Мегън Марч
Порочни удоволствия (12)

Глава дванадесета
Холи

Горещината на прожекторите.

Ритмичните удари на барабаните и китарата.

Звукът от тълпата, пееща заедно с мен текста на първия ми сингъл.

Премигнах, за да прогоня сълзите, докато държах микрофона и изпразвах дробовете си на последната нота. Светлините изгаснаха и за миг залата остана потънала в тишина, преди виковете да избухнат. Затворих очи и се засмях безмълвно на себе си.

Това.

Това беше причината за всичко. Тази емоция караше всичко да си струва. Това чувство беше част от причината да вляза в онази хотелска стая и да се омъжа за един напълно непознат мъж само няколко часа, след като го бях срещнала. Защото не можех да си представя никога повече да не изпитвам това въодушевление.

Отпуснах глава назад и погледнах зад сцената, преди работниците по поддръжката да изскочат, разчиствайки нещата ми. Поех си дълбоко дъх и умът ми инстинктивно се насочи към мъжа, който ме чакаше навън.

През цялото време усещах погледа му. Преди тази вечер се тревожех, че Крейтън ще прекарва дните си да ме наблюдава и съди през цялото време, но действията му в конферентната зала ме накараха напълно да променя мнението си. Не само, че прогони пияния тъпак, който ме целуна, но и след това си открадна целувка. Очаквах да се държи като пещерен човек или задник със собственическо чувство, но това, което получих, бе нещо съвсем различно.

Той вече се беше променил, а аз още не бях имала време да опозная този Крейтън, когото срещнах. През целия ден той бе такъв, какъвто никога не съм си представяла, че може да бъде. Не направи нищо, с което да покаже, че цени повече своята кариера и своя бизнес. През цялото време беше плътно до мен, подкрепяше ме и ме следваше навсякъде.

Не очаквай това да продължи дълго, Холи. Точно сега тази връзка е нова за него. Много скоро всичко ще се промени.

Той бе тридесет и три годишен милиардер, как беше възможно да бъде доволен да върви след мен? Имаше да ръководи империя и нямах никаква представа как би могъл да я управлява от автобус за турне. Нямаше начин да успее да се справи до края на турнето. Част от мен искаше вторият тур да е по-дълъг, за да мога да го поставя на изпитание.

И тогава циникът в мен… или може би реалистът… също реши да изкаже мнението си с някои много уместни и притеснителни въпроси.

Ами ако не харесва концертите? Ами ако тази част от мен не е достатъчно добра за него? Тогава какво бих могла да му предложа?

Неувереността ми изяде вълнението, което трептеше в мен след шоуто. Какво друго бих могла да му предложа? Красивото ми лице и очевидно магическата ми вагина? Дали единственото, за което ставах, бе да ме гледа… с разтворени крака… а не да ме слуша?

Въпросите ехтяха в ума ми, карайки главата ми да тупти болезнено, докато чух шума на кръвта в ушите си. Това ме накара да си спомня думите на майка ми, която ми казваше, че никога няма да съм повече от момиче от паркинг за каравани, без значение на колко сцени ще пея.

Един от работниците без да иска ме побутна по рамото и се върнах обратно в реалността.

— Извинете!

— Няма проблем. Аз ти се пречках.

Възвърнах баланса си и пристъпих към края на сцената, опитвайки се да издигна отново сриващите се стени на увереността ми.

Стотици фенове крещяха името ми. Пееха с мен. Молеха ме за още. Какво беше мнението на един мъж в сравнение с това? Но той не беше кой да е мъж. Той беше моя съпруг.

Милостиви боже! Защо правех всичко това? Мислех, че мога да се омъжа за него и да остана незасегната, но дори мисълта за неодобрението му ме беше накарала да изгубя самоуважението, което бях изградила досега.

С Джей Си никога не трябваше да се тревожа за това. Но аз бях момичето, което реши да скочи от фалшиво, най-вероятно гей гадже, към много реален и много над моето ниво съпруг.

Претърсих с поглед задната част на сцената и забелязах Крейтън, облегнат на една от колоните. Всяка жена зад подиума го изпиваше с очи и не можех да ги обвиня. Ръцете му бяха скръстени, а златистият му тен контрастираше с бялата риза, чийто ръкави бе навил до лактите. Малки тъмни косъмчета покриваха мускулестите му ръце. Дори с дънки, за които все още бях шокирана, че въобще притежава, той все още успяваше да изглежда като нелепо богатия плейбой, какъвто беше.

Очите му не се откъсваха от мен, докато отбягвах работниците, въжетата, говорителите и инструментите наоколо. Казвах си, че няма причина да се чувствам по-маловажна от него, но това не значеше, че го вярвам. Все още бях на тази фаза от процеса, която гласеше „преструвай се докато успееш да си повярваш“.

Отчаяно исках да знам какво мисли за изпълнението ми. Въпросът кипеше вътре в мен. Няма да го питам. Трябваше да стисна зъби, за да се спра. В моя свят приветствахме критиката. И въпреки решението си, аз избълвах въпроса в първия миг, в който застанах пред него.

Усмихнах се, докато махах на камерите, докато в същото време ми се искаше да изтичам към него.

— Е, какво мислиш?

Той отпусна ръце и избута микрофона ми. Сърцето ми биеше като чук в гърдите, когато той отвори уста и я затвори, без да каже нищо. Направи крачка към мен и се намръщи.

Обвих ръка около тялото си, подготвяйки се за вербален удар.

— Гледах те миналата нощ.

Шокирах се от думите му.

— В Сан Антонио? Мислех, че си ме чакал навън, за да ме хванеш за косата и да ме завлечеш отново у дома.

— Не. Изгледах цялото скапано нещо и ще ти кажа, че си напълно побъркана, ако мислиш, че не би могла да оглавиш турнето.

Мисля, че сърцето ми спря… а след това затуптя още по-тежко в гърдите ми.

— Какво? — прошепнах аз.

— Прекалено добра си, само да подгряваш публиката. Не знам нищо за музикалната индустрия и не съм сигурен, че харесвам кънтри, но обичам твоята музика. Имаш глас, който сграбчва мъжа за гърлото и не го пуска, докато не изпееш и последната нота.

Залитнах, останала без думи. Крейтън ме хвана за ръката и ме задържа. Все още се възстановявах от признанието му, когато той попита:

— А сега накъде?

— Ами, отзад, поне за малко, преди да дойде време за „Това момиче“.

Ръката му се плъзна по моята и преплете пръсти с моите. Оставих го да ме изведе през коридора към съблекалнята ми. Чухме пеене и викове от стаята на Боун, покрай която минахме.

Хората се опитваха да ме заговорят, но аз не ги чувах. Единственото, което можех да направя, бе да следвам Крейтън, гледайки към бялата риза, опъната на мускулестия му гръб. Думите му се въртяха отново и отново в главата ми.

„Обичам твоята музика… Имаш глас, който сграбчва мъжа за гърлото и не го пуска, докато не изпееш и последната нота…“

Човек би си помислил, че комплиментите му биха успокоили тревогата вътре в мен, но вместо това отключиха по-голям проблем.

Мисля, че е възможно да се влюбвам в съпруга си.