Мегън Марч
Порочни удоволствия (23)

Глава двадесет и трета
Крейтън

Гледах към жената, в която бях влюбен… точно така, по дяволите, влюбен… и ми трябваше само миг, за да осъзная, че тя не изпитва същото към мен. И може би никога няма да изпита.

В гърдите ми се надигна вълна от болка, приличаща много на страха, който ме разкъса отвътре, когато един мъж дотича до мен, за да ме повика, след като тя бе колабирала на пода в МнМИ. Всеки неин дъх бе от по-голямо значение, отколкото моя собствен, а тя бе в пълно неведение.

Освен това не знаеше, че съм достигнал до точката си на пречупване. Години наред опитвах да спечеля нечия любов и се сблъсквах със стена от пренебрежение, което ме задушаваше сякаш някой бе стиснал в юмрук гърлото ми. Изгубих родителите си при ужасен акт на насилие и вместо да бъда приет в семейство, където ще ме обичат и подкрепят, аз се оказах на точно противоположното място. Под грижите на човек, който беше лишен от всякакви чувства и не би помогнал с нищо на едно страдащо момче, което току-що е изгубило родителите си.

Въпреки всичко, което преживяхме, Холи не ми вярваше. Осъзнавах, че трябваше да й кажа за Аника, но това беше един от големите ми лични провали, и в сравнение с това, което изпитвах към Холи, Аника беше напълно незначителна и безсмислена. Все едно да сравниш летен дъжд с ураган.

Думите ми шибаха като камшик, а силата им бе подклаждана от това, че каквото и да мислих, че изграждаме помежду си, се оказа, че е просто плод на въображението ми.

— Ако търсиш причина да сложиш край на връзката ни, Холи, сигурен съм, че можеш да измислиш нещо. Няма да те моля да останеш.

Лицето й се превърна в почти неразгадаема маска и зачаках да чуя отговора на думите си.

Но ми отвърна само тишина.

Нямаше да моля за любовта й. Холи ми даде ясно да разбера, че не може да бъде купена и очевидно не заслужавах да съди за мен по действията ми.

Гледах лицето й, наблюдавах очите й, търсейки знак, че там има нещо, за което мога да се боря, но точно сега тя бе като непозната за мен.

Темпераментът ми се откъсна от веригите си и знаех, че трябва да се махна, преди да кажа нещо, което дори аз не бих могъл да върна назад.

Завъртях се на пети и се насочих към вратата. Стъпките ми бяха премерени и всичко, което исках от нея, бе само една дума. Или може би две.

„Не излизай.“ Исках тя да го каже.

Но Холи не го направи.

И аз излязох.