Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звънтящите кедри на Русия (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анаста, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване, корекция, форматиране
devira (2018)

Издание:

Автор: Владимир Мегре

Заглавие: Анаста

Преводач: Мариян Петров

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Аливго

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Националност: руска

ISBN: 978-954-8454-89-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4883

История

  1. — Добавяне

Хората от първата цивилизация

— Предполагам, досещам се и за това говори логиката на живота, че те са притежавали по-големи възможности от самия Бог.

— И кои са тези загадъчни „те“?

— Това са децата на Бога. Хората от първата земна цивилизация.

— Първата цивилизация ли? Значи след това е имало и други? И с какво първата цивилизация се е различавала от следващите?

— С посоката на развитието си. Човечеството, Владимире, невинаги е вървяло по технократския път към измерението на антиразума и към катастрофа. В началото е била първата цивилизация, която се е развивала по друга линия, която можем да наречем биологичен път. Те са ползвали всичко, сътворено първоначално от Бог. Човекът от тази цивилизация е изучавал Божиите творения и с тяхна помощ е усъвършенствал жизнената си среда. Божиите творения са съвършени, но всяко поколение трябвало да бъде по-разумно от предходното — така го е програмирал Бог.

Иначе не би могло да бъде. Бог не би могъл да се нарича Бог, а Неговите творения без възможността да се усъвършенстват са щели да бъдат краят на творението. Човекът е началото на великото творение.

И е трудно сега дори да си представим до какви висоти е стигнала и какво е овладяла първата цивилизация в своето Божествено развитие, както и как е изглеждала планетата през периода на техния материален живот.

Хората от първата земна цивилизация са се различавали, може би и външно, разбира се, от съвременния човек. Те са били с идеално телосложение, а физическото им здраве им е позволявало да съхраняват в себе си неизмеримо повече енергия, отколкото може да си позволи съвременният човек. Първоначалното познаване на биологичния Божи свят, идващо от Бога, им е позволявало да го усъвършенстват.

Всичките научни и технически постижения, които съществуват днес в технократския свят, са били налични при тях в по-съвършен биологичен вид.

— Има ли доказателство за съществуването на тази цивилизация и нейните достижения?

— Ако ти, Владимире, видиш възрастен човек, нима са ти необходими доказателства, че този човек е бил отначало бебе, а после — дете?

— Не, не са ми необходими. Самият човек е доказателство, че преди е бил бебе.

— По същия начин и съвременната човешка цивилизация е доказателство, че е съществувала първата. И тя не би могла да е технократска.

— Добре, нека е така, но от историческите свидетелства, от археологическите разкопки виждаме, че хората от древните цивилизации, които са живели преди сто хиляди години, са се обличали с кожи и са ходели с тояги на лов за животни, така че — както се казва — са добивали с пот на челото храната си.

— Археолозите намират артефакти от пост катастрофалния период на технократски цивилизации.

Представи си, Владимире, как на Земята живее технократска цивилизация и стига до висоти в така нареченото технократско развитие. Всеки технократски път обаче измъчва планетата Земя, влошава екологията, нарушава биосферата и следва едромащабна техногенна катастрофа. Властимащите или елитът винаги знаят за приближаването й и предварително уреждат собственото си спасение. Една от цивилизациите например е извела в околоземна орбита цял технически комплекс с размери, колкото на два океански лайнера. Спасили са се на него от катастрофалните промени на Земята. Този технологичен комплекс обаче не е могъл да поддържа хората вечно, защото самият той е бил тленен. Спасилите се от земната катастрофа хора са оцелели в него около шестдесет години. Раждали са деца. Настъпило обаче време, когато животът в изкуствения комплекс станал невъзможен. Обитателите му умирали един по един и тогава било взето решението да се върнат на Земята. И те се върнали. Приземявали се на групи в специални капсули. Върху изстиващата от пожарищата Земя вече отново растяла трева и се възраждал животинският свят. Не на всички хора им се удало да попаднат в такъв оазис. Попадналите в пустинята или върху разтопената лава загивали. Които успели да се приземят на земя с частично запазен живот, се радвали на своя късмет.

Сега ще ти го покажа.

Гледай, ето ги — само шест души излизат от нагорещената капсула. Радват се на зелената тревичка и на въздуха, който може да се диша. Две деца — момче и момиче — с интерес разглеждат храст френско грозде и буболечките по него. А ето един възрастен гологлав мъж се връща в капсулата и след малко изнася от нея кутия с продукти. Човекът оставя кутията на земята, наблюдава момчето и момичето до френското грозде и се приближава до майка им наблизо.

— По-добре е да се отдалечиш от тук и да отведеш децата. Имаме продукти за не повече от седмица. Мъжът ти умря, аз съм ви далечен роднина, но не възнамерявам да ви защитавам, когато започне борбата за храна.

— Дай ни поне за ден.

— Вземи си сама, но се постарай да не те видят и тръгвай бързо.

Жената се приближила до оставената на земята кутия, навела се, сякаш да оправи обувката си, и бързо взела три тубички с някакво вещество, скривайки ги под дрехите си. После отишла до децата и с думите, че иска да им покаже още по-интересни храсти, ги повела по-далече от приземилия се апарат.

Хората, които се върнали на Земята, притежавали познанията на технократския свят. Те можели да ползват компютър и сателитен телефон, да управляват кола и космически кораб, но знанията им в момента били напълно безполезни и дори вредни. Всички комуникации и повечето механизми на планетата били унищожени. Много от останалите представлявали смъртна опасност, защото били радиоактивни.

Майката и децата й продължили своя род. И отново човечеството се развивало с хилядолетия в технократско направление. Археолозите откривали древните селища. Също така и гробовете на предците си, в които намирали примитивни ловни оръжия, и смятали, че са попаднали на първобитните хора от началото на цивилизацията им. Но това били хората от края на тяхната цивилизация. Понякога археолозите намирали пещерни рисунки на същества в скафандри. Научният свят издигал хипотези, че човечеството е произлязло от извънземни организми, че в древността е получавало знания от тях. Както и преди обаче дори не предполагали, че в скафандрите от скалните рисунки… са хора от края на цивилизацията им.

— И къде е първата цивилизация сега?

— Изчезнала е. Изчезнала е внезапно по някаква загадъчна причина. Когато осъзнали, че краят наближава, хората от първата цивилизация изтрили цялата информация за постиженията си от Вселенската база данни. Не е ясно как са го направили. Може само да предполагаме, да се досещаме защо са постъпили така.

— И какво предполагаш ти, Анастасия?

— Предполагам, че усетили се като повелители на съдбите на Вселенските светове, те са разпознали в себе си и зародиш на вируса на антисвета, антиразума, както и че нямат достатъчно имунитет срещу него. И тогава се самовзривили психологически заедно с постиженията си, като оставили на Земята само онези, които били вече поразени от вируса на антиразума, на антисвета. За да се стигне до края и да се опознае измерението на антиразума. И сега ние, потомците на първата цивилизация, ще опознаем докрай същността на антиразума и миг преди планетарната катастрофа ще уравновесим в себе си Разума и антиразума. Всички постижения на първата земна цивилизация ще се разкрият в нас в нов, по-съвършен вид.

— След като обаче, както казваш, знанията им ще се разкрият, това означава, че те съществуват някъде.

— Те съществуват във всеки човек.

Изведнъж Анастасия прекъсна разказа си и замря.

— Какво стана, Анастасия? Защо замълча и утихна?

— Нещо се случи във Вселенското пространство и аз го почувствах, Владимире. Усещам вибрации, а ти?

— Аз не усещам нищо. Просто духна ветрец.

— Да, ветрец, но е поривист.

— Е, и какво от това? А случилото се добро или лошо е?

— Не знам, Владимире. Ясно е само, че то развълнува пространството.

— А къде се е случило?

— Мисля, че на брега на нашето езеро.

— И какво? Цялата Вселена ли реагира на това?

— Тя винаги реагира, когато се разкрие интересна или необичайна информация.

— Да се върнем по-бързо до езерото, Анастасия.

И ние тръгнахме с бърза крачка. От време на време, когато тайгата позволяваше, аз се опитвах да тичам. Само веднъж се спряхме да починем и отново се устремихме към езерото.

Когато наближихме езерото, изведнъж си представих какво може да сполети сина ни и помолих Анастасия да спрем.

— Почакай, Анастасия. Изслушай ме, разбери ме. Володя смята, че си ни предизвикала на съревнование. Така ли е?

— Да — отговори спокойно Анастасия.

— Сега няма да обяснявам защо не е справедливо предизвикателството. Някой друг път. Много те моля обаче да не критикуваш каквото и да е направил Володя през двата дни, докато ни нямаше. Сигурно от сутрин до вечер е работил по макета. Старал се е. Знам го. Видях го, когато двамата с него мислехме по проекта. На него обаче не му достига информация. Ако ти порицаеш творението му, той ще го преживее много тежко. Каза ми, че ако не спечели състезанието, ти си щяла да се огорчиш.

Разбираш ли? Той ще се старае, за да не те огорчи.

— И теб, Владимире.

— Да, и мен. Ние обаче сме възрастни хора. Наясно сме, че в проекта на имението просто няма какво повече да се добави. Земният вал по края е блестяща идея, но тя вече е налице, езерото е определено, местоположението на къщата с верандата около нея не предизвиква възраженията ти. Какво остава? Цветните и зеленчуковите лехи — това са дреболии. Технологията на строителството е несъществена подробност. Разбери, Анастасия, че там не остана простор за творчество. Ти вече направи всичко сама, подсказа ни и не остави нищо за сина ни. Похвали го поне за старанието.

— Не мога само за старанието. Това ще го унизи.

— Ще го унизи ли? А да поставиш детето в безизходна ситуация не е ли унижение? Не, това не е унижение. Това е издевателство.

— Моля те, Владимире, да ми повярваш, че съвсем не издевателствам над сина ни. В него има частичка от теб и от мен. Информация и знания, събрани от твоите и моите предци. Възпитаваха го, учиха го дядо ми и прадядо ми. Способностите на сина ни са все още неразкрити, но аз съм сигурна, че са необятни.

— Може и така да е, но аз ти обяснявам, че не е останало поле за творчество да ги прояви. Проектът на имението вече е готов.

— Ти си мислиш, че е готов. Аз обаче отдавна имам впечатлението, че и ние с теб, и хората, създаващи имения, все пак не сме осъзнали какво е главното им предназначение. Мнозина го усещат интуитивно, затова и идеята да създадат родово имение привлича хората. Тази мисъл е в сферата на чувствата и е неясна и неосъзната докрай. Неосъзнатото е много важно за бъдещето и за безкрайността.

От самото създаване на човека, та досега в него има всичко, което е било сътворено изначално. И хората богове от първата цивилизация се таят като малка, микроскопична частичка във всеки човек. Възможно е да виждат или да усещат случващото се. Когато аз необмислено поставих сина ни в неловко положение пред теб, тази частичка може би е откликнала, не е издържала, а може и да е дошло времето й… Възможно е Володя да усеща съхранените в него знания. И създаде твърде необичайно по красота и функционалност съоръжение — тази огнена птица.

— Разбери, Анастасия, че искаш невъзможното. Ти искаш синът ни да ти обясни или да създаде, но и сама не знаеш какво по-точно. Ти само усещаш някакви нови възможности на родовото имение, но Володя може дори и да не знае за усещанията ти.

— Моите усещания са и в нашия син, Владимире.

Вървях след Анастасия, знаейки, че тя няма да се престори пред сина ни и да го похвали просто така. И дори може да му посочи слабостите. Реших твърдо, че аз трябва да го ободря и да го похваля за старанието.

Изостанах малко от Анастасия. Когато излязох от тайгата, видях, че е застанала до един кедър и се взира отдалече в случващото се на брега. А там, на езерото, обкръжено с вековни кедри, пред Володя лежеше странно съоръжение. Това бе квадрат, заобикалящ земния вал, обграден от двете страни с глинени стени. Стените на ъглите бяха бели и по-високи, отколкото на страните. От вътрешната му страна бе езерото, до него — уникалната птица, а в центъра бе седнала направо върху пясъка Настенка и това бе всичко. Разбрах, че Анастасия няма да похвали Володя. Нямаше за какво. Птицата бе отпреди, земният вал не бе измислен от него. Или не бе успял да направи къщата и стопанските пристройки, или не знаеше къде да ги разположи. Само квадратът, наистина, бе малко странен. Обърнах се към Анастасия и казах:

— Володя не е успял да направи нищо особено, значи няма и за какво да го порицаеш.

Анастасия обаче не отговори и дори не ме погледна. Разглеждаше съсредоточено квадрата, сякаш откъсната от всичко.

Приближих се към сина ни, но тогава се случи нещо странно. На няколко крачки от макета на имението спрях, безсилен да продължа. Сякаш пространството наоколо се трансформира. Външно всичко си бе, както преди, но усещах… Изключително приятни усещания, някак познати или дошли от друг живот, изпълваха цялото пространство наоколо и сгряваха тялото отвътре. Страхувах се да помръдна, за да не изчезнат. Просто стоях и гледах ъгъла на квадрата. Ъгълът с формата на бяла къщичка с прозорче и врата. Започнах да идвам на себе си, когато чух отблизо гласа на Анастасия. Тя се обърна към Володя, който на колене заглаждаше с ръце неравностите по външната стена.

— Може ли да те попитам нещо, сине?

Стори ми се, че Анастасия се вълнува.

Володя стана, приближи се до Анастасия, поклони й се леко и отговори:

— С удоволствие те слушам, мамо.

— Намерил си ново определение на понятието „дом“, така ли?

— Опитвах се, мамо, и реших, че човек трябва да строи дома си едновременно за себе си и за своя двор, защото тогава те ще бъдат неразривно свързани помежду си и единни в своето пространство.

— Разкажи, Володя, за своя макет и за функциите му. Обясни всичките му детайли.

— Добре, мамо.

И синът ни започна. От разказа му сякаш условните обозначения на родовото имение на макета оживяваха.

— Ето това е входът в дома, мамо — показа отвора в стената Володя. — Той не е откъм пътя, а откъм гората.

— Искаш да кажеш, че това е вход към родовото имение — уточни Анастасия.

— Цялото родово имение е дом — отговори Володя. — Затова го нарекох вход в дома и човекът трябва да изтрие крака пред входа, ако нещо е полепнало по тях, или да го направи мислено.

Ето тази стена — посочи парника по края на терена Володя — е живата стена на дома. Голяма част от нея е временна и ще служи за по-бързото оформяне на плодородния слой. Татко искаше да е по-бързо. Почвата ще се създаде от червейчетата. На растенията вътре ще е топло и радостно. Тази стена е от глина и ще се нагрява от слънчевите лъчи, преминаващи през стъкло или през прозрачен найлон, за който говореше татко. През деня глинената стена ще се нагрява, а през нощта, когато е прохладно, ще отдава топлина на всичко, което расте вътре.

В тази стена има стая, която е мястото за градинарския инвентар и инструментите, които ще се ползват от човека. А в това помещение, мамо — и Володя посочи издадения от края на имението овал, — човекът може да спи и да се храни през зимата.

Следва складът за дървата. В ъглите на живата стена, опираща до гората, са настанени домашни животни — кокошки, лебеди, коза, конче, таралежче, пауни и гълъби. От жилищата им има два изхода — към гората и към пространството на дома. Татко казва, че на него му се налага често да пътува, и няма да има кой да се грижи за животните. Татко смята, че човек не трябва да гледа животни, ако не може да им отделя достатъчно внимание и да ги храни. Аз обаче мисля, че животното не трябва да зависи за храната си от човека, защото това го унижава. Човекът трябва да създаде за любимите му животни удобна жизнена среда, за да могат да се хранят самостоятелно и да идват при него при нужда. Около поляната — нашия дом — живеят много и различни животни, но не е необходимо да ги храним и дори обратно — те ни носят с удоволствие храна. Предполагам, че същите условия могат да се създадат и за животните в родовото имение, особено ако то граничи с гора.

— Възможно е — произнесе замислено Анастасия и продължи да задава въпроси на сина ни: — На ъглите откъм пътя, Володя, има две къщички с малки прозорчета. Те за какво са?

— Направил съм този проект за татко, мамо. Знам, че най-хубавите му спомени от детството му са от времето, когато е живял като малък при дядо си и баба си — в бяла глинена къщичка, покрита със слама. Наподобих селската къщичка. Мисля си, че ще е чудесно, ако в татковото имение има и други елементи, събуждащи приятни спомени от живота му.

Аз се обърнах бързо към бялото… Започнах да го разглеждам. И познах в него къщичката от детството ми. Бяла украинска къщичка, покрита със слама, с прозорче и врата, и стара пейчица до нея. Прииска ми се да грабна сина ми и да го прегърна, но приятните усещания отново ме обзеха и не ми позволиха да мръдна от мястото си, така че само успях да кажа:

— Благодаря ти, синко. Всичко е същото — и прозорчето, и пейчицата, и вратата.

— Вратата на къщичката от твоето детство се отваря, татко. През нея се отива в покрития периметър на имението, а от там можеш да стигнеш където поискаш.

А освен това, татко, разположих различни растения в имението, като съставих от тях необходимите знаци.

В парника, татко, можеш да отглеждаш всичко, което обичаш да ядеш през пролетта и лятото, но покрай любимите ти зеленчуци и плодове ще е уместно, ако през не по-малко от единадесет метра изкопаеш лехи с диаметър, поне от деветдесет сантиметра и посадиш там фиданки — например френско грозде или малини. А от всяка страна ще е хубаво да се засади по една малка кедрова фиданка и растителност от тайгата. Най-добре те да бъдат взети не от покрайнините на тайгата, а от центъра й.

— Доста ще е трудно на хората да направят това, Володя. Аз ще мога, но ми се иска този вариант да е достъпен и за други, създаващи родови имения. Мнозина от тях няма да могат да посадят растения от дебрите на сибирската тайга.

В тайгата няма пътища, няма транспорт, а сам не можеш да вземеш много и следва дългото придвижване. Всичко това ще коства значителни финансови разходи. В крайна сметка растенията, доставени от Сибир, ще са чувствително по-скъпи от отглежданите в разсадниците. Знаеш ли, че дори има такава поговорка: „Зад морето юница струва парица, но доставката й е жълтица.“ Освен това ми обясни защо трябва да се вземат растение от дебрите на тайгата, ако могат да се пренесат от местната гора или да се купят от разсадник?

— Това ще са различни растения, татко. Нали самият ти казваше, че например лютивите млечници, които растат тук и могат да се ядат сурови, и тези от онази част на Русия, която наричаш централна, се различават коренно едни от други. Също и червените боровинки. Така, татко, се различават и плодовете на френското грозде и малините. В книжките си, татко, ти самият пишеш, че и учените го потвърждават, например академик Палас.

— Кажи ми, Володя, само вкусовите качества ли са единствената причина да се засаждат тези лехи с растения от вътрешността на тайгата?

— Не, татко. Растенията от тайгата няма да приемат антиразумната информация от света, в който ти се налага да живееш. Насадени по края, те няма да я допуснат и на територията на имението. Местните растения до голяма степен са свикнали с нея и ще я пропускат. Растенията, които не дават семена, пък не са никаква преграда за тази информация.

— Знам ги. Наричат се генномодифицирани.

— Важно е, татко, периметърът на имението да не пропуска агресивна спрямо теб информация, когато то те пренесе на друго място.

Не го разбрах веднага и попитах:

— На какво друго място? Как да ме пренесе?

Володя не успя да ми отговори, защото се обади Анастасия с прикрито вълнение:

— Много добре си го замислил, синко. Важно е да се концентрират положителни емоции в имението. И да се изтриват краката пред входа, за да не се вкарват отрицателните.