Серия
Порочен милиардер (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dirty Pleasures, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 16 гласа)
Форматиране
ganinka (2016)

Глава първа
Холи

„БУЛКАТА НА МИЛИАРДЕР ЛЕТИ В ПЪТНИЧЕСКА КЛАСА?

Холи Уикс, която наскоро се омъжи за милиардера Крейтън Карас, беше забелязана да се качва на самолет от Ню Йорк за Нашвил и нашият източник твърди, че е летяла в пътническа класа. Нима в рая вече има проблеми? С флотилия от три собствени частни самолета, човек би си помислил, че един милиардер може да уреди по-класен полет на новата си булка. Ще ви уведомим веднага щом научим още нещо за последната скандална двойка, разтърсила музикалния свят.“

Шофьорът на таксито прибра последните ми пари и имах огромен късмет, че идната седмица ще ни платят, защото полетът в последната минута изпразни кредитната ми карта. Оставих новата си черна кредитна карта от „Амекс“ на кухненския ъгъл в пентхауса на съпруга ми на „Пето Авеню“.

Огромни слънчеви очила прикриваха кръговете под очите ми и — да се надяваме — самоличността ми. Мисля, че един мъж с телефон се загледа по-дълго в мен, но това не ме тревожеше. Не бях от хората, които ги разпознават лесно. Този град бе пълен с мечтатели, правещи първите си стъпки, а аз дори нямах нито един сингъл, който да е бил на първо място в някоя класация. Освен това без грим и с прихваната в рошава плитка коса изглеждах като обикновено момиче от провинцията.

Протегнах се, опитвайки да раздвижа схванатия си гръб, след като изкарах целия полет с ръце, притиснати от двете страни на тялото си. Мястото ми в самолета се оказа между двама огромни мъжаги, миришещи силно на чесън. Бях се замислила дали да не си извадя тетрадката, но не исках да мърдам, а и не ми се щеше да надничат, за да гледат какво правя. Затова бях останала неподвижна, от което ми се схвана гърба.

Така или иначе мислите ми постоянно прескачаха една през друга, за да успя да напиша нещо по-добро от няколко кофти идеи за песни. Така беше и докато чаках днес Крейтън да се прибере. Знаех, че имам една доста добра, която беше почти готова и все пак не беше довършена. Все още не можех да открия точните думи, за което вероятно беше виновно душевното ми състояние.

Но както и да е, вече бях обратно в Нашвил и за голям късмет рейндж роувърът на Тана спря пред летището точно когато преминавах през стъклените врати.

Прозорецът се отвори и тя ми махна.

— Домъквай си задника вътре, преди да дойда те довлека тук.

Усмихнах се, усещайки как част от тъжното ми настроение се изпарява. Отворих вратата и се плъзнах вътре.

— Да не са ти изгубили багажа? — попита тя и погледна към малката чанта, която пуснах в краката си.

— Не, това е всичко.

Тя повдигна едната си вежда.

— О, господи, кажи ми, че те е накарал да се разхождаш гола и затова си облечена само с дрехите, които вероятно си носила в новогодишната нощ.

Тана беше запозната с всички интимни подробности от пътуването ми и се беше възпротивила на решението ми да не взимам нищо със себе си.

Усмихнах се на изражението й.

— Няма правило да ходя гола. Аз просто… Прииска ми се да пътувам без багаж.

Веждите й се отпуснаха в нормалната си позиция и лека усмивка замени смръщването й.

— Моля те, не ми казвай, че това има нещо общо с майка ти и това, че се е забивала с всеки мъж в града, оставяйки ги да плащат вместо нея.

И това беше наградата, че имаш приятел, който на няколко бутилки вино те е накарал да разкажеш цялата история на живота си. Но в този случай, не бе напълно права. Причината да напусна Ню Йорк бе много по-сериозна.

— Тана…

— Мамка му, Холи. Знаех си, че това ще се случи. Знаех си.

Наистина не желаех да провеждам този разговор точно сега, защото тя щеше да иска да разискваме не само случилото се с Крейтън, но и мотивите, които ме караха да се държа така, както в момента. Прекалено притеснена бях да не изпусна автобуса, за да имам сили да правя психоанализа на действията си. Обичах я, но точно сега не можех да се справя с това. Затова й казах истината:

— Може ли да отложим разговора за времето, когато няма да съм на ръба да изпусна автобуса за турнето си? Наистина, ама наистина, искам да отида до апартамента си, да си грабна нещата и да стигна преди автобуса да тръгне, за да мога да се съсредоточа единствено върху музиката си.

— Няма да изпуснеш шибания автобус. Ще те откарам до вас толкова бързо, колкото и всяко друго такси. — Тя ме погледна с крайчеца на окото. — Но ти ще говориш, докато шофирам.

Въздъхнах и погледнах напред, докато тя потегляше, махвайки на охранителя, който оглеждаше подозрително колата й. Главата й се обърна отново към мен за секунда, преди да се съсредоточи върху това да премине с колата през трафика на летището.

— Говори, жено!

— Какво искаш да ти кажа?

— Кажи ми, че съпругът ти знае къде си, и че не си булката беглец.

— Ха-ха. Определено не съм булката беглец. Това значи да избягаш преди клетвите.

Тя ме сряза.

— Съпругът ти знае ли къде си?

Насочих поглед към червената светлина на светофара, докато колата намаляваше.

— Оставих бележка.

— В която пише?

Трябваше да се досетя, че Тана няма да зареже темата. Беше като булдог, станеше ли дума за детайли. Ако не беше най-близката ми и вероятно единствена приятелка, щях да й кажа да се разкара. Вместо това реших да й кажа истината.

— Написах му „Сбогом“ — промърморих аз, защото знаех, че ще бъда вербално нашамаросана.

Писъкът й, който беше изненадващо мелодичен, изпълни рейндж роувъра.

— Защо си го направила? Да не те е ударил?

Завъртях глава, за да погледна лицето й.

— Не! Разбира се, че не! — Не можех да повярвам, че тя дори си го помисли.

Тана ми хвърли бърз поглед, преди отново да насочи вниманието си към пътя, и попита:

— Тогава какво се случи? Той е милиардер, така че вероятно е запален по садо-мазото като Крисчън Грей? Нали няма червена стая на болката? О, боже мой, има такава стая, нали? Напляска ли те? Да не е извадил камшик за езда? Мамка му! Това би било секси.

Покрих лице с длан. Не знаех дори откъде да започна, но трябваше да кажа нещо, иначе тя щеше да продължи в този дух. Въображението й тепърва се разпалваше. А, Господ ми бе свидетел, определено не исках да улучи истината.

Но какво да й отговоря? Той ме попляскваше и го обожавах. Както и… останалите неща. Определено беше порочен милиардер.

— Не е изваждал камшик за езда и няма никаква червена стая на болката.

За щастие отговорът ми я накара да спре с безсрамните си въпроси.

Поклащайки глава, тя отговори:

— Е, това е дяволски разочароващо. Значи просто си побъркана? Кой си тръгва от милиардер, оставяйки му само бележка със „Сбогом“? И не взима нищо със себе си? Ако има някой, за който е доказано, че побъркан, то той стои точно пред мен.

Реших, че истината е цялата защита, която бих могла да предложа.

— Виж, и ти знаеш, че ако не се кача на онзи автобус, съм преебана. Не можех да чакам повече, затова трябваше да направя това, което сторих. — Отново се обърнах, за да я погледна. — Направих точно това, което би направила и ти на мое място… най-доброто за кариерата си.

— Това, което щях да направя, е да пристигна с частния самолет. Момиче, трябва да се научиш да използваш даденостите, които притежаваш!

Думите й отключиха нещо в мен, карайки ме да избълвам цялата истина.

— Е, нямаше как да скоча в частния му самолет, след като той ме забрави. — Виждайки шокираното й изражение, продължих. — Да, точно така. Съпругът ми ме забрави. Каза ми, че ще се прибере навреме, но не го направи. И не само, че не се появи, а не отговори нито на обажданията, нито на съобщенията ми, затова в крайна сметка се свързах с дясната му ръка, който буквално ме отсвири. Ето това се случи. Край на историята.

— Ох, мамка му, скъпа. Много съжалявам. Това хич не е добре. — Симпатия лъхаше от всяка нейна дума.

— Е, не е като да съм най-важната шахматна фигурка на дъската, която той нарича своя империя.

Тана ме погледна с крайчеца на окото си, докато се качвахме на магистралата.

— Но, мила, ти си неговата кралица. Не знам много за шаха, но там кралицата е по-важна от краля, нали?

Стомахът ми се преобърна.

— Предполагам, че според Крейтън той е най-важната фигура на дъската и всичко останало може да бъде пожертвано за доброто на краля.

Лицето на Тана стана тъжно.

— Съжалявам, мила. Скапана работа. Това май значи, че няма да му се обадиш и да му кажеш, че си пристигнала, въпреки че не си летяла с големия му лъскав самолет, нали?

Отново се замислих. Имам предвид, ако му бях истинска съпруга, вероятно трябваше да му кажа, че съм пристигнала. Но само при положение, че Крейтън бе забелязал липсата ми. Последния път не беше издържал и тридесет секунди, преди да ми се обади да ме потърси.

Ето това бе обърканата и упорита част от мен, която се бе вкопчила в надеждата, че може би Крейтън ще се обади. И после какво? Ще ми се извини, задето ме заряза? Ще ми каже, че му липсвам и е на път към мен, тъй като не може да търпи да сме разделени?

Всяка възможност изглеждаше все по-нелепа от предишната.

Тана не ми зададе повече въпроси, докато се придвижвахме през трафика и най-после спряхме пред апартамента ми. Беше доста жалък в сравнение с огромното имение зад лъскавите порти, в което живееше Тана. Но това беше животът на новото дете в квартала, което искаше да стане известно.

Договорът ми с „Хоумгроун“ може и да изглеждаше впечатляващ, когато го спечелих с победата си в Кънтри мечти, но „договор за запис за милион долара“ не е чак толкова голяма работа, като се замисли човек колко струва продуцирането на албум. За часовете, в които репетирах, пишех, разговарях с пресата, участвах в радио програми и всичко останало, едва успявах да получа минималната заплата. На всичкото отгоре делът ми от продажбата на билети и албумът беше повече от смехотворен.

Дори да беше неловко да разбера за какво съм се подписала, докато пред очите ми блестяха звезди, не ме тревожеше чак толкова, колкото може да решите. Повечето от хората, които познавам, и които са направили дебюта си в телевизионно шоу, в началото, преди да направят големия удар, са живеели и при по-скапани обстоятелства от мен.

Някой дори са спели в колите си… с уговорката, че някой не съобщи за това. Песента „Луд град“ на Джейсън Олдийн е базирана на истинска история. Просто никога не знаеш, кога ще „успееш“. В тази индустрия в един момент може да изгубиш всичко, а в следващия да получиш тлъст чек. Беше игра, в която всички участвахме с надеждата, че ще спечелим. Но за никой нямаше никакви гаранции.

— Благодаря ти за превоза, мила. Знаеш, че го оценявам.

— Разбира се. Сигурна ли си, че не искаш да те изчакам?

Поклатих глава.

— Трябва да грабна някои неща и да разбера къде е паркирал автобусът. — Поглеждайки към часовника на таблото, осъзнах, че имам по-малко от час. — Най-добре да тичам.

— Добре, скъпа. Късмет на сцената, чу ли ме? И когато твоят мъж дойде да пълзи пред теб… защото, ако знае каква жена си е хванал, ще направи именно това… дай му шанс.

Обърнах глава, за да я погледна.

— Да му дам шанс? Помислих, че ще ми кажеш да му направя още една дупка в задника. Защо…?

Сините очи на Тана бяха изпълнени със симпатия.

— Натрупала си доста недоверие заради майка си, но трябва да осъзнаеш, че не си като нея. Животът ти е такъв, какъвто си го направиш, и все още се надявам този мъж да те заслужава. Дай му шанс да попълзи. Характерът на един мъж става много ясен, когато осъзнае, че е на път да изгуби най-хубавото нещо в живота си.

Опитах се да се усмихна, но не се справих особено добре.

— Предполагам, че ще видим дали въобще ще дойде да пълзи. — Наведох се над скоростите и я прегърнах. — Ще се видим скоро.

— Разбий ги, скъпа — викна Тана, докато слизах от колата.