Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (6)

Пета глава

Под напора на мощната тяга от самолета и бръснещите ледени въздушни потоци Янсън се бореше отчаяно да удържи краката си в правилно положение. Свободно падане — така се наричаше този скок, но не чувстваше да пада. Оставяйки се на земното притегляне, той имаше усещането, че стои на едно място, неподвижен пред лицето на поривистите свистящи ветрове. Още повече че в този случай свободното падане беше всичко друго, но не и свободно. На шест километра под него бушуваше океанът. Трябваше да контролира строго всяка секунда от падането, за да се придържа към нужната траектория. Ако през следващите две минути не успееше да удържи предварително планираните координати, мисията щеше да приключи, преди да е започнала.

Турбуленцията обаче го затрудняваше да държи нещата под контрол.

Почти веднага усети, че вятърът го изтласква, а след това започна да го върти, отначало бавно, а после по-бързо. По дяволите! Връхлетя го парализиращо виене на свят и чувство за дезориентация. Смъртоносна комбинация на такава височина.

При обикновеното свободно падане максималната скорост достигаше двеста и петдесет километра в час. След като успя да се стабилизира, трябваше да положи усилия да забави спускането колкото може повече. Зае патешка поза с разперени крака и извит гръбнак във формата на буквата С. През това време ледените ветрове, явно ядосани, че се опитва да ги победи, шибаха платната на парашута, екипировката и дрехите му и проникваха под очилата, ръкавиците и шапката. Въобще не усещаше пръстите си, сякаш бяха инжектирани с „Новокаин“. Бавно премести дясната китка към лицето си и избърса очилата и светещите дисплеи на алтиметъра и жироскопа.

Беше висша математика. Трябваше да достигне определена зона за приземяване за четирийсетте секунди, които оставаха. От жироскопа от инертно фибростъкло щеше да разбере дали се движи в правилната посока.

Извърна глава, за да види къде е Кацарис.

От него нямаше и следа. Не беше чудно. При липсата на видимост. Дали Кацарис се намираше на петстотин крачки от него? Петдесет? Сто? Хиляда?

Въпросът не беше неоснователен. Двама мъже, които падат напосоки през черен облак, може да се сблъскат фатално. Шансовете бяха против подобен сблъсък. Само че цялата операция не подлежеше на никакво разумно изчисляване на шансовете.

Ако в края на скока се окажеше, че са се отдалечили от точката на приземяване и със стотина метра, резултатът можеше да е катастрофален. Същата облачна покривка, която ги правеше невидими, правеше неизмеримо трудно прецизното кацане. При нормални обстоятелства парашутистите се приземяваха на определено място, което предварително бе осигурено със светлинна маркировка, за да имат ориентир, по който да насочват парашутите. Опитните парашутисти вършеха това инстинктивно. В този случай обаче и инстинктите не помагаха. Докато стигнеха достатъчно близо до земята, за да имат видимост, можеше да се окаже твърде късно. Вместо да разчитат на инстинктите си, трябваше да следят внимателно закопчаните за китките им уреди и да си играят на електронната игра за Марко Поло.

Трийсет и пет секунди. Всеки момент щеше да се приземи. Трябваше да заеме позиция делта възможно най-бързо.

Янсън изпъна назад ръцете си и започна да направлява тялото си с рамене. Никаква полза. Поривистият, почти бурен вятър го изтласка и той започна да пада стръмно надолу. Моментално разбра какво не е наред. Прекалено бързо се снижаваше. Прекалено бързо.

Какво можеше да предприеме?

Единствената му възможност беше да увеличи съпротивлението. Същевременно се налагаше да се напредне към комплекса максимално бързо, ако въобще имаше шанс да го достигне. Но беше немислимо да се направят и двете неща.

Дали не прецака мисията само секунди преди началото й?

Не беше изключено.

Но можеше и да не е така.

Блъскан от ледените ветрове, Янсън методично следваше правилата, осланяйки се на опита си, и в същото време усети, че вътрешно се самообвинява. Знаеше, че няма да се получи. Нямаше как. Прекалено много неизвестни, твърде много неконтролируеми променливи величини. Защо въобще се съгласи? Гордост? Реши да се изфукаш, че си голям професионалист. Гордостта е враг на професионализма: Алън Димаръст непрекъснато го повтаряше и беше прав. Гордостта може да те убие. От самото начало беше ясно, че няма никакви шансове за успех. Никой здравомислещ човек или отговорен военен екип не би приел. Затова са потърсили теб.

Както си опяваше обаче, един по-спокоен глас се намеси и му заповяда: оптимална стойка.

Трябваше да се задържи на място. Чу собствения си глас отпреди десетилетия, когато обучаваше новобранците в специалния отряд на „тюлените“. Оптимална стойка.

Щеше ли да успее? Не беше пробвал маневрата от години. А и никога не го бе правил при скок, направляван от жироскоп. Трябваше да превърне тялото си в нещо като носеща повърхност на самолет с извития профил на самолетно крило, за да може да се издигне. За няколко секунди Янсън успя да постигне ускорение, падайки надолу с главата и с леко разперени крака. Изви слабо ръцете и кръста си и изнесе раменете напред, сякаш се канеше да се поклони някому. Хвана ръцете си. Накрая дръпна назад глава и прибра плътно краката един до друг с опънати пръсти като на балетист.

Нищо не се получи.

Минаха десетина секунди, преди да усети, че леко започва да се издига, и забеляза, че пикира по-меко. При оптимална стойка човешкото тяло трябва да постигне ъгъл на приземяване около четирийсет и пет градуса спрямо вертикалата.

На теория.

При оптимална стойка човек трябваше да се движи еднакво бързо и хоризонтално, и вертикално, така че с всеки метър надолу да се премества и с един метър напред към мястото за кацане.

На теория.

На практика той беше командос, натъпкан с всякаква екипировка под летателния костюм, само в жилетката си носеше близо двайсет килограма. На практика беше четирийсет и девет годишен мъж със схванати стави от ледения въздух, който го пронизваше през дрехите. Оптималната стойка изискваше да е в идеална физическа форма и не беше ясно колко дълго мускулите му щяха да издържат.

На практика всеки път щом погледнеше алтиметъра и жироскопа, нарушаваше стойката, от която зависеше. Но без двата уреда беше загубен.

Опита се да се успокои и да се съсредоточи. В този момент трябваше да действа като машина, автомат, който се придържа към траекторията на полета.

Хвърли още един поглед върху уредите на китките си. Лампичката на жироскопа сигнализираше, че се е отклонил от курса. На какво разстояние? Четири градуса, може би пет? Сви двете си ръце паралелно под ъгъл на четирийсет и пет градуса и успя леко да раздвижи въздушната възглавница, която го заобикаляше. Усилието му бе възнаградено с бавно обръщане.

Жироскопът спря да свети и той се изпълни с необяснимо чувство на надежда.

Носеше се през непрогледния мрак, а въздушната възглавница запазваше височината му, докато се приближаваше към дестинацията. Беше целият в черно, небето също беше черно, така че се сливаше с въздушните потоци. Вятърът духаше в лицето му, но му помагаше да задържи височината като ангелска ръка. Беше жив.

Усети вибриране върху китката си. Алармата на алтиметъра.

Предупреждение, че доближава точката върху вертикалата, от която няма измъкване — височината, под която единственото сигурно нещо бе смъртта. Припомни си инструкциите от ръководствата: в тях пишеше за „минимална височина при скачане с парашут“. Ако отварянето на парашута станеше прекалено ниско, земята те удря като ремарке на трактор напряко на аутобан.

И все пак бе още далеч от точката за приземяване. Предварително си представяше, че ще кацне в непосредствена близост до двореца, когато разтвори парашута. Но с отворено платнище маневрирането сред бурните въздушни потоци щеше да е невъобразимо трудно. От друга страна, дрейфането над Каменния дворец криеше по-голяма опасност да бъде разкрит. Човек, който лети надолу с двеста и петдесет километра в час, се забелязва по-трудно от човек, който бавно се носи под огромен правоъгълен парашут.

И при двата случая имаше рискове. Трябваше да вземе решение. Незабавно.

Огледа наоколо, опитвайки се да види нещо, каквото и да било, в гъстия мрак. В условията на свободно падане изпитваше непознато чувство на клаустрофобия.

И тогава реши: щеше да има мъгла. Никой нямаше да го види в беззвездното небе. Зае вертикална позиция, хвана ръчката и я натисна. Парашутът се разтвори с плющене и се изпъна като корабно платно. Усети познатото раздрусване, сякаш някой го бе хванал за раменете. Бученето на вятъра спря, все едно че натисна бутон за изключване на звука.

Отметна дръжката на освободените въжета и се втренчи в платнището, за да се увери, че се е разпънало както трябва. Щеше да е безкрайно трудно да го коригира в непрогледната нощ. При други обстоятелства мракът щеше да е неудобство. Сега му беше от полза.

Изведнъж усети как се измества встрани от нов порив на вятъра, а чувството беше осезаемо, все едно че някой го подхвана. Трябваше да направлява въжетата внимателно. Ако се отклонеше прекалено, щеше да е невъзможно да се върне към мястото за приземяване. Сега забелязваше нагледно връзката между направляването на парашута и скоростта: платнището осигуряваше максимална скорост, когато въжетата бяха вертикално нагоре.

Жироскопът на ръката му показа, че се е отклонил значително от курса.

Не, Исусе, не!

Носейки се из турбулентните въздушни маси, Янсън си даваше сметка, че пред него и Кацарис трудното тепърва предстоеше. Трябваше да се приземят безшумно и незабелязано в затворено пространство. И най-малката грешка щеше да застраши живота и на двамата. А дори да изпълнеха задачата, всяко от хилядите възможни усложнения можеше да се окаже смъртоносно. Ако в двора на двореца попаднеха на въоръжен мъж — а това не противоречеше на логиката, — щяха да са мъртви и мисията щеше да се провали. По всяка вероятност обектът на тази мисия щеше да бъде убит. За онези приятелчета, терористите, убийството не беше нищо друго, освен стандартна процедура. Съвсем близко до ума беше, че ще отговорят на спасителната операция, като ликвидират обекта на спасяване — без никакво колебание.

Дръпна десния край на въжетата рязко надолу. Трябваше да направи остър завой, преди още някоя въздушна струя да го отпрати там, откъдето връщане нямаше. Ефектът от маневрата беше почти мигновен — увисна вертикално под платнището и тръгна стремително надолу. Огромният кръгъл алтиметър му показа онова, което вече знаеше: скоростта на снижаване се бе увеличила значително.

Не беше добър ход. Доближи се към земята повече, отколкото трябваше. Но можеше да опита да възстанови предишния ъгъл на летене. Повдигна отново левия край на въжетата, позволявайки на платното да се разгъне изцяло и да увеличи до максимум вертикалната тяга. Имаше опит в маневрирането сред въздушни вихри, но непредвидимостта на въздушните течения правеше изчисленията несъстоятелни. Всичко, което знаеше, бе, че е извън линията на вятъра. Диагоналното летене бе единственият начин да се върне обратно. Както бе правил стотици пъти преди това, размърда клупа на въжетата, за да налучка посоката на вятъра. Най-после установи, че може да извършва плавни Ес-образни завои, яхнал въздушната струя, задържайки се или забързвайки се всеки път, когато се отклонеше от нея. Упражнението изискваше огромна концентрация, още повече че морето изпращаше периодично изпарения, или поне така му се струваше. Небето над Анура беше като кон, който не желае да бъде обязден.

Пулсът му се ускори. Като мачтата на призрачен кораб през мъглата се показаха смътните очертания на бойници и амбразури, древните белокаменни стени отразяваха и най-слабата светлина, която се процеждаше през облачната покривка. Гледката му подейства като шок: това бе първото нещо, което видя, откакто бе скочил. Бързо свали летателната каска и ръкавиците си. Сега започна да преговаря наум правилата за приземяване.

За да намали скоростта на приземяването, трябваше да доближи дестинацията, като се гмурне във въздушната струя. Тя го изтласка с близо хиляда и петстотин метра надясно. След това се спусна под нея и тя го отблъсна с още петстотин метра. Сега оставаше да пропътува последните седемстотин и петдесет метра, носен от вятъра. Беше проста, но необходима маневра. Можеше да забави движението напред, придърпвайки платнището в двата ъгъла, но така щеше да увеличи многократно скоростта на падане. Тогава трябваше да разчита на самия вятър да намали бързината на хоризонталното придвижване.

Молеше се да не се налага да прави резки завои, за да изведе тялото си в центъра на двора, тъй като резкият завой също ускоряваше опасно снижаването. Последните петнайсет секунди трябваше да са перфектни. Не се допускаха никакви отклонения. Високите стени на дворцовия комплекс правеха плиткото приближаване невъзможно.

Изведнъж си даде сметка колко горещ и влажен бе станал въздухът — сякаш бе попаднал от хладилна камера във врящ казан. Дланите му бяха потни, когато се протегна за въжетата, и той усети прилив на адреналин. Не можеше да позволи на пръстите си да се хлъзгат.

С вертикално изправени въжета и изцяло изпънато платнище той се плъзна към центъра на двора, който му изглеждаше като игра на светлосенки. Когато освободи ръцете си, деактивира уредите на китките си, за да не го издадат светещите дисплеи.

Сърцето му заби лудо: почти стигна. Дали щеше да се справи с влажните си, хлъзгави пръсти на финала?

Изборът на точната секунда беше решаващ. Сега? Краката му бяха на петнайсет стъпки от земята. Беше сигурен, тъй като и земята, и парашутът му се струваха на еднакво разстояние от него. Не. Дори в очертанията на комплекса усложненията бяха непредвидими. Реши да изчака, докато скъси наполовина сегашното разстояние до земята.

Сега.

Дръпна двата края на въжетата до равнището на раменете си и след това с плавно движение отпусна китките си и придърпа въжетата надолу между бедрата си, като по този начин прекрати придвижването на тялото си напред. Докато потъваше надолу в оставащите няколко метра, стегна мускулите си и обърна тялото си в посока на падането, присвивайки леко колене. Две секунди преди да стъпи на земята, трябваше да реши дали да направи меко кацане с преобръщане — със свити колене и стъпала, или да се приземи в изправено положение, което означаваше да ги държи изпънати. Без много да мисли, се спря на изправено положение.

Отпусна мускулите си и стъпи върху подметките на кубинките си. Меката гума беше предназначена да не вдига шум и така и стана. Стъпи напълно безшумно върху земята, очаквайки да падне. Но не падна.

Остана на крака. Беше в центъра на двора.

Успя.

Огледа се в беззвездната нощ и забеляза само очертанията на огромния празен двор, чиято дължина беше три пъти по-голяма от широчината му. На стотина метра видя голяма бяла структура — стария фонтан, който беше отбелязан на макетите. Беше почти в средата на двора, чиято площ се равняваше приблизително на половин футболно игрище. Нямаше никакви признаци за движение — никакви признаци, че пристигането му е било забелязано.

Откопча парашута, съблече летателния костюм и бързо събра платнището от чакълестия двор. Трябваше да го скрие, преди да предприеме по-нататъшни действия. Дори в нощ без звезди не можеше да се изключи напълно вероятността някой да го забележи. Черното платнище на парашута контрастираше върху бялата настилка. Не биваше да остава дълго там.

Ами Кацарис?

Янсън се огледа. Дали Кацарис не бе пропуснал двора? Дали не е кацнал на плажа или още по-надолу? Или на пътя, който водеше към двореца? Всяка грешка можеше да е фатална — за него и за всички останали участници в мисията.

По дяволите! Отново усети прилив на гняв и страх. Най-много се вбесяваше от прекаленото самочувствие на хората, които планират подобни операции, на грешната представа на писарушките, че онова, което изглежда добро на хартия, може да се приложи на практика. Беше се поддал. А хората от екипа бяха прекалили с благоговението пред опита му да се справя с подобни задачи. Скокът изискваше изпълнение, граничещо с перфектност, а перфектността не беше възможна в този заблуден свят. Янсън се почувства безпомощен. Кой знаеше това по-добре от него? Беше невероятен късмет, че успя да стигне толкова далеч.

Мислите му бяха прекъснати от слабо шумолене — звука на падащо платнище на парашут. Янсън погледна нагоре към небето. Беше Кацарис, който се приземяваше бавно. Кацна меко и безшумно се претърколи. Скочи на крака и се приближи до Янсън.

Бяха двама.

Двама печени бойци.

Успяха да стигнат до Каменния дворец — последното място, където очакваха посетители.

Бяха двама срещу цял батальон въоръжени бунтовници.

Все пак бе някакво начало.