Владимир Мегре
Анаста (13)

Какъв е промисълът на битието ти?

— Това е невъзможно. С брат ми имаме твърде различни задачи — произнесъл Светлокосия. — Всеки има свой промисъл. И само човекът може, докато изпълнява своя промисъл, да работи и за общия и така ставаме частички от новата енергия, присъща само на човека.

— Как може да се работи над различни, дори противоположни идеи и в същото време да се подобрява общото? — недоверчиво попитала Анаста.

— Може, като постоянно се изпреварваме взаимно. Когато ходиш, Анастушка, едното ти краче минава напред и оставя назад другото. След това изостаналото също излиза напред. Сякаш крачетата ти се съревновават помежду си. В резултат те придвижват съвместно тялото ти напред, подчинявайки се на мисълта ти.

— Какъв пример даде само, чак ми стана смешно — прекъснал брат си Тъмнокосия. — Ако ще си се представяме като два крака, то ти си съвсем късо краче, а аз съм много дълго. Когато направя крачка, тялото прекрачва през планини, а ти се бавиш, имитирайки движение. Аз според промисъла си вече за пети път довеждам човечеството до планетарна катастрофа. И въпреки че поради замисъла на Създателя то пак се възражда, аз отново го наказвам с глобална катастрофа, за да си вземе поука.

— Да, ти си талантлив, братко мой. Наистина си докарвал до всеобща катастрофа живота на цялата планета. Катаклизмите обаче не те водят до открития и нови знания и не увеличават силата ти. А човекът получава нови знания. И човечеството се възражда отново.

— Първо обаче погива в адски мъки с всичките си знания.

— Неведом е за нас, братко, промисълът на Създателя. Може в близко бъдеще миг преди катастрофата човечеството да я предотврати и тогава мисълта му да се озари с непознат за нас устрем.

— Твоите светли мечти са ми омръзнали, братко мой. Ти, момиче, мен слушай — обърнал се тъмнокосият момък към Анаста. — Аз ще ти покажа по достъпен начин цялата си сила. Моят лъчезарен брат каза и някои верни неща. Наистина човешката мисъл е огромна енергия, която не ми е по силите, а на него — още по-малко. И всеки човек, ако разпредели правилно тази енергия, може да преобрази света.

Съществува обаче и невидимата енергия на мисълта и това е колективната мисъл. Поражда се, когато се сливат в едно мислите на отделни хора. Ако мислите на цялото човечество се слеят и се получи общочовешка мисъл, ние с брат ми ще изглеждаме като буболечки пред нея. Аз обаче се научих да не допускам възникването на колективна мисъл, като подхвърлям на човечеството различни философски теории и представи. В резултат един милиард хора разсъждават по един начин, а останалите — по друг, и така се неутрализират. Аз, момиче, съм въплъщение на всички тъмни сили във Вселената и ако ти се слееш с мен, ще станем непобедима сила. Аз имам таен план, ще го осъзнаеш и ще ми помагаш. Ще превърнем хората в наши играчки. Ще въздействаме върху разума им. Ще те направя владетелка на човечеството и ти ще ми разкажеш…

— Не ми харесва този план — отговорила Анаста и добавила: — Никога няма да участвам в него и никой от хората, мисля, няма да се съгласи.

— Няма да участваш ли? Ти, момиче, просто още не знаеш колко е забавна тази игра — да контролираш човешката мисъл. И не бързай да казваш, че хората няма да ме следват. Вече е изобретено колелото, макар и примитивно засега, но по-нататък хората ще съединят две дървени колела с прът в съответствие с плана ми, гениалния ми промисъл.

— Че какво лошо има в колелото? Когато трябваше да докарвам фураж за ранения мамут Дан, каручката с колела ми беше от помощ.

— Така е, хубаво е, момиче. Дори много. Това колело ще бъде усъвършенствано. Ще се направят огромен брой колела. И хората ще открият, че не е удобно колелото да се търкаля по голата земя, през буците, ямите и високата трева. И тогава ще покрият огромна част от земята с каменна кора, за да се търкалят по-гладко колелата.

И все повече ще се увеличават, ще мачкат стенещата земя, носейки едни хора върху себе си и мачкайки безмилостно други.

Ти, момиче, се опитай да си отговориш само какво може да е по-мощно от силата, която насочва хората към гибел. Ако не намериш в себе си отговор, признай величието ми.

Замислила се Анаста, но не намерила в себе си отговор и отново погледнала към светлокосия момък. Светлокосия отвърнал на безмълвния въпрос на момичето:

— Брат ми, Анасточка, ти нарисува тъжна картина. Такава е задачата му и той я изпълнява добросъвестно. В погледа ти виждам въпроса дали и аз имам промисъл. Имам и също искам да те поканя да участваш в него.

— Какво представлява той?

— Да се опитаме да разберем великото творение на Създателя — човека. Да разкрием величието на бъдещите му творения.

— Нима на Земята не е сътворено вече всичко? — учудила се Анаста.

— Проблемът е, Анасточка… Виж цъфналото прекрасно цвете. Всяко растение или животно е отделно и различно, но всички са и взаимносвързани. Създателят е сътворил чудесен, хармоничен и съвършен земен свят. Това обаче не означава, че този свят не може да бъде усъвършенстван.

Творенията на Създателя могат да се разглеждат само като подготвяне на материала за по-съвършено произведение — създание, невиждано досега, съвършена форма на живот, каквато никой още не си представя.

— Кой може да е по-съвършен от самото съвършенство? — изумила се Анаста.

— Производното от Него — син и дъщеря на Великия родител. Например, ти, Анасточка.

— Аз ли? Аз дори не мога да си представя как би могло да се промени вече създаденото. Аз например изобщо не искам да бъде променено по какъвто и да е начин цъфналото в градината ми цвете. И си мисля, че в никакъв случай не трябва да се променя, за да не се наруши съвършенството. И защо да се променя Котенцето? А как може да се усъвършенства например мамутът Дан? Да се променят хоботът, ушите му? Защо да се прави това?

— Ти обаче вече си променила мамута Дан, Анасточка.

— Не, никога не съм го променяла — учудено възразила тя.

— Външно — да, но твоят мамут Дан изпълнява значително повече човешки поръки, отколкото всичките други мамути, живели някога на Земята. И осъзнаването на задачите от Дан е качествено ново. Ще се съгласиш, като го сравниш с останалите мамути, на които прилича външно.

— Сега вече разбирам. Според мен той е по-умен от всички останали. Просто не съм се замисляла досега.

— Както виждаш, значение имат не само външните форми и строежът на тялото. Съдържанието и предназначението са по-важни. А съдържанието и предназначението на Дан си сътворила и определила именно ти. И се е превърнал в мамута Дан, който външно не се различава от другите мамути, сътворени от великия Създател, но все пак е различен. Сега е общо — на Създателя и твое — творение. И не е ясно коя част надделява. Защото мамутът Дан е придобил не само способности за изпълнение на повече команди, от полза за човешкия бит. Той е станал по-съобразителен, предан и чувствителен. Спомняш ли си, веднъж бе заспала върху сухата трева под високо дърво, а когато се събуди, видя мамута Дан да стои неподвижно над теб. Ти се разсърди, защото той миришеше лошо и сякаш бе дошъл нарочно да те събуди. Затова стана и тръгна по мократа трева към къщи. Но преди това каза недоволно на мамута Дан: „Дан, постоянно се отделяш от стадото и си започнал да идваш, дори и когато не те викат. Върви си на пасището, при своите братя.“

И тръгна по мократа трева боса, без да се обърнеш. Помниш ли, Анасточка, че тревата бе мокра?

— Да.

— А знаеш ли защо мамутът Дан миришеше толкова неприятно?

— Не.

— След като ти заспа, се разрази буря. Не само хората, но и животните знаят, че мълниите падат най-често върху високите дървета. Дан видя как заспиваш и когато започна бурята, се отдели от стадото и дойде при теб. Не те събуди, а просто застана над теб да те пази от дъжда. Дървото, под което спеше, бе ударено от мълния. Един клон пламна и тръгна да пада. Щеше да се стовари върху теб, но мамутът Дан успя да го хване с хобот. После пламна втори клон. Дан премахна и него, но огънят опърли козината на главата му и тя започна да тлее с неприятна миризма. Опърленото го болеше нетърпимо, но Дан стоеше неподвижно над теб, спящата. Когато ти си тръгна с упрека, че е досаден, той дори не се обиди и забрави болката. Радваше се, че не си пострадала, и след това, докато лекуваше изгореното, мислеше нежно за теб.

Анаста скочила и се затичала към стоящия встрани мамут. Той заклатил радостно глава. Анаста хванала края на хобота му, потупала го с ръчичка, притиснала бузата си до него и после го целунала. Мамутът замрял. Продължавал да стои неподвижно и със затворени очи, дори и след като момичето се отдръпнало от него и се върнало при светлокосия юноша.

— Разбрах — казала Анаста на Светлокосия, — че мамутът Дан е променен. Може би се е получило от само себе си, а може и аз с нещо да съм помогнала. Той е различен от другите създадени от Твореца мамути. Значи на човек е дадено правото да променя?

— Дадено му е — отговорил й Светлокосия. — Помисли сега според кой промисъл?

— Според добрия.

— Тогава го определи. Избери, създай!

— Значи Онзи, Който е създал всичко на Земята, не е определил никакъв промисъл, по който да живее човекът?

— Мисля, че му е предоставил много варианти за избор, но Самият Той е мечтаел само за едно.

— За какво?

— Само човек може да намери отговора.

— А къде да го търси?

— В себе си. Като мислено си представя, изброява, сравнява различните варианти за устройването на живота на Земята.

— Значи хората живеят на Земята, но не знаят нищо за промисъла на Създателя?

— На хората е дадено великото знание за биологичните възможности на развитие, но те имат пълна свобода да заменят биологичните възможности с технократски. Те решават дали да използват заложените дълбоко вътрешни възможности. Например на живото дърво, което расте, усеща биологичните ритми и се приспособява към тях, като регулира състоянието си в съответствие с външните условия. Или ще използват външните повърхностни възможности на мъртвото дърво. Хората, тръгнали по технократския път на развитие, използват повърхностните възможности, като изработват от дървото оръдия на труда и го употребяват като гориво или строителен материал.

Неясно защо, но хората винаги избират технократския път. А той неизбежно ги води към катастрофа. Вече се е случвало неведнъж. Всичките планетарни катастрофи са следствие от човешките мисли.

— Никой от хората обаче не е сътворил ледника, който принуди рода ми да напусне дома си.

— Родът ти, Анасточка, вече е поел по технократския път. И съгласно промисъла на живота ледникът ще го настигне и погуби. Животът обаче ще се възроди. Ще се появи нова надежда за човешкия разум. Ако ледникът бъде спрян от някого, а това може да бъде направено само от човек, родът ти ще продължи да живее технократски. И рано или късно този път ще го доведе пак до катастрофа. Наистина, има вероятност човекът, намерил начин да спре ледника, тоест предотвратил една катастрофа, да успее да предотврати и следващата. Възможно е малко преди поредната катастрофа да озари душите на хората с разбирането за погрешния им избор и да я предотврати. Тогава човечеството ще е в състояние да избере нов път, като постепенно изостави смъртоносните си изобретения. Трудно е обаче да бъдат озарени душите на хората от технократския свят.

В течение на технократския живот хората престават да са разумни същества. Необходимо е обръщане не към разума, а към чувствата им и чрез тях да им се разкрие същността на Божествения промисъл. Той трябва да се почувства, за да се осъзнае от този, който ще го съобщи.

— А нима ти не го разбираш?

— Не напълно. Може би не може да бъде изцяло осъзнат промисълът на брат ми. Разбирането му не може да бъде осъществено докрай… Защото ще е спиране на движението. Освен това не виждам граници пред усъвършенстването например на твоя мамут.

— А на другите животни?

— И на тях също. Ти знаеш, Анасточка, че потомството на всички животни възприема поведението, навиците на своите родители. Това означава, че всяко следващо поколение ще е малко по-напреднало от предишното и ако човекът определи правилно предназначението на всички твари, ако всяко следващо поколение продължи да усъвършенства животинския свят около себе си, който да освободи човека от битовите грижи — така и човешката мисъл ще се освободи за по-велики дела.

— Сигурно може да подейства, когато става въпрос за животните. Аз обаче никога не бих пожелала да усъвършенствам цветето, защото то и сега е съвършено.

— И аз така мисля, Анасточка. И все пак прекрасното ти цвете е само багра, предоставена от Създателя на Неговата дъщеря за нейните бъдещи творения.

— Защо да е багра? Нали цветето е живо?

— Да, разбира се, то е живо и си е самодостатъчно, но в същото време може да е просто малка частица от велика по красотата си жива картина.

Погледни цветната си леха. Най-красиво в нея е любимото ти цвете. Ако обаче посадиш в нея още две или три такива цветчета, видът на градинката ще се промени. После можеш да посадиш други, но също толкова красиви цветя и видът на цветната ти леха отново ще е различен.

Дори можеш да засаждаш различните цветя в различна последователност, с което да усъвършенстваш живата картина. Съвършенството не познава граници. Непрекъснатото му търсене съответства на промисъла на Създателя.

— Това означава ли, че човекът е създаден, за да прави всичко около себе си все по-красиво? За да усъвършенства подарения му от Създателя свят? В това ли се състои основното предназначение на човека?

— Да твори чудни живи картини, да опознава и усъвършенства животинския свят — това, разбира се, е важно предназначение на човека. Струва ми се обаче, че основното е другаде.

— Къде?

— Когато усъвършенства Божия свят, и човекът със сигурност ще става все по-съвършен и така до безкрая. Пред него ще се разкрият големи възможности.

— А как ще става по-съвършен? Нали никой няма да го обучава?

— Ти, Анасточка, си отгледала красиво цвете и опитът ти е помогнал да разбереш как се прави това. Догодина ще се помъчиш да направиш творението си още по-хубаво. И ще го постигнеш, използвайки предишния си опит и чувства. Това означава, че когато си сътворила за пръв път, ти си придобила опит, знания, усещания, които ти позволяват да създаваш по-съвършеното. Следователно самото ти творчество те обучава.

Творчеството в Божията жива природа усъвършенства твореца.

Това е процес без край и достижими върхове, защото подобно велико творчество е безкрайно.

— Много ми се иска да живея в такъв прекрасен свят, където всичко да може да се усъвършенства до безкрай, където творецът ще усъвършенства творенията си, а творенията ще усъвършенстват своя творец. Искам да живеят в такъв свят и баща ми, и майка ми, и дядо Вуд, и целият наш род — усмихнала се Анаста и очите й засияли. — Ледникът трябва да бъде спрян. Как обаче?

— Човешката мисъл е най-мощната енергия във Вселената и възможностите й нямат граници. Важното е да се научиш да я използваш правилно. Как и с помощта на какво обаче може да стане това, е неизвестно. Само човек има силите да направи това откритие.

— Сигурно мисълта ми е още съвсем малка и слаба — въздъхнала тъжно Анаста. — Аз искам ледникът да спре, но той все повече се приближава и с всеки изминал ден става все по-студено. Това означава, че мисълта ми е слаба. Ако мамутът Дан можеше да мисли за ледника… Главата му е голяма, следователно и мисълта в нея може да е голяма и мощна.

Анаста се приближила до мамута, плеснала с длан протегнатия към нея хобот и казала развълнувано:

— Толкова си голям, Дан, и главата ти е огромна. Значи в нея може да бъде заключена голяма мисъл. Помисли, Дан, и спри ледника. А иначе само слушаш ли, слушаш. Отиди, Дан, поне до пасището, защото храната за теб е все по-малко.

С края на хобота си мамутът Дан погалил момичето по бузата, след това — по косата, обърнал се бавно и се отдалечил. Котаракът на име Котенцето се затичал, скочил върху крака на мамута и вкопчвайки се в козината му, се покатерил върху гърба му.

— Време е, Анасточка, ти и твоите любимци да напуснете това място — обърнал се светлокосият момък към момичето, — защото зад онази планина вече има лед. Още не е основният ледник, но дори и той може да премести планината, която пази долината, като отнесе градините и домовете, в които е живял твоят род. Затова все повече се понижава температурата. Основният ледник ще избутва този лед и планината ще започне бавно да се движи. Ще се случи след няколко дни.

— Няма да напусна. Трябва да видя леда и да разбера защо нахлува в нашата земя. Трябва да измисля начин да спра ледника. Утре сутринта ще се изкача на планината и ще го разгледам.

— Пожелавам ти успешни и правилни мисли, Анасточка — поклонил се на момичето, прощавайки се, светлокосият юноша и се обърнал към брат си: — Да тръгваме, братко мой, и да не пречим на момичето, защото може и да разбере как да се научи да управлява мисълта си.

— Да вървим. Макар че ти си основната пречка. Разфилософства се, разприказва се…

— Ей, почакайте. Моля ви, почакайте — сепнала се изведнъж Анаста. — Вие ми разказахте за своя промисъл. Това означава, че и аз би трябвало да имам такъв, но досега не съм мислила за него. Може би аз нямам?

— Ние, момиче, трябва да си тръгнем. А ти мисли по-бързо, не се помайвай, защото остава съвсем малко време — само два изгрева на слънцето — казал Тъмнокосия, без да отговори на въпроса й.

И юношите си отишли.