Мегън Марч
Порочни удоволствия (24)

Глава двадесет и четвърта
Холи

Гордостта беше опасно нещо, но когато само тя ти е останала, как би могъл да я предадеш?

Часове по-късно седях свита на топка в огромното легло. Сама. Отместих глава от влажното петно на възглавницата си, отказвайки да призная, че съм я напоила със сълзите си.

Кога животът ми стана толкова сложен? О, да, когато реших да се омъжа за мъж, който бях срещнала само веднъж… и под срещнала имам предвид с който се бях чукала така, че след това едва ходех.

Замислих се над думите на д-р Уайл. Диагнозата му беше: „паник атака, причинена от стреса“. Предписанието му: „да отида някъде далеч, където да си почина“.

Последното ме накара да заплача.

Не можех да остана в Ню Йорк, но не исках да се връщам и в Нашвил.

Имаше само едно място, където можех да отида.

У дома.

Това отекваше в главата ми, когато най-после заспах.

* * *

Крейтън така и не се върна. Когато отворих очи, беше седем сутринта, а неговата страна от леглото бе празна. На възглавницата нямаше отпечатък от главата му. Зачудих се дали той въобще ще се върне в пентхауса. Навлякох пуловер и чорапи и реших да огледам апартамента.

Все още бе скъп, перфектен и напълно негостоприемен.

Мястото ми не е тук. Паниката започна отново да се надига. Остро и бързо, отнемайки всяка рационална мисъл. Думите му започнаха да се връщат в паметта ми, сякаш бяха изписани на неоново табло.

„Не е важно.“

„Беше прищявка.“

„Не приличаш по нищо на Аника.“

Затръшване на врата.

Мястото ми не е тук.

Пентхаусът започна да се върти пред погледа ми.

Трябва да се махна от тук. Трябва да се махна от тук. Трябва да се махна от тук.

Думите ехтяха в ума ми, докато стигнах до гардероба, грабвайки първото, което хвана, и хвърляйки го в куфара. Запрепъвах се към банята, сграбчих каквото видях от мивката и прибирах бельото си, докато не напълних куфара. Не знаех какви дрехи взех. Не ме бе грижа.

Трябва да се махна от тук.

Изтичах през дневната към кухнята, забелязвайки същата проклета бележка, която бях използвала и първият път.

Крейтън щеше иска да ме убие, когато се прибереше у дома.

Но вече нямаше да съм тук.

Написах същите две думи, но този път по коренно различна причина.

„Сбогом, Крейтън.“

Следва продължение…