Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (15)

Четиринадесета глава

Тротоарите на лондонската улица „Джърмин“ гъмжаха от хора, които нямаха време, и такива, които се чудеха как да убият времето. Помощник-мениджър от банка „Натуест“ препускаше с максималната скорост, която позволяваше постът му, закъснявайки за обяд с новоназначения вицепрезидент на международен доверителен тръст. Съзнаваше, че направи грешка, като отговори на последното телефонно позвъняване. Ако закъснееше, щеше да се прости с работата си…

Мускулест търговски представител на „Уайтхол Робинс“ бе подранил за среща с жена, която бе имал неблагоразумието да заговори в бара „Одетс Уайн“ предната нощ, подготвяйки се за поредното разочарование. Дневната светлина обикновено добавяше десетина години отгоре на тия дърти курви, които изглеждаха толкова знойни и апетитни в полузатъмнените подземия на нощните заведения. Но един мъж трябваше да излезе с достойнство от ситуацията, нали така? Може би щеше да е в реда на нещата да се отбие до будката за вестници. Ако отиде навреме, ще създаде впечатлението, че няма търпение да я види… Пренебрегваната съпруга на американски бизнесмен, влюбен в работата си, мъкнеше три претъпкани торби със скъпи, но старомодни дрехи, за които предварително знаеше, че никога няма да облече в Щатите: минавайки ги за сметка на кредитната му карта „Америкън Експрес“, тя донякъде си отмъщаваше, задето я бе домъкнал тук. Имаше да убие още седем часа, докато отидеха със съпруга си да гледат „Капан за мишки“ за трети път… Главният експерт по оценките на уестминстърския клон на Данъчното управление си проправяше път през тълпите, поглеждайки често часовника си: човек никога не можеше да разчита на уважение от страна на ония тежкари от „Лойдс“, ако закъснее за среща. Така твърдяха всички.

Крачейки бързо по улица „Джърмин“, Пол Янсън се губеше сред зяпачите на витрини, чиновниците и бизнесмените, които се носеха по тротоарите. Беше облечен в тъмносин костюм, риза с висока яка и вратовръзка на точки. Имаше забързан, но не изнервен вид. Напълно се сливаше с тълпите и по външност, и като излъчване.

От време на време хвърляше по едно око на стърчащите над главата му кръгли и правоъгълни табели. Старите имена на старите фирми „Флорис“, „Хилдич енд Кий“, „Ъруин“ се смесваха с новоизлюпени като „Ерминджилдо Зигна“. Автомобилният трафик бе почти парализиран от задръстванията. За високите червени автобуси, ниските спортни коли и камионите за доставки участието в движението се свеждаше до наличието на колела.

„ИНТЕГРОН“: РЕШЕНИЕТО НА ВСИЧКИТЕ ВИ ПРОБЛЕМИ.

„ВОДАФОН“: ДОБРЕ ДОШЛИ В СВЕТА НА МОБИЛНАТА ОБЩНОСТ.

Сви наляво по улица „Сейнт Джеймс“, мина покрай „Брукс“ и „Уайтс“ и после свърна отново вляво към улица „Пол Мол“. Не спря веднага пред мястото, закъдето се беше запътил, само мина покрай него, а през това време очите му внимателно оглеждаха за признаци за нещо нередно. Познатите табели: Военният клуб, наричан шеговито „Раг“^[1], Реформисткият клуб, Кралският клуб на автомобилистите. На площад „Ватерлоо“ видя познатите бронзови статуи. Статуята на Едуард Седми на кон с цял куп мотоциклети, паркирани до пиедестала й като непредубеден признак за променящите се представи за личен транспорт. На мястото си беше и статуята на Джон Лорд Лорънс, вицекрал на Индия от викторианската епоха, гордо изправен като човек, който съзнава, че е добре известен на малцината, които знаеха кой е. Величествено седеше на стола си и сър Джон Фокс Бъргойн, фелдмаршал и герой от войната на Пиренейския полуостров^[2]. „Подкрепата за войната е неочаквано голяма“ — беше казала кралица Виктория за конфликта на Крим, а думите й по-късно се превърнаха в синоним за безсмислено страдание. Всъщност какво означаваше да си герой от Кримската война? Това бе конфликт, чието избухване се дължеше на дипломатическа некомпетентност, а по-късно стана символ на военна некомпетентност.

На ъгъла на площад „Ватерлоо“ си позволи да хвърли едно око на мястото, където отиваше — „Атиниън Клъб“. С огромните каменни блокове в кремав цвят, галерия от високи колони и фриз, напомнящ за Партенона, той беше образец на неокласическия архитектурен стил от началото на деветнайсети век. В единия край стърчеше една от камерите за наблюдение. Над централната колона се извисяваше богинята Атина, боядисана в златно. Богинята на Мъдростта — едно от най-дефицитните неща. Янсън обходи още веднъж улицата в обратна посока, задминавайки един от червените камиони на Кралската поща, консулската служба на Папуа-Нова Гвинея и някаква офис сграда. В далечината се извисяваше червено-оранжев кран над невидим строителен обект.

Връщаше се мислено отново и отново към онова, което се случи в колежа „Тринити“. Накрая реши, че е по-вероятно старият му учител да е бил под наблюдение, отколкото да са го проследили. Но и при това положение мащабите на следенето и бързината, с която реагираха, бяха плашещи. Вече не биваше да приема нещата такива, каквито са.

Трябваше да си отваря очите на четири и да внимава за всичко, което му се стори необичайно — камиони, паркирани където не им е мястото, автомобили, които карат прекалено бавно или прекалено бързо. Поглед на минувач, който се е задържал по-дълго, отколкото е нормално, или се е отклонил твърде бързо. Строителни съоръжения, където няма строежи. Нищо не биваше да му се изплъзва от вниманието.

Беше ли в безопасност? Не можеше да се каже със сигурност. Беше невъзможно да определи дори дали пощенският камион е това, което изглежда. Инстинктите му подсказваха обаче, че може да влезе в клуба, без да го забележат. Не беше място, което той би избрал за среща. Но за момента щеше да му е от полза да се види с Григорий Берман. От друга страна, като се замислеше, мястото имаше много предимства. Обществените паркове предлагаха свобода на движение, но от тази свобода можеха да се възползват и наблюдателите. В един старомоден клуб за джентълмени беше трудно непознато лице да остане незабелязано. Янсън щеше да мине за гост на някой от членовете на клуба. Съмняваше се, че хората от наблюдателния екип можеха да получат подобен достъп.

Влезе в клуба, представи себе си и члена на клуба, когото чакаше, на неуниформения охранител, който седеше на рецепцията до входната врата. След това се отправи към мраморното стълбище във фоайето с четири огромни позлатени колони в коринтски стил. Вдясно се намираше салонът за пушачи с малки кръгли маси и надвесени ниско полилеи със свещи. Вляво беше големият ресторант. Пред него по огромен килим в червено и златисто се стигаше до мраморно стълбище, което водеше към библиотеката. Там сервираха кафе, а върху дълга маса бяха струпани издания от цял свят. Настани се върху кожено канапе до една от колоните под портретите на Матю Арнолд и сър Хъмфри Дейви.

„Атиниън Клъб“ — място за срещи на представители на политическия и културния елит.

Необичайно място за необичаен посетител.

Григорий Берман беше човек, който никога не забравяше моралния си дълг към хората, които му бяха правили услуга. Бивш счетоводител от Съветския съюз, той беше натрупал състояние, работейки за руската мафия като специалист в сложния механизъм за пране на пари. През годините той бе създал мрежа от международни корпорации, през които въртеше мръсните печалби на мафията, укривайки ги от властите. Преди няколко години Янсън умишлено го остави да се изплъзне от акция на Консулски операции. Десетки международни престъпници паднаха в мрежата, но Янсън, навличайки си гнева на някои от своите колеги, позволи на техния финансов мозък да се измъкне.

Направи го с конкретна цел, а не просто като прищявка. Берман нямаше да забрави дълга си към служителя на Консулски операции. Руснакът щеше да се превърне от враг в сътрудник. А да имаш на разположение някой, запознат с тънкостите на международните схеми за пране на пари, беше от голяма полза. Още повече че Берман пипаше много умно и властите много трудно можеха да го пратят на съд. Така или иначе щеше да се измъкне и Янсън реши, че ще е по-добре в случай на нужда да си поиска обратно дълга.

Имаше и още нещо. Янсън проучи стотици страници информация и разгада принципите на схемата. Мнозина от участниците в нея бяха хладнокръвни, опасни престъпни фигури. Берман беше също аморален тип, но не и грубиян. Той изпитваше огромно удоволствие да мами хората и да им прибира парите, но същевременно беше щедър. И неусетно Янсън започна да изпитва симпатия към жизнерадостния мошеник.

— Поли! — засия приличащият на мечок мъж и разтвори широко ръце.

Янсън се остави в прегръдките на руснака. Берман не се вместваше в стереотипите за повечето мъже. Той преливаше от емоционалност, смесвайки страстта си към вещите със страстта към живота.

— Прегръщам те и те целувам — каза той на Янсън, притискайки устни към двете му бузи последователно.

Той никога не издаваше предпазливостта на човек, който живее под непрекъснато напрежение, а демонстрираше небрежността на бонвивана, който е над нещата в живота.

Раираният костюм по поръчка на Берман приличаше на пипане на кашмир, а той ухаеше дискретно на „Део Тръмпърс“, парфюм с дъх на липа, за който се твърдеше, че е любимият на уелския принц. По карикатурен начин Берман се стремеше да подражава по всичко на английски джентълмен. Езикът му бе водопад от британизми, смехории и както Янсън ги определяше, берманизми. При целия абсурд обаче Янсън не можеше да устои на чара му. Имаше нещо привлекателно в начина, по който си противоречеше и успяваше да бъде едновременно непочтен и искрен. Той винаги имаше план за поредното мошеничество и винаги с удоволствие го споделяше.

— Загладил си косъма, Григорий — каза Янсън.

Григорий се потупа по закръгленото коремче.

— Отвътре обаче нещо ме яде. Ела да хапнем.

Той прегърна през рамо Янсън и го поведе към ресторанта.

Сервитьорите в сутрешни костюми засияха и се поклониха, когато превъзбуденият руснак се появи. Веднага ги придружиха до масата. Макар че по това време правилата им забраняваха да се сервира алкохол, светналите им погледи показаха, че Берман бе намерил начин да демонстрира своята щедрост.

— Студено пушената сьомга е най-превъзходната в света — каза той, настанявайки се на мекия стол. После Берман похвали още много неща като най-превъзходни в света и всеки път говореше със суперлативи. — Но ти препоръчвам раци а ла наж. Върхът са. Препоръчвам ти също печена яребица. А може би и двете. Толкова си слаб. Като Виолета в трето действие на „Травиата“. Трябва да те поохраним.

Повика с поглед келнера, който предлагаше вино.

— Донеси бутилка от онова „Пюлини-Монтраше“, което ни доставиха вчера. Ще видиш, че по-хубаво от него няма.

— Признавам, че съм учуден да те намеря тук, сред цвета на британското общество.

— Бандит като мен, искаш да кажеш, как въобще ме допускат при себе си? — Берман се заля от смях, коремът му се разтресе под широките дрехи по поръчка. После добави с по-тих глас: — Знаменита история. Преди две години бях поканен да организирам парти за лорд Шъруин, което завърши с игра на билярд с неколцина изискани джентълмени…

Берман имаше навика да подпомага изпаднали в затруднение хора с краткосрочни заеми, като предпочиташе безпътните издънки на аристократични родове. Берман смяташе, че тези хора имат влияние в света. Според неговите правила това беше инвестиция.

— Ще трябва да ми разкажеш за това някой ден — каза Янсън любезно.

Това бе единственото, което можеше да направи, за да не забарабани с пръстите по масата. Берман не можеше да бъде възпрян.

— Мисля, че той доста си пийна, но въпреки това започна да печели големи суми от мен и аз го поканих на още една игра за реванш…

Янсън поклати глава. Сценарият бе предвидим. Порядъчно пийнал британски джентълмен, който печели невероятни суми от пиян като кютук руснак, фрашкан с пари. Пиян-залян руснак, който дори не знае от кой край се държи щеката. Последна игра и британският джентълмен ще натрупа истинско състояние от спечелените съществени суми. Той вероятно си мисли как ще купи съседния апартамент в Кенсингтън или къщата в провинцията, за която семейството му плаща от толкова време наем. Не може да повярва на късмета си. Как не си знаел по-рано за тия неща? Покана, приета с неохота — издънката е западнала, но с фамилия, която все още отваря вратите, — донася пари, спечелени по смешен начин.

Но идва последната, съдбоносната игра, когато руснакът неочаквано се оказва трезвен, грабва щеката и започва да я движи, както виртуоз цигулар движи лъка. И мечтите за лесните пари се изпаряват в грубата действителност.

— Но, Пол, няма никога да познаеш кой е този баламурник. Гай Баскъртън.

Баскъртън беше виден адвокат, съветник на кралицата, който бе оглавявал Комисията за изкуство и култура, създадена от Уайтхол. Надменен мъж с тънки мустачки и онзи характерен за хората от неговата класа разсеян поглед. Нямаше как да не се превърне в неустоима цел на Берман.

— Започвам да се сещам за края — каза Янсън, звучейки по-спокойно, отколкото се чувстваше. Предстоеше му да поиска голяма услуга от Берман. Не биваше да се надува. Не биваше да изглежда и отчаян, иначе Берман щеше да се възползва от предимството си и да превърне своя дълг в кредит. — Чакай да отгатна. Той е член на комисията, която одобрява кандидатите за членство в „Атиниън“.

— Още по-хубаво. Той е президент на клуба.

— И така той задлъжнява към теб със сто хиляди лири, които никога не може да ти върне — продължи Янсън, опитвайки се да съкрати разказа на руснака. — Но това е без значение, тъй като ти великодушно настояваш да му опростиш дълга. Той ти е безкрайно благодарен и не знае как да постъпи. Тогава на следващия ден се озоваваш случайно до него в „Шийки“…

Докато Янсън говореше, оглеждаше посетителите и сервитьорите за признаци за потенциална заплаха.

— Григорий не ходи в „Шийки“. Не яде риба. Само пие като риба! Беше в „Айви“. Можеш ли да повярваш на подобно съвпадение?

— О, обзалагам се, че е било съвпадение. Не вярвам да си подкупил управителя на „Айви“, за да те настани на съседната маса.

Берман плесна с ръце.

— Разкри ме!

Усмихна се широко, тъй като много обичаше машинациите му да бъдат оценявани по достойнство, а Янсън много го биваше в това.

— Е, Григорий — каза Янсън, опитвайки се да бъде хладнокръвен. — Идвам при теб с проблем, който смятам, че ще те заинтригува.

Руснакът го погледна и зачака.

— Григорий е целият в слух — каза той, поднасяйки към устата си вилица с парче пилешко с гъби.

Янсън му разказа накратко какво се бе случило и за шестнайсетте милиона долара, които се бяха озовали в банковата му сметка на Каймановите острови без знанието на притежателя, но с валиден електронен подпис, за който се предполагаше, че е известен единствено на него. Умен ход. И все пак можеше ли да се окаже ключ? Имаше ли възможност при изпращането на електронните сигнали някой да е оставил дигитални отпечатъци от пръсти?

Докато Янсън говореше, Берман изглеждаше, все едно че е изцяло погълнат от храната си, като редките му обаждания също бяха на кулинарна тема: ризотото е вълшебно, сладкият сос е невероятен, колко са несправедливи хората, които ругаят английската кухня.

Но колкото и разсеян да изглеждаше външно Берман, умът му работеше трескаво, както Янсън забеляза.

Най-накрая спецът по мангизите остави вилицата.

— Какво знае Григорий за прането на пари? — попита той с невинно изражение. След това се захили. — Какво ли Григорий не знае за прането на пари? Ха! Онова, което знае, може да напълни британската библиотека. Вие, американците, си мислите, че знаете. — Нищо не знаете. Американците живеят в големи къщи, но термити разяждат основите им. Както ние в Москва казваме, положението е отчайващо, но не сериозно. Знаеш ли колко мръсни пари влизат и излизат от Америка всяка година? Може би триста милиарда. Повече от брутния вътрешен продукт на повечето държави. Банкови транзакции по електронен път, да? Как се откриват? Знаеш ли колко пари влизат и излизат от американските банки на ден?

— Очаквам ти да ми кажеш.

— Два трилиона долара. Скоро ще разбереш какво са истински пари! — Берман тропна развеселен по масата. — Всички банки правят парични преводи. Къде можеш да скриеш зрънце пясък, което никой да не успее да открие? На плажа. Преди десет години ти сгащи старите ми приятели. Всички бяха безсърдечни и некултурни, не пролях сълза за тях, но какво наистина предотврати? Григорий Берман основа повече компании от американския предприемач Джим Кларк.

— Фантоми, Григорий. Твоите компании съществуват само на хартия.

— Днес тоя тип хора стигнаха по-далеч. Купуват истински компании. Застрахователни дружества в Австрия, банки в Русия, компании за превози в Чили. Пари в брой влизат и излизат, кой може да каже кога и къде? Кой може да ги спре? Твоето правителство? Министерството на финансите? Вашето министерство на финансите има служба за финансови престъпления. В търговския център във Вирджиния. — Пухкавото коремче на Берман отново се разтресе. — Наричат я „сградата с кенефите“. Кой я взима насериозно. Службата за финансови престъпления? Помниш ли историята на Сун Минг? Идва в Америка и казва, че е от дърводобива. Взима назаем сто и шейсет милиона долара от „Банк ъф Чайна“. Елементарна схема. Отпечатва тесте договори за внос, гаранции за заемите, експортни сертификати, фокус-мокус препаратос и готово! Трансферът е разрешен. Депозира парите в банки. На един от банкерите казва: „Играя на борсата в Хонконг.“ На друг: „Продавам цигари.“ На трети банкер казва: „Текстил!“ Хоп — хоп — хоп. От Китай през Америка до Австралия. Всичко се смесва. Смесва се с редовния търговски поток. И така зрънце пясък на плажа. Американците не успяха да го хванат. Отделът за финансови престъпления на Министерството на финансите следи паричния поток, но не получава отникъде пари. Министърът на финансите не желае да дестабилизира банковата система! Във вашата страна се правят четиристотин хиляди банкови превода всеки ден, навън и отвън. Дигитални преводи от един банков компютър на друг. Американците не успяват да заловят Сун Минг. Австралийците обаче го хващат.

— По-малък плаж?

— По-добри компютри. Търси характерния модел в самия модел. Гледай за нещо смехотворно. Така тайната излиза наяве.

— Смехотворно в смисъл на ха-ха или смехотворно в смисъл на особено?

— Има ли разлика? — попита Берман, пъхайки в устата си лъжица със сладък сос. Изохка от наслада. — Знаеш ли, миналата седмица бях в Канъри Уорф Тауър. Бил ли си там? Има петдесет етажа. Най-високата сграда в Лондон. Беше на банкрутиралите „Братя Райхман“, но не се притеснявай. Григорий не държеше там пари. Отидох да се видя с една приятелка рускиня, Людмила, ще ти хареса, невероятна жена. На четирийсет и не знам кой етаж сме и аз гледам през прозореца. Изведнъж виждам да лети във въздуха познай какво?

— Банкнота.

— Пеперуда — отговори Берман натъртено. — Как така пеперуда? Какво прави пеперуда на четирийсет етажа височина в центъра на града? Изумително. Толкова високо няма дори мухи. Какво остава за пеперуда — вдигна показалеца си, за да наблегне на това.

— Благодаря, Григорий, знаех, че мога да разчитам на теб да ми изясниш нещата.

— Значи, винаги се оглеждаш за пеперуди. Посред нищото. Сред потока от дигитални кодове. Там има ли пеперуди? Да. Винаги има пеперуди. Летят, летят, летят. Така че трябва да знаеш какво да търсиш.

— Разбирам — отвърна Янсън. — А ще ми помогнеш ли да потърсим заедно?

Берман погледна съкрушено опразненото блюдо от сладкия сос, след което лицето му светна.

— Ще дойдеш ли да поиграем на билярд? Знам едно място наблизо.

— Нет.

— Защо не?

— Защото мамиш.

Руснакът вдигна рамене щастливо.

— Така играта става по-интересна, смята Григорий. Билярдът е игра на сръчност. Маменето изисква сръчност. Защо маменето да е измама? — Тази логика бе квинтесенция за Берман. — Добре, добре. Ще те заведа у дома, да? Имам фантастичен Ай Би Ем. Суперкомпютър. Ще потърсим пеперуда.

— Ще открием пеперуда — отговори Янсън спокойно, но без съмнение оказвайки натиск.

Берман живееше сред разкош в Лондон, след като бе успял да натрупа състояние, надхвърлящо многократно състоянието на престъпните си съдружници, с които бе започнал в началото. Но това нямаше да е възможно, ако Янсън не го беше оставил да се измъкне. Не беше нужно да му го напомня. Берман знаеше какво му дължи. Никой друг не притежаваше толкова тънък усет за дългове и кредити като кипящия от енергия бивш счетоводител.

Форт Мийд, Мериланд

Санфорд Хилдрет нямаше време, както винаги. От три години негов шофьор беше Дани Калахан, който би се изненадал само ако шефът му не закъснееше.

Калахан беше част от ограничен кръг шофьори, които обслужваха топразузнавачите на Съединените щати. Всеки от тях беше проверен до девето коляно. Никой нямаше жена и деца. Всички бяха преминали бойна подготовка, както и курсове по охрана и диверсионна тактика. Инструкциите бяха безапелационни: да пазят пътниците си с цената на собствения си живот. Хората, които возеха, съхраняваха в главите си най-важните тайни на страната и от тях зависеше до голяма степен сигурността на цялата държава.

Дългата черна лимузина, която обслужваше трима пътници, беше бронирана. Отстрани бронята беше подсилена с метални обкови, тъмните стъкла можеха да издържат куршуми четиридесет и пети калибър, изстреляни от упор. Гумите бяха специална изработка, херметически затворени, с отделни клетки, за да не може въздухът да издиша прекалено бързо. Но от решаващо значение за сигурността на пътниците беше не автомобилът, а уменията на шофьорите.

Калахан бе един от тримата мъже, прикрепени към заместник-директора на Службата за национална сигурност Санфорд „Санди“ Хилдрет, който не криеше, че предпочита именно него. Дани познаваше преките пътища, беше наясно кога може да увеличи скоростта малко повече от позволеното. Дани можеше да го закара от Форт Мийд до вкъщи десет-петнайсет минути по-бързо от останалите. Фактът, че имаше медал за войната в Персийския залив вероятно също бе от значение за Хилдрет. Хилдрет никога не бе воювал, но харесваше мъжете, които бяха участвали в битки. Двамата не разговаряха много-много, макар че обикновено преградата между шофьорската кабина и отделението за пътниците не стоеше вдигната.

Но веднъж преди година Хилдрет се почувства напрегнат, а може би от желание да се поразсее се отпусна и го заговори. Дани му разказа как е играл футбол в гимназията и как училищният отбор се е класирал за шампионата в Индиана. Той можеше да се закълне, че на Хилдрет му бе интересно.

— Защитник, а? Все още приличаш на такъв — му каза Хилдрет. — Някой път трябва да ми разкажеш как се поддържаш във форма.

Хилдрет беше дребно човече, но обичаше да е заобиколен от яки мъже. Вероятно му доставяше удоволствие усещането, че един дребосък може да командва някой бабанка, който да му прислугва. А може би се чувстваше сигурен.

Дани Калахан погледна часовника на таблото. Хилдрет му бе казал, че ще тръгнат към шест и половина. Беше седем и петнайсет. Нищо ново. Той често закъсняваше с повече от четирийсет и пет минути. Дори цял час не беше необичайно.

Калахан чу в слушалката гласа на диспечера.

— Козирогът слиза.

Хилдрет идваше.

Калахан спря колата пред изхода от лявата страна на огромната стъклена кутия, на каквато приличаше сградата на Службата за национална сигурност. Заваля дъжд, отначало съвсем ситно. Калахан изчака Хилдрет да се появи, след което излезе и застана до колата.

— Дани — кимна му Хилдрет, халогенните външни лампи осветиха огромното му чело, а дребното му личице се събра в широка усмивка.

— Доктор Хилдрет — поздрави го Дани.

Веднъж той бе прочел във „Вашингтон Поуст“ статия за Хилдрет, в която се споменаваше, че той е доктор по международни отношения. Оттогава започна да се обръща към него с титлата „доктор“ и имаше усещането, че на шефа му харесва. Калахан отвори задната врата и след това я затвори с доста силен трясък.

Дъждът се усили и започна да се стеле като пелена, развявана от вятъра, размазвайки по странен начин светлините на другите автомобили. Мейзън Фолс се намираше на около четирийсет и пет километра, но Калахан можеше да съкрати пътя почти наполовина, като свие от „Савидж Роуд“ по шосе 295, а оттам — по шосе 395, през реката Потомак и после по булевард „Арлингтън“.

След петнайсет минути забеляза светещия буркан на полицейска патрулка в огледалото за обратно виждане. Отначало Калахан реши, че полицаят просто ще го задмине, но след това разбра, че всъщност му дава знак да спре.

Не можеше да бъде. И въпреки това, доколкото се виждаше през дъждовната пелена, техният автомобил бе единствен на пътя. Какво, по дяволите?

Вярно, че караше с около петнайсет километра над позволената скорост, но се предполагаше, че пътните ченгета виждат много ясно табелките. Някой новобранец, който се правеше на интересен? Калахан щеше да се изкефи да го постави на мястото му. Но Хилдрет беше непредвидим, можеше да му се ядоса и да го обвини, че кара с непозволена скорост, макар всеки път да показваше колко е доволен, задето Дани го откарва до дома толкова бързо и че му харесват „високите скорости“. Точно така се изрази веднъж Хилдрет. Но никой не обичаше да го спират полицаи. Не беше изключено Хилдрет да хвърли вината върху него и да му пише черна точка.

Калахан отклони в асфалтираната отбивка. Патрулката спря точно зад него. Когато полицаят със син дъждобран над униформата се появи, Дани свали стъклото.

— Знаеш ли с каква скорост караш?

Калахан му подаде две ламинирани пластмасови карти.

— Може да ги провериш. И по-бързо. Мисля, че не би искал да си тук.

— О, извинявай, човече. Нямах представа.

Полицаят звучеше истински притеснен, но имаше нещо странно. Не можеше да е новобранец, тъй като беше най-малко на четирийсет години, със смачкан нос като на боксьор и тънък белег на бузата.

— Следващия път гледай внимателно табелите — каза му Калахан с официален и в същото време отегчен тон. — Щом забележиш SXT, това означава, че транспортът е свързан с федералната сигурност.

Ченгето скъса лист от кочана си.

— Заличавам това нарушение. Вие също ще ми простите, а?

— Ще се разберем, офицер.

— Надявам се да няма последици — каза ченгето с леко паникьосан тон. — Уважавам работата, която вършите, момчета.

Калахан въздъхна и стисна ръката на полицая. Усети внезапно бодване.

— Мамка му!

— Съжалявам, приятел — каза полицаят. — Викат ме по радиостанцията.

Той обаче не помръдна.

— Какво, по дяволите, става? — извика Калахан и изведнъж усети странна слабост.

Човекът в синия дъждобран се протегна през прозореца и отключи вратата. После натисна дръжката.

Калахан беше шашардисан. Искаше да каже нещо… Но нищо не се получи. Искаше да изблъска мъжа… но не можеше да си помръдне ръката. А когато вратата се отвори, се наклони към шосето като чувал с картофи. Не можеше да мръдне.

— Спокойно, момче — изхили се мъжът с дъждобрана и хвана Калахан точно преди да се изтърколи върху пътя.

После избута Калахан на седалката за пътниците и седна на шофьорското място.

Дани се блещеше, но не можеше да реагира.

Върху таблото светна лампичка и през малкия говорител се чу глас:

— Дани? Какво, по дяволите, става?

От другата страна на стъклената преграда Хилдрет бе започнал да губи търпение.

Мъжът със синия дъждобран натисна копчетата, така че задните врати да се заключат. После бавно подкара към моста край военния мемориал „Арлингтън“.

— Обзалагам се, че и ти се чудиш какво става — обърна се мъжът към Калахан дружелюбно. — Нарича се „Анектин“. Обездвижва мускулите. Използва се при хирургически операции. Понякога инжектират с него пациенти на изкуствено дишане, за да не мърдат. Човек се чувства много странно, нали? В съзнание си, но не можеш да се помръднеш. Диафрагмата се движи нагоре-надолу, сърцето изпомпва кръв, дори можеш да мигаш. Но мускулите ти са извън контрол.

Мъжът натисна копчето за прозорците, отваряйки наполовина задните стъкла. Откъм интеркома се чу ново прашене и мъжът изключи звука.

— Твоят пътник се чуди защо свалихме стъклата в тоя проливен дъжд.

Какво, по дяволите, ставаше?

Калахан се опита да се съсредоточи, за да помръдне пръста си. Той напрегна всичките си сили, сякаш се канеше да вдигне гира, три пъти по-тежка от теглото му. Пръстът само леко се помръдна и това бе всичко. Беше безпомощен. Безнадеждно безпомощен. Виждаше. Чуваше. Но не можеше да се помръдне.

Наближиха моста, по който не се движеха никакви коли, и мъжът натисна газта. Мощният двигател от триста конски сили форсира и колата се понесе стремително напред по моста, пресичайки по диагонал двете платна. Шофьорът не обърна никакво внимание на неистовото блъскане по преградата, докато мощният брониран автомобил се врязваше в едно от страничните метални ограждения, след което полетя във въздуха и цопна във водата.

Силата от удара във водата бе по-голяма, отколкото Калахан очакваше. Той се блъсна в предното стъкло и чу някакво пукване. Вероятно се счупи някое от ребрата му. Шофьорското място на бронираната кола имаше четворен колан, каквито използваха автомобилните състезатели, и Калахан знаеше, че силата на удара ще се разпредели равномерно върху човека със синия дъждобран. Докато колата потъваше бавно към дълбините на Потомак, видя как той откопча коланите и се измъкна през прозореца. След това освободи Калахан от колана му и го закрепи на шофьорското място.

Калахан се чувстваше като парцалена кукла. Но можеше да вижда. Можеше да мисли. Сега му стана ясно защо мъжът отвори само наполовина задните стъкла.

Полицаят, който всъщност не беше никакъв полицай, спря двигателя и после се издигна бързо на повърхността.

Двамата с Хилдрет обаче нямаха подобна възможност — Калахан беше парализиран, а Хилдрет заключен в задната част на колата. Стъклата бяха застопорени и съвсем леко отворени просто за да се ускори нахлуването на водата. Суперобезопасеният автомобил се бе превърнал в гробница.

Колата потъваше към дъното с издигната нагоре предница вероятно защото задната част бе натежала във водата, която вече изпълваше и шофьорската кабина, влизайки през прозореца и през хилядите невидими цепки. Нивото се покачваше бързо. Стигна до кръста му, после до шията, до брадичката и още по-високо.

Все още дишаше през носа, но колко секунди му оставаха?

Внезапно всичките му въпроси се разтвориха в един: кой може да направи подобно нещо?

Водата влезе в ноздрите и в гърлото му, после в белите дробове и предизвика ужасно усещане, може би най-ужасното, което човешкото тяло познаваше, задушаването. Той се давеше. Не му достигаше въздух. Сети се за своя чичо Джими, който почина от емфизема, както си седеше в инвалидната количка с кислородната маска, през която вкарваха през ноздрите му чист кислород през прозрачни тръбички. Кислородният апарат го следваше навсякъде, както някога го следваше неотклонно жълтият му лабрадор. Представи си как се издига свободен във водата към повърхността на реката. След това се опита да си внуши, че диша чист въздух, че тича по сгурийната пътека в училищния двор в Уест Лафайет, Индиана, но откри, че е започнал да вдишва все по-бързо вода. Въздухът излезе през носа и устата му като пулсираща струйка мехурчета.

Агонията му стана още по-мъчителна.

Налягането в тъпанчетата му — той потъваше ли, потъваше — стана болезнено и направи чувството, че се задушава, още по-страшно. Но все още значеше нещо. Значеше, че не е мъртъв. Смъртта не болеше. Онова, което чувстваше, бе последният напън на живота му, отчаяните му усилия да не си отиде.

Искаше му се да се отмести, да заплува. Представи си мислено как гребе водата с ръце, но само мислено. Напъните отслабнаха и това бе всичко.

Спомни си какво му каза мъжът и някои неща му се изясниха. Пази пътника си с цената на собствения си живот. Това сега бе нелепо. Когато колата потънеше, и двамата щяха да умрат. Да се удавят. Шофьорът, зашеметен от удара. Пътникът, жертва на мерките за сигурност. Единственият въпрос щеше да е как Калахан се е озовал в реката.

Но беше мокро, настилката — хлъзгава, а Калахан бе превишил скоростта, нали така?

Разбира се, щяха да обвинят него.

Значи така щеше да свърши. Замисли се за всичко, което не бе направил както трябва в живота си. Помисли си за спортната титла, която не успя да получи, тъй като бе с контузия на коляното и треньорът не го пусна в игра. Сети се за апартамента, който двамата с Айрин искаха да си купят, но не можаха, тъй като след това Айрин го напусна, а той не можеше да я обвинява, макар че се бе постарал да постигне най-доброто, на което е способен. Той си спомни колко пъти бе подавал молба за работа и колко пъти му отказваха. Не подлежи на по-нататъшно издигане. Това бе етикетът, който му лепнаха, и колкото да се мъчеше, никога не го свалиха от него. Като самозалепващ се стикер — опитваш се да го махнеш, но лепилото все си остава. Хората само като го погледнеха, и го забелязваха.

Сега Калахан нямаше сили дори да си фантазира, че е някъде другаде. Той беше там… където беше.

Беше вкочанен от студ, подгизнал от вода, не можеше да диша, уплашен, съзнанието му постепенно се губеше, замъгляваше се, само няколко последни мисли.

Помисли си: Всеки ще умре. Но никой не бива да умре по този начин.

Помисли си: Едва ли ще продължи дълго, няма как да продължи дълго.

И накрая си помисли: Защо?