Владимир Мегре
Анаста (35)

Телепортация на пространството

— Невероятна информация, Анастасия. Трудно да се повярва, че човекът има такива възможности. Дали грешиш в предположенията си?

— Това вече не са предположения, Владимире, и ни най-малко не греша. Тази информация я нямаше преди във Вселената. Сега се появи. Основното обаче е, че ще я приеме и частичка от първата цивилизация на човечеството, каквато има в мен и в теб, както и във всеки човек.

— Знаеш ли, Анастасия, едва сега осъзнавам колко велики са трите думи на Вселенския закон: УСЪВЪРШЕНСТВАЙ ЖИЗНЕНАТА СРЕДА. Оказва се, че човекът може да усъвършенства средата до такава степен, че да стане Бог. Та нали, като се премести на друга, все още необитаема планета, човек ще създава там живот, както е направил Бог на Земята.

— Човекът, Владимире, никога няма да стане Бог. Всеки човек е дете на Бога. И Бог, създател и родител, е поискал децата му да са по-съвършени от него и те със сигурност ще станат такива, ще станат! Като уравновесят в себе си антиразума и Разума.

— Точно това е истинският научен прогрес. Той ще открие нова ера за човечеството — чу се гласът на тихо приближили се към нас дядо.

Анастасия стана. Побелелият, но изправен старец стоеше, опрян на тоягата си, и гледаше замислено брега на езерото от тайгата.

— За проекта на Володя ли говориш, деденце? — попита Анастасия.

— Няма нужда от думи, когато настъпва прозрение. За изминалите хилядолетия много от ученията на месиите са безвъзвратно преиначени. Той е показал възможностите на земните жители. Нов образ на човека е сътворил. Или е върнал онзи, който син на Бога се е наричал. Като Бог, способен на безлюдни планети да сътворява по-прекрасен от земния живот.

— Хората трудно ще повярват на това — обърнах внимание на дядото аз.

— И да не вярва някой, какво от това? Какво ще остави неверието в своето могъщество на невярващия? Раждане ли? Да! За какво обаче? Нали след безсмисления живот идва смъртта. А след това отново е въпросът: защо си се родил?

От милиони години е имало много учения. Всичките са проповядвали едно и също, човечеството е очаквало нещо от някого. И е чакало, заключило мисълта си и разума си. Не е мислело защо и за какво Вселената пали звезди над човека.

— И какво излиза? Синът ни месия ли е? — с тъга произнесе Анастасия. — Трудно ще му е да устои пред гордостта. Освен това антиразумът ще се втурне да го търси.

Всички замълчахме и кой знае защо се обърнахме едновременно към макета на имението. С уверената си и в същото време спокойна походка, Володя се приближаваше към нас. Носеше на ръце Настенка. Тя го бе обхванала с ръчички през врата и притискаше бузата си до неговата. Володя се спря на няколко крачки от нас и остави Настенка на земята. Поклони ни се и заговори:

— Не се вълнувай, мамо, защото знам, че ако стана месия, хората ще насочат мислите си към мен с надежда. А това означава, че няма да устремят съзнанието си към сътворението.

— Какво си решил да правиш, Володя? — попита сина си Анастасия.

— Трябва да вървя. В тълпата, мамо, ще изчезна безследно.

След тези думи Володя се взря поред в очите ни. В съзнанието ми нещо подсказваше, че се кани да си отиде завинаги. И когато ме погледна, казах:

— Благодаря ти, синко, за необикновения и чудесен проект на родовото имение. Той ще е най-хубавият подарък за шестдесетгодишнината ми. И въобще най-хубавият подарък за всички преживени години.

— Този проект не е подарък само за теб, татко. Подарявам го на всички читатели на книгите ти. Нека подберат от него каквото пожелаят.

— Нека да е за всички. Това означава, че е и за мен.

— На теб, татко, искам да направя отделен подарък.

При тези думи Володя бръкна в пазвата си, извади нещо от там и протегна ръка към мен. Гледах как бавно и внимателно разтваря пръсти, разкривайки лежащия в ръката му подарък. Когато обаче Володя разтвори пръстите си, на дланта му нямаше нищо. Погледнах дядото, след това Анастасия, опитвайки се с тяхна помощ да разбера какво означава жестът на сина ми и как да реагирам на него, но те мълчаха.

— Вземи, татко, моя подарък за теб — повтори Володя.

Продължавах да стоя, не проумявайки как може да се вземе невидимото. Изведнъж Настенка се приближи до мен, хвана ме за ръката и ме задърпа към Володя. Приближих се до сина си и протегнах ръка. Той постави внимателно нещо в дланта ми.

Невидимият предмет пулсираше и леко сгряваше ръката ми. Стиснах пръстите си и положих подаръка под ризата си, откъдето го извади и Володя. По цялото ми тяло се разля нежна и необичайна топлина.

— То ще живее в дома ти, татко, а когато построиш имението си, го помоли да запълни пространството му.

Володя ни се поклони ниско, обърна се и се отдалечи с уверени крачки. После изведнъж изчезна зад храстите или се разтвори в пространството. А ние стояхме като омагьосани и само гледахме смълчано след него. След това аз казах:

— Имам усещането, Анастасия, че синът ни си отиде завинаги от нас.

Не чух отговор и се обърнах към Анастасия. Тя гледаше в посоката, в която си бе отишъл Володя. Тялото й трепереше. От долната й устна се стичаше тънка струйка алена кръв. Бе прехапала устната си, за да не закрещи. И аз разбрах. Антиразумът щеше да преследва сина ни, както и мен и Анастасия. Видях как ръцете й се свиха в юмруци. Тайгата замря. Въздухът се изпълни от неясен звук, като от нещо огромно. Сякаш огромното пространство се свива и ако се разпусне, може да помете всичко от земята.

Вече бях присъствал на подобно явление, когато загубих съзнание, опитвайки се да подчиня Анастасия против волята й. Както и когато исках да я ударя с пръчката, защото не се съгласяваше да ми даде сина ни за възпитание. Всеки път, когато то се зараждаше, Анастасия вдигаше ръка, сякаш поздравяваше някого, и всичко се успокояваше преди появата на звука. Сега обаче звукът се усилваше, а тя не вдигаше ръката си. И на мен не ми се искаше да я вдига. Дори обратното, изпитах желание това невидимо и могъщо нещо да избухне и да изтрие от Земята цялата натрупана върху нея нечистотия.

Анастасия обаче вдигна ръка и пространството започна да се успокоява.

Преди да напусна полянката сред тайгата, отново отидох на брега на езерото. Стоях сам и гледах макета на имението, сътворен от сина ми, и си го представях на живо върху моя парцел, засега обрасъл само с бурени. Ето, приближавам се с колата си. Виждам двете бели стени с прозорчетата от щастливото си детство. Вратите се отварят автоматично и разкриват живата картина на интериора, а аз вървя към входа на дома си. Стоп! Какво правя? Движа се с кола през цялото това великолепие! В дома си! Назад!

Оставям колата пред входа. Вратите се разтварят и аз изтривам обувките си, стараейки се да премахна от подметките им мръсотията на другия свят. След това се събувам, оставям обувките си до входа и вървя бос през моя прекрасен свят към езерото, в което плуват лебеди. До мен тичат куче и котка. Някъде от далече, кукурига за поздрав петел, а от другия край блее козичка. А на пясъка до езерото внуците и правнуците ми строят макети на своите родови имения. И любимата ми жена с неувяхваща красота ще излезе от градината, ще ми се усмихне и ще махне за поздрав с ръка.

Когато се стъмни и по небето започнат да блещукат звезди, ще огреят с радостна светлина всички прозорци на овалното помещение. В парника ще блеснат фенери, за да покажат на звездите живото великолепие в него. Звездите ще си помислят: „Там, на Земята, сияе с необикновена светлина малка точка, само един хектар, но светлината й ни гали.“ Звездите няма да знаят, че скоро на Земята ще има все повече и повече такива точки. И цялата Земя ще заискри с благодатна светлина и ще приласкае с нея Вселенските простори.

Твърдо реших да превърна макета на имението, сътворен от сина ми, в реалност. И може би бе добре, че ми се бе паднал хектар с неплодородна почва и неоттичаща се през пролетта вода. Това бе стимул да превърна почвата му в плодородна — на която да растат дървета в градината и цветя. Да усъвършенствам жизнената среда на това място.