.

Там, където стоях, мъхът растеше на воля. Край пъбовете и кафенетата имаше цели гирлянди. Край къщите беше повече, край офисите и магазините — по-малко. На кръстовищата, където шофьорите нервничат, също имаше много мъх.

Съвсем нормално.

А към моста, към входа в „Подземията“, синият мъх ставаше все повече и повече! Той се стремеше натам, и нищо чудно. Все повече и повече мъх… и изведнъж на десет метра от портата той започваше да изсъхва, сякаш се е натъкнал на невидима граница.

Странно. Ако там имаше някакъв вреден за мъха фактор, количеството му щеше да намалява постепенно. Работата най-вероятно беше в друго…

Протегнах ръка към най-близката колония мъх — пухкаво синьо петно на асфалта. И заповядах:

— Гори!

Силата протече през мен, само че аз сдържах напора й. И мъхът не изгоря веднага. Надигна се, разрасна се и се опита да преработи безплатната енергия. Но Силата нарастваше и мъхът не се справяше. Започна да посивява, да съхне… и накрая се запали.

Сега вече видях. Когато знаеш какво да търсиш, всичко става напълно ясно.

Разсеяната в пространството Сила, излъчваната от хората жизнена енергия, преминаваше в Сумрака неравномерно. Да, тя непрекъснато се просмукваше през тъканта на мирозданието: на първия слой, на втория, на третия… Но някъде в района на „Подземията“ зееше дупка — и там шуртеше непрекъснат поток от Сила. Сякаш в тъканта, през която бавно тече и се филтрира водата, са пробили отвор…

Прекалено много храна за безмозъчния паразит. Мъхът пълзеше към атракцията, привлечен и от потока Сила, и от емоциите на изплашените посетители. Допълзяваше — и изсъхваше.

Изглежда, разбрах защо Тома Лермонт бе отворил атракцията именно тук. Изтичащата на едно място енергия е трябвало да се замаскира от обикновените Различни. А тук излишъкът на Сила се приписваше на подпийналите туристи, на изплашените дечица, на безкрайния единбургски карнавал…

Не бих се учудил, ако Тома бе положил големи усилия за популяризирането на Единбург с една-единствена цел: да скрие това място.

Какво да се прави. Дори Светлите понякога действат подмолно.

Качвах се бавно нагоре, по една от улиците, водещи към „Кралска миля“. Улицата не беше най-подходящата за туристи — тъмна, осветена само от прозорците, със затворени магазини и лавки, но трябваше да ме отведе право при хотела. Ужасно ми се спеше. Може би все пак трябваше да си хвана такси? Но оставаха само десетина минути пеша…

Свих в един проход между къщите и се озовах на нещо средно между малък площад и голям двор. Приближих се към монумента, издигащ се на метър над паважа. От каменната вдлъбнатина, над която стоеше бронзов папагал, извираше малка струя — това бе или миниатюрен уличен фонтан, или декоративна чешма. Под папагала се виждаше табелка. Светнах със запалката и научих, че фонтанът е направен от жителите на града в памет на любимия им папагал, починал на преклонна възраст от пневмония…

Нещо щракна зад гърба ми и усетих силен удар в рамото. Толкова силен, че направих няколко крачки, за да не падна по лице във водата.

По гърба ми пробяга гореща струйка.

Това… какво е това?

Отново се чу изщракване. Нещо рикошира звънко в бронзовата птица. За да ме убеди окончателно, че едва не съм загинал до паметника на папагала, горещият куршум падна със свистене във фонтана.

Та по мен стреляха!

По мен, Различния!

Висшия маг!

Способен с махване на ръката да руши дворци и да издига градове!

Е добре, за градовете послъгах… винаги е по-лесно да рушиш, отколкото да строиш.

Свих се зад фонтана и се вгледах в тъмнината. Никой. Така… а през Сумрака?

Резултатът ме слиса.

Явно стреляха от съседната уличка на тази, по която излязох на площада. Но не виждах никого! Нито Различен, нито човек!

Добре поне, че раната беше лека. Куршумът бе пронизал меките тъкани и беше излязъл. Спрях кръвта машинално, още в първата секунда. Сега ще си припомня няколко добри лечебни заклинания, за да зараснат разкъсаните мускули…

Още един изстрел — куршумът мина над тила ми, горещата вълна дори разроши косата ми. Съдейки по тихия звук — оръжие със заглушител. Съдейки по това, че още не са ме убили — стрелят или с пистолет, и то добре, или със снайпер — в такъв случай отчайващо зле.

Но защо не виждам стрелеца?

Махнах с ръка и покрих цялата улица с петминутен Морфей. А после, след кратко колебание, минах и по прозорците, по покривите на къщите и по съседните улички. Краткият сън нямаше да навреди на хората. Морфей е меко заклинание, човекът има около пет секунди, преди да се строполи окончателно, правите успяват да приседнат, майките, държащи бебета — да ги оставят, шофьорите — да намалят скоростта. Жертви няма да има. Най-вероятно.

Тишина. Улучих ли?

Надигнах се и погледнах отново през Сумрака. Хайде де, хайде… който и да си, ако си заспал — маскировката ти ще падне от теб…

Изщракване. Едва забележим проблясък в пресечката. И в горкото ми дясно рамо влезе втори куршум! На същото място!

Е, можех да се утеша с мисълта, че там и без това имаше рана. Но колко боли! Защо боли толкова, нали там вече си имаше дупка!

Клекнах така, че фонтанчето да ме прикрива от стрелеца. Сега вече не можеше да има никакви съмнения, че наистина стрелят от пресечката.

Какво да правя? Да пращам в тъмнината файърболи, надявайки се да улуча по случайност маскирания стрелец? Да изпепеля всичко наоколо с Бялата Мъгла? Да си окача Щита на Мага и да вляза в открит бой… но ако не виждам врага, това означава, че срещу мен се е изправил маг, превъзхождащ ме по Сила!

Или да викам за помощ, да звъня в полицията, да призова Хесер и Тома?

Стоп.

Може би не Хесер и Тома.

Какво разправяше Завулон? Връзка, съвет, помощ?

Малко помощ нямаше да ми навреди.

Извадих фигурката от джоба си и я сложих на калдъръмения паваж. Докоснах я едва-едва със Сила. И извиках:

— Нужна! Ми! Е! Помощ!

Всичко стана за части от секундата. Въздухът ме удари в лицето толкова силно, че в първия момент си помислих, че тайнственият стрелец е минал на гранати. Но това беше от трансформацията на фигурката — раздуваше се, омекваше, превръщаше се в черна космата сянка. В тъмнината проблеснаха бели зъби, светнаха жълти вълчи очи — и върколакът прескочи фонтана. В следващия момент скочи надясно. Изщрака изстрел, но явно не уцели. Скачайки ту на едната, ту на другата страна, така умело, както може да бяга само същество, вече ставало обект на лов, звярът се хвърли в пресечката. Чух ръмжене, после нещо загърмя и задрънча с металически звук. Щраканията на изстрелите продължаваха да се чуват равномерно, през интервал от една-две секунди, но нещо подсказваше, че куршумите излитат напразно, че стрелецът вече не е опасен.

Скочих и побягнах след вълка, прикривайки се за всеки случай с Щит. И най-накрая се досетих да направя онова, което не би било зле да направя още в самото начало: създадох светлина. Най-простото заклинание, достъпно за всеки Светъл маг. Призоваване на изначалната Сила — и във въздуха над мен затрептя ярко бяло огънче.

Веднага видях този, който едва не ме уби. Този, който не се виждаше в Сумрака.

Изящен метален триножник, наподобяващ професионален статив за камера. На триножника, върху въртящ се диск, блестяха лещите на някакъв цилиндър. На цилиндъра, в амортизираща пружинена стяга, беше закрепена къса винтовка с кръгъл барабан, като на старите съветски картечни пистолети на Шпагин, и дълъг набразден заглушител на дулото. Съставен от бронирани пръстенчета кабел водеше до спусъковия механизъм и завършваше със скоба, обхващаща самия спусък.

Роботът още функционираше. Цилиндърът потрепваше от тихото жужене на моторчетата, скобата натискаше спусъка — и вдигнатата нагоре винтовка стреляше в небето. Наведох се, усещайки как кръвта се стича по рамото ми. Натиснах цилиндъра със здравата си ръка. Отстрани видях капаче, на което с китайски йероглифи беше гравиран надпис: „Стрелец И“. Следваше номер: „285590607“. Под йероглифите с няколко щриха беше нарисувано усмихващо се лице на дете с големи бузи.

Веселяци…

Захванах капачето с нокти, отворих го и превключих тумблера на захранването в положение „изключено“.

„Стрелец И“ зажужа тихо със сервомоторите си и затихна.

— Поздрави от Поднебесната империя — казах аз и седнах до робота. Погледнах късата пръчка на антената, стърчаща от цилиндъра. Да, истинският стрелец може да е където си поиска. Този, с когото съм воювал, е бил робот.

И ми провървя много, че мерникът му не беше съвсем точен.

— А стига бе — казах аз, разглеждайки робота. — Не, това на нищо не прилича! Сега и заклинания срещу техника ли трябва да измисляме?

От тъмнината излезе вълкът. Седна срещу мен и започна да облизва лапата си. Не видях рани, явно върколакът се беше опарил на горещото дуло, когато е бутал триножника на земята.

— Ако марсианските триножници имаха бълхи, те биха изглеждали по този начин — казах аз на вълка. — Чел ли си „Война на световете“?

Отначало ми се стори, че няма да отговори. А и не всички върколаци са способни да говорят, когато са се превърнали в звяр. Но вълкът ме погледна тежко и излая:

— Са-мо на ки-но.

— Е, тогава ме разбра — казах аз. — Благодаря.

— Об-ли-жи ра-на-та.

— Да не съм трансформираш, се маг, че да облизвам рани… — Притиснах длан към лявото рамо и се съсредоточих. Гадеше ми се, ръката ми пулсираше от болка. Неприятна работа е раната от огнестрелно оръжие. Дори за маг. Виж, Светлана би ме изцелила за две-три минути…

— Кого си настъ-пил по опашката? — Сега говоренето се удаваше доста по-добре на върколака. — Ай-фе-ло-ва-та ку-ла?

Не разбрах веднага, че се шегува. Поклатих глава:

— Ти, както виждам, си остроумен като Петросян. Благодаря за помощта. Пострада ли?

— Лапата — промърмори неясно вълкът и отново се зае да се облизва. — Автоматът пари.

— Преобрази се в човек, ще те излекувам.

Изправих се. Кръвта вече не течеше. Хвърлих върху изключения триножник маскировъчно заклинание (сега всеки би видял вместо него нещо банално, според вкуса си) и го подхванах под мишница с лявата си ръка. Тежеше. Миришеше силно на горещ метал, кисели барутни сажди и някаква смазка. Но се налагаше да го мъкна, насред града ли да го оставям?

— По-сле — каза вълкът уклончиво. — На безо-пас-но мяс-то. Ти къде жи-вееш?

— В хотел. Ще ти хареса, да вървим. Само че през цялото време ходи до мен и се опитай да изглеждаш като добро кученце.

Вълкът заръмжа, но веднага скри зъбите си. Общо взето, не беше голям звяр, в тъмнината можеше да мине за овчарка.

Честно казано, не разчитах, че днешните неприятности са приключили с това, но се добрахме благополучно до хотела. На рецепцията скучаеше нов портиер, но не ни зададе никакви въпроси, явно беше получил информация и инструкции за мен. Погледна с любопитство върколака, но пак не каза нищо. Приближих се и помолих:

— Ключът от тъмната стая-лукс горе.

Портиерът не започна да спори. Даде ключа, но се поинтересува:

— А не можете ли да пренощувате в една стая?

— Имам алергия към козина — отвърнах аз.

От ресторанта се чуваха гласове и звън на чаши. Гостите почиваха. Но нямах никакво желание да се присъединявам към веселба, в която е най-разпространен коктейлът „Кървавата Мери“, а названието му се възприема буквално.