Мегън Марч
Порочни удоволствия (3)

Глава трета
Холи

Няколко часа и незнайно колко чаши уиски по-късно спряхме, за да може мъжете да изпушат по една цигара. Запрепъвах се към моя автобус, този, който щях да споделям с момчетата от бандата ми и може би с останалите изпълнители, ако си нямаха собствени автобуси. Никой не бе сметнал за нужно да сподели с мен тази информация. Но тъй като това не зависеше от мен, реших да не губя време в мислене по този въпрос.

Някаква пиянска надежда ме накара да мисля, че вероятно бях пропуснала да забележа телефона си, докато претърсвах дамската си чанта, затова изсипах цялото й съдържание върху кухненската маса.

Цяла шепа тампони. Поне дузина червила и гланцове. Запалка… нямах идея откъде се е пръкнала, тъй като не пушех. Портмонето ми. Ключовете за колата. Тетрадката, в която пишех песните си. Малката ми резервна тетрадка за писане на песни. Шест молива, всичките в различни цветове. Два химикала. Дъвка. Опаковки от дъвки. Дребни монети. Лепенка.

Но никакъв телефон. Преди да сляза от автобуса на Боун, поисках номера на Тана за всеки случай. Той го изписа наклонено на дланта ми, като с големи черни букви отгоре написа „Обади ми се“.

Насочих се към мястото на шофьора на автобуса.

— Хей, Чаз?

— Госпожо?

— Чаз, дузина пъти ти казах да ме наричаш Холи — ако трябваше да съм честна, бяха дори повече от дузина.

— Да, госпожо Холи.

— Мога ли да ползвам телефона ти?

— Разбира се. — Измъкна го от джоба отстрани на седалката си и ми го подаде без дори да откъсва поглед от пътя.

— Благодаря.

Запрепъвах се обратно към дивана, плъзвайки пръст по екрана на телефона. Погледнах надолу към номера, написан на дланта ми, и знаех, че би трябвало да се обаждам на Крейтън, а не на Тана.

„Но той не ти звънна нито веднъж“, настоя болката вътре в мен. Истина беше и все пак страдах.

Отпуснах рязко глава на облегалката на дивана, когато осъзнах, че дори да исках да звънна на Крейтън, не знаех номера му наизуст и вероятно нямаше как да се обадя на информация, за да го поискам. Можех да потърся в Гугъл „Карас Интернешънъл“, но каква беше вероятността някой да ми даде личния му номер? Дори когато го имах, секретарката му не повярва, че съм съпругата му.

Най-добрият вариант бе да си взема обратно телефона.

Набрах номера на Тана и тя вдигна едва след като й звънях три поредни пъти.

— Ало? — Гласът й беше дяволски подозрителен и осъзнах, че е така, защото не разпознаваше номера. Освен това беше почти полунощ.

— Аз съм. Холи. Извинявай, че ти звъня толкова късно.

— О, здрасти, сладурче. Не се тревожи. Знаеш, че съм будна до късно. Какво има? Мъжът ти вече намери ли те?

Стиснах силно очи. Дори Крейтън да искаше да ме намери, нямаше как да стане точно сега. Бях като безследно изчезнала, на автобус, пътуващ по магистралата към спирка, която не беше част от турнето.

Обаче не знаех с какви ресурси разполага и дали би ги използвал, за да ме открие. Надеждата се надигна в гърдите ми, надеждата, която се разпали в мен, докато се хранехме в стил „Шестнадесет свещи“ върху масата във всекидневната, отчаяно надявайки се той да тръгне след мен с намерението да ми се извини.

— Холи?

— Извинявай, малко съм замаяна от уискито, може да обвиниш за това Боун.

— Ох, този мъж е дяволски секси. Ако не беше омъжена за милиардер, щях да ти кажа, че трябва да го измъкнеш от онази кучка приятелката му, въпреки че съм твърдо против изневерите и краденето на гаджета. Но това няма как да стане сега. Е, вече обади ли се на мъжа си?

— Не, защото забравих телефона си у дома, или поне така мисля, заедно с всички номера в него. Мога ли да те помоля за огромна услуга?

— Глупости, знаеш, че може да ми поискаш всичко, кукло.

— Можеш ли утре да отидеш в апартамента ми и да видиш дали ще го намериш? И ако е там, ще можеш ли да ми го изпратиш в хотела в Далас? Ще ти пратя адреса на съобщение.

— Разбира се. Макар че, ако не те обичах толкова, щях да ти напомня, че имам личен асистент, който се грижи за всичките тези простотии вместо мен. Длъжница си ми, скъпа. Искам да ме поканиш на някое много лъскаво парти, когато ти и милиардерът ти се съберете. Или може би да ме изпратиш за седмица в Париж. Чух, че имал апартамент там.

Париж? Не знаех за това.

— Съжалявам, че те моля за това. Знаеш, че ако имаше на кой друг да се доверя, нямаше да те занимавам.

— Просто се шегувам с теб, скъпа. Ще се погрижа още утре сутринта.

— Благодаря ти, Тана.

— Но това ми дава правото да ти кажа едно нещо.

Стегнах се.

— Давай.

— Обзалагам се, че точно сега ти се иска да беше написала на бележката нещо повече от „Сбогом“.

— Това опасно се доближава до „нали ти казах“.

— Съжалявам, скъпа. Но е така.

— Може би дори все още не е осъзнал, че ме няма — казах, чудейки се дали е възможно да е така.

— Обзалагам се, че този мъж ще те открие, преди ти да го потърсиш — отвърна тя. — Не ми прилича на типа, който ще си седи спокойно, след като жена му е изчезнала.

— Предполагам, че ще видим.

Надявах се, че е права, и ме изпълни едновременно страх и надежда. Забърках голяма каша, но и Крейтън не е съвсем невинен за всичко това.

— Трябва да тръгвам — казах й. — Трябва да поспя, за да прогоня махмурлука и сутринта да съм с трезва глава.

— Точно така, скъпа. Направи го. Ще се чуем скоро. Обичам те.

— И аз те обичам, Тана. Благодаря ти.

Затворих и върнах телефона на Чаз.

— Благодаря, Чаз. Смятам вече да лягам.

— Няма защо, госпожо. Лека нощ.

Бях прекалено изтощена, за да го поправям, затова се насочих към спалнята в задния край на автобуса, изненадана, че никое от момчетата от бандата не обяви, че си я заплюва. Но завивките на леглото бяха опънати и нямах намерение да предлагам размяна.

Събух дънките си и се плъзнах между чаршафите на леглото с кралски размери. Без пижамата ми щеше да се наложи да спя по тениска и бикини. Имайки предвид, че момчетата са ме виждали облечена така, а понякога дори и още по-оскъдно, не се тревожех. Всичките бяха или женени, или с дълготрайни връзки. Още повече, те бяха истински воини на пътя с повече турнета зад гърба си, отколкото имах пръсти, за да преброя.

Звукът от коли, движещи се по магистралата, успя да ме унесе бързо, а последната мисъл, която се мерна в съзнанието ми, бе въпросът коя ли клауза ще задейства заминаването ми, давайки шанс на Крейтън да анулира брака ни.

Всъщност излъгах. Наистина най-последната ми мисъл беше колко ще ме заболи, ако той го направи.