Владимир Мегре
Анаста (9)

Трябва да се мисли

Прекъснал спомените си, Вуд се обърнал към правнучката си, която била измислила нова игра с вървящия начело на кервана мамут:

— Със забавленията си, Анаста, държиш мамута в голямо напрежение. Трябва ли да се постъпва така с безобидно и добро животно?

— Така, деденце Вуд, аз държа мамута в приятно напрежение, като го отвличам от тъжните мисли. Ето че и теб отвлякох от мрачните ти мисли, деденце Вуд — забърборила Анаста.

— Да… На много от нас сега мислите ни са мрачни. Има си причина. А ти, Анасточка, нима нямаш тъжни мисли?

— Не, деденце Вуд.

— Нима не разбираш защо възрастните хора от рода ни са угнетени?

— Разбирам, деденце Вуд. Такива са, защото студеният ледник приближава. Много растения умират от студа. На хората от различни селища им се е наложило да напуснат родното си място. А накъде и колко трябва да се върви — никой не знае.

— Вярно е… — произнесъл замислено Вуд и малко учудено попитал правнучката си: — А на теб не ти ли е тъжно, че се разделяш с родовото ни селище, Анасточка?

— Не ми е тъжно, деденце Вуд. Щом само тъжната мисъл за раздяла възникна в мен, веднага я отхвърлих и сега изчезна — забърборила отново весело Анаста, люлеейки се на хобота на мамута, който вървял до Вуд, сякаш разбирал необходимостта да носи момичето до прадядо й, за да общуват помежду си.

Отговорът на правнучката му учудил и заинтересувал Вуд. По какъв тайнствен начин бе успяла тя да се справи с тъжните мисли? И той я попитал:

— Разкажи ми, Анасточка, как успя да отхвърлиш тъжните мисли?

— Много просто, деденце Вуд. Реших да остана с родината си.

— Да останеш ли? Решила си? Нали обаче не си останала и се отдалечаваш от нея заедно с всички, Анасточка?

— Сега се отдалечавам, като изпращам всички на дълъг път. А щом се изкачим на възвишението, което се вижда в далечината — тогава ще е пладне, — трябва да тръгна по обратния път. До вечерта ще успея да се върна в родината си. Като настъпи утрото, тя ще ми се зарадва. А аз самата отсега се радвам. Представям си как родината ми ще ми се радва.

Вуд не се разтревожил от думите на правнучката си. Помислил си, че се шегува или само си представя завръщането си, за да прогони тъжните мисли. Решил да се включи в играта на находчивото момиче и казал:

— Да, цялото пространство ще ти се зарадва, но какво ще правиш там сама?

— Най-напред ще издигна насип от земя и треви около цветната си леха — започнала Анаста, — така че той да не позволи на студения ветрец от ледника да духа любимото ми цвете. Когато то разцъфне, аз трябва да съм до него, защото, ако наоколо няма никого, то ще се опечали много. „Защо разцъфнах? — ще си помисли. — За какво, след като никой не се радва на красотата ми?“ Аз обаче ще съм до него и ще му се радвам.

— Цветето ще прецъфти, Анасточка, и ще настъпят студове, каквито досега не е имало. Много растения няма да могат да цъфтят на студа. Към родовото ни пространство настъпва огромен ледник — сякаш на себе си мълвял Вуд, изкачвайки се по възвишението, за което говорела Анаста. — Да, ледникът настъпва.

— Аз ще спра ледника, деденце Вуд — изведнъж се развълнувало малкото момиче, скочило от хобота на слона и забърборило ентусиазирано: — Още не знам как, но непременно ще го спра. Там, в родината, нещо ще ми подскаже как да го спра. Усещам, силно усещам, че ще ми подскаже и ще успея. Там, в родината ни, е решението. Има го, но всички си отидоха. Никой не помисли за него. И няма на кого сега да се подскаже решението. Всички мислеха как да тръгнат и къде да избягат от студовете. Никой обаче не опита да помисли, да потърси помощ, как да отблъсне ледника. А нали, деденце Вуд, ти често говореше на събиранията, че трябва да се мисли.

Вуд застинал на място. Спрял и водачът на кервана, а след него и другите мамути.

Побелелият глава на рода се взирал внимателно в правнучката си и мълчал.

Онова, което направил после, Вуд не могъл след това никога да обясни на себе си и още по-малко на другите. Той дал знак на движещите се отстрани хора да продължат напред. А на Анаста казал:

— Последен в кервана върви накуцващ мамут, синът на водача. Познаваш го и той слуша теб най-много. Вземи го със себе си, Анаста, за да ни догониш по следите ни, когато стане много студено.

— Благодаря, деденце Вуд — възкликнало радостно момичето, прегърнало краката на стареца и се притиснало към него. — Благодаря!

— Как ще кажа какво си намислила на майка ти и баща ти?

— Аз сама ще им кажа, щом стигна до вкъщи. Сега не трябва да се казва нищо. Довиждане, деденце Вуд.

Анаста се затичала с подскоци към мамута в края на кервана, а Вуд изпратил с поглед отдалечаващата се фигурка на правнучката си, сякаш без да осъзнава случващото се. Продължил пътя си и известно време в главата му нямало никакви мисли, като чак след няколко часа Вуд се запитал: „Защо се съгласих? «Трябва да се мисли», «Никой не се замисли как да го спре.» Никой. Само тя.“ След това произнесъл на глас:

— Постъпих правилно.