Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Janson Directive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2016)

Издание:

Автор: Робърт Лъдлъм

Заглавие: Директивата „Янсън“

Преводач: Цветана Русева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Прозорец“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-332-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3268

История

  1. — Добавяне

Втора част

Девета глава

Вашингтон, окръг Колумбия

— Най-важната директива тук е секретността — каза мъжът от Военното разузнаване на останалите в стаята. С дебелите си, тъмни вежди, широки рамене и мускулести ръце имаше вид на работник. Всъщност Дъглас Олбрайт се занимаваше изцяло с умствена дейност, отдаден изцяло на размишляване и обсъждания. Имаше докторат по политология и още една научна степен в областта на теорията на игрите. — Секретността е приоритет едно, две и три. По този въпрос не бива да имаме никакви съмнения.

Подобни съмнения бяха малко вероятни, тъй като със същия императив бе съобразен и изборът на необичайното място за набързо свиканото заседание. Международният център „Меридиън“ се намираше на „Кресънт Плейс“, точно след Шестнайсета улица на хълма Меридиън Хил. Приятна, красива сграда в неокласически стил, в който е издържана архитектурата в официален Вашингтон, тя бе всичко друго, но не и набиваща се на очи. Чарът й бе дискретен, подобно на куриозния й статут на сграда, която не е собственост на федералното правителство. Центърът се водеше за образователен и културен институт с нестопанска цел. Но бе изцяло на разположение на правителството за поверителни нужди. Центърът имаше елегантна входна врата от дъбова резба. Особено важен бе страничният й вход, до който се стигаше откъм таен път, което даваше възможност на високопоставените особи да пристигат и да си заминават, без да бъдат забелязани. Макар да се намираше само на миля от Белия дом, центърът имаше редица предимства за някои заседания, особено между представители от различни министерства, за които нямаше официално нареждане. Срещите тук не се документираха, както изискваха процедурите за сигурност в Белия дом, Пентагона, старата правителствена сграда или разузнавателните служби. Те можеха да се състоят, без да остават купища папки и документи след тях. Можеха да се състоят, без никой да научи за тях.

Петимата мъже с мрачни лица, които седяха около малката маса за конференции, работеха в едно и също направление и въпреки това при наличната структура на правителствените учреждения никога не бяха имали повод да работят заедно. Излишно бе да се споменава, че програмата, която ги събра заедно, на първо място, не беше обикновена, а обстоятелствата, пред които бяха изправени, можеше да се окажат катастрофални.

За разлика от висшестоящите им началници техните назначения не бяха политически, а безсрочни. Работеха по проблеми, които излизаха далеч извън сроковете на която и да е администрация. Взаимодействаха си и докладваха на мъже и жени, които идваха и си отиваха през четири години, но хоризонтите на техните отговорности се простираха много по-далеч.

Срещу човека от ДИА беше седнал заместник-директорът на Агенцията за национална сигурност, който беше с високо чело и изпито лице. Гордееше се със способността си да запазва хладнокръвие, независимо какви са обстоятелствата.

— Секретност, да. Естеството на директивата е ясно — каза той спокойно. — Естеството на темата обаче не е.

— Пол Ели Янсън — заяви заместник държавният секретар, който по документи беше директор на Бюрото за разузнаване и анализи към външнополитическото ведомство. Той си бе мълчал до този момент. С гладко лице и атлетична фигура, с разрошена сламеноруса коса, той се правеше на тежкар с очилата си с черни рамки. Заместник държавният секретар беше човек, който винаги оцеляваше. Останалите го знаеха. И защото винаги оцеляваше, те внимателно следяха как ще се нагоди към нещата. — Янсън беше един от нашите, както знаете. Документите, които получихте за него, са леко редактирани. Извинявам се за това, но така ни ги предоставят от архива, а не разполагахме с време за подготовка. Както и да е, смятам, че ще ви дадат обща представа.

— Една от проклетите ти машини за убиване, Дерек, това е той — каза Олбрайт, хвърляйки му кръвнишки поглед. Въпреки високия си ранг Олбрайт бе направил кариерата си като аналитик и никога не се бе занимавал с операции, така че си оставаше аналитик до мозъка на костите. По стар обичай хора като него изпитваха към колегите си от оперативната област недоверие, което често бе оправдано. — Ти създаваш подобни бездушни роботи, изгубваш им дирите по света, а после някой друг трябва да оправя бъркотиите. Въобще не мога да разбера каква игра играе.

Мъжът от Държавния департамент го стрелна гневно.

— Замислял ли си се върху възможността някой друг да си играе с него? — Погледна го втренчено: — Да се изхвърляме със заключения е опасно. Не бих желал да правя извода, че Янсън е ренегат.

— Проблемът е, че не можем да сме сигурни — обади се човекът от СНС, Санфорд Хилдрет. Обърна се към човека, който седеше до него, компютърен специалист, който в младежките си години си бе спечелил славата на вундеркинд, след като съвсем сам, без ничия помощ бе проектирал информационната система на ЦРУ. — Има ли някакви дании, които сме пропуснали, Кац?

Кац Ониши поклати глава. Завършил Техническия в Калифорния и отраснал в Южна Калифорния, той бе придобил характерния за Силиконовата долина акцент, който го правеше по-небрежен, отколкото беше.

— Мога да ви кажа, че някой е успял да пробие защитната система. Но не мога да идентифицирам нарушителя. Във всеки случай не и на този етап.

— Кажи ми, че си прав, Дерек — продължи Хилдрет. — Тогава ще ми станеш симпатичен. Но абсолютно нищо не може да компрометира програмата. Дъг е прав — това е най-важната директива. Иначе можем да кажем чао на мира в Америка. Почти е без значение какво си е въобразявал, че прави. Всичко, което можем да кажем, е, че онзи приятел Янсън няма представа каква непростима грешка е направил. — Той повдигна чашката с кафето и отпи една глътка, надявайки се никой да не е забелязал как му трепери ръката. — И никога няма да узнае.

Думите му прозвучаха по-скоро като декларация, отколкото като наблюдение.

— До голяма степен съм съгласен — каза човекът от Държавния департамент. — Шарлот уведомена ли е?

Шарлот Ейнсли беше съветничката на президента по въпросите на националната сигурност и главната им връзка с Белия дом.

— По-късно днес — каза човекът от СНС. — Но смятате ли, че има някаква смислена алтернатива?

— За момента? Забил се е в плаващи пясъци. Не можем да му помогнем, дори да искахме.

— Ще стане по-лесно, ако не се съпротивлява — каза аналитикът от ДИА.

— Няма спор в това — отговори Дерек Колинс. — Но той ще го направи, доколкото го познавам. До дупка.

— При това положение ще се наложи да предприемем крайни мерки — посочи аналитикът. — Ако програмата изгори, ако дори една стотна от нея бъде изложена на опасност, не само ние сме съсипани, всичко, за което ни е грижа, отива по дяволите. Всичко. Пропада всичко, което сме правили през последните двайсет години. И това е най-добрият сценарий. По-вероятно е да се стигне до нова световна война.

— Нещастно копеле — каза заместник-директорът на СНС, разлиствайки досието на Янсън. — Мъртъв е.

Заместник държавният секретар успя да се сдържи да не трепне.

— Мамка му — каза той. — Иначе ние загиваме.

Атина

Гърците го наричаха нефос. Смогът бе подаръкът на западната цивилизация за нейната люлка. Притиснат като в капан от планините, надвиснал ниско над земята заради атмосферната инверсия, той окисляваше въздуха и ускоряваше разрушаването на античните паметници, дразнеше очите и дробовете на четирите милиона жители на града. В лоши дни покриваше Атина като пагубен облак дим. Денят беше от лошите.

Янсън взе директен полет от Бомбай до Атина и пристигна на Източния терминал на международното летище „Елиникон“. Чувстваше убийствена празнота. Беше като зомбиран. Имаш парче гранит на мястото, където трябва да е сърцето ти. Де да беше истина.

Позвъни на Марта Ланг няколко пъти, но напразно. Това го влудяваше. На номера, който му даде, уж щеше да я открие където и да се намираше. Така поне му каза. Бил свързан директно с офиса й и ако не вдигнели до третия сигнал, щял да превключи на клетъчния й телефон. Само трима души знаели този телефонен номер, бе подчертала тя. Но всеки път, когато позвънеше, му отвръщаше електронният сигнал на свободната линия. Звъня в различни регионални представителства на фондация „Свобода“ — в Ню Йорк, Амстердам, Букурещ. „Госпожа Ланг не е тук“ — информираха го всеки път подчинените й с любезни гласове. Янсън настояваше, че е спешно. Че има уговорка с нея. Че е неин личен приятел. Че въпросът е от изключителна важност. Че се отнася до самия Питър Новак. Опита по всякакъв начин, как ли не се молеше, но нищо не постигна.

„Ще й бъде оставено съобщение“ — казваха му всеки път, използвайки неизменно страдателен залог. Те обаче не можеха да й предадат същинското съобщение, за ужасната и унищожителна истина. Защото какво можеше да им каже Янсън? Че Питър Новак е мъртъв? Хората от фондацията, с които разговаряше, не показваха с нищо, че знаят за това. А Янсън знаеше, но не може да им съобщи.

Докато минаваше през Източния терминал, дочу по музикалната уредба на летището вездесъщата американска поппевица с нейната вездесъща песен от вездесъщия американски композитор. Така бе писано на международния пътник в днешно време: да тъне в еднообразието на културното обезличаване.

Ще й бъде оставено съобщение.

Беше бесен! Къде можеше да е тя? Дали не беше убита? А да не би… мисълта за това го прониза като острие на бръснач в очите, тя да е част от пъкления заговор? Да не би Новак да е убит от член на собствената си организация? Не можеше да отхвърли автоматично подобна хипотеза, макар да водеше до ужасното заключение, че го бяха използвали като стръв. Че вместо да спаси човека, който някога бе спасил него, беше послужил като инструмент за ликвидирането му. И въпреки всичко беше безумие! Нямаше логика. Защо да убиват човек, осъден на смърт?

Янсън се настани в едно от такситата на летището, което щеше да го закара до атинското предградие Мец, югозападно от Олимпийския стадион. Предстоеше му трудна задача. Трябваше да разкаже на Марина Кацарис какво се бе случило, да й го каже очи в очи, а тази перспектива му тежеше като воденичен камък.

Летището се намираше на около десет километра от центъра на Атина. Разположен на неудобната задна седалка, където нямаше достатъчно място за дългите му крака, Янсън наблюдаваше уморено пътя. Магистралата от предградието Глифада, където се намираше „Елиникон“, до хълмистото място, което Атина представляваше, беше като конвейер с автомобили, чиито ауспуси непрестанно захранваха стелещата се ниско пелена от серен двуокис.

Забеляза на прозорчето на таксиметъра цифрата две и очите му срещнаха очите на шофьора, тумбест мъж, с тъмна набола брада от типа, която никога не може да се избръсне докрай.

— Да не би да има някой в багажника? — попита Янсън.

— Някой в багажника? — повтори шофьорът развеселен. Явно се гордееше, че говори английски. — Ха! Последния път, когато проверих, нямаше никой, господине. Как ви дойде наум да попитате?

— Защото не виждам никой друг в колата. Затова се мъчех да разбера защо таксиметърът е нагласен на двойна такса.

— Грешката е моя — каза шофьорът, веселото му изражение помръкна. Неохотно превъртя таксиметъра, с което не само намали двойно таксата, но и изтри драхмите, които се бяха навъртели до момента.

Янсън вдигна рамене. Беше стар номер на атинските таксиджии. Явно шофьорът бе разбрал, че е изтощен и разсеян и затова се бе опитал да приложи този малък трик.

При трафика в Атина последният километър от пътуването обикновено се изминаваше за повече време, отколкото предишните пет например. Улиците в квартала Мец бяха прокарани през стръмна хълмиста местност, а къщите, които датираха отпреди войната и преди населението да се разрасне, напомняха за по-ранна епоха, когато животът е бил по-лек. Повечето бяха боядисани в пясъчножълто с керемидени покриви и прозорци с червени капаци и закътани зад тях дворове с цветя в саксии и спираловидни външни стълбища. Къщата на Кацарис се намираше на тясна уличка отвъд Вулгарос, на няколко преки от Олимпийския стадион.

Янсън освободи шофьора, след като му плати две хиляди и петстотин драхми, позвъни и зачака, надявайки се да не му отвори никой.

Вратата обаче се отвори след няколко секунди и на прага се появи Марина. Такава, каквато си я спомняше — ако не друго, беше по-красива от всякога. Янсън видя същите високи скули, сладко лице, спокойни кафяви очи и права копринена черна коса. Издаденото й коремче почти не се забелязваше, просто още една сексапилна извивка под свободната й рокля от естествена коприна.

— Пол! — възкликна тя радостно. Радостта й обаче се изпари, когато забеляза изражението му. Кръвта се дръпна от лицето й. — Не — изстена тя тихо.

Янсън не отговори, но измъченото му изражение говореше красноречиво.

— Не — прошепна тя.

Започна да трепери, лицето й се изкриви от мъка, после от гняв. Последва я вътре, а тя се обърна и го зашлеви. След това го заудря отново и отново, сякаш за да отблъсне истината, която щеше да разруши нейния свят.

Ударите бяха болезнени, макар и не колкото гнева и отчаянието, които се криеха зад тях. Накрая Янсън я сграбчи за китките.

— Марина — каза той с глас, изпълнен с мъка. — Моля те, Марина.

Тя го гледаше втренчено, все едно че се опитваше със силата на волята си да го накара да изчезне, а заедно с него да изчезне и разрушителната новина.

— Марина, нямам думи да изразя съжалението си. — В подобни моменти клишетата идваха сами, макар да не казваха истината. Стисна очи, търсейки подходящите думи за утеха. — Тео беше герой до края. — Думите прозвучаха тъпо на фона на неописуемата мъка, която двамата с Марина изживяваха. — Нямаше равен на себе си. А нещата, които…

— Млъкни! Проклет да си! — Тя се отскубна насила от него и избяга на верандата, която гледаше към задния двор. — Не разбираш ли? Не ми пука вече от подобни глупости. Не ми пука от вашите героични игри на каубои и индианци. За мен те не означават нищо!

— Но невинаги е било така.

— Не — призна тя.

— Мили Боже, онова, което направи в Босфора, беше изключително!

Операцията бе извършена преди шест години, преди Марина да се оттегли от разузнавателната служба на своята страна. Тогава те заловиха голяма пратка оръжие за терористичната група „17 ноември“ и задържаха доставчиците. — Познавам хора от бранша, които още ти се възхищават.

— А запитвал ли си се някога дали това е променило нещо?

— Спаси човешки живот!

— Наистина ли? Една пратка огнестрелно оръжие бе заловена, но много други са стигнали до местоназначението си. Предполагам, че така цените се задържат високи и търговците печелят добре.

— Тео не гледаше на нещата по този начин — каза тихичко Янсън.

— Тео наистина не възприемаше нещата по този начин, а сега никога няма да ги възприема — гласът й започна да трепери.

— Обвиняваш мен.

— Обвинявам себе си.

— Не, Марина.

— Позволих му да дойде, нали така? Ако бях настояла, щеше да остане. Съмняваш ли се? Но аз не настоях. Защото дори този път да ме бе послушал, щеше да има друг и друг, и друг. Ако не беше дошъл, това също щеше да го убие. Тео беше най-добрият. Съзнавам го, Пол. Това го правеше да се чувства горд. Как можех да му го отнема?

— Всички ние правим своя избор.

— Как можех да го убедя, че го бива в много други неща. Беше добър човек. Щеше да е великолепен баща.

— Беше невероятен приятел.

— Към теб, да — каза Марина. — А ти към него?

— Не знам.

— Той те обичаше, Пол. Затова те последва.

— Знам това — отговори Пол. — Наистина.

Янсън замълча за миг.

— Толкова съжалявам, Марина.

— Ти ни събра. А сега ти ни раздели. Това бе единственото нещо, което можеше да ни раздели.

Тъмните очи на Марина го гледаха умолително и изведнъж у нея се отприщи цял язовир. Риданията й бяха животински, диви и необуздани. През следващите няколко минути изригваха като вулкан. Седеше върху черен стол, заобиколена от домашните вещи, които двамата с Тео бяха купували заедно: тъкания килим, току-що изцикления жълт дървен под, уютния дом, където двамата със съпруга си бяха живели и който бяха подготвили, за да посрещнат нов живот. Янсън си помисли, че заради някакъв си размирен остров в Индийския океан Тео бе лишен от бащинство.

— Не исках да заминава — каза тя. — Въобще не исках да го пусна.

Лицето й пламтеше, а когато отвори уста, върху подпухналите й устни се проточи струйка слюнка. Гневът й бе предоставил единствения пристан и когато той рухна, Марина също рухна.

— Знам, Марина — каза Янсън, чиито очи също бяха влажни. Забелязвайки как постепенно отпада, той я хвана здраво и я прегърна. — Марина.

Произнасяше името й шепнешком. Гледката през прозореца бе нелепо слънчева, а клаксоните на изнервените шофьори звучаха почти утешително, това бе врявата на късния градски следобед. Море от пътуващи хора бързаха да се приберат у дома при семействата си: мъже, жени, синове, дъщери — геометрията на домашния живот.

Когато го погледна отново, очите й бяха премрежени от сълзи.

— Спаси ли поне някого? Освободи ли някого? Кажи ми, че не е загинал напразно. Кажи ми, че е спасил нечий живот. Кажи ми, Пол!

Янсън седеше неподвижно в плетения стол.

— Разкажи ми какво се случи — настоя Марина, сякаш подробностите около събитията щяха да я излекуват.

Измина цяла минута, преди да се съвземе и да започне да говори. После й разказа какво се бе случило. В края на краищата за това бе дошъл. Той бе единственият, който знаеше как е умрял Тео. Марина искаше да научи, нуждаеше се да узнае истината и той щеше да й я съобщи. Но още докато разказваше, си даде сметка, че обясненията му не обясняваха нищо. Той на практика не знаеше истинската причина за смъртта на Тео. Нямаше отговор на толкова много въпроси. Единственото, което знаеше, бе, че ще открие тези отговори или ще умре.

 

 

Хотел „Спирос“, който се намираше на площад „Синтагма“, бе издържан изцяло в международния курортен стил. Асансьорите бяха облицовани с лакирани плоскости, вратите бяха с махагонов фурнир, мебелировката беше подбрана така, че да изглежда лъскава в рекламните брошури, което съвсем не означаваше, че е уютна.

— Стаята ви ще е готова след пет минути — уведоми го любезно мъжът на рецепцията. — Изчакайте във фоайето, настанете се удобно. Само пет минути, не повече.

Петте минути по атинските стандарти за време се оказаха по-скоро десет, но накрая Янсън си получи ключа и се качи до стаята си на деветия етаж. Действията му бяха автоматични: вмъкна тясната електронна карта в цепката, изчака зелената лампичка да светне, завъртя топката и бутна масивната врата навътре.

Тежеше му, но не от багажа. Раменете и гърбът го боляха. Срещата с Марина му бе причинила болката, която бе очаквал. Чувството им за тежката загуба ги бе обединило, но само за момента. Той бе непосредствената причина за тая загуба и нямаше как да избяга от това, а мъката му бе двойно по-голяма сега, когато остана насаме със себе си. Дали Марина осъзнаваше безутешното му страдание и мъчителното му чувство за вина?

Долови мирис на застояла пот в стаята. Предположи, че е останала от някоя от камериерките. Освен това завесите бяха спуснати в час, когато бе нормално да са дръпнати. Янсън беше толкова разстроен, че въобще не направи изводите, които бе трениран да прави. Мъката бе издигнала между него и света невидима стена.

Едва когато очите му привикнаха с полумрака, забеляза мъжа, който се бе настанил на тапицирания стол с гръб към завесите.

Янсън се сепна и започна да рови за оръжие, каквото нямаше.

— Мина доста време, откакто пихме заедно, Пол — каза седналият мъж.

Янсън позна мъжа по неговия мек и мазен глас, по добре усвоения английски, но с лек гръцки акцент.

Никос Андрос.

В главата му нахлуха спомени. Нито един от тях не беше приятен.

— Обиден съм. Дошъл си в Атина, без да се обадиш — продължи Андрос, стана от стола и пристъпи няколко крачки към него. — Мислех, че сме приятели. Мислех, че съм от хората, с които би искал да пийнеш по чашка, по едно узо. Да ударим по едно за старото време, приятел? Не?

Грапавите му бузи, малките му игриви очи. Никос Андрос принадлежеше към друг етап от живота на Янсън, който той бе изтрил от съзнанието си, след като напусна Отдела за консулски операции.

— Не ми пука как си влязъл тук. Единствено ме интересува как предпочиташ да излезеш — каза Янсън, който нямаше никакво намерение да демонстрира приветливост. — Най-бързо ще стане от деветия етаж през балкона направо долу.

— Така ли се говори с приятел?

Андрос поддържаше черната си коса винаги късо подстригана. Дрехите му, както обикновено, бяха скъпи, добре изгладени, обувките му бяха от мека телешка кожа. Янсън забеляза дългия нокът на малкото му пръстче, контешки обичай при някои атиняни, с който демонстрираха презрението си към ръчния труд.

— Приятел? Някога работехме заедно, Никос. Но това вече е минало. Съмнявам се, че имаш нещо за продан, което да ме интересува.

— Не е време за „показ и продан“? Сигурно много бързаш. Няма значение. Сега съм в благотворителния бизнес. Не съм дошъл да продавам информация. Дошъл съм да ти донеса информация. Абсолютно гратис.

В Гърция Никос Андрос бе известен като защитник на националните богатства. Уредник в археологическия музей в Пирея и борец за опазване на старините, той често бе цитиран да призовава мраморите на Елджин[1] да бъдат върнати на страната му, откъдето са били изнесени. Живееше в неокласическа къща в китното атинско предградие Кифисия в подножието на планината Пендели и минаваше за колоритна фигура сред елитните среди в Атина. Неговите познания и ерудиция в областта на античната археология го правеха желан и често канен гост в салоните за приеми на богатите и властните хора в цяла Европа. Тъй като живееше охолно и често правеше подмятания за семейно богатство, той минаваше сред гръцките елитни кръгове за антропос калес анатрофес, човек от знатно потекло.

Янсън знаеше обаче, че елегантният уредник беше син на бакалин от Солун. Знаеше също, че изграденото с много труд реноме на Андрос бе част от неговата тайна кариера на информатор по време на студената война. Имаше времена, когато Атина бе център на шпионски мрежи, поддържани и от ЦРУ, и от КГБ, когато човешки ресурси често бяха прехвърляни през Босфора, когато сложни операции, включващи съседни държави от Мала Азия, се организираха от Егейския полуостров. Андрос изобщо не вземаше страна в голямата игра на свръхсилите. Той не симпатизираше на никоя от страните, както брокерът не фаворизира един клиент за сметка на друг.

— Ако имаш да казваш нещо, казвай го и се измитай — предупреди го Янсън.

— Разочароваш ме — отговори Андрос. — Винаги съм те смятал за възпитан, светски човек. Винаги съм те уважавал. Бизнесът с теб беше много по-голямо удоволствие, отколкото с повечето други.

За Янсън обаче работата с Андрос бе истинско мъчение. Много по-простичко стояха нещата с онези, които разбираха от цената на стоката и се задоволяваха да я разменят срещу стойността й. За разлика от тях Андрос искаше да го четкат, да му се кланят, а не просто да му плащат. Янсън си спомни за безкрайните му крънкания да му доставят редки марки узо. Ами курвите, младите жени, понякога и мъже, които го придружаваха в най-неподходящи моменти? Въобще не му пукаше дали ще изложи на опасност останалите или мрежите, с които влизаше във връзка, стига той самият да не е застрашен.

Никос Андрос беше забогатял от студената война. Янсън презираше хора като него, но не си позволяваше да показва презрението си, тъй като те отново можеше да му дотрябват. Това време обаче бе отминало.

— Кой те изпраща? — попита Янсън.

— О, Боже — отговори Андрос, — сега пък се държиш като коинос еглиматиас, най-обикновен грубиян, който е опасен за себе си и за околните. Както знаеш, познатите ти се състоят от две групи — едните смятат, че си се променил след Виетнам… а онези, които те познават добре, мислят, че не си.

Янсън се ядоса видимо.

— Нямаш представа за какво говориш.

Лицето му пламна.

— Аз ли нямам? Остави неколцина свои врагове от онова време, някои от които се захванаха с кариера, подобна на твоята. Има такива, за които е трудно да ти простят. По време на мои пътувания съм се засичал с някои от тях, които след една-две бутилки узо си признават, че те смятат за чудовище. Говори се, че си свидетелствал срещу командира си, който бил екзекутиран за престъпления, макар че и ти не падаш по-далеч от него. Какво странно чувство за справедливост имаш, насочено винаги навън, като оръдия на крепост.

Янсън пристъпи, сграбчи Андрос за раменете и го притисна в стената.

— Какво искаш да ми кажеш, Андрос?

В очите на гърка проблесна омраза и Янсън осъзна за първи път, че ненавистта им бе взаимна.

— Бившите ти работодатели искат да те видят.

— Казвай кой?

— Помолиха ме да ти предам това послание. Поискаха от мен да ти кажа, че трябва да говорят с теб. Искат да се явиш.

Да се явиш — термин уловка, чието значение Андрос ценеше не по-малко от останалите. Да се явиш — в някой правителствен щаб, за разпит, за анализ или каквато и да било форма на разговор, която смятаха за целесъобразна.

— Дрънкаш глупости. Ако от Консулски операции искаха да ме видят, нямаше да изпратят такъв социопат като тебе. От теб може да се очаква да работиш за кого ли не. Бих искал да знам кои са днешните ти работодатели, вестоносче.

— Вестоносче, казваш.

— Винаги си бил само това.

Андрос се засмя и около очите му се образуваха ситни бръчици като паяжина.

— Спомняш ли си от историята за битката при Маратон? През пети век преди Христа персите предприели нашествие и акостирали край крайбрежния град Маратон. Вестоносец на име Фидипидес бил натоварен да тича до Атина и да извика войските. Атинската армия, която била четири пъти по-малобройна, предприела изненадваща офанзива и онова, което първоначално приличало на самоубийство, се превърнало в зашеметяваща победа. Хиляди перси били избити. Останалите избягали на корабите си, за да се опитат да атакуват Атина директно. Отново се налагало да се изпрати тайно послание в Атина, за да я предупредят за победата и за предстоящото нападение по морето. Пак натоварили вестоносеца Фидипидес с мисията. Забележи, той цялата сутрин бил на бойното поле и се сражавал. И въпреки това побягнал колкото го държали нозете. Изминал близо четирийсет километра и отнесъл вестта, след това паднал и умрял. Нещо като традиция е да си гръцки вестоносец.

— Изненадващи атаки и тайни послания. Ясно ми е защо тая история ти харесва. Но ти не отговори на въпроса ми, Андрос. Защо изпратиха теб?

— Защото, приятелю, се случи да съм наблизо — Андрос отново се захили. — Обичам да си представям, че младежът от древна Гърция само за това е копнеел, преди да пукне. Не, Янсън, грешиш. В този случай посланието е за онзи, който може да открие получателя. Хиляди пощенски гълъби са разпратени — но само този пристигна. Изглежда, че докато някогашните ти колеги разберат в коя страна си пристигнал, са ти загубили дирите. Сетили са се за мен и за моите връзки. Имам хора във всеки хотел, таверна, кафене или кръчма. Една моя дума е достатъчна и получавам каквото искам. Смяташ ли, че който и да е американски дипломат може да действа толкова бързо? — Андрос показа идеално подредените си остри като на хищник зъби. — Ако бях на твое място, нямаше да ми пука толкова за певеца, колкото за песента. Виж, нямат търпение да си поговорят с теб, тъй като искат да им обясниш някои неща.

— Какви неща?

Андрос въздъхна тежко, театрално.

— Възникнали са някои въпроси във връзка с дейността ти напоследък, които изискват незабавно обяснение. — Той вдигна рамене. — Виж, не знам нищо за това. Предавам ти дословно думите им като застаряващ актьор в нашите епитеориси, сапунени опери.

Янсън се изсмя пренебрежително.

— Лъжеш.

— Държиш се грубо.

— Няма начин бившите ми работодатели да те натоварят с подобна задача.

— Защото съм неангажиран? Но подобно на теб аз също се промених. Нов човек съм.

— Ти нов човек? — присмя се Янсън. — Едва ли нов. Едва ли човек.

Андрос настръхна.

— Бившите ти работодатели… са мои настоящи работодатели.

— Още една лъжа.

— Не е лъжа. Гърците са хора на агората, пазара. Но няма пазар без конкуренция. Свободен пазар, конкуренция, а? Вашите политици често говорят такива неща. Някога конкуренцията беше жива. Сега вие владеете агората за себе си. Владеете пазара и го наричате свободен — наведе глава. — Какво може да направи човек? Моите източни клиенти отварят портфейлите си и от тях излита само някой молец. Единствената им грижа в областта на разузнаването е дали ще осигурят достатъчно гориво да отопляват Москва през зимата. Аз съм за тях лукс, който вече не могат да си позволят.

— Има достатъчно твърдолинейни в КГБ, които биха оценили по достойнство услугите ти.

— Каква полза от твърдолинейни без твърда валута. Идва време, когато човек трябва да определи на чия страна е. Мисля, че често съм чувал това от теб. Аз избрах страната с — как беше онзи чаровен американски израз? — наситено зелен цвят.

— Това винаги е била твоята страна. Само към парите си проявявал лоялност.

— Нараняваш ме, когато ми говориш по този начин. Прави ме да се чувствам евтин.

— Каква игра играеш, Андрос? Опитваш се да убеждаваш хората, че си на заплата в американското разузнаване ли?

Очите на гърка просветнаха от гняв.

— Смяташ ли, че бих казал на някой приятел, че работя за тази червива с пари полицейска суперсила? Представяш ли си, че някой грък би се хвалил с това?

— Защо не? За да се прави на важен, на истински играч…

— Не, Пол. Така ще изглеждам като американофил, почитател на чичо Сам.

— И какво лошо има в това?

Андрос поклати глава съжалително.

— От всеки друг съм очаквал такава самозаблуда, но не и от теб. Гърците не мразят Америка заради това, което прави, а заради това, което е. Тук ненавиждат чичо Сам. Но може би не трябва да се учудвам на наивността ти. Вие, американците, не можете да разберете антиамериканизма. Вие толкова държите да ви обичат, че не можете да разберете защо към вас изпитват толкова малко обич. Запитай се защо Америка е толкова мразена. Човек ходи с тежки обувки и се чуди защо мравките под краката му се страхуват и го мразят, след като той не храни подобни чувства към тях.

Янсън замълча за миг. Ако Андрос наистина имаше взаимоотношения с американското разузнаване, едва ли го правеше, за да се хвали. Това бе повече от сигурно. Но тогава за какво?

— Както и да е — продължи Андрос. — Обясних на старите ти колеги, че между нас имаше особено сърдечни отношения на трайно доверие и симпатия, утвърдени през годините.

Беше напълно в стила на Андрос: наглостта, готовите лъжи, празните уверения. Янсън си представяше всичко много добре. Ако Андрос е надушил, че търсят контакт с него, като нищо е предложил услугите си. „Когато чуеш нещо от близък приятел, е по-вероятно да приемеш думите с доверие“ — бе казал той със сигурност на хората от Консулски операции.

Янсън се вторачи в гръцкия натрапник и усети, че го обхваща растящо напрежение. Искат да им се явиш.

Но защо? Такива думи не се изричаха без причина сред бившите работодатели на Янсън. Това не бяха думи, които можеха да се отминат без последици.

— Нещо криеш — каза раздразнено Янсън.

— Предадох ти това, което ме инструктираха да ти предам — отговори Андрос.

— Казал си каквото си казал. Сега ми кажи какво не си ми казал.

Андрос вдигна рамене.

— Чувам това-онова.

— Какво?

Поклати глава.

— Не работя за теб. Няма пари, няма игра.

— Копеле — избухна Янсън. — Казвай какво знаеш, иначе…

— Иначе какво? Какво ще направиш? Ще ме застреляш? Ще оставиш хотелската си стая, изцапана с кръвта на американски агент с добро положение? Това ще изясни всичко.

Янсън го гледа няколко минути и каза:

— Няма да те застрелям, Никос. Но агент на твоите нови работодатели може да го направи като нищо. След като разберат за връзките ти със „17 ноември“.

Споменаването на прословутата групировка „17 ноември“, неуловимата терористична организация, търсена от американското разузнаване, предизвика незабавна реакция.

— Няма такава връзка! — отсече Андрос.

— Кажи им го. Сигурно ще ти повярват.

— Искаш да ме предизвикаш, нали. Това е пълна измислица. Не е тайна, че бях против полковниците, но да съм свързан с терористите? Това е абсурд. Клевета.

— Точно така — лека усмивка заигра около устните на Янсън.

— Добре — каза той неспокойно. — Само че няма да ти повярват.

— Няма да излезе от мен. Не мислиш ли, че още ме бива да изиграя системата? Работих дълги години в контраразузнаването, знам как се внедрява информация, чийто източник не може да бъде проследен.

— Мисля, че си откачил.

— Член на гръцкия парламент споделя със свой колега, за когото не знае, че работи за ЦРУ. Чрез различни канали информацията най-накрая намира място в меморандум за разговор, доставен на главния агент на ЦРУ. Който впрочем не е забравил, че предшественикът му бе убит от „17 ноември“. Надеждност на източника: напълно достоверен. Надеждност на информацията: напълно достоверна. Отбелязват името ти с чавка. После господарите ти се изправят пред неприятна дилема. Самото споменаване, че човек, свързан със „17 ноември“, получава пари от САЩ, ще предизвика скандал в разузнавателната общност. За когото и да се отнася, това ще е краят на кариерата му. Ако ти си въпросният човек, можеш да поискаш разследване. Но дали ще рискуваш да те разследват? Защото ако резултатът е положителен, агентите от разузнаването ще трябва да прережат собствените си гърла. Ще има вътрешен документ, според който долари на американските данъкоплатци са влизали в джоба на антиамерикански терорист. И каква е алтернативата? — Янсън го гледаше право в очите, докато говореше. — Кое ще е по-безопасно? Катастрофа? Може би някоя от курвите, които влачиш у дома си, ще ти донесе специална играчка и след тая нощ няма да се събудиш. „Уредник и реставратор умира от сърдечен удар“ — така ще гласи заглавието на информацията, а после всички ще дишат по-спокойно. А може да станеш жертва на улично престъпление, насилствен обир или хулиганска проява?

— Невероятно! — каза Андрос неуверено.

— Другият вариант е да те задраскат от списъците и да спрат да ти плащат. Всъщност това е напълно реална възможност. Искаш ли да се обзаложим?

Андрос помълча известно време. На челото му пулсираше вена.

— Говори се — започна той, — че искат да узнаят как са се озовали в сметката ти на Каймановите острови шестнайсет милиона долара. В банка „Монте Верде“. Шестнайсет милиона, които не са били там преди няколко дни.

— Лъжеш — избухна Янсън.

— Не! — възрази Андрос, а страхът в очите му изглеждаше истински. — Вярно или не, те така смятат. А това не е лъжа.

Янсън си пое дълбоко дъх и изгледа строго гърка.

— Махай се — каза той. — Повдига ми се само като те гледам.

Без да чака повече подкани, Андрос бързо напусна хотела на Янсън, видимо притеснен, че бе принуден да направи това разкритие. Той вероятно си даваше също сметка, че Янсън го изгони за негово добро, тъй като гневът му можеше да избие във физическа разправа.

Сам в стаята, Янсън осъзна, че умът му работи трескаво. Беше абсурдно. Андрос бе изпечен лъжец, но споменаването на тайната му сметка говореше, че става дума за друг вид лъжа. Още по-обезпокоително бе безпогрешното споменаване на Каймановите острови. Янсън наистина държеше пари в банка „Монте Верде“, но никой не знаеше за тях. Никъде нямаше данни за наличието на сметката. Тогава как можеше да обясни нейното споменаване?

Какво точно знаеше Никос Андрос?

Янсън включи лаптопа си и вкара цифрите, които щяха да му дадат достъп чрез Интернет до банката му на Каймановите острови. Съобщението беше двойно кодирано. Компютърът щеше сам да състави кодовете, които после никога нямаше да използва отново. Това правеше невъзможно прехващането на съобщението. Кодирането ставаше бавно, но след десетина минути Янсън имаше достъп до своето салдо.

Последния път, когато провери сметката, в нея имаше седемстотин хиляди долара.

Сега съдържаше шестнайсет милиона и седемстотин хиляди долара.

Какво се бе случило? Сметката имаше защита срещу непозволени депозити, както и срещу непозволени тегления.

Искат от теб да се явиш.

Думите го прободоха като острие на нож.

През следващите трийсет минути Янсън пробва серия от операции чрез собствения си електронен подпис, уникален набор от цифри, които не можеха да се възпроизвеждат, дигитален „ключ“, до който дори банката нямаше достъп. Беше невъзможно. И въпреки това данните говореха сами за себе си: някой бе превел в сметката на Янсън шестнайсет милиона долара. Парите бяха прехвърлени на две вноски по осем милиона. Осем милиона преди четири дни и осем милиона вчера в 7,21 часа източно време. Приблизително петнайсет минути след смъртта на Питър Новак.

Бележки

[1] Мраморни фрагменти от гръцкия Партенон от V в. пр.н.е., с митологичен и религиозен характер, пренесени във Великобритания през XIX в. от лорд Елджин — британски дипломат и меценат. — Бел.прев.