Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Порочен милиардер (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dirty Pleasures, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 100 гласа)

Информация

Форматиране
ganinka (2016)

Издание:

Автор: Мегън Марч

Заглавие: Порочни удоволствия

Преводач: Ralna

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: Роман

Националност: Американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2105

История

  1. — Добавяне

Глава втора
Холи

Бързо нагласих чантата на рамото и влетях в апартамента ми. Първото нещо, за което се огледах, щом влязох, беше старият очукан калъф за китара под масичката за кафе.

Първата ми китара. Изпържих милиони кръгчета лук и картофи, за да успея да си я купя от Супер залози. Отне ми почти година да събера пари, и когато отидох в заложната къща, собственикът ми направи отвратително предложение, за да ми даде отстъпка.

Бясна, хвърлих парите на бюрото, и без да си правя труда да се пазаря, му казах да ми даде скапаната китара, преди да съм се обадила на ченгетата, задето склонява към секс малолетна. Беше много по-малко от това, което исках да направя… а именно да сграбча бейзболната бухалка в ъгъла и да го цапардосам по главата. Няколко минути по-късно напуснах магазина с първата си китара и никога не погледнах назад.

Изглеждаше ми като преди милион години. Само вижте колко неща се промениха.

Бях по средата на малкия коридор, водещ към спалнята, когато телефонът ми извибрира. „Крейтън“, беше първата ми мисъл. Ръката ми трепереше, докато ровех в чантата за телефона.

А сърцето ми… глупавото ми сърце… спря да тупти, виждайки, че съобщението е от мениджъра ми.

Чанс: Къде си, по дяволите? Най-добре е да си на път към нас. Би Ти е почти готов за тръгване.“

Мамка му. Изтичах в спалнята, грабнах куфара от гардероба си и набутах няколко шепи с бельо и сутиени. Няколко клина за йога, тениски и джинси и почти бях готова.

Написах съобщение на Чанс.

Аз: Тъкмо приключвам с опаковането на багажа. Идвам. Къде е автобусът?“

Отговорът на Чанс ме накара да изтръпна.

Чанс: Пред Би Ти. Дал съм името ти на портиера.“

Двойно мамка му. Би Ти беше Боун Трашър… звездата на турнето, в което участвах. Домът му не беше в някой от лъскавите квартали с порти от ковано желязо като на Тана. Не, той живееше в покрайнините, където можеше да стреля по патици от задния си двор, да кара моторите си по собствената си писта и където кучетата му можеха да тичат свободно и да лаят по всеки, който видят.

Ако исках да стигна навреме, значи трябваше да потегля веднага. Бях ходила там само веднъж, когато ме покани да се срещна с него, преди да се съгласи да участвам в турнето му. Искаше да се убеди, че няма да съм… цитирам… „някоя шибана кучка, която ще ме накара да изглеждам като мизерник“. Разбрахме се, тогава му наритах задника на боулинг в залата в мазето му. Можеш да изведеш момичето от залата за боулинг, но…

Време беше да се мятам в колата и да потеглям, когато телефонът ми извибрира отново.

Чанс: Добри новини. Той иска да изрепетирате онзи дует, за който говореше преди коледното шоу. Домъквай си задника, за да го направите.“

Хвърлих телефона си на леглото и направих няколко удара с ръце като боксьор, преди да смъкна дрехите си, да облека нещо чисто и да се омета от тук. Дуетът значеше, че ще съм на сцената по време на негово изпълнение и щях да чувствам енергията на феновете му, докато пищят и се вълнуват заради него.

Обикновено пея на все още незапълнен стадион, когато хората са по-загрижени за това да си вземат по някоя бира, отколкото да се вслушват в музиката ми. Е, с изключение на феновете, които са дошли да слушат именно мен.

Но от тук започваха и всички останали, напомних си аз. Поначало бях дяволски голяма късметлийка, че съм на турне с Боун Трашър. Но дует? Ето това беше нещо огромно.

Отделих тридесет секунди да освежа грима си и набутах тоалетните си принадлежности в чантичката за грим, преди да се пъхна в кафяво-черните ботуши, които си бях купила за осемнадесетия си рожден ден. Което правеше четири поредни години, в които майка ми не си бе направила труда да ми изпрати дори картичка.

Избутвайки тези мисли настрани, тъй като бяха част от багажа, за който ми говореше Тана, след като ме докара, грабнах якето си и се насочих към вратата.

Въпреки лошата си репутация, Боун беше свестен мъж. Наистина свестен. Дребната му, прелестна, оглавяваща класациите приятелка, беше щастливка. Но от това, което бях видяла, не бях убедена, че тя е наясно с този факт. Гаджето му беше нещо като кучка. И под нещо имам предвид, че беше тотално вманиачена кучка с чувство за собственост.

Не че някога ще кажа това на Боун. Тези устни не разнасят клюки. Една погрешна дума пред неправилния човек и щях да съм преебана. Затова предпочитах да пазя мнението си за себе си. Светът на кънтри музиката не беше по-различен от света в гимназията.

Заключих врата на апартамента и хукнах надолу към закрития паркинг, където ме чакаше моят „Понтиак Файърбърд“ от 98-ма година. И да, напълно съм наясно, че това, което е било готино през 98-ма година, хич не беше готино сега. Изкарах страхотен късмет, когато моето „Фиеро“ от 88-ма сдаде багажа, точно преди да получа златния билет за участие в Кънтри мечти.

Предполагам, че бих могла да си купя някоя по-нова кола с редовната заплата, която получавах сега, но моя „Файърбърд“ все още ме водеше от точка „А“ до точка „Б“, и предпочитах да спестявам парите си за по-черни дни. А ако има едно нещо, което съм научила за този град, то беше, че всичко може да се промени само за миг.

Тридесет и пет минути по-късно спрях пред портите на дома на Боун и мъж, огромен като тухлена къща, се показа от стаичката на пазача, навеждайки се надолу към прозореца ми. Тъй като механизма за отваряне на прозореца вече не работеше, отворих вратата и той се усмихна.

— Имам същия проблем с моя „Гранд при“. Скапан „Понтиак“ — заяви той.

— Правилно си схванал. Аз съм Холи…

— Дам. Зная коя си, сладурано. Чакат те. Автобусите са тук и са готови за път. — Той отстъпи от колата ми и отвори портите.

Затръшнах вратата си и подкарах през портата. Както беше казал, точно пред къщата, на дългата почти километър алея бяха спрели два автобуса. Спрях в малката зона за паркиране в близост до гаражите и изгасих двигателя.

Трябваше да вляза вътре, да намеря Чанс и да се погрижа да докладва, че съм пристигнала навреме, ако някой от компанията провери с надеждата да ме хване в крачка. В мига, в който мисълта се формира в ума ми, мъжът, за който си мислех, потропа на прозореца ми и отвори вратата.

— Трябва да смениш този боклук, момиче. И защо, по дяволите, не вдигаш телефона си?

Намръщих се към Чанс.

— За какво говориш? Отговорих на съобщенията ти.

Той ме хвана за ръка, издърпвайки ме от колата.

— Е, не ми вдигна петте пъти, когато ти звънях, за да ти кажа да купиш няколко бутилки „Джони Уокър“, докато идваш насам. В автобусите уискито е свършило, а Боун иска няколко бутилки за из път.

— Мамка му. Сигурно съм надула радиото прекалено силно. Телефонът е на вибрация. — Посегнах в колата, измъкнах чантата си и започнах да ровя в нея, за да го открия.

— Куфарът ти в багажника ли е? — попита Чанс.

Кимнах, без да вдигам поглед, защото се бях съсредоточила в задачата си, и той посегна покрай мен, за да отвори багажника. Когато измъкна куфара ми, аз вече започвах да се паникьосвам.

— Къде, по дяволите, е телефонът ми? — започнах да ругая. — Беше тук.

— Хайде, момиче. Да тръгваме. Няма да стигнем до Сан Антонио, докато седиш тук и си ровиш в чантата.

Вдигнах рязко глава и го изгледах.

— Сан Антонио? Мислех, че следващата ни спирка е Далас.

Чанс поклати глава.

— Не. Точно затова тръгваме по-рано. Боун подписа договор в последната минута за някакъв благотворителен концерт и ти ще ходиш с него. Далас е след това, но не е далеч, тъй че сме добре.

Пуснах чантата си на земята и се наведох, за да огледам между седалките и таблото, търсейки дали телефона ми не е паднал някъде отдолу. Чанс започна да ми звъни, очевидно изгубил търпение. Заслушах се, опитвайки да доловя познатото жужене на вибрацията.

— Мамка му. Сигурно съм го забравила в апартамента си.

— Няма време да се връщаш за него, затова изпрати някой да го вземе и да ти го донесе. Ще ти дам адреса на хотела.

Изпуснах дълга въздишка. По дяволите. Дори не бях сигурна дали имах записан някъде номера на Тана, за да я помоля да отиде у дома и да ми вземе телефонът… макар да се обзалагам, че Чанс или Боун го знаят. Изглежда тези двамата имаха номерата на почти всеки в този град.

— Готова ли си за репетицията?

— Какво? — Умът ми все още се въртеше около това как да си върна телефона.

— Дуетът. „Това момиче“. Боун иска да изпробвате нещо в автобуса, затова ще пътуваш с него. Вече се погрижих вътре да имаш китара. Хайде, идвай и да тръгваме.

Чанс ме хвана за ръката и ме поведе към къщата да кажа „здрасти“ на момчетата, преди да се качим по автобусите. Всичките ми тревоги се изпариха, когато се озовах отново сред момчетата и техните закачки. А веднага щом се срещнех с Боун, щях да се отдам на музиката.