Владимир Мегре
Анаста (2)

Началото

Реших да започна тази книга, като припомня на читателите събитията, случили се в Сибир преди около петнадесет години, за да се възприеме тя по-лесно и от хората, които не са чели предишните книги от поредицата „Звънтящите кедри на Русия.“ Ще се опитам да дам и известна допълнителна информация за първата си среща с необичайната сибирска отшелница Анастасия.

Анастасия живее в дебрите на сибирската тайга, там, където някога са живеели родителите й и прадедите й. Разстоянието от мястото, което обитава, до най-близкото затънтено сибирско село е приблизително 25–27 километра. Няма никакви пътища и дори пътечки. Преодоляването на това разстояние без водач е доста трудно. Полянката, на която живее, не се различава кой знае колко от останалите подобни в тайгата, освен с известна подредба и броя на цветята. На полянката на Анастасия няма никакви постройки, нито огнища. Точно това място обаче тя смята за свое родово пространство.

При първата ми среща с Анастасия през 1994 г. тя беше на двадесет и шест години.

Сибирячката Анастасия е много красива жена, дори изключително красива. И това не е преувеличение. Представете си млада жена, малко по-висока от метър и седемдесет сантиметра, стройна, но не слаба като съвременните манекенки, а именно стройна и гъвкава като гимнастичка. Има правилни черти на лицето; сиво-сини очи; златиста като пшенични класове коса, спускаща се до кръста й.

Може би е възможно да се срещне някъде подобна жена по външност, но другите, вътрешните характеристики, придаващи на Анастасия от тайгата необичайна красота, мисля, че не се срещат никъде. Целият й външен вид говори за идеално здраве, което прозира и в плавността и лекотата на жестовете й, и в пружиниращата й, сякаш летяща, походка. Добиваш впечатлението, че в тялото й е скрита някаква неуморима енергия и излишъкът от нея сгрява пространството наоколо с невидимите си лъчи.

Погледът на Анастасия леко стопля тялото и тя може, като примижи по особен начин, да загрее от разстояние тялото ви до степен, че да се изпотите, особено в областта на стъпалата. Токсините се отделят от тялото ви, след което се чувствате значително по-добре.

Предполагам всъщност, че познаването на свойствата на растенията в тайгата и определена вътрешна енергия позволяват на Анастасия да излекува човека от всякакви болест. Така или иначе, тя облекчи язвата ми с поглед за няколко минути. Категорично обаче отказа да ме лекува по-нататък.

„Болестта е сериозен разговор между Бог и човек — казва Анастасия. — С твоята и едновременно Своята болка Той те предупреждава за неприемливия ти начин на живот. Промени го и болката ще мине, а болестта ще отстъпи.“

Анастасия има необичайната способност, когато говори за нещо, в съзнанието на слушателя или в пространството да изникват картини от събитието, за което разказва. Като предизвиканите от нея изображения дори са много по-ясни от съвременния телевизионен образ. Те са обемни, с аромат и звук от времето, за което става дума.

Не е изключено мнозина да са притежавали това умение някога. Ако се отчете, че човекът от нашето технократско време не е изобретил нищо, което да не съществува в природата, то е възможно в ранната човешка цивилизация да е имало и по-съвършени аналози на съвременната телевизия и телефон.

Анастасия е показвала картини от живота на хора от различни периоди, започвайки от самото сътворение на света. Като цяло всичко, което извиква като образ, е свързано с прадедите й.

Ако се опитаме да характеризираме умението й накратко, може да се каже, че Анастасия от тайгата съхранява на генно ниво в паметта си и може произволно да извлича знания, преживявания и емоции на членове на рода си, започвайки от сътворението на първия човек.

Също така тя може да представи картини от живота на хората в бъдещето.

Животът на Анастасия в сибирската тайга се различава чувствително от този на хората в съвременните градове. За да стане ясно при какви условия преминава битието й, трябва да се кажат няколко думи какво представлява сибирската тайга. Това е най-голямата по площ, древна и заснежена ландшафтна зона на Русия. Дължината й в европейската част на Русия достига до 800 километра, а в Западен и Източен Сибир — до 2150 километра. Както виждаме, размерът впечатлява. Днес тайгата с право е смятана за белите дробове на Земята, защото произвежда основната част от свободния кислород.

Трябва да се има предвид, че зоните на тайгата са започнали да се формират още преди настъплението на ледниците. Следователно, като изучаваме живота в сегашната област на тайгата, можем да добием представа за живота на Земята преди ледниковия период.

Във вечния мраз са открити добре запазени останки от мамутче, които се пазят в Зоологическия музей в Санкт Петербург.

Трудно е обаче да сме сигурни за животинския свят в тайгата отпреди ледниковия период. Днес там се срещат често и са широко разпространени рисът, росомахата, бурундукът, самурът, катерицата, мечката, лисицата, вълкът. От копитните са разпространени северният и благородният елен, лосът, сърната. Има и многобройни гризачи — кафявозъбки, мишки.

От птиците типични са глухарът, лещарката, орешарката, кръсточовката.

През зимния период повечето от животните потъват в анабиоза и зимен сън. Това слабо изучено от учените състояние на живите организми предизвиква все по-голям интерес сред изследователите на Космоса.

Други термини, които обозначават това състояние са биостаза, абиоза, криптобиоза, мнима смърт и т.н.

Що се отнася до растителния свят, в тайгата се срещат различни видове храсти — хвойна, орлови нокти, касис, върба и др. С повишено съдържание на витамини са клюква, черната и червената боровинка, приземната къпина. От ядивните преобладават детелината, навличето, папратта.

Има и величествени, стигащи до четиридесет метра на височина дървета — смърчове, бели ели, лиственици, борове, както и уникалният по свойствата си кедър, който учените понякога наричат кедров бор. Веднага ще кажа, че според мен това не е неправилно. Но нека науката съсредоточава вниманието си върху бора, погрешно наричан кедров, а аз ще говоря за сибирския кедър, който не може да бъде сравнен с нищо. Защо е несравним ли? Защото кедърът ражда уникални плодове и е достоен за индивидуално наименование. Качествата на плодовете на сибирския кедър, кедровите орехи, превъзхождат значително качеството на плодовете на кедрите, растящи в други климатични зони на планетата ни. За това е писал още през 1792 година академик Палас^[1] в писмото си до императрицата на Русия Екатерина И.

Дори и отрязана, дървесината на кедъра притежава уникална фитонцидност, така че в гардероб, изработен от кедър, никога не се завъждат молци.

Още старозаветният цар Соломон, както личи по всичко, е знаел за загадъчните свойства на кедъра и е построил от него храм, давайки срещу специално подбраните кедрови дървета няколко града от царството си.

Свещенослужителите обаче не могли да служат в него поради образувалия се вътре облак. (Трета книга на царете, 8:11.)

Тъй като съм запознат с множество източници, разказващи за сибирския кедър, съм склонен, и то не без основание, да приема, че кедърът е представител на растителния свят отпреди ледниковия период и може би ни е дарен от друга, по-развита в биологичен план цивилизация.

Но по какъв начин е преживял планетарната катастрофа и се е възродил в нашия свят?

Семената на кедъра издържат на студ и са в състояние да се запазят продължително време, за да могат при по-благоприятни климатични условия да поникнат и да се адаптират към новата околна среда. Това качество е съхранено и до ден-днешен.

В какво се състои уникалността на плодовете на кедъра? Защо днес могат да се смятат със сигурност за най-екологично чистия и лечебен продукт на нашето време?

В ядката на кедровия орех се съдържа целият необходим комплекс от витамини. Изследвайки свойствата на кедровото масло, учените от Томския университет го включили в менюто на ликвидаторите на последиците от аварията в чернобилската АЕЦ, засегнати от свръхдоза радиация. В резултат било отчетено, че имунитетът на подложените на експеримента започнал да се повишава.

По отношение на кедровото масло няма каквито и да било противопоказания и то може да се употребява дори от бременни жени и кърмещи майки.

Налице е и друг загадъчен факт, свързан с ядката на кедровия орех. По време на безплодието на кедъра самките на някои животни с ценна кожа не допускат до себе си самците и не зачеват потомство. И досега не е ясно по какъв начин кедърът „съобщава“ на зверовете, че през тази година няма да ражда плодове. Оплождането става през пролетта, а плодовете на кедъра узряват едва през късната есен и по външния вид на дървото е много трудно да се определи дали ще даде плодове.

В тайгата има и множество други растения, с които може да се храни целият й животински свят. В средната част на Русия животните от тайгата се справят и без кедрови орехи. Защо тогава самките, опитали този плод, смятат, че е невъзможно да заченат и да родят без него?

Установено е, че кожата на животните от тайгата, особено на тези от кедровите зони, превъзхожда по качеството си кожата на всички останали. Подобно качество на кожата не може да се получи в дивечовъдните ферми, колкото и учените зоотехници да усъвършенстват менюто на своите питомци. Кожата на сибирския самур от кедровите зони винаги е била на първо място в света по качество.

Както е известно, състоянието на кожата на дивеча с ценна козина носи в себе си информация за състоянието на целия му организъм. И ако последното се подобрява от употребата на кедрови ядки, същото трябва да се случва и с човека, особено с бременните жени. Възможно е жените ни да не приемат достатъчно качествени продукти, за да износват здрави деца, и това положение е унизително за обществото ни.

Плодовете на сибирския кедър опровергават напълно мнението на учените, че земеделието е постижение и свидетелство за развитието на човешката личност. Аз мисля, че земеделието е възникнало в резултат на загубата от страна на човешката цивилизация на знанията за естествената природа и на променения начин на живот на хората, поради което човекът се е принудил да добива насъщния си хляб, потейки се на полето. Съдете сами!

Да си представим, че на дадена територия живее семейство от трима души и там растат два кедъра. Може със сигурност да се каже, че семейството, което притежава земя, на която растат дори два кедъра, никога — дори и в най-неблагоприятната година — няма да гладува. И не само няма да гладува, преминавайки „от хляб на вода“, а ще яде най-първокласна и изискана храна.

Само един кедър може да даде за година до тон кедрови орехи, които са годни за употреба, след като се обелят черупките им. Това обаче съвсем не е всичко. От ядките на кедровия орех може да се получи кедрово мляко, което е не само подходящо за консумация от човек, но с него може да се хранят пълноценно дори и бебета. От ядките на кедровия орех се получава първокласно кедрово масло, което да се добавя в салатите и други ястия, а също така да се използва с лечебни цели.

След извличането на маслото от ядките на кедровите орехи остава кюспе, от което могат да се приготвят чудесни тестени изделия — хляб, бисквити, сладкиши или палачинки.

Освен това кедърът отделя смола, която е призната като лечебнопрофилактично средство от официалната и народната медицини.

Сибирският кедър не изисква абсолютно никакви човешки грижи — нито наторяване, нито оран и дори засаждане. Семената му се засяват в почвата от птичката, наречена орешарка.

Така става ясно защо древните ни предци не са практикували земеделието. Просто те са знаели значително повече от нас.

Някой може да каже, че кедърът ражда плодове веднъж на две години и ако периодът му на безплодие съвпадне със слаба реколта, как може да се оправи положението с негова помощ? Кедърът наистина ражда веднъж на две години, а се случва и по-рядко, но уникалните му орехи, ако се запазят в шишарките, съхраняват качествата си от девет до единадесет години.

От само себе си се разбира, че в реалния живот днес не всичко е толкова просто. Кедърът трудно „свиква“ с близостта на градовете. Той не понася екологично замърсените зони. Има обаче и обнадеждаващи факти. В много източници се говори, че кедърът реагира на човешките чувства, като може да приема енергия от човека и след като я умножи, да я отдава. В това съм се убедил лично.

Преди година ми изпратиха от Сибир двадесет и пет фиданки на кедри от тайгата. Заедно със съседите от пететажната сграда, в която се намира жилището ми, посадихме тези фиданки в близката горичка. Три от тях посадих в края на вилното си място. Кедрите в горичката скоро бяха откраднати. Не се огорчих много, защото, след като бяха изтръгнати, това означаваше, че хората знаеха за свойствата им и — вероятно — като ги посадят на друго място, щяха да ги пазят. Една фиданка обаче все пак остана. Бе посадена до тухлената стена на гаражите пред сградата. Земята там изобщо не е плодородна, защото се състои предимно от строителни отпадъци, покрити е тънък слой почва. Кедърът обаче се прихвана и си расте и до днес. По ръст и външен вид на ствола си той се различава значително от кедрите, посадени на вилата ми. На височина е два пъти по-голям. Замислих се каква е причината и забелязах, че хората често гледат от балконите си кедъра, а понякога и казват: „Какъв красавец ни е той.“ И самият аз, когато минавам пеша или с колата си край него, му се любувам с удоволствие. По такъв начин растящият до гаража кедър получава ежедневно човешко внимание и „се старае“ да е достоен за него.

Днес много фирми, особено след издаването на поредицата книги „Звънтящите кедри на Русия“, предлагат кедрова продукция, сред която и кедрово масло. Аз също помолих дъщеря си и мъжа й да организират производство на кедрово масло. Разказах им и за древната технология, предадена ми от Анастасия.

Сергей, мъжът на Полина, се стремеше максимално да спази и древната технология, и съвременните изисквания към хранителните продукти. Производството бе организирано в завод за медицински препарат и под контрола на опитни специалисти. Пресоването се осъществяваше по метода на студеното изцеждане, при което би трябвало максимално да се запази количеството полезни вещества в маслото, като се използваха дървени преси. Това бе необходимо, защото в ядката на кедровия орех и в маслото му се съдържа цялата Менделеева таблица, а при съприкосновение с метал някои от елементите можеха да се променят. Също така се използваше само стъклен амбалаж за бутилиране. Маслото може би се получаваше с по-добро качество, отколкото при другите начини на производството му, например горещото изцеждане, но се различаваше от онова, което бях пробвал в тайгата. Сякаш жизнената сила в него бе по-малко, отколкото в полученото от тайгата.

Няма да разказвам за всичките продължителни търсения на причините за разликата, а ще спомена направо, че се стигна до качествени промени, след като цялото производство — като се започне от съхранението на орехите, премине се през изцеждането на маслото и се завърши с разфасоването му — бе пренесено в село в тайгата, на сто и двадесет километра от града.

Оказа се, че производството на качествено масло в градски условия, дори и в завод за медицински препарати, е невъзможно. През всичките етапи на производството ядките и маслото имат съприкосновение с въздуха, а въздухът в мегаполиса се различава чувствително от този в тайгата, който е богат на фитонциди.

В резултат на пренасянето на производството продукцията на малкото, недотам оборудвано технически по съвременните мерки предприятие надмина по качество продукцията на всички останали и — мисля — не само в Русия, но и в световен мащаб. Щастлив съм, че съм поне малко съпричастен към появата на този уникален продукт — кедровото масло. Дори си мисля, че предприятието в тайгата е единственото, което предлага на пазара именно кедрово масло, докато другите произвеждат масло от „кедров бор.“

В света има много продукти с етикет „екологично чист продукт.“ Аз обаче веднага си задавам въпроса: „А откъде е този продукт, къде е отгледан?“ Може ли въобще някой продукт да се нарече екологично чист, ако суровината за него расте в зона, обкръжена от автостради, големи и малки градове? Мисля си, че нито един продукт, произведен в подобни зони, не може да е екологично чист, дори и ако при отглеждането му не са използвани никакви пестициди, хербициди и торове.

Кедърът расте в лоното на сибирската тайга, на хиляди километри от големите градове. Там няма автостради и извозването на уникалната продукция е възможно само по вода. От само себе си се разбира, че и по този начин може да бъде пренесено замърсяването от страна на цивилизацията ни, но всичко на този свят е относително и в сравнение с мегаполисите, в тайгата наистина са несъизмеримо по-чисти и въздухът, и водата, и никой не заразява почвата с отрови.

Затова си мисля, че в света не съществува по-чист, полезен и лечебен продукт от ядката на кедровия орех и производните й.

Разказвайки за сибирската тайга, обърнах специално внимание на кедъра. В зоната на тайгата обаче има и много други хранителни продукти, които значително превъзхождат в качествено отношение събратята си. Например малката червена боровинка, малината, приземната къпина, касис, гъбите. И на въпроса: „С какво се храни Анастасия в тайгата?“, мога да отговоря така: тя се храни с първокласна екологично чиста храна, която не може да се купи дори и с милиони долари.

Още в първата книга описах бита на Анастасия в условията на тайгата, а също и колко бях удивен от него. Сега, след като са минали толкова години от запознанството ни, стигнах до убеждението, че животът на хората в съвременните мегаполиси е неестествен и абсурден на фона на живота на Анастасия сред природата.

На пръв поглед изглежда необичайно, че по подаден от Анастасия сигнал животните й носят храна. Но и съвременното ловно куче носи на стопанина си плячката. И соколът по време на лов със соколи дава жертвата си на стопанина си. А в селския двор козата и кравата хранят с удоволствие собствениците си, давайки им млякото си.

Животните близо до поляната, на която живее Анастасия, маркират територията си и смятат човека там за нещо като водач на глутницата. Мисля си, че поколение след поколение са обучавани от предците на Анастасия, а след това са предавали наученото и на семейството си.

По принцип Анастасия яде съвсем малко и не издига храната в култ.

Досега мнозина са ме питали как Анастасия преживява суровата сибирска зима, когато студът стига до тридесет и пет — четиридесет градуса под нулата, след като няма нито топли дрехи, нито отопляемо жилище? Преди всичко ще изтъкна веднага, че ако на открито температурата на въздуха спадне до минус тридесет градуса, то в дебрите на тайгата винаги е значително по-топло и разликата може да стигне до десетина градуса.

Анастасия има землянки в различни места на тайгата. Основната от тях, където и на мен ми се е случвало да преспивам неведнъж, това е място под земята, дълго приблизително два и половина метра, широко два и високо метър и половина. Входът в землянката е тесен — ширината му е около шестдесет сантиметра и е висок метър и половина. Затваря се с кедрови клони. Стените и таванът на спалнята в тайгата са покрити със сплетени лози, в които са втъкнати снопчета изсушени билки и цветя от тайгата. Подът е постлан със сухо сено.

През лятото е много комфортно да се спи там. В нея не проникват никакви звуци, какво остава за радио- и електро излъчванията, на които е подложен човек, живеещ в многоетажна сграда.

През късната есен Анастасия запълва със сухо сено цялото пространство на спалнята си и потъва в дълъг сън, подобен на онзи, който учените наричат анабиоза.

От гледна точка на съвременната наука анабиозата е състояние, при което жизнените процеси в организма, включително и обмяната на веществата, са дотолкова забавени, че липсват всякакви видими признаци на живот.

При разработването на плановете за продължителни космически пътувания учените са съсредоточили вниманието си върху това уникално биологично явление. Преди всичко ги привлича фактът, че в състояние на анабиоза, или зимен сън, живите организми изразходват значително по-малко кислород и не се нуждаят от храна. Доказано е, че се повишава устойчивостта им спрямо неблагоприятните фактори в околната среда. Така например е установено, че дори и при изкуствено заразяване, инфекциозните болести не се развиват при такива животни, а много от отровите, които са смъртоносни за организма им в обичайни условия, са напълно безвредни за тях, когато са в състояние на анабиоза или хибернация. Доказано е дори, че ако такива животни бъдат подложени на смъртоносна доза йонизирано лъчение, те въпреки това ще оцелеят, защото през този период обмяната на веществата им е изключително забавена и след събуждането жизнените им процеси протичат съвсем нормално.

Интересното е друго. Ако разумен човек изпада през зимата в необичаен сън, то какво се случва през това време с Душата му? Не намерих по този въпрос, дори хипотези сред изказванията на учените.

Веднъж ми се случи да изпитам отчасти и аз необикновеното състояние на анабиозата. Бях в тайгата през една късна есен. Там, където живее Анастасия, светлата част на деня през този период е твърде кратка. След като започна да се смрачава, Анастасия ми предложи да легна, за да си почина. Веднага се съгласих, защото натрупалата се умора от градския живот и от трудния преход през тайгата ме теглеше към съня.

Този път землянката бе пълна с повече сено от обичайното. Разбрах, че в сеното не е студено да се спи дори и при минусови температури, и се съблякох по долно бельо и легнах.

— Вече е време да ставаш, Владимире — събуди ме Анастасия.

Усетих как масажира дясната ми ръка и погледнах към входа в землянката. Пролуката едва се виждаше, което означаваше, че слънцето още не е изгряло.

— Защо да ставам? Още не е съмнало.

— Съмва се за трети път, откакто заспа, Владимире. Ако не се събудиш, сънят ти може да продължи няколко месеца и дори години. Без да се грижи за запазването на тялото си, Душата ти ще поиска да си почине, разхождайки се из други светове на Вселената. И никой няма да може да я върне, докато на нея самата не й се прииска.

— Значи тя не е била с мен, докато съм спал?

— Беше с теб, Владимире. Беше до теб и чакаше сънят ти да стане още по-равномерен и дълбок, за да може да тръгне. Аз обаче реших да те събудя.

— А твоята Душа защо не те напуска, когато изпаднеш в дълбок сън?

— Напуска ме, но винаги се връща навреме, защото не я измъчвам.

— А аз какво? Да не би да измъчвам Душата си?

— Всеки човек, Владимире, който е подложен на вредни навици и помисли и който поема ненужна му храна, измъчва преди всичко Душата си.

— Какво значение има храната за Душата? Да не би и тя да употребява изядената от човека храна?

— Душата не се храни с материална храна, Владимире, но тя може да вижда, чува и да се реализира само чрез тялото ти. Ако тялото не е здраво — например човекът е пиян и тялото му е безпомощно, — Душата е като скована и не може по никакъв начин да се прояви и реализира. Тя е в състояние само да чувства и да плаче над безпомощното и измъчваното от вредната напитка тяло. Да се опитва да сгрее увредения орган от тялото, като при това изразходва огромно количество енергия. Когато енергията й е на привършване, Душата става безсилна и напуска човешкото тяло. И тялото умира.

— Интересни неща казваш за Душата, Анастасия. И, изглежда, са верни, защото има народна мъдрост, в която за умрелия се казва: „Предаде Богу Дух.“ В твоя вариант се получава: „Душата се умори.“ Интересно ми е дали моята Душа има още сили?

— След като се е върнала, значи Душата ти все още има сили, Владимире. Ти обаче се постарай, моля те, да не я мъчиш.

— Ще се постарая. А когато човек спи, Душата му не си ли почива?

— Душата е енергия. Жив енергиен комплекс. На енергията не й трябва почивка.

— Според теб Анастасия, къде отива Душата по време на сън?

— Може да отива в други измерения. Да витае сред вселенските планети. И по желание на човека да събира необходимата му информация. Може човек да поиска да научи нещо за миналото или за бъдещето. Ако, докато заспива, помоли Душата си да отиде в еди-кое си време и на еди-кое си място, което го интересува, тя ще изпълни молбата му. Ако обаче човекът потъне в обичаен, недостатъчно спокоен сън и в несъвършена среда, то Душата му не може да отиде никъде, защото ще е принудена да пази тялото му.

— От кого?

— От всякакви вредни въздействия. Ти спиш в жилището си, Владимире, а стените му са пълни с кабели, по които тече електричество, и те излъчват неблагоприятно за човека лъчение. През стъклата на прозорците нахлуват звуци от неестествен свят. Въздухът в апартамента ти не е благоприятен за дишане. И Душата ти не може да те остави. В случай на критична ситуация тя трябва да те събуди.

— Разбрах, Анастасия, че землянката, в която спах, на практика е значително по-комфортна от най-изисканите спални на съвременните хотели и апартаменти. Тя е като барокамера. Тук въздухът е идеален, няма вредни излъчвания и шумове, температурата е стабилна, поради което и сънят в нея е много по-спокоен, отколкото в апартамент. Разбрах го и го изпитах самият аз. Не ми е ясно обаче защо, когато заспиваш за дълго, Душата ти не се безпокои от факта, че тялото ти си почива в землянка, чийто вход дори не се заключва? И в случай на опасност, да кажем, от страна на някакви злосторници няма да има кой да го събуди.

— Когато, Владимире, някой — без значение с какви намерения — се опита да се доближи до полянката, на която се намираме, цялото пространство в радиус от три километра ще реагира. Животните, птиците, растенията ще се разтревожат. Приближаващите се ще бъдат обзети от страх и ако успеят да го преодолеят и не объркат пътя, пространството ще събуди тялото ми с помощта на животните и Душата ми ще се върне.

— И през зимата ли, когато всичко заспива?

— Не всичко заспива през зимата. А за будния е по-лесно да наблюдава случващото се през зимата.

Не всичко от казаното от Анастасия за Душата по време на зимния й сън е напълно ясно, но имах възможността лично да видя как животните и птиците й носят тревожни или радостни вести.

След като се запознахме с отношението на Анастасия към съня, можем да направим следния извод:

Съвременният човек и човечеството като цяло нямат възможността да се наспят нормално. Към това, че модерните спални отстъпват на природната, трябва да се добави и друг немаловажен фактор, а именно че днешният човек е постоянно потопен във водовъртежа на всекидневните суетни грижи и често, заспивайки, той продължава да мисли за тях. И ако е така, възниква въпросът: „За какво човек изразходва енергията на Душата си?“ По време на сън Душата може да опознава други светове и да носи на човека информация за тях. Може би е необходимо спалните да се строят така, че в тях да не проникват странични звуци, да няма никакви кабели и телефони? Това може да се направи, но по-трудно е да се постигне оптималното качество на въздуха.

Отшелницата в сибирската тайга Анастасия стана впоследствие героиня в книгите от поредицата „Звънтящите кедри на Русия.“ Тя ми роди син и дъщеря. Сега живее в тайгата, в сърцето ми и в образа на героинята от книгите ми.

Може би не съм успял да опиша напълно красотата на тази удивителна жена, нейния интелект и необичайните й способности, но — сигурно това не е възможно да се направи.

Дори и сега само понякога Анастасия ми се струва близък и любим човек. В повечето случаи е недостижима и загадъчна, с необяснима сила на духа, с помощта на която може да твори бъдещето.

Нейните оценки за днешната ни действителност, разказът й, и по-точно създаденият от нея образ на прекрасното бъдеще на Русия и на цялата Земя породиха в обществото прекрасно явление. Без да чакат указания и държавно финансиране, десетки хиляди души пристъпиха самостоятелно към реализирането на представения образ в действителността. Основната идея на строителството на бъдещата страна може да бъде разбрана, ако книгите ми бъдат прочетени последователно. Ако се опитаме обаче да го кажем накратко, макар и не съвсем напълно, то идеята, с помощта на която ще се случат позитивните промени, може да бъде предадена със следните думи:

Анастасия смята, че всяко семейство трябва да разполага с терен, чиято площ е не по-малка от един хектар. Това място, което отшелницата от тайгата нарича „родово имение“, трябва да бъде превърнато от семейството в райски оазис, отговарящ на всичките му материални нужди. Духовната същност на човека ще диктува външния вид на живото му творение и начина на живот на самия създател в него. Тя мисли, че е недопустимо да се погребват членовете на семейството в гробища. Те трябва да бъдат полагани само в родовите имения. Тогава Душите на починалите близки няма да страдат, че телата им са сякаш изхвърлени в отходни ями по-далече от роднините им, а именно в гробищата. Погребаните в родовото имение ще помагат и ще пазят живеещите там с духа си.

Подобие на съвременните гробища е имало и в древността, но те са били предназначени за умрелите от болести животни и за безродните престъпници, както и за воините, загинали далеч от родината си.

Анастасия разказа как да се построи родовото имение, така че с негова помощ да е възможно да се освобождаваме от физически недъзи.

Тя сподели достатъчно подробно за древния и много красив обред на венчавката, с помощта, на който и със силата на мисълта си младоженците са сътворявали проект на бъдещото си родово имение, а в самия момент на венчаването замисленото се е материализирало с участието на родителите, роднините и приятелите. Мисля си, че този обред е най-голямото откритие на хилядолетието ни. И днес младоженците могат да получат по време на сватбата си дом, градина, родово имение.

Анастасия твърди също така, че любовта между сътворилите по този начин свое родово имение младоженци никога не изчезва и че с годините тя се засилва още повече, като обяснява и причините: „Когато съпругът гледа жена си, той подсъзнателно я отъждествява с великолепното си имение и с детето си, което също трябва да се роди там.“ И на това може да се вярва, защото нали най-хубавото място на света за всеки човек винаги е неговата малка родина. Най-красивото и най-доброто от всички деца по света винаги е неговото.

Също така Анастасия е убедена, че ако всички хора или повечето от тях започнат да изграждат съзнателно свои родови имения, превръщайки ги в райски оазиси, то цялата земя ще се преобрази. Няма да има природни катаклизми и войни. Ще се промени вътрешният духовен свят на човека и пред него ще се открият нови знания и способности. И всеки ще може да твори прекрасни светове, аналогични на земния, и на други планети.

Тя смята, че днешният технократски начин на опознаване на Космоса и на другите планети е задънена улица, вредна за планетата Земя и за живеещите на нея. Рационалният начин за опознаване на планетите е психотелепортирането. За да могат обаче хората да притежават такива възможности, те трябва първо да покажат способности в устройването на Земята, като изразят духовността си не с думи, а с начина си на живот.

Различно могат да се разглеждат официалните критики към сюжетите на книгите ми и думите на отшелницата от тайгата, но мнението им в случая не е толкова важно. Най-важният критик — народът — е изразил одобрението си в десетки хиляди писма и в стотици хиляди имейли. Изказал го е не само с думи, но и с конкретни действия. Потвърждение са стотиците големи и малки селища, възникнали и продължаващи да възникват из цяла Русия.

С това е свързана и засега нерешимата и тайнствена загадка — след като това масово движение е предизвикано само от цитираните в книгите ми изказвания на отшелницата от тайгата, то що за сила се крие в думите й? Възможно е да са подредени така, че буквите да образуват някакъв код. Възможно е ритъмът на фразите й да има някакво значение.

Обикновено Анастасия се старае да се приспособи към начина на изразяване на събеседника си, използва неговия речник и начина му за построяване на фразите, но в определени моменти започва да говори различно — категорично, плавно и ритмично. Изговаря много ясно всяка буква от произнасяните думи и зад всеки звук се усеща необичайна енергия. И тогава казаното се запомня дословно, сякаш в мозъка се е включил магнетофон. И освен това пред слушателя изникват живи картини, а смисълът на изреченото се усвоява от подсъзнанието му. Като пример ще приведа преразказа на Анастасия на откъс от разговора на Бог с първия човек от книгата „Сътворение“: „А краят на Вселената къде е? Какво ще правя аз, когато там пристигна? Когато със себе си запълня всичко и помисленото сътворя?“ — пита човекът от първоизточниците^[2] Бог и получава следния отговор: „Мой сине, Вселената сама по себе си е мисъл, от мисълта поражда се мечта, в материята видима отчасти. На всичкото когато доближиш до края, ново начало ще открие мисълта и продължението му. От нищото възниква ново и прекрасно твое рождение, на мечтата твоя, на Душата и стремежите ти в отражение. Мой сине, ти безкраен си и вечен и твоите мечти творящи в тебе са.“

Съществуват няколко версии относно способностите на Анастасия, но аз ще предложа своята.

Способностите на Анастасия, които на пръв поглед изглеждат необичайни, на практика са били присъщи на всички или на повечето хора от първоизточниците. Влиянието на думите на отшелницата от тайгата върху действията на много хора е обусловено не от мистична сила, а от способността на самите хора да ги възприемат със сърцето и Душата си. Може би в гените на съвременните хора или в подсъзнанието им се пази споменът за начина на живот на отделното семейство и на човешкото общество като цяло от времето на първоизточниците, когато човек все още е можел да общува направо с Бог.

Този образ на първоизточниците е значително по-съвършен от днешния. Възможно е да е от времето, когато хората все още са знаели що е рай. Не мисля обаче, че действията на тези хора имат отношение към която и да било религия.

Именията, които строят читателите ми, са различни. Различават се не само по външния вид на домовете. При едни те са двуетажни и дървени, при други — едноетажни и тухлени. Също така различно се създават градините, живите плетове, изкуствените езера.

Общоизвестно е, че религиозният ритуал изисква задължително спазване на стандартите в действията и думите от всичките участници в него. А тук е налице лично творчество при въплътяването на прекрасната идея.

Ако хората са благодарни за нещо на Анастасия, то е по-скоро за това, че тя е разбудила в Душите им стремленията на човека творец.