Мегън Марч
Порочни удоволствия (21)

Глава двадесет и първа
Холи

Напуснах дамската тоалетна, но не бързах, докато се връщах към залата при Крейтън. Не че го правех нарочно, просто постоянно се разсейвах от страхотните експонати. Кой не би? Не е като да съм идвала тук и преди, но определено бих се върнала отново.

Спрях се пред една картина, на която бяха изрисувани стотици ноти. Тя сякаш ми пееше. Имайки предвид, че музиката бе животът ми, нямаше как да не бъда привлечена от нея… а и не беше ужасяващо грозна като някои други картини, които видях тази вечер.

— Прекрасна е, нали?

Обърнах се, озовавайки се пред жена с бяло руса коса и блестяща наситено зелена рокля, която проследяваше перфектно извивките й. Циците й може да бяха фалшиви, но за сметка на това вероятно струваха камара пари. Почувствах се като мъж, който проверява пазвата й, затова насочих поглед към очите й. Наситено зелени точно като роклята.

Тя изглежда не бе забелязала мимолетното отплесване на погледа ми, тъй като и самата тя ме изучаваше внимателно. Очите й обаче не се спряха на гърдите ми, а на огърлицата.

— Е, изглежда Крейтън е станал по-щедър. За този шедьовър на Хари Уинстън човек би убил.

Не успях да разгадая тона й. Не звучеше злобно… а нещо друго.

— Благодаря.

Тя протегна ръка и нямаше как да не забележа перфектния й маникюр.

— Аз съм Аника Фредериксън.

Здрависах се с нея и отворих уста да си кажа името, но тя ме изпревари.

— А ти си Холи Уикс Карас.

Видя ми се интересен начина, по който тя изрече думата „Карас“, но нямах намерение точно сега да мисля над това. Просто повечето хора, които биха ме разпознали, нямаше да се сетят да използват новата ми фамилия. Но нещо ми подсказваше, че тя не ме познава от „Кънтри мечти“, тъй като не можех да си представя някоя като нея да гледа кабелна телевизия, а и вече бе споменала Крейтън. Очевидно бе част от неговото обкръжение.

— Приятно ми е да се запознаем. — Пуснах ръката й и се обърнах към вратата. — Вероятно трябва да се връщам.

Жената кимна учтиво и вече бях изминала половината разстояние, когато тя каза:

— Надявам се, че третият път наистина ще е на късмет за Крейтън. Дали правилото за трите опита важи за браковете? Предполагам, че не, имайки предвид колко мъже и жени познавам, които имат съпрузи номер четири или пет.

Тялото ми замръзна, а умът ми запрепуска, повтаряйки отново и отново думите й. Кръвта зашумя в ушите ми, смесвайки се с врявата от тълпата, която бе само на няколко метра от мен.

Три пъти за късмет? Три опита?

Какво. По. Дяволите. С Крейтън бяхме провели разговора за бившите и той ми бе разказал за Шоу.

Съвзех се от шока си и се обърнах към Аника. Главата й беше приведена настрани и ме гледаше така, сякаш очакваше реакцията ми.

Дадох всичко от себе си, за да не й кажа точно какво мисля за нея.

— Не знам за коя се мислите…

Тя се усмихна, а снизхождението буквално излъчваше радиация през белите й зъби.

— Може би защото не се представих подобаващо. — Тя отново протегна ръка към мен, но този път перфектния й маникюр приличаше на нокти на хищна птица. — Аника Мичъл Карас Фредериксън. Предполагам, че може да ме наричаш първата госпожа Карас.

Този път не се здрависах с нея. Просто стоях там като вкопана, с диамантите за кой знае колко хиляди долара на шията си, и просто гледах жената. Сега видях блясъка в очите й и не можех да повярвам, че съм го пропуснала преди това.

— О, предполагам, че не ти е казал за мен. Не е изненадващо. Вероятно още го боли да мисли за мен. Все пак аз бях тази, която го изостави.

Премигнах няколко пъти, опитвайки се да асимилирам какво ми казва.

— Кога? Кога сте били женени?

— Преди години. Но има някои рани, които никога не могат да се излекуват. Не казвам, че не съжалявам за прибързаното си решение да сложа край на всичко. И двамата бяхме толкова млади, толкова влюбени.

Изсумтях.

— Не си била особено влюбена, щом си го зарязала.

Самоуверената й усмивка повехна леко.

— Понякога трябва да пуснеш този, когото обичаш, дори наистина да не го желаеш.

— И защо ми го казваш?

— Защото мисля, че трябва да знаеш за какъв мъж си се омъжила. Доколкото чувам от другите жени, разбирам, че не се е променил особено.

— Какво? Това, че е порочен ли? — Изсумтях. — Съжалявам, скъпа. Прекалено късно. Вече и сама се досетих.

— Не. Но се радвам, че се наслаждаваш да се отнасят с теб като с играчка. Защото завинаги ще си останеш само това. Играчка. Нещо, с което да се забавлява и да вади, когато му се прииска, преди да го изхвърли или да продаде, когато му омръзне.

Аника се огледа наоколо, преди да спре отново поглед към мен и огърлицата ми.

— Не е ли това, което прави той тази вечер? Играе си, като те облича и те води тук, за да те покаже? Направила ли си нещо друго, освен да висиш на ръката му? Допринесе ли с нещо към безкрайните му бизнес разговори? Или си просто един хубав аксесоар?

В мен започнаха да се подреждат парче по парче гняв и само една малка частица от мен прошепна: „Знаеш, че има капка истина в това, което казва тя“. Сякаш тази жена човъркаше в мозъка ми и вадеше най-големите ми страхове.

Е, майната й. Можех да подуша лайната… но в този случай, тя вонеше на истината. И все пак, нямах нужда да слушам всичко това. Да оставя някой да говори простотии за Крейтън в лицето ми, просто нямаше да го бъде.

— Чуй ме…

— Не — каза тя бързо, — ти ме чуй. Ако си мислиш, дори за миг, че той ще те задържи за повече, отколкото за времето, в което да му служиш като хубав аксесоар, значи си напълно заблудена. Той никога няма да те обича. Аз имам много общо с него… същите училища, същите приятели, същия социален статус и същите хобита… и няма нищо, което би могла да направиш, за да го откъснеш от първата му любов. Аз печеля. — Очите й блеснаха, когато продължи: — Той има нужда от забавления. Пристрастен е към адреналина, но вместо да скочи от самолет, той се възбужда от това да отметне поредната цел в списъка си. Тази простотия с пропуснатия любовен шанс? Много уникално хрумване от негова страна, за да намери жената, с която е правил секс за една нощ, и то, защото си възбудила любопитството му. Но наистина ли мислиш, че би могла да го задоволиш за по-дълго? Вие нямате нищо общо помежду си. Дори не си от същия социален кръг. Вероятно има късмет, че не обелваш и дума тази вечер, защото смешният ти говор веднага ще те издаде колко под всички останали си. Може да си интересна, когато даваш интервю за някое кънтри радио, но в света на Крейтън не си нищо повече от една пречка.

Кръвта забуча в ушите ми с пълна сила. Нямах никаква идея какво ще спечели тя с тези обиди към мен, но вероятно имаше някакъв мотив.

Представих си, че съм на сцената и току-що съм объркала текста, и се насилвах да се усмихна, за да не види никой колко съм наранена от грешката.

— Защо ми казваш всичко това? Каква е причината?

Аника вирна брадичка и се замислих, че вероятно не е възможно да вирне повече носа си нагоре.

— Приеми го като благотворително дело от моя страна. Оставих го, защото отказвам да бъда на второ място. Ти имаш добра основа със своята кънтри музика. Мога да си те представя как като малка си седяла в парка за каравани и си слушала музика от радиото на някоя строшена кола, паркирана на моравата.

Примигнах. Не знаех как, но тя се доближи опасно близо до истината.

— И? — попитах аз, отказвайки да й направя удоволствието, като се свия.

— Като жена, която познава Крейтън от дванадесет години, реших, че би искала да знаеш в какво точно се забъркваш. Освен това, за момиче като теб — тя насочи пръст към мен, сякаш трябваше да зная какво има предвид, — ако не сграбчиш единствения си шанс, може никога да не получиш втори. Ако бях на твое място, щях да се замисля дали да преследвам мечтаната си кариера, или един мъж.

Сърцето ми се разтуптя лудо, след като тя се изрази толкова ясно. Не знаех защо смята, че има право да ми казва всичко това, но вече трябваше да спре.

— Благодаря за предупреждението. Мисля, че чух достатъчно.

Аника се усмихна, отново въплъщение на грацията и елегантността. По лицето й вече нямаше никаква след от злобата, която избълва срещу мен.

— Беше ми много приятно да се запозная с теб, Холи. Чух, че имаш шанс да спечелиш наградата за нов артист тази година. Късмет! — И с това тя се обърна, зелената рокля се обви около глезените й, като направи най-доброто излизане, което бях виждала, с изключение на филмите.

Аз, от друга страна, исках да потъна в най-близкия стол, да се свия на топка и да започна да ближа раните, които тя ми бе нанесла.

Със сигурност имаше мотив да ми каже всичко това, иначе не би си направила труда. Но дали причините й наистина бяха от значение? Дори всичко, което каза, да бяха глупости, не бе нищо по-различно от това, което си повтарях и аз самата.

Беше време да се изправя лице в лице с истината. Факт номер едно, влюбвах се в Крейтън. Пропуснете това. Влюбена бях в Крейтън. И за пръв път осъзнавах колко дълбоко съм затънала, наложи се да преглътна ужасяващия страх, който изпитах. Ако тя беше права? Какво ще стане, когато той се отегчи от мен?

Гледайки с невиждащ поглед към картините около мен, се зачудих какъв би бил бъдещият ми живот с него. Вечер след вечер, в която ще бъда виждана, но не и чувана, единствения талант, който ще ми е нужен, ще е този да вися на ръката му.

Към това ли трябва да гледам, щом насоча поглед към бъдещето? Не за това подписах. Имах нужда да помисля някъде, където няма да подлагам под въпрос всяко действие, което направя.

Смазващата тежест на всичко… мъката и вината, объркването и удоволствието, и стресът… натежаха върху мен с такава сила, че едва успявах да поема дъх, почувствах замайване. Усетих болката още когато се сринах по-рано вечерта и сега главата ми пулсираше. Препънах се назад, докато не се ударих в стената и се свлякох на пода, без да ме е грижа за роклята или колко нелепо може да изглеждам. Отпуснах глава назад, опитвайки се да си поема дъх, но просто не можех да вдишам достатъчно, че да изпълня дробовете си.

— Хей! Добре ли си? Мамка му! Не изглеждаш хич добре.

Не разпознах гласа, но не ме беше грижа. Единственото, което исках, бе да поема възможно повече кислород в тялото си, за да не припадна на лъскавия под.

Мъжът извика името на Крейтън. Не знаех колко време измина, можеше да са секунди, минути или дори часове, но в мига, в който съпругът ми коленичи до мен, притисна главата ми между коленете ми и каза нежно:

— Дишай, Холи. Просто дишай. Бавно.

Опитах да забавя дишането си, както ми каза той, имитирайки неговите вдишвания и издишвания. Скоро болката в дробовете ми намаля и аз повдигнах глава, поглеждайки в разтревожените му кафяви очи.

— Добре ли си? Какво се случи?

Утешителният му тон се изпари. Въпросите му бяха зададени остро. Дишането ми отново се забърза.

— О, мамка му. Успокой се, Холи. Прости ми. Не трябваше… Нека те изведа навън.

Той посегна зад гърба ми и знаех, че възнамерява да ме вдигне на ръце и да ме изнесе от музея. Щях да изглеждам като пълна идиотка пред очите на всички, в това число и на снимките, които щяха да плъзнат из интернет. И в следващия миг по телевизионния канал „ТМЗ“ щяха да обявят, че съм припаднала, защото съм бременна и ще ме следят за бебешко коремче през следващите шест месеца.

Отблъснах ръцете му.

— Мога да вървя.

Крейтън присви очи, но хвана ръката ми и ми помогна да се изправя на крака.

— Сигурна ли си?

Кимнах.

— Да вървим.