Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звънтящите кедри на Русия (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анаста, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване, корекция, форматиране
devira (2018)

Издание:

Автор: Владимир Мегре

Заглавие: Анаста

Преводач: Мариян Петров

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Аливго

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Националност: руска

ISBN: 978-954-8454-89-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4883

История

  1. — Добавяне

Състезанието на вълшебниците

Към средата на втория ден ние със сина ми разглеждахме следния вариант: А какво щеше да стане, ако не се мъчим с плодородието на почвата, не отводняваме участъка от пролетните води, а обратното — заприщим пътя на оттичащите се ручейчета и подберем водолюбиви растения? Получи се малко беден вариант, нямаше хубава градина. В това време се приближи Анастасия, водейки за ръчичка дъщеря ни.

Малката Настенка, изглежда, реши, че ние с Володя играем на някаква игра. Тя приседна веднага при нас и започна да разглежда внимателно макета. В него вече имаше изкопан ров, изобразяващ езерото. По ръба имаше купчина пясък, представляваща глина, защото в парцела почвата бе глинеста.

За да не седя бездеен, аз започнах да прокарвам пръчката по края на терена, задълбочавах чертата. После захвърлих пръчката и просто се вгледах в пясъчния макет.

Настенка допълзя на четири крака до макета; седна на края; почеса се замислено по нослето и изведнъж… Малката й пухкава ръчичка започна да струпва пясък върху чертата, образувайки хълмче. Правеше го бавно и старателно. Когато стигна до средата, Володя също започна да прави продълговато хълмче от своята страна. И без да знам защо, аз също започнах да струпвам пясък с две ръце върху чертата.

В крайна сметка се получи парцел, заобиколен от четирите си страни от земен вал. Гледахме мълчаливо сътвореното. Сигурно всички, както и аз, се опитвахме да осъзнаем какво би означавало това.

— А аз разбрах — разнесе се зад гърба ми гласът на Анастасия. — Чудесно е! Много нестандартно решение сте намерили. Ще се опитам да осмисля по-добре замисъла ви. Ето, разбрах го! Решили сте от наличната плодородна почва да изградите по границите вал от плодородна почва с почти еднометрова височина. Като при това използвате част от плодородния слой и пясък. Браво! Увеличихте дебелината на плодородния слой.

Решили сте по периметъра на целия терен на разстояние четири метра една от друга да издигнете две стени от кирпич. При изкопаването на езерото ще добиете много глина и тя може да се използва за изграждането на тези стени. По такъв начин валът ви ще е като в глинена траншея. Ще нахвърляте там клони и гнила шума от гората и ще подравните пръстта над тях. Ще се получи четиристотинметров компост, където повдигнатата земя ще се окаже по-високо от нивото на останалата площ. Глинените стени няма да позволят на плодородния слой да се размие по време на пролетните дъждове.

Повдигнатата земя ще се нагрява по-бързо през пролетта и това ще позволи да се посадят растения две седмици по-рано. Значи правилно сте разбрали, че да се прави компост в яма, по чиято повърхност ще има дълго време вода, не е рационално, защото тя ще се запълни с вода. И няма къде да се отцеди в глинестата почва, така че ако в нея се посадят плодови дървета, корените им могат да загният.

През първата година на вала могат да се посадят царевица и слънчоглед, а от външната му страна — цветя. Още към есента на същата година парцелът ще е обграден с вал, върху който расте двуметров зелен плет. В началото на есента ще го съборите, ще насипете още пръст и следващата пролет ще е още по-плодороден. Когато пръстта се слегне, върху нея може да се садят плодни дървета, зеленчуци и цветя. С течение на времето глинените стени могат да спаднат под въздействието на влагата, но и така ще задържат плодородния слой, а и коренчетата на растенията няма да му позволят да се разнесе.

А тези половинметрови площи от кирпич, които са построени до езерото, за какво са? О, не ми казвайте, разбрах. В тях ще бъде насипала плодородна почва от гората и ще бъдат посадени плодни дръвчета, а около тях — зеленчуци и цветя.

Поздравления за простото и оригинално решение, което сте намерили. Решили сте на необходимите места да издигнете плодородния слой, като го увеличите до половин метър. На корените ще е топло и уютно в такова хълмче. А след това развиващите се дървета ще довършат сами започнатото. Всяка есен листата им ще опадат и ще изгниват, увеличавайки плодородния слой.

Чудесно. Сякаш сте натиснали бутон, с който сте включили самообразуващ се биологичен организъм.

Разбирах, че Анастасия излага намереното от нея решение, но се преструва, че уж ние сме го открили, а тя само го разгадава. Тази ситуация не ме унижаваше. Радвах се на откритието й. То бе просто, красиво и не изискваше много средства.

Но Володя изобщо не се радваше и без да вдига глава, гледаше неотлъчно макета на имението. Сърцето ми се сви, когато осъзнах какво се случва в момента в душата му. Бе му неловко пред мен, защото ме бе убеждавал, че ще може да намери решение. И се срамуваше, защото не бе изпълнил заръката на Анастасия.

През тези близо два дни съвместна работа над проекта със сина ми се бяхме сближили и аз изобщо не му се сърдех за упоритостта, защото виждах как се старае и премисля варианти за увеличаване на плодородието на почвата. И сега ми бе жал за него, така че дори не слушах Анастасия. Не трябваше да се унижава така детето! Не стига че в началото му ги бях наговорил, как няма да успее, а и с последната си критика Анастасия не оставяше камък върху камък от нашите усилия. Не трябваше да постъпва така. Или… Стори ми се, че Анастасия нарочно дразни сина ни, кара го да напряга и забързва мисълта си.

— А какво представлява това в центъра на проекта? — попита Анастасия.

— Това е къщата — отговорих аз, — защото ние с Володя решихме да я разположим централно. Наоколо са различните селскостопански постройки. От портата към къщата е прокаран път, а край него ще растат цветя.

Бях сигурен, че Анастасия ще похвали идеята, затова казах „ние с Володя“, въпреки че бе мой замисъл. Искаше ми се да подкрепя някак сина си, но се получи точно обратното.

— И къде е входът на къщата? — попита Анастасия.

— Откъм пътя, разбира се. Приближаваш се направо до входа, оставяш колата на площадката пред него и се качваш на откритата веранда. Там ще има маса. Ще пием чай с приятели и ще се любуваме на цветята.

— И на пътя също — добави някак ехидно Анастасия.

— И на пътя също — отговорих аз, — особено ако е павиран с красиви плочки.

— А какво има зад къщата?

— Зад къщата са езерото, цветна и зеленчукова градина.

— Значи градината ще е в задния двор. Ще пиете чай с приятелите на верандата, ще се любувате на цветята, а разположеното в задния двор ще бъде лишено от вниманието ви. Нали знаеш, Владимире, че на всички животни и растения им е необходимо човешко внимание? Без него те не могат да изпълнят напълно предназначението си.

Растенията могат да дадат на човека необходимите му енергии, стига да знаят какви точно са му нужни. Как обаче ще го научат, ако ограничиш общуването си с тях? Нали, Владимире, ти е известен смисълът на общуването с растителния свят?

— Известен ми е — отговорих аз, като се опитвах да прикрия разочарованието си от факта, че — както се оказа — къщата не бе разположена твърде сполучливо.

Половината от парцела, при това с градината, наистина бе в задния двор.

— И освен това не ми е ясно — продължи Анастасия — защо не сте отстранили огромния хълм на брега на езерото? Той утежнява пространството.

При тези думи Володя не можа повече да се сдържи. Той стана, поклони се както преди леко на Анастасия и каза:

— Позволи ми, мамо, да ти обясня всичко.

— Обясни ми, моля те, синко.

Стояха един срещу друг — син и майка. А на мен, кой знае защо, ми се струваше, че двама велики вълшебници на Вселената са се изправили един срещу друг. Сега щяха да встъпят в единоборство. Единоборство на разума и на възможностите на човека. О, Боже, колко красива бе Анастасия! Колко загадъчна и необикновена със способностите си и идеите бе най-близката ми жена. Един или два живота не бяха достатъчни, за да стигна до нея. И синът ми, чиито черти на лицето наподобяваха малко тези на Анастасия, също бе красив и строен, но малко безразсъден или излишно самоуверен. Защо влизаше в това единоборство? При това в мое присъствие. Самият той бе казал, че способностите на Анастасия превъзхождат неговите. Сигурно бе горд и решителен, но малко дързък. И въпреки това аз бях с цялата си душа за Володя и исках да победи в странното състезание. И то започна.

— Това не е просто хълм, мамо — произнесе Володя.

— Тогава какво е? — с усмивка и малко насмешливо попита Анастасия.

— Ами как да се изразя…

Бавно и проточвайки думите, явно се опитваше да измисли нещо рационално за този хълм, Володя рече изведнъж:

— Това е банята, мамо.

Чак трепнах от неочакваното абсурдно изявление на сина си, но без да знам защо, потвърдих сериозно:

— Да, това е нормална съвременна баня, която е много необходима. Ако няма баня, къде ще се къпем и се напарваме — стараех се да спечеля време Володя да излезе от положението и да измисли нещо. Да бе казал по-добре, че по този хълм ще се пързаляме през зимата със ски. Направо си бе безразсъден. — В банята може и да се спи, докато построим къщата — продължих разсъжденията си аз.

Не знаех обаче какво още да добавя, така че замълчах.

— Странно. Не, хълмът от глина не ми прилича на баня, а и не се забелязва вход — отбеляза Анастасия.

„Край — реших, — синът ми изтърси не на място за банята и загуби. И никакво сражение между вълшебници няма да има.“ Володя обаче продължи:

— Това е само макет, мамо. Нашият хълм тук е от пясък, който се свлича и е трудно да се направи вход — продължаваше да говори бавно Володя и явно при това мислеше усилено за нещо. И изведнъж лицето му сякаш се озари и той продължи вече по-уверено: — Когато е от глина, ето тук, от страната на езерото, ще има малък вход в овално помещение с купол. Диаметърът ще е два-три метра. Височината ще е два метра и тридесет сантиметра. Дебелината на стените може да стигне до метър. В стените ще има отвори за дима и горещия въздух, които ще се сливат в общ, който може да бъде затварян с капак.

По края могат да се сложат камъни, а в средата ще се пали огън.

Вътрешните стени на помещението ще се нагряват. На огъня ще може да се любуваме откъм езерото, а ако искаме, може да затваряме входа с врата. Когато стените се нагреят и огънят угасне, в помещението може да се влезе. Тялото ще се топли от всички страни — отдолу и отгоре. Глината ще излъчва много полезна и благодатна топлина.

— Да, разбира се, това е много полезно излъчване — вече замислено каза Анастасия, — особено ако там се постави съд с отвара от лечебни билки. Във Вселената нямаше информация за такава баня и не сте могли да я получите, което означава, че вие сте добавили тази информация във Вселената и сега вие…

Гледах купчинката пясък върху макета и си представях банята с цветните лехи, розите и брега на красивото езеро около нея. И дори само от представата по тялото ми наистина се разливаше някаква благодатта топлина. Разбирах интуитивно, че Володя е измислил нещо, което преди не е съществувало. От това ми ставаше изключително радостно, сякаш и тялото се радваше, и душата ми.

Отново започнах да мисля за проекта на имението като цяло и за това колко вълнуваща и прекрасна външно и вътрешно е Анастасия. Разбира се, тя не бе безучастна към проекта и може би нейната заслуга в решаването на проблема с подобряването на плодородието на почвата, преди безнадежден, бе най-голяма. Малко ли бе, че измисли да се издигне над земята обикновена компостна яма и да се превърне в жив плет. Значи все пак се бе съгласила да помогне въпреки принципите си. Незабележимо. Приближих се до Анастасия и прошепнах тихо:

— Ти всичко измисли и сама намери решението. Благодаря ти, Анастасия.

— Измислихме го заедно, Владимире — също шепнешком произнесе Анастасия. — И може би в голяма степен е заслуга на онези двеста и петдесет семейства, за които говориш.

— Но те не бяха тук, докато мислехме.

— Тук може и да ги няма, но са там, на своите парцели, и също мислят как да се справят по-добре. А представи си, Владимире, че ги нямаше? Нима щеше да се вълнуваш толкова? Нима щеше да се напрягаш така и да искаш на всяка цена да намериш решение? Ако ги нямаше, може би дори нямаше да докоснеш и с края на мислите си този въпрос. Тези двеста и петдесет семейства са може би главното действащо лице в проекта.

— Да, съгласен съм, че сътворихме всичко заедно и за това „заедно“ ти благодарим още повече, Анастасия! — След което добавих: — И за подарената ми вечност ти благодаря. Бях на мястото, където криеш празната бутилка.

Анастасия се стресна леко и добави:

— И пръчката.

— И пръчката — потвърдих и се засмях.

Анастасия също се засмя кръшно и весело и дори малката Настенка започна да подскача покрай макета, да размахва ръчички и да се смее. Само Володя, безучастен към случващото се, продължаваше да гледа съсредоточено и замислено макета.

И изведнъж ме обзе непреодолима жал към сина ми. Въпреки че бе успял да измисли необикновената баня, той, разбира се, смяташе, че не се е справил със заръката на Анастасия.

И сигурно му бе неловко, защото не ме бе послушал, за да ми докаже, че уж ще се справим и без Анастасия. Той наистина се бе старал, но… Искаше ми се някак да го подкрепя, да го ободря. Как обаче можех да го направя? Не знаех.

Володя гледаше сериозно макета, като навярно се опитваше да добави в него още нещо свое. Не разбираше, че основното вече е измислено.

Късно вечерта, преди да си легнем, попитах Анастасия:

— Къде спят Володя и Настенка?

— На различни места — отговори Анастасия. — Настенка понякога спи при мен. Защо питаш, Владимире?

— Просто така, исках да си поговоря за едно — друго с Володя.

— Тогава го повикай.

— Да извикам ли?

— Точно така. Просто го повикай и той ще те чуе.

И аз го повиках. След известно време го видях да идва към мен. Той продължаваше да е максимално съсредоточен. Когато Володя се приближи, го попитах:

— Кога, Володя, реши, че хълмът от глина е баня и защо не ми го каза по-рано?

— Реших го, когато мама започна да критикува проекта ни и глинения хълм в него. Реших да го нарека баня, защото ти, татко, ми каза: „Най-напред трябва да построим тоалетна и баня върху терена.“ Хълмът бе голям за тоалетна и реших да бъде баня.

— След това обаче започна да говориш за структурата и ползите й. В движение ли го измисли, на мига, или все пак ползваш Вселенската информация като майка си?

— Не мога като мама, татко, но това може би е полезно, защото се опитвам сам да измисля бързо онова, за което не мога да получа информация. Понякога се получава.

— И то много добре! Ти си направо изобретател. Не ми излиза от ума творението ти. Дори реших, като се прибера, да го онагледя. Ще купя глинена стомна, ще пробия дупка в основата й, ще запуша гърлото с капачка с дупка за комин и ще запаля вътре свещичка за час-два вместо огън, за да видя как ще се нагрява. Само че стените на стомната са тънки и моделът няма да е много точен.

— Татко, облепи стомната с глина и моделът ще е по-точен.

— Точно така, ще я облепя с глина. Прости ми, Володя, че при цялата си възбуда ти казах, че няма смисъл да се мъчиш над решението. Не ми се сърди.

— Никога не съм ти се сърдил, татко — отговори спокойно той.

— И на майка си не се сърди. Ти, разбира се, си усетил, че тя само се престори, че ние сме измислили този земен вал в парцела. На практика те с Настенка ни подсказаха идеята.

— Така е, татко, усетих го.

— Не е важно обаче кой го е измислил, а че проблемът с почвата вече е решен. Браво на Анастасия, нали, Володя?!

— Мама ни предизвика на състезание, татко.

— На състезание ли? Предизвикала ни е? Помислих си нещо такова, когато стояхте един срещу друг. Това игра ли е, Володя? За развиване на ума, така ли?

— Може да се каже, че е игра, по-точно — състезание.

— Това състезание не е честно. Анастасия разполага с информация от Вселената, а ние сме лишени от тази възможност. Как да се състезаваме?

Володя изслуша аргументите ми и каза със спокойна увереност:

— Аз приех предизвикателството, татко.

— Напразно си го приел. Ще загубиш. Със сигурност ще загубиш! После ще си разстроен, както днес. Видях, че докато Анастасия говореше за земния вал, за къщата в центъра й за задния двор, ти седеше изтерзан с наведена глава. А сега ще се съкрушиш още повече.

— Не бива да губя, татко. Загубата ми ще огорчи мама.

— Тогава трябва да се предаде незабелязано, за да не се огорчи после.

— Мама не се предава.

— Ех, Володя, Володя. Понякога ми се струва, че си малко безразсъден. Добре, станалото — станало, така че върви да спиш, Володя. Аз също ще си легна и ще размишлявам как да разположим по-правилно къщата. Може и да измисля нещо.

— Така е, татко, трябва да се наспиш добре. Хубави сънища, татко.

Разделихме се, но аз не можех да си легна веднага. Казах на Анастасия:

— Не ме чакай, заспивай, Анастасия. Трябва да помисля за някои неща.

Под светлината на бялата сибирска нощ аз се разхождах пред входа на землянката и се чудех как да помогна на Володя. От време на време поглеждах спящата Анастасия. Тя лежеше, свита на кълбо, с длан под главата, и се усмихваше леко на нещо в съня си.

Търпеливата красавица се усмихваше като дете. А вечерта бе осъдила толкова безпощадно плана ни! Бе определила като „неправилно“ мястото на къщата върху макета. Бе казала, че сме затворили половин хектар за заден двор. То, разбира се, така си и беше. Трябваше да си припомня разположението на къщите в списанията по ландшафтен дизайн. Володя, разбира се, нямаше да може да реши задачата с разположението на постройките, защото не разполагаше с информация. Трябваше всичко да измисля аз, защото иначе напълно щеше да се разочарова от собствените си сили. Толкова исках да помогна на сина си, че разбрах, че няма да мога да заспя, докато не измисля нещо полезно. Бях виждал много извънградски къщи с различни постройки около тях, така че трябваше да намеря правилното решение. То обаче не идваше. Общо взето, прозорците на повечето къщи, който бях виждал, гледаха към пътя.

Отдавна бе минало полунощ, а аз продължавах да се разхождам около землянката и да прехвърлям наум различни варианти на разполагане на къщата и на стопанските постройки.

И изведнъж ме осени! Внезапно ми хрумна, сякаш присветна, и много ми хареса. Е, утре щях да й отговоря! И то как!

Представях си как щях да отговоря сутринта на забележката на Анастасия за задния двор. Щях да подема леко небрежно: „Вчера, Анастасия, спомена нещо за разположението на къщата, за задния двор.“ „Да, казах, че задният ви двор е половин хектар“ — щеше да се съгласи тя. „Не е така, Анастасия, не е точно така. Просто не си забелязала вдлъбнатинката на макета. Представлява веранда около цялата къща. Когато е горещо, ще седим с приятелите откъм сенчестата страна, до стената, обратно на входа. Ще седим, ще се радваме на градината, на цветните лехи и така няма да има никакъв заден двор. Цялата къща ще е заобиколена с открита веранда.“ „Да, наистина, не съм я забелязала“ — щеше да каже Анастасия.

„Добре го измислих“ — реших аз и тихичко, за да не я събудя, полегнах върху ароматната постеля до спящата красавица.

През нощта сънувах странен сън за банята ни. Уж влязох в нея и затворих вратата. А банята се отдели от земята и полетя към небето, набирайки все по-голяма скорост.