Мегън Марч
Порочни удоволствия (19)

Глава деветнадесета
Крейтън

Холи вече бе облечена с роклята за благотворителната вечер, когато влязох в спалнята. Тя изглеждаше абсолютно зашеметяващо и не можех да не си помисля какъв късметлия съм.

Ако сексът може да бъде изрисуван върху едно тяло, той щеше да изглежда точно като тази рокля. Червен сатен, обгръщащ всяка нейна извивка от раменете до коленете, където падаше по-свободно надолу в нещо, което приличаше на опашка на русалка. Нямах никаква идея как, по дяволите, щеше да ходи, но не ме беше грижа. Мамка му, щях да я нося на ръце.

Тя се оглеждаше в огледалото и погледът й се спря на моя в отражението.

— Какво мислиш? Дали да не облека черната? — Тя махна към дълга черна рокля, висяща на закачалка пред гардероба.

— Да не си посмяла да я свалиш.

Очите й се разшириха, поглеждайки към моите.

— Защ…

Приближих се зад нея, посягайки към джоба си, за да извадя подаръка, който бях поръчал от Хари Уинстън предишния ден. Протегнах ръце около нея, нагласяйки диамантите на шията й, докато закопчавах колието.

Гърдите й започнаха да се надигат забързано, когато срещна погледа ми в огледалото.

— Майко. Мила. Моля те, кажи ми, че това са кристали.

— Боя се, че не мога да го направя, скъпа.

Очите й се разшириха толкова, че леко се разтревожих да не се нарани. Тя вдигна ръка към шията си, след като закопчах колието, но пръстите й останаха на милиметри от диамантите, без да ги докосват.

— Няма да те ухапят.

Тя се завъртя, за да ме погледне.

— Моля те, кажи ми, че си ги взел под наем за вечерта и утре смяташ да ги върнеш.

— Боя се, че и това не мога да кажа.

— Трябва да ги върнеш.

Разговорът вече ставаше скучен.

— Няма да ходят никъде другаде, освен около шията ти.

— Защо, за бога, би изхарчил толкова пари заради мен?

— Защото мога.

— Да не се опитваш да ме накараш да се чувствам като Джулия Робъртс от „Хубава жена“?

Погледах я напълно объркан.

— За какво говориш?

— Филмът. „Хубава жена“. Тя е проститутка, а той милионер. Има подобна сцена с огърлица. Тази сцена е адски известна, Крей.

— Не виждам база за сравнение. Ти не си проститутка. Ти си ми съпруга. И мога да ти купувам каквото поискам, по дяволите. Това е мое право — казах й.

А на себе си добавих „включително и шибаната звукозаписна компания“.

Холи ме заобиколи и се насочи към огромните панорамни прозорци. Притискайки ръка към стъклото, тя погледна надолу към светлините на града и Сентръл Парк.

Последвах я.

— Това са само пари, Холи. А аз имам много. Затова, ако реша да те поглезя, ще го направя.

Още веднъж говорех на отражението й, но този път по лицето й се стичаха сълзи.

— Хей! Защо плачеш? — Поставих ръка на рамото й и обърнах лицето й към себе си. Палците ми избърсаха сълзите, които капеха от очите й. — Ако ги мразиш толкова много, можем да ти вземем нещо, което ще ти хареса.

Холи се пресегна и отмести ръцете ми, преди да плъзне пръсти под очите си, отстранявайки останалата влага, като внимаваше да не развали грима си.

— Господи, съжалявам. Пълно бедствие съм.

— Красива си. В мига, в който те видях да стоиш пред огледалото, знаех, че не съм виждал и няма да видя по-красива жена през живота си.

Устните й се извиха в тъжна усмивка.

— А докато аз седях и се гледах пред огледалото, си мислех, че единственото нещо, което би могло да направи роклята по-прекрасна, са перлите на баба, които дядо донесъл от Япония след войната. — Усмивката й изчезна. — Но това няма как да се случи.

— Защо не?

— Защото шерифът ми се обади, за да ми каже, че когато са прибрали майка ми за взлома, явно е било втория път, в който тя влиза в къщата. Очевидно тъкмо се е връщала от заложната къща.

— Какво е взела? — попитах, мразейки сълзите на Холи и безпомощността, която изпитвах. Каквото и да е взела майка й, щях да го върна, ако полицията все още не го е направила.

— От това, което е казал мъжът в заложната къща, повечето били бижутата на баба. Скъпоценности, които прекалено безгрижно отказах да занеса в сейф в банката, тъй като смятах, че са добре скрити в заключената къща. Но майка ми знаеше къде ги крием и очевидно не се е посвенила да ги вземе. Вероятно си е мислила, че така или иначе й принадлежат. Все пак баба ми й беше майка.

— Щом полицията е говорила със собственика на заложната къща, значи вече са върнали откраднатите бижута? — В тона ми се долавяше объркване, тъй като имах чувството, че пропускам нещо.

Холи поклати глава.

— Не, продавачът не е осъзнал, че са крадени, докато не чул, че са арестували майка в деня, в който е бил в боулинг залата. Но вече е бил продал медальона, обеците и пърлената й огърлица.

Объркването ми прерасна в гняв.

— Не трябва ли той да отговаря пред полицията? Те са задължени да задържат вещите за определен период от време, за да са сигурни, че не са крадени — не съм много наясно с лихварския бизнес, но предполагам, че така би било редно.

Лицето на Холи отново стана тъжно.

— Дори не се е замислил над тази възможност. Майка ми вероятно му е сервирала поредната измислица. Не знам. Така или иначе, вече ги няма.

— Съжалявам, скъпа.

— Баба беше първият човек в живота ми, на който му е пукало за мен, и се чувствам така, сякаш отново я предадох. — Цялото й тяло потръпна.

— Холи… — казах аз, опитвайки се да я прекъсна и да я успокоя, но тя не спираше:

— Не става въпрос за бижутата, а че това е още едно доказателство за погрешните решения, които взимам. Да я оставя с майка, за да отида в шоуто… това беше най-огромната ми грешка. Аз направих този избор. Аз реших да пробвам късмета си. И това ми струваше всичко, за което някога ме е било грижа. Кога ще спра да обърквам нещата? — Тя се обърна и отново притисна длани към стъклото.

Пристъпих зад нея и обвих ръце около кръста й, притискайки я към тялото си. Исках да я вдигна на ръце, да й дам от мощта си.

Мразех да виждам тази твърда жена на ръба на силите й. Първия път, когато ми разказа за баба си и за това, което се е случило, гледах отстрани как Холи страда. Но вече нямах намерение да стоя на дистанция що се касаеше до нея.

— Толкова много съжалявам, скъпа. Иска ми се да мога да се върна във времето и да променя всичко заради теб. Ако имах тази сила, бих го сторил. — Думите ми бяха дрезгави и идваха дълбоко от място, което никой друг преди Холи не бе докосвал.

Тялото й се отпусна до моето за миг, преди да се стегне отново.

— Това е нещо, с което ми се налага да живея. Най-доброто, което мога да направя, е да успея, за да я накарам да се гордее с мен.

Тя се обърна с лице към мен и почти можех да видя слоевете броня, които поставяше обратно по местата им. Колкото и да мразех да я виждам така, имаше нещо, което почти караше сърцето ми да спре, щом погледнех в този прозорец към душата й. Когато видях сянката в тъмните й очи, намразих още повече болката й.

— Най-добре да си оправя грима, ако не искаме да закъснеем.

— Не е нужно да ходим. — Не бих пропуснал вечерта само по своя прищявка, но заради Холи бях готов да наруша дори собствените си правила.

Тя се завъртя в ръцете ми, клатейки глава.

— Ще се оправя. Освен това няма да е последният път, в който се разстройвам по този въпрос. Това е нещо, с което ще живея до края на дните си. Всички трябва да правим избор, просто никога не съм подозирала, че това ще ми струва единствения човек, който някога се е грижил за мен. Понякога животът може да бъде голяма кучка.

През цялото време, докато говореше, тя вървеше през стаята и с последните думи изчезна от погледа ми по коридора към банята.

Но думите й все още висяха във въздуха, преследвайки и измъчвайки ме едновременно. Имах повече пари, отколкото бих могъл да изхарча за пет живота, но не можех да дам на Холи единственото, за което така отчаяно копнееше. Това беше скапаната реалност.

Следващата мисъл, която се мярна в съзнанието ми, обаче беше напълно отрезвяваща.

Тя грешеше.

Баба й не беше единственият човек, който го е грижа за нея.