Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Последний Дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Последен патрул

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: Руски

Издание: (не е указанo)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Националност: Руска

Редактор: Милена Иванова; Лора Шумкова

Художник: Бисер Тодоров

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-477-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1340

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Поздравих се с Гарик, който обсъждаше нещо с полковник от милицията. Полковникът беше човек, но от привлечените, който знаеше някои неща за Патрулите и помагаше да се прикриват подобни ситуации. Телата вече бяха откарани, нашите експерти бяха приключили с аурите и следите от магията. Сега идваше ред на криминалистите от милицията да се залавят със своята работа.

— В „газелата“ — каза Гарик и ми кимна. Отидох при нашата бойна „газела“ и влязох.

Плътно увитият в одеяло хлапак, който пиеше горещ чай от порцеланова чаша с дръжка, ме погледна уплашено.

— Казвам се Антон Городецки — представих му се аз. — А ти си Андрей, нали така?

Хлапакът кимна.

— Ти ли забеляза вампира?

— Аз — отговори момчето с явно разкаяние. — Аз не знаех…

— Успокой се. Ти не си виновен за нищо. Невъзможно е било да се предвиди появата на див вампир в центъра на Москва посред бял ден — казах аз. И си помислих, че щом момчето има толкова добра дарба да снема аури, си е заслужавало това да се вземе предвид. Но не ми се искаше да изричам гласно претенции към мъртвия преподавател. Историята ще влезе в някое от методическите пособия за преподаватели, на онези страници, които се отпечатват в червен шрифт — като знак, че за това знание е заплатено с кръв.

— Все едно, не биваше така да крещя… — каза момчето и остави чашата с чая. Одеялото се изхлузи от рамото му, откривайки огромната синина на гърдите. — Ако той не беше чул…

— Все едно, щеше да забележи уплахата и слисването ви. Успокой се. Сега е далеч по-важно да го хванем.

— И да го упокоим — твърдо каза момчето.

— Правилно. И да го упокоим. Отдавна ли учиш при нас?

— От три седмици.

Поклатих глава. Да, момчето има талант. Дано това произшествие не го отврати от работата в Патрулите…

— Изучавали ли сте как се снема аура?

— Не — призна си момчето. И трепна, като от неприятен спомен.

— Тогава опиши вампира колкото можеш по-точно.

Момчето се поколеба. После каза:

— Ние не сме учили това, но аз правих опити сам. Има го в четвърти параграф на учебника… снемане, копиране и предаване на аурата.

— И ти изучи тази тема?

— Да.

— Можеш ли да ми транслираш аурата на вампира?

Момчето помисли и кимна:

— Мога да опитам.

— Хайде. Аз се разкривам. — Притворих очи и се отпуснах. Хайде, младо дарование…

Отначало имаше слабо усещане за топлина — сякаш някой отдалеч насочи към мен включен сешоар. А после усетих неумело, леко изкривено, някак сдъвкано предаване. Улових транслацията, вгледах се. Момчето даваше всичко от себе си — излъчваше аурата, транслациите се нижеха една след друга. Постепенно от отделните парченца започнах да сглобявам цялостната картина.

— Още малко — помолих го аз. — Повтори пак…

Цветните нишки пламнаха по-ярко и образуваха чудновата шарка. Основните цветове, разбира се, бяха черното и червеното, неживото и смъртта, стандартна вампирска аура. Но момчето наистина я беше фиксирало добре — освен цветната гама, която бе непостоянна и можеше силно да се развие, имаше и дълбинни детайли — фината шарка на Силата, индивидуална като пръстовите отпечатъци или рисунъка на съдовете в ириса на окото.

— Браво — казах аз със задоволство. — Благодаря. Много хубава отливка.

— Ще можете ли да го намерите? — попита тийнейджърът.

— Задължително — уверих го аз. — Помощта ти е голяма. И не го изживявай, не се самонаказвай… наставникът ти загина като герой.

Това беше лъжа, разбира се. Първо на първо, героите не умират. Второ, героите не се прикриват с Щита на мага при вида на атакуващ вампир, те нанасят поразяващ удар. Един обикновен Стар молебен би позволил да бъде задържан, спрян вампирът… поне временно. Учениците щяха да успеят да се разбягат, учителят щеше да успее да се концентрира и да постави нормална защита.

Но това е след дъжд качулка. Не си заслужава да се обяснява на момчето, че първият му учител е бил добродушен симпатяга, но изобщо не е бил подготвен за истинска работа. В това е цялата беда — рядко се случва учители да бъдат истинските бойни магове, минали през огъня на кръвопролитните битки. Най-често учители стават теоретици с прекрасна душа…

— Трябвам ли ти, Гарик? — попитах аз. Към Гарик и полковника сега се беше присламчил някакъв непознат Тъмен. Което трябваше и да се очаква. Дневният патрул беше довтасал да отърве своя, ако може, а ако не успее, да разбере колко са тежки нашите загуби. Гарик поклати глава и аз, игнорирайки Тъмния, поех спокойно към нашата кола, оставена точно до знака „Паркирането забранено“. Заклинания против автокрадци се използват от всички Различни, но виж, поставянето на заклинание, при което хем всички да те виждат на пътя, хем да не ти забраняват да паркираш където ти скимне, е по-сложна задача.

Снемането на аурата си беше късмет. В такава ситуация дори възрастните, опитни магове понякога биха се стъписали. А този хлапак се беше справил. Направо ме сърбяха ръцете час по-скоро да подкарам колата към офиса, за да раздам отливката от аурата за ориентиране на дежурните — нека всички, като излязат да патрулират, търсят този кръвопиец. Висш, нерегистриран… Ама не, не си струва да се разчита на такова съвпадение.

Обаче е Висш!

Прогоних прекалените надежди, седнах зад волана и потеглих към офиса.

 

 

Дежурен по град беше Павел. Метнах му отливката на аурата, която той пое с ентусиазъм. Винаги е приятно да снабдиш патрулните с нещо сериозно, вместо с крайно познавателна информация: „На «Чистые пруды» див Висш вампир разкъса двама от нашите… как изглежда ли? Ами като мъж на средна възраст…“

В кабинета си седнах пред компютъра. Погледах около минута монитора и казах:

— Ама че тъпотия…

И все пак стартирах „Сверка“. Цялата трудност при идентификацията на аурите е в това, че не можеш да ги пуснеш за автоматична проверка като отпечатъците от пръсти. Отливката на аурата може да бъде предадена „от глава в глава“, но по никакъв начин от главата в компютъра — такива компютри няма. А за да бъде все пак налице аурата в базата данни, при нас работи художникът в напреднала възраст Леополд Суриков. Въпреки че носи същата звучна фамилия като прочутия творец, той не е преуспяващ живописец. И като Различен също се оказа слаб. Но можеше да приеме отливка, а после търпеливо и досадно, в духа на китайските или японските миниатюристи, да прерисува сложната плетеница. Цялата тази рисунка вече можеше да се въведе в компютъра за съхраняване и сверка. Точно по същия начин работят във всички останали Патрули, които могат да си позволят да държат на щат художник-Различен.

Разбира се, работата е много пипкава и отнема време. Към два дни за най-простичката аура.

Впрочем, ако аурата все пак е налице в архива, може да се тръгне по заобиколен път. Както аз се канех да направя. За да ми е чиста съвестта — че откъде би могло в архива да се намери аура на нерегистриран вампир?

На екрана се появи таблица и аз, постоянно съпоставяйки със запазения в паметта отпечатък, започнах да щракам с „мишката“, попълвайки таблицата с плюсове и минуси.

Има ли „горна дъга“?

Не, разбира се. Откъде ще има един нежив горна дъга в отпечатъка на аурата…

Броячът на регистрираните аури веднага се редуцира пет пъти. В архива има доста по-малко неживи от живите. Изчезнаха и доста редове, а табличката веднага се фокусира върху вампирите.

„Колко е изразен първият латерален резец?“

Сложих два плюса. Можех да впиша и три, резецът беше на самата граница между двете.

Въпросите се редяха един след друг. Отговорих на около двадесет, преди да си позволя да погледна в горния десен ъгъл на таблицата.

Там примигваше цифрата „3“.

Все пак успях да го пипна! Щом се стигне до такива малки бройки — значи става дума за вампира и за членовете на неговия клан, за онези, които той е инициирал лично. Там също са налице разлики в аурата, но вече са съвсем минимални, ще има нужда от около петдесет въпроса, за да се постигне точен отговор.

Впрочем устройваше ме и това, че кандидатите бяха сведени до трима.

Щракнах върху цифрата „три“.

И насмалко не паднах от стола. От монитора усмихнато ме гледаше Костя Саушкин. Напряко върху досието се мъдреше надпис с червени букви „УПОКОЕН“.

Няколко секунди се взирах тъпо в екрана, припомняйки си съдържанието на алуминиевия контейнер, който Хесер ми показа миналата седмица, след връщането от Самарканд…

А после изстенах.

Усетих се.

Най-после се усетих.

Щракнах втори път — и отново трепнах, когато видях Полина, майката на Костя. Впрочем, не ме потресе снимката й, аз знаех кого виждам. А същият червен надпис: „УПОКОЕНА“!

Започнах да превъртам досието от горните редове: „Родена съм като човек. Нямах способности на Различна. Инициирана съм от съпруга си съгласно параграф 7 от споразумението «Право на семейството на Различния на самоопределение»…“ Е, продължих надолу покрай мярналите се няколко пъти редове: „От лотарията се отказах, наградена съм с месечна норма неконсервирана донорска кръв трета група, резус-фактор положителен“. По отношение на храната тя беше консервативна, не ходеше на лов за хора, винаги вземаше един и същ, не най-рядко срещания тип прясна кръв — не като някои вампири, които, след като се откажат от лова, започват да искат за себе си „кръв на девственица само първа или втора група, от трета и четвърта получавам колики“ или „детска, втора група, отрицателен резус-фактор“.

Последните редове ми обясниха всичко.

„Доброволно прекъснах съществуването си и се упокоих на 12.09.2003 г., след гибелта на сина ми, Висшия вампир Константин Генадиевич Саушкин (дело №9752150). Погребана съм на 14.10.2003 г., съгласно личната ми молба, по християнски обред с извършване на заупокойна служба от Светлия Различен отец Аристарх“.

Познавах отец Аристарх — изключително рядък случай, когато един православен свещеник успява да съвмести същността си на Различен с вярата, че и се опитва да води някаква мисионерска дейност сред Тъмните. Преди месец бях разговарял с него. Защо ли той не знаеше за самоубийството — ако отхвърлим словесната плява, то си е точно самоубийство — на Полина Саушкина?

Не е искал — не го знае. Всичко е просто.

Трето кликване с мишката — трети файл.

Разбира се.

„Саушкин, Генадий Иванович…“

Аз застенах и се хванах за главата.

Глупак! Глупак! Глупак!

Вече е без значение, че според досието Саушкин-старши има четвърто вампирско равнище, че „не е ловувал“, „не е член“, „не е забелязан“.

Едгар също никога не е бил в списъка на Висшите. А я го виж — успя дори под удара на четири амулета да се изхитри и да каже само част от истината.

И аз разбрах тази истина именно така, както би ми се искало на мен. На моите комплекси, страхове, притеснения.

Напразно обвиняваше себе си момчето Андрей, извадено от езерото след тясното си запознанство с Гена Саушкин. Той не беше виновен за гибелта на своя учител и на своя другар.

Виж, аз имах вина. Бях се вторачил във фамилията „Саушкин“ като в някаква бариера. И не се решавах да стъпя дори и на крачка встрани.

Отначало исках да разпечатам страницата. После разбрах, че не мога да чакам тридесет секунди, докато принтерът продуха главата и се приготви да работи.

Изскочих от кабинета и хукнах нагоре по стълбите.

И тук ме чакаше генерална липса на късмет. Хесер го нямаше на работното му място. Е, аз, разбира се, знаех, че и той има нужда от почивка, но защо именно сега? Какъв малшанс…

— Привет, Антошка. — Олга излезе от своя кабинет. — Защо си толкова… превъзбуден?

— Къде е Хесер? — извиках аз.

Олга ме гледа замислено една секунда. После се доближи до мен, предпазливо притисна длан към устните ми и каза:

— Борис спи. От деня, в който се върнахте от Узбекистан, той нито веднъж не се е прибирал вкъщи. Преди един час го накарах насила да си легне, като приложих всички възможни женски хитринки.

Олга изглеждаше чудесно. Над фризурата й явно се беше потрудил добър коафьор, кожата й имаше великолепен златист тен от слънцето, козметика имаше колкото да не е без хич — за подчертаване на красивата линия на очите и сексапила на плътните устни. И уханието, което лъхаше от нея, създаваше усещане за нещо скъпо, тръпчиво-цветно, жарко и привличащо.

Наистина бе приложила всички женски хитрини.

Е, нищо, виждал съм я и съвсем друга. И не само съм я виждал — и аз самият съм бил в това разкошно тяло. Усещания с познавателна стойност, макар че не бих рискувал да кажа, че съм се затъжил за тях.

— И ако ти, Антоне, сега започнеш да крещиш и да се обаждаш на Боря, и да настояваш той незабавно да се върне на работа, ще те превърна в заек — каза Олга. — Само дето засега не съм решила дали ще си истински, или плюшен.

— В надуваем от сексшопа — казах аз. — Не ме плаши, всичко това е еднакво невъзможно.

— Мислиш ли? — Олга присви очи.

— Мисля. А щом толкова ти се е приискало да практикуваш бойна магия — имам за теб кандидат за мишена.

— Кой? — простичко попита тя.

— Висш вампир. Онзи, който се вихреше заедно с Едгар. Оня, който разби днес нашите при „Чистые пруды“.

— Кой е той? — попита натъртено Олга.

— Саушкин.

По лицето на Олга премина лека сянка. Тя ме подхвана меко под ръка и каза:

— Антоне, в живота на всеки от нас се случват трагични събития. Понякога губим приятели, понякога — врагове, но винаги обвиняваме себе си…

— Провеждай с Хесер сеансите си по психотерапия! — изревах аз. — Това е Генадий Саушкин! Саушкин Старши! Бащата на Костя!

— Ние сме го проверявали, той е четвърто равнище… — започна Олга. И замълча.

— На тебе ли да ти обяснявам колко е лесно за един вампир да повиши равнището си? — попитах аз.

— От четвърто до Висше… но биха изчезнали десетки хора, бихме забелязали…

— Значи не сме забелязали! — Сграбчих я за ръката. — Олга, шансът е едно на хиляда… Ами ако той все още си е у дома? Ако успеем да го хванем неподготвен?

— Да вървим — кимна Олга. — Надявам се, че още помниш стария си адрес?

— Само двамата ли?

— Предполагам, че двама Висши Светли са способни да надделеят над един вампир. В офиса са само младоци, не върви да влачим със себе си пушечно месо, нали така?

Няколко секунди я гледах в очите. Там танцуваха палави пламъчета… Какво, Олга, доста се заседя на едно място като ръководен кадър?

— Да вървим — казах аз. — Тръгваме двамата. Макар че това силно ми напомня за началото на холивудски екшън.

— В какъв смисъл?

— В такъв, че ще ни чака засада. Или ти ще се окажеш същият онзи Светъл, който помага на Едгар и Генадий.

— Глупак. — Олга дори не се засегна, но докато слизахме надолу, ехидно каза: — Между другото, ние тук за всеки случай проверихме дори Светка.

— И какво? — поинтересувах се аз.

— Не е тя.

— Това е радостна новина — съгласих се аз. — А теб провериха ли те?

— Провериха всички Висши. И в Русия, и в Европа, и в Щатите. Не знам кого е видял Тома в Сумрака, но всички Висши имат стопроцентово алиби.

 

 

Никога не си заслужава да се връщаш по местата, където си живял преди. Никога и за нищо на света — докато не те разбие старческият маразъм, който те кара да точиш лиги при вида на пясъчника в двора на бащината къща.

Гледах стария си вход и си мислех, че са минали не чак толкова много години… дори според обикновените човешки мерки. Преди осем години излизах от входа на този скучен типов шестнадесететажен блок, за да поема на поредния лов за вампири. Тогава не знаех, че ще срещна Светлана, която ще стане моя жена, че ще ни се роди Надка, че ще стана Висш…

Но още тогава бях Различен. И знаех, че над мен живеят Различни — семейство вампири. Спазващи законите, добри вампири, с които аз доста дълго успявах да поддържам приятелски отношения.

Докато не убих първия си вампир.

Какво пък, всичко все някога се случва за пръв път.

— Тръгваме ли? — каза Олга.

И отново спомените ме удариха болезнено. Хлапакът Егор, който тогава беше дори по-млад от стажанта Андрей, толкова удачно копираше аурата, и също насмалко не стана жертва на вампирите. И ние с Олга, за пръв път работещи в екип, вървим по следите му… Тогава Хесер успя да измъкне Олга от страшното наказание, от заточението в облика на препарирана сова…[1]

— Дежа вю — казах аз.

— Защо така изведнъж? — попита разсеяно Олга. Тя живее толкова дълго на този свят, че като нищо вече е забравила онова приключение… — Ааа! Сети се как вървяхме по дирите на Егор? Между другото, наскоро правих справка, младежът работи в цирка, представяш ли си? Като илюзионист!

— Да вървим — казах аз.

Браво на Олга. Тя не се страхува от сенките на миналото си. Напротив, ако се чувства виновна за Егор, не го изпуска от контрол.

Качихме се на асансьора и аз натиснах копчето на десетия етаж. Пътувахме нагоре в пълно мълчание. Олга явно се настройваше, събираше Сила. Аз разглеждах пръстите си. За изминалите години бяха сменили асансьора с „вандалоустойчив“, с метални стени и бутони. Сега малолетните хулигани нямаше как да палят, както преди, пластмасовите бутони със запалка, затова върху тях беше залепена дъвка.

Потърках пръстите си, за да махна лепкавата гадост от поливинилацетат, вкусови добавки и нечия слюнка.

Невинаги ми се удава да обичам хората.

Асансьорът спря и аз казах смутено:

— Десети етаж. Саушкини… Саушкин живее на единайсетия.

— Всичко е наред — одобри Олга. — Продължаваме нагоре пеша.

Погледнах накриво бившия си апартамент. Вратата не беше сменена… дори ключалките май си бяха същите, само металните части блещукаха малко по-ярко, по-свежо. Изкачихме се на площадката между етажите и аз още веднъж погледнах вратата си — и тя се отвори, сякаш някой беше изчакал да се отдалечим. Показа се рошава жена на неопределена възраст с подпухнала физиономия и мръсен пеньоар. Измери ни със злобен поглед и се развика:

— Пак ли пикахте в асансьора?

Обвинението беше толкова неочаквано, че аз неволно се разкикотих. А пък Олга сви устни и направи крачка назад. Лелката бързо притвори вратата, готова да я затръшне. Олга се вглежда в жената известно време, после каза много тихо:

— Не. Сторило ви се е.

— Сторило ми се — проточи глас лелката.

— А пък съседът отгоре ви наводнява — продължи Олга. — Качете се и му кажете всичко, което мислите за него.

Лелката грейна и изскочи на площадката както си беше — по ужасен омазнен пеньоар и чехли на бос крак. Затича се бодро нагоре и ни подмина.

— Защо ти беше това? — попитах аз.

— Сама си го изпроси — отговори Олга с погнуса. — Нека послужи на делото на Светлината поне веднъж в живота си.

Помислих си, че ако в апартамента на Саушкин се е спотаил Висш вампир, това наистина ще бъде последната постъпка в живота на лелката. Вампирите никак не обичат личните обиди.

Впрочем, тази жена не будеше у мен никаква симпатия.

— На кого си продал апартамента? — попита ме Олга. — Каква е тая пациентка на психодиспансера?

— Продадох го чрез агенция.

— И не са толкова бедни, щом са купили апартамент — сви рамене Олга. — Как може да се занемариш до такава степен?

Като че ли я беше възмутила не толкова грубостта на жената, колкото занемарената й външност. Олга е почти маниакално сурова в това отношение, изглежда след тегобите на военните години и последвалото заточение.

А жената, рекрутирана мимоходом от нея, вече удряше с ръце и крака по вратата на Саушкин, вдигайки врява:

— Отваряй! Отваряй, кръвопиецо! Ти съвсем ме наводни! Целият апартамент е наводнен с вряла вода, пръч такъв!

— Винаги съм се умилявала на тези сладки, случайни човешки попадения — отбеляза Олга. — Е, от какъв зор изведнъж съседът, наводнил нейния апартамент, дори с вряла вода да е, стана кръвопиец?

Жената горе междувременно се залови да изброява подгизналото и повредено имущество. Списъкът беше толкова впечатляващ, че аз неволно се огледах — дали пък от отворената врата на апартамента й наистина не се стели пара?

— Чешко пиано, японски телевизор, италианска гарнитура, палто от норка, червеникава!

— Арабски жребец, чистокръвен! — подигравателно каза Олга.

— Арабски жребец! Чистокръвен! — послушно изкрещя жената.

— Там няма никой — каза Олга. — Никакви признаци на живот…

— Мамо! — тихо се обади някой отзад. Извърнах се.

От бившия ми апартамент беше излязло момиченце, малко по-голямо от Надя. Седем-осемгодишна сладурана с тъжно и уплашено лице. За разлика от майка си, нагласена като кукла — гиздава рокля, бял чорапогащник, лачени обувчици. Нас ни гледаше уплашено, а майка си — с някакво уморено съчувствие.

— Слънчицето ми! — Жената рязко се дръпна от вратата на Саушкин. Започна панически да се мята, чудейки се дали да отиде при дъщеря си, или да се върне при вратата.

— Прибирайте се — каза Олга, без да повишава глас. — Наводнението у вас спря. Ние ще се оправим със съседа. От домуправлението сме. А на сутринта отидете във фризьорския салон, направете си маникюр и фризура.

Жената сграбчи момиченцето за ръката и се шмугна в апартамента си, като уплашено се озърташе към нас.

— Откъде идва и къде отива всичко… — замислено каза Олга, загледана в майката и дъщерята.

Преди да затвори вратата, жената излая:

— Пък що се отнася до асансьора… не пишкайте повече там! Ще извикам милиция!

Този израз „пишкайте“, смекчен заради детето, кой знае защо прозвуча особено ужасно. Сякаш в главата на жената от време на време прищракваха някакви релета в опит да превключат мислите в нормален режим.

— Болна ли е? — попитах Олга.

— Не е, там е цялата работа — каза с досада Олга. — Здрава е психически! Хайде да минем през Сумрака…

Намерих с поглед сянката си и стъпих в нея.

До мен се появи Олга.

Огледахме се назад и аз неволно подсвирнах. Целият вход беше обрасъл със синя спаружена гадория. Мъхът, подобен на брада в ултрамаринен цвят висеше от тавана и от парапета, постилаше с лазурен килим пода, заплиташе се около лампите като сини рехави кълба, които биха вдъхновили всеки дизайнер да създаде абажури в нов стил.

— Занемарили са входа — каза Олга с леко учудване. — Впрочем… какво друго може да се очаква от чалнат вампир и истерична дама…

Доближихме се до вратата. Дръпнах дръжката — разбира се, беше затворено. Че то в първия слой на Сумрака дори слабите Различни умеят да заключват вратите си. Попитах:

— Да влезем ли по-надълбоко?

Вместо отговор Олга направи крачка назад — и силно, със замах, ритна вратата в областта на ключалката. Вратата се отвори.

— Да не усложняваме излишно нещата — подсмихна се тя. — Отдавна исках да проверя този удар на практика.

Не я попитах кой я е научил да разбива врати. Въпреки убедеността на Олга, съвсем не бях сигурен, че апартаментът е празен. Влязохме в антрето (все същият мъх се стелеше наоколо). И без да се наговаряме, излязохме от Сумрака.

Колко отдавна не бях идвал тук…

И колко отдавна изобщо никой не беше стъпвал тук. Въздухът в апартамента беше същият вмирисан задух, какъвто те лъхва само от занемарените и плътно затворени помещения. Уж вътре никой не беше дишал, и през пролуките и вентилационните отвори би трябвало да влиза чист въздух, ама не. Все едно въздухът умира, губи хубавия вкус, също като чай, направен с вчерашна запарка.

— Не мирише — каза с облекчение Олга.

Разбрах какво имаше предвид. Разбира се, вътре миришеше — на запуснатост, влага, напластен прах. Нямаше я онази, другата миризма, която очаквахме и която се страхувахме да доловим — сладникаво-гнилата миризма на обезкървените от вампира тела. Както тогава, в Митишчи, където заловихме в собствения му апартамент Алексей Сапожников, един малоумен, незначителен, но именно поради това дълго останал извън полезрението на Патрулите сериен вампир…

— Тук поне от месец не живее никой — съгласих се аз. Погледнах към закачалката — зимно яке и шапка… на пода — мръсни тежки кубинки с кожена подплата. Не месец, много повече е минало. Домакинът липсваше едва ли не от зимата. Не снех от себе си защитните заклинания, които си бях сложил още в колата, но се отпуснах. — Е, какво пък… нека погледнем как е живял… съществувал.

Започнахме огледа от кухнята. Тук, както и навсякъде в апартамента, на прозорците висяха тежки пердета. Посивелият от прах тюл сигурно беше сложен, за да придаде уют на обстановката. Май не беше пран от две години, откакто бе умряла Полина.

Зад гърба ми Олга щракна ключа на лампата и аз се стреснах. Каза:

— Какво ходим в тъмницата като Скъли и Мълдър… Провери хладилника.

Вече отварях доволно бръмчащия хладилник. Кухненската техника се справя най-добре с липсата на човешко присъствие. Докато един компютър, след като постои половин година, много често започва да прави номера. Не знам защо става така, но причината не е в магията — в железата със сигурност няма магия.

В хладилника също не се намери нищо ужасяващо, на което аз почти и не се бях надявал. Подозрителният трилитров буркан с прораснала в тъмната на цвят течност бяла плесен съдържаше доматен сок, направо готов за по-нататъшна преработка в нещо с градус. Не си е работа, разбира се, да се пилеят така доматите, но с това престъпление нека се занимава някакъв Доматен патрул на Грийнпийс. В гнездата на вратата на хладилника бяха наслагани шишенца по двеста и петстотин грама с дебело стъкло. Върху всяко от тях в Сумрака светеше слабо маркировката на Нощния патрул — кръвта беше лицензирана, донорска.

— Даже дажбата си не е доизпил — отбелязах аз.

Освен това в хладилника имаше кренвирши, яйца, салам. В камерата — парче месо (говеждо) и пелмени (повечето със соя). Общо взето обикновения запас от продукти на самотен мъж. Липсваше само пиене, но тук вече няма какво да се направи. Всички вампири са трезвеници по неволя, спиртът моментално разрушава странния им метаболизъм и е много силна отрова.

След кухнята надникнах в тоалетната. Водата в чинията беше почти изсъхнала, от канализацията намирисваше. Изпразних казанчето и излязох.

— Много подходящ момент избра — каза Олга. Зяпнах я с недоумение, докато не осъзнах, че се шегува. Великата вълшебница се усмихваше, тя също бе очаквала да види нещо стряскащо и сега се беше отпуснала.

— За тези работи всеки момент е подходящ — отговорих аз. — Там смърдеше, пуснах водата.

— Разбрах.

Когато отворих вратата на банята открих, че крушката е изгоряла. Може би бяха оставили лампата запалена на излизане? Мързеше ме да търся фенерче из джобовете, така че призовах първичната Сила и запалих над главата си магическа светлинка. И потреперих.

Не, нямаше никакви ужаси. Вана, мивка, бавно капещ кран, кърпи, четка за зъби, паста за зъби…

— Погледни — казах аз и усилих светлината на пламъчето.

Олга се доближи, надникна зад рамото ми и каза замислено:

— Това е интересно.

На огледалото имаше надпис. Не с кръв, а с трицветна паста за зъби, която придаваше на засъхналите думи неволно сходство с цветовете на руския трибагреник. Върху огледалото с едри печатни букви и с пръста на Генадий Саушкин, кой знае защо бях сигурен в това, беше написано:

ПОСЛЕДЕН ПАТРУЛ

— Нито една тайнствена история не минава без надписи по стените и по огледалата — каза Олга. — Макар че си е редно, разбира се, надписът да бъде направен с кръв…

— Тази паста за зъби също е подходяща — отговорих аз. — Червено, синьо и бяло. Традиционните цветове на Инквизицията са синьото и сивото.

— Знам — изрече замислено Олга. — Мислиш, че е умишлено? Вампир, Инквизитор, Лечител?

— Вече не знам кое е умишлено, кое е съвпадение — признах аз.

Минах по късия коридор и надникнах в гостната. Тук крушката не беше изгоряла.

— Някак симпатично е тук — каза Олга. — Апартаментът не е нещо особено, обаче е добре ремонтиран.

— Генадий е строител по професия — обясних аз. — Правеше всичко в дома си сам, веднъж и на мен ми помогна за нашия апартамент… е, аз тогава не знаех кой е. В работата му са го ценили много високо.

— Разбира се, щом не е пиел — съгласи се Олга и тръгна към спалнята.

— Много прецизно работи — продължих аз да хваля Генадий, все едно не бяхме дошли да упокоим вампира, а да го препоръчам на Олга за ремонта на апартамента й. — Никога не оставяше боклуци след като свършеше.

Зад гърба ми долетя сподавен звук. Извърнах се.

Олга повръщаше. Облегната на касата на вратата, тя бе извърнала глава от спалнята, и повръщаше право върху стената. После вдигна поглед към мен, избърса устата си с длан и каза:

— Прецизно работи… Да. Сега разбрах.

Не изпитвах никакво желание да видя онова, което толкова не се беше харесало на Олга.

Но все пак отидох до вратата на спалнята. Краката ми предварително омекнаха.

— Чакай да се отдръпна — измърмори Олга и ми освободи място.

Надникнах в спалнята. Няколко секунди осмислях видяното.

Олга напразно се беше дръпнала. Дори не успях да се извърна, избълвах обяда си право в спалнята, през прага. Интересно, да се сбогуваш като стоиш от другата страна на прага било лоша поличба, а какъв ли е случаят с повръщането през прага?

Бележки

[1] Тази история е описана в първата част на книгата „Нощен патрул“. — Бел.авт.