Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звънтящите кедри на Русия (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анаста, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване, корекция, форматиране
devira (2018)

Издание:

Автор: Владимир Мегре

Заглавие: Анаста

Преводач: Мариян Петров

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Аливго

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Националност: руска

ISBN: 978-954-8454-89-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4883

История

  1. — Добавяне

В друго измерение

— Преди известно време, Владимире, на Земята, както знаеш, настъпил ледниковият период. Там, където ледникът настъпвал, климатът се променял. Застудяването попречило на много растения да растат. Места, които преди изобилствали с гори, овощни градини, буйни треви и цветя, започнали постепенно да се превръщат в долини, покрити с оскъдна растителна покривка.

Хората, населяващи по онова време една предпланинска долина, решили, че досегашният живот е невъзможен в условията на застудяването. Те решили да изоставят домовете си и да тръгнат да търсят места с по-благоприятен климат.

Първо тръгнали мъжете, а по следите им главата на рода Вуд извел от селището децата, жените и старците.

Побелял, сто и двадесет годишен старец, той вървял пред керван от единадесет мамута, натоварени с плетени кошници. В едните били настанени децата, а в другите имало запаси от храна, защото не се знаело колко дълго ще продължи пътуването им.

От двете страни на кервана от мамути — на коне и пеша — се движели хората от рода и домашните животни от родовото селище. Като че ли всички живи същества разбирали необходимостта да се отправят към нови краища и следвали човека. В селището останали само растенията, които нямали възможността да се придвижват. Растенията, обречени на гибел.

Вуд размишлявал, опитвайки се да си отговори на собствените си въпроси:

Защо се бяха случили нежелателните промени в природата, какво бе предизвикало застудяването?

По чия воля се бе случила тази трагедия?

Няма ли да се превърне в катастрофа за цялата Земя?

Има ли човек сили да предприеме нещо за предотвратяването й?

Зависеха ли бедствията от действията на човека?

Вуд разбирал, че ако отговорите не бъдат намерени, децата и внуците му, целият му род е заплашен от печална участ. Виждал, че всички възрастни от кервана преценяват природните промени като трагедия, защото лицата им били тъжни и угрижени. Дори децата били притихнали и нащрек. Само неговата любимка, шестгодишната му правнучка Анаста, лудувала и си играела с мамута водач.

Вуд наблюдавал играта на правнучката си. Хванала края на хобота на огромния седемтонен мамут, тя се преструвала, че влачи грамадното животно. А мамутът се включвал в играта й. Удържал, разбира се, сам теглото на хобота си, като само леко го допирал до рамото на детето. От времена време Анаста спирала, сякаш за да си поеме дъх, изтривала несъществуващата пот от челцето си и повтаряла: „Ох, че си голям, тежък и мързелив.“

Като че ли съгласявайки се, мамутът кимал с глава, размахвал уши, изтривал с хобот челото си и отново поставял върха му върху раменцето на момичето, сякаш не можел да помръдне от мястото си без негова помощ. Закачката им била забавна и безобидна. Но следващата игра, започната от правнучката му, не харесала на Вуд.

Анаста се катерела по хобота към главата на мамута и той й помагал, свивайки огромния си хобот и побутвайки нагоре детето с края му. Настанила се отгоре, Анаста седяла известно време върху главата на ходещия мамут, след което изведнъж извиквала уплашено „ах“ и бързо се спускала по хобота надолу. На мамута му се налагало да проявява голяма ловкост, за да успее да хване почти до земята детето и да не допусне да се нарани или да попадне под масивните му крака.

Вуд мислел за миналото и се опитвал да намери в него причината за катастрофата, принудила хората да напуснат родната долина, но мислите му през цялото време били прекъсвани от спомените — картини за живота на правнучката му Анаста. Той не прогонвал тези картини, защото били приятни и го отвличали от тъжните мисли за случилото се.

В даден момент, спомнил си как по време на един урок Анаста се опълчила срещу вече утвърдено мнение, Вуд дори се усмихнал. Виждал картината във всички детайли и до най-малката подробност.

Урокът бил воден от самия Вуд. Пред него под разклонения дъб седели в полукръг деца на различна възраст и трима възрастни. Вуд започнал урока с думите: