Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (17)

Шестнадесета глава

Туейт дръпна Янсън настрана и му заговори тихичко:

— Който и да сте, господин Берман явно е имал доверие у вас, иначе нямаше да ви покани тук. Но искам да ви помоля да изчезвате — каза той и го изгледа накриво. — Чупката.

Янсън тръгна бързо по дъбовия паркет, покрай френската дървена ламперия, която някоя от наследничките на Улуърт бе сложила преди десетилетия, и се измъкна през задния вход. След няколко минути се промъкна през желязната ограда и се шмугна в парка „Риджънтс“.

— Две хиляди и четиристотин акра в центъра на Лондон, колкото е задният ми двор — му бе казал Берман.

Беше ли безопасно?

Нямаше никакви гаранции. Освен че бе единственото място, откъдето смяташе да се измъкне. Снайперистът на минарето можеше лесно да се прицели във всеки, който излезеше от другите входове на Бъртуик Хаус. Височината на къщата затулваше гледката към повечето райони на парка.

Освен това Янсън познаваше това място. Докато следваше в Кеймбридж, имаше приятел, който живееше в Мерилбоун, и двамата често се разхождаха из огромната зелена площ, която бе три пъти по-голяма от Сентръл Парк в Ню Йорк. Част от парка се виждаше откъм великолепните неокласически сгради на улица „Ханоуър“ с техните аристократични интериори и кремави фасади със сини фризове. Но паркът сам по себе си бе истински свят. Водните канали завършваха с езера, населени с редки птици, внесени от чужбина. На някои места бяха обградени с бетонни прегради, на други преливаха в гъстата мочурлива растителност. Върху асфалтираните алеи гълъби се състезаваха с лебедите кой пръв да изкълве трохите. По-навътре редици от подкастрен жив плет осигуряваха гъста зелена преграда. Над малка дървена барака се вееше червеното знаме на спасителната служба.

За него тази огромна площ с дървета и трева, игрища и тенис кортове винаги бе изглеждала като убежище. Езерото с лодките се разстилаше като амеба, стеснявайки се в поток, който бе обграден от двете страни с цветни лехи и течеше под моста „Йорк“ към южната част на парка. В средата се намираше градината на кралица Мери с екзотични растения и редки птици — светилище за диви птици и самотни хора. „Риджънтс Парк“ беше проектиран от кралския архитект Джон Наш, който се бе опитал да създаде една идилична версия на Англия, каквато тя никога не е била, в сърцето на метрополията, едновременно естествена и внимателно оформена.

Янсън стигна на бегом до езерото с лодките покрай дърветата, опитвайки се да въведе ред в мислите си и да разбере смисъла на шокиращото нападение. Докато тичаше, внимателно оглеждаше околността.

Беше ли безопасно?

Дали си имаше работа само с един снайперист? Едва ли. При такава старателна подготовка сигурно бяха изпратили стрелци, покриващи различни ъгли към къщата. Нямаше никакво съмнение, че единственото сигурно място бе това, което бе посочил Туейт. Но местността предлагаше ограничена защита срещу майсторска стрелба от далечно разстояние.

Ако снайперистите бяха наблизо, къде биха се разположили?

И кои бяха те?

Само мисълта за наличие на заплаха на това идилично място се струваше на Янсън като сквернословие. Той забави ход и се загледа в огромната върба пред себе си, чиито клони падаха в езерото с лодките. Това дърво вероятно бе на сто години. Сигурно го бе видял и преди двайсет и пет години, когато посети парка за първи път. То беше надживяло и лейбъристки, и консервативни правителства. Беше надживяло Лойд Джордж и Маргарет Тачър, бомбардировките на нацистите над Лондон и купонната система по време на войната, епохи на величие и падение.

Янсън тъкмо доближи дървото, когато от дебелия дънер изхвърча бяло парче, а преди това се чу мек, приглушен звук от удар на олово в напуканата кора.

Изстрел, който едва не го улучи и отново бе въпрос на сантиметри. Непогрешимата точност на снайперска пушка.

Извиваше врата си, докато бягаше, но не забеляза нищо. Единствено звукът от удара на куршума в дървото, без придружаващата експлозия в патронника на оръжието. Вероятно бе използван заглушител. Но дори при наличие на заглушител летящият със свръхзвукова скорост куршум издаваше шум, когато излизаше от дулото — не силен, но все пак шум, като свистене на камшик. Янсън познаваше добре този шум. Фактът, че не го долови, подсказваше, че изстрелът отново бе произведен от далечно разстояние. Ако стрелецът беше на повече от сто метра, звукът се заглушаваше от шумоленето на листата и на останалите шумове в парка. Налагаше се изводът, че си има работа с изключително добър преследвач.

Или екип преследвачи?

Къде да намери безопасно място? Беше невъзможно да се каже. Стомахът му се сви.

На няколко стъпки от него се заби нов куршум в земята. Нов пропуск. Изстрелът беше дошъл от голямо разстояние, а мишената се движеше.

Ако куршумът бе стигнал на десетина метра от него, щеше да е впечатляваща техника, а той се заби само на няколко стъпки. Беше нечувано. И ужасяващо.

„Продължавай да се движиш“ — си каза Янсън. Когато човек е изправен пред невидими преследвачи, единственото, което може да го направи трудна мишена, е движението. Но то само по себе си не е достатъчно. Скоростта му не биваше да е равномерна, защото опитният стрелец можеше да изчисли мястото, до което би стигнал след определено време. Беше фасулска работа да стреляш по мишена, която се движи в определена посока с равномерна скорост. Имайки предвид разстоянието и скоростта, просто изчисляваш няколко градуса вляво от целта и стреляш там, където тя ще се намира при пристигането на куршума, а не където е била при дърпането на спусъка.

Имаше още едно важно условие — позицията на снайпериста. Страничното движение беше едно. А движението, при което целта се приближава или отдалечава от снайпера, практически нямаше значение, при всички случаи това нямаше да попречи на куршума да я застигне.

Янсън не беше наясно колко снайперисти бяха заели позиции и къде бяха тези позиции. Така че нямаше как да знае в каква посока се движи. Правилата на фланкиращия и продолния огън изискваха аксиално придвижване. Опитни стрелци като тези бяха наясно, че има опасност заблуден куршум да удари член на екипа или случаен минувач.

Къде ли се намираха снайперистите? Последните два изстрела бяха дошли откъм югозапад, където не виждаше нищо, освен дъбове.

Започна да бяга, а очите му шареха наоколо. Нормалността бе най-зловещото в цялата работа. Паркът не беше препълнен с хора, но не беше и празен. Ето един младеж, който се кълчеше на музиката от своя уокмен. Там две жени се разхождаха и си говореха, бяха приятелки, което личеше от начина, по който се гледаха. Долавяше виковете на децата от водните колела, които се возеха в ограденото със стена езеро. Както можеше да се очаква, влюбени двойки се разхождаха, хванати за ръце, между дъбовете и белите брези. Те бяха в своя собствен свят. Янсън беше в своя. Само използваха същия терен, без дори да подозират, че нещо не е наред. Как можеха?

В това се състоеше хитростта на операцията. Стрелбата бе почти безшумна Слабите експлозии в торфа или в кората на дърветата не биха привлекли вниманието на случайни хора, които не бяха обучени да забелязват подобни неща.

„Риджънтс Парк“ — това царство на спокойствието — бе превърнат в бойно поле, без никой да подозира.

С изключение естествено на потенциалната жертва.

Къде да открие безопасно място? Въпросът завладя съзнанието на Янсън, напираше със своята неотложност.

Той разполагаше с единствената възможност да действа, изпреварвайки противодействието. Само той знаеше каква ще е следващата му стъпка. Те трябваше да се съобразяват с онова, което той предприемаше. Ако допуснеше те да определят правилата, да го принудят да действа, съобразявайки се с техните действия, щеше да изгуби предимствата си.

Той се щураше насам-натам в посока, която според предположението му бе перпендикулярна на позициите на снайперистите.

— Тренираш ли? — подвикна му шеговито беловлас старец с прическа като на римски император. — Добре изглежда. Някой ден може да те вземат в „Манчестър Юнайтед“.

Подобни закачки обикновено хората отправяха към себеподобни, които смятаха за не съвсем с всичкия си. Как по друг начин можеха да се обяснят странните движения на Янсън ту наляво, ту надясно, които сякаш бяха напосоки и изглеждаха безсмислени. Приличаше на зигзагообразното пърхане на колибрите.

Изведнъж увеличи скоростта и се шмугна в тълпата пешеходци, които вървяха към моста „Йорк“. Мостът го прикриваше: щеше да му осигури прикритие срещу снайперистите.

Тичаше по брега на езерото с лодките, мина покрай възрастна жена, която ронеше трохи на ненаситните гълъби. Огромният орляк птици литна нагоре, когато мина по средата му. Приличаше на експлозия от пера. Един от гълъбите, който летеше на няколко метра пред него, изведнъж падна като камък и тупна почти в краката му. Кървавото петно върху гушката на птицата му подсказа, че тя е била простреляна с куршум, предназначен за него.

И пак никой нищо не забеляза. За всички останали, освен за него, това бе един прелестен ден в парка.

Шепа трески се разхвърчаха на равнището на кръста му, когато нов куршум уцели желязната релса на дървения мост и цопна във водата. Майсторството на стрелбата беше забележително. Беше въпрос на съвсем кратко време да го застрелят.

Направи грешка, когато тръгна към моста „Йорк“: двата изстрела го доказваха. Това означаваше, че от позицията на убийците му беше променил посоката, но не и ъгъла на движението, който те трудно можеха да коригират. Това бе допълнителна информация, от която трябваше да се възползва, ако искаше да остане жив още някоя и друга минута.

Сега обиколи от двете страни тенис кортовете, които бяха отделени с обща ограда. Пред него имаше осмоъгълен белведер, направен от пресован дървен материал и с издигната платформа, която изглеждаше груба и стара. Беше възможност, но криеше също риск. Ако той беше снайперист, щеше да предвиди, че обектът ще потърси временно убежище там и щеше да насочи стрелбата в тази посока. Не биваше да стига до там директно. Заобиколи го, отклонявайки се от него, и след като се отдалечи на известно разстояние, се стрелна обратно и се скри под платформата. Можеше да я използва като щит между себе си и гората, където се намираха стрелците.

На по-малко от метър от него в тревата се заби нов куршум. Невъзможно!

Всъщност беше напълно възможно. Той се бе заблудил, смятайки, че снайперистите ще се ограничат до дърветата зад плавателното езеро. Беше логично да се разположат там. Професионалните стрелци обичаха слънцето да е зад гърбовете им, отчасти за да виждат добре целта си, но преди всичко да не допуснат да бъдат заслепени. Гейзерът от кал предполагаше, че куршумът е пристигнал приблизително от същото разстояние, само че от обратната посока. Белведерът го прикриваше поне от стрелците сред дърветата. Огледа хоризонта с чувство на отчаяние.

Зад него, доста далеч зад него, забеляза стълбата на двайсет или трийсететажен кран от строежа на „Росмор Роуд“. Разстояние около километър.

Исусе. Възможно ли бе това?

Видимостта беше пряка. С добри оптически уреди беше възможно, стига стрелецът да е шампион. Побягна обратно към белведера, но знаеше, че това бе само временно убежище. Колкото по-дълго останеше тук, толкова по-добра позиция щеше да заеме снайперистът и щеше да го застреля в мига, в който се опита да се измъкне. Сега целият екип знаеше точното му местонахождение. Щяха да чакат. Не че бе необходимо. Можеха да се свържат по радиостанцията и да повикат пешеходец, както наричаха в техния занаят онези, които се маскираха като обикновени минувачи. Пешеходец със сако от туид и обикновен пистолет със заглушител можеше да го гръмне, да скрие оръжието и да продължи разходката си, без никой да забележи. Не, тази позиция изглеждаше измамно безопасна.

Мисли! Трябваше да действа. В душата му се надигаше чувство на раздразнение. Умори се да го използват като мишена, мамка му! За да увеличи максимално шансовете си да оцелее, трябваше да рискува в следващите минути. Неподвижността бе сигурна смърт. Нямаше да позволи да умре прикрит зад белведер в парка, превръщайки се в сигурна жертва от въздуха или земята.

Преследваният трябваше да се превърне в преследвач. Сърната трябваше да се преобрази в хищник или да умре. Това бе единствената възможност.

Фактите: стрелците бяха изключително добри, но разположени по такъв начин, че уменията им бяха подложени на изпитание. Всички изстрели бяха от далечно разстояние и колкото и да е печен снайперистът, имаше десетки фактори, които не се поддаваха на контрол — лек ветрец, развяно клонче. Тези неща можеха да отклонят куршума от траекторията му. На такива разстояния и най-дребните фактори можеха да се окажат решаващи. А и стрелбата не беше безразборна. Те очевидно се стараеха да избягват случайните минувачи. На Берман без съмнение бяха гледали като на негов съучастник. Смъртта му можеше да се окаже без значение, но можеше да е и от полза за мисията.

Въпрос: защо екипът се държеше на толкова голямо разстояние от него? Онова, което правеше преследването му така изнервящо, бе, че не виждаше преследвачите си. Те се пазеха. Но защо?

Защото те или хората, които ги контролираха, не искаха да рискуват. Защото се страхуваха от него.

Мили Боже. Беше вярно. Това бе причината. Явно им бяха наредили да избягват пряк досег с него на всяка цена. Обектът бе оценен като непредвидим и опасен отблизо. Щяха да го ликвидират отдалече. Заключението се налагаше от само себе си: увеличаването на дистанцията между него и нападателите му бе грешен отговор.

Трябваше да пипне враговете си, да се доближи до нападателите. Имаше ли начин да го направи и да остане жив?

В центъра на градината една жена с дънкова пола подаде бинокъл на малко момиченце. Кожата на лицето й беше бледа, но на червени петна, заради които в тийнейджърската й възраст нейните ухажори вероятно са я наричали „английска роза“, но с годините бяха загрубели и останали за постоянно.

— Видя ли онази със синьото на крилото? Това значи, че е синя птица.

Момиченцето, което изглеждаше на седем години, погледна неразбиращо през бинокъла, който беше автентичен с размери 10 на 50. Явно жената бе истинска любителка на птиците като повечето британци и искаше да запознае детето си с чудесата на птичия свят.

— Мамо, не виждам нищо — провикна се момиченцето.

Майката с крака като диреци се наведе и нагласи бинокъла, доближавайки окулярите.

— Сега опитай пак.

— Мамо! Ето я птичката!

Появи се още един спасителен фактор. Задуха лек ветрец, който разклати листата на дърветата. Далечният стрелец винаги се съобразява с вятъра, особено когато той духа с непостоянни пориви, знаейки, че може да наруши траекторията. При стрелба в такива условия има начини за „изчисляване на вятъра“. Оценяването на скоростта му на око следва строги правила. При шест километра в час вятърът се усеща по лицето. Между седем и половина и десет километра в час листата на дърветата се клатят постоянно. При петнайсет километра в час се разклащат малките дръвчета. Трябваше да се има предвид и ъгълът на духане. Насрещният вятър се срещаше рядко. По-често духаше под непостоянен ъгъл спрямо посоката на стрелбата. Освен това често в зоната на вятъра скоростта в далечния край се отличаваше от скоростта в близост до стрелеца. Така че беше почти невъзможно да се направят необходимите изчисления, преди вятърът да промени посоката и скоростта си. Така неизбежно точността на стрелбата намаляваше. Ако имаха избор, а те имаха, стрелците щяха да изчакат да утихне.

Янсън приближи до майката и дъщерята, а сърцето му биеше силно. За да остане жив, трябваше да разчита на самообладанието на снайперистите. Стрелците от такъв калибър се гордееха със своята точност и за тях бе проява на аматьорство да убият случаен минувач. Освен това и вятърът не бе утихнал.

— Извинете, госпожо — обърна се той към жената. — Чудех се дали ще ми услужите с вашия бинокъл.

Той намигна на малкото момиченце, което моментално избухна в сълзи.

— Не, мами! — запищя то. — Той си е мой, мой, мой!

— Само за минутка — усмихна му се Янсън, потискайки нетърпението си.

За него секундите бяха изключително ценни.

— Не плачи, съкровище — каза майката и замилва зачервеното лице на девойчето. — Мама ще ти купи захарно петле. Не е ли чудесно! — След това се обърна към Янсън: — Виола е много чувствителна — предупреди го тя хладно. — Не виждате ли, че я разстройвате?

— Съжалявам…

— Тогава, ако обичате, ни оставете на мира.

— А ако ви кажа, че е въпрос на живот и смърт? — отговори Янсън и пусна усмивка на победител.

— Боже, вие, янките, си въобразявате, че владеете шибания свят. Отговорът ми е „не“ и точка.

Прекалено много секунди се бяха изнизали. Вятърът бе утихнал. Янсън си представяше снайпериста, когото не можеше да види. Прикрит зад листата или в клоните на някое голямо дърво, или зад телескоп върху рамото на строителен кран, чиято метална конструкция и хидравлична основа свеждаха до минимум възможността за разклащане. Където и да се намираше снайперистът, най-важното му прикритие беше да остане незабелязан.

Янсън познаваше от собствен опит манталитета на снайпериста. Той бе получил солидна подготовка в Литъл Крийк, а след това бе изпробвал наученото на терен. Беше прекарал дълги следобеди със своя „Ремингтън“ 700 върху два чувала с пясък, без да има на какво да опре цевта, дебнейки за трепването в оптичния мерник, което щеше да му подскаже, че целта се е появила. Все още чуваше в слушалката гласа на Димаръст, който го поучаваше, увещаваше, успокояваше.

— Ще я почувстваш, преди да я видиш, Янсън. Остави се на усета си. Довери се на интуицията си.

После не можеше да се начуди на себе си, когато удареше мишената. Никога не бе достигнал нивото на стрелците, които сега го преследваха, но въпреки това се справяше добре, защото се налагаше. Но сега, когато се намираше от другата страна на мерника, се чувстваше много по-изнервен. Знаеше какво виждат. Знаеше какво си мислят.

Светът на снайпериста се свеждаше до образа в кръглото прозорче на оптичния мерник, а после до връзката между движещата се цел и разграфения екран. Оръжието беше или „Ремингтън“ 700, или „Галил“, или М40А1. Трябваше първо да засече целта, после да намери пресечната точка между приклада и лицето си. Така пушката щеше да се превърне в продължение на тялото му. След това да поеме дълбоко дъх и да го изпусне докрай, после още веднъж и да го изпусне наполовина. Лазерен търсач щеше да му съобщи точното разстояние, а той да нагласи мерника така, че да компенсира спада при освобождаването на куршума. Кръстчето върху екрана щеше да се фиксира върху правоъгълника, който представляваше тялото на жертвата. Щеше да изпусне още малко въздух, остатъка да задържи и пръстът да погали спусъка…

Янсън клекна до плачещото момиченце.

— Хей — каза му той. — Всичко е наред, успокой се.

— Ние не ви харесваме — отвърна детето, но не уточни дали не харесваше него или американците като цяло.

Кой можеше да разгадае какво си представя едно седемгодишно хлапе.

Янсън хвана внимателно бинокъла, измъкна каишката от раменете му, след което бързо побягна.

— Мами! — изписка момиченцето.

— Какво, по дяволите, правите? — извика жената, а лицето й бе почервеняло от гняв.

Стискайки бинокъла, Янсън се отдалечи на бегом към дърветата. Всеки път, когато сменяше позициите си, снайперистите нагласяха отново мерниците. Жената го подгони, задъхвайки се. Остави детето си само и се втурна след него с флакон, който извади от ръчната си чанта.

Аерозолна опаковка с лютив спрей. Носеше се към него с изражение, което едновременно издаваше неодобрение и гняв — Мери Попинс, болна от луда крава.

— Върви по дяволите! — крещеше тя. — Върви по дяволите!

Имаше безброй британки като нея, обути в ботуши за езда и с наръчници за птици в бездънните им чанти. Те неизменно събираха връвчици, ядяха масло „Мърмайт“ и миришеха на препечени филии.

Обърна се и видя да държи флакона с лютивия спрей на една ръка разстояние от него. Чертите й се бяха събрали в злобна усмивка, докато се готвеше да пръсне в лицето му от лютивия втечнен газ.

В този миг се чу леко дрънчене, флаконът се пръсна в ръката й и лютивият аерозол се разпръсна от пробитата метална кутия.

Не можеше да повярва, никога не й се бе случвало куршум да пробие метален контейнер под налягане. Облакът с лютивия газ се вдигна към лицето й.

— Предполагам, че е дефектна — каза Янсън.

От очите й рукнаха сълзи. Жената си плю на петите и побягна назад, кихайки и кашляйки, дишайки тежко като при бронхиална астма. После се хвърли в езерото с надеждата да облекчи изгарящата лютивина.

Пук. Нов куршум се заби в едно от дърветата съвсем близо до него. Това бе най-точният удар досега.

Снайперистите, които използваха оръжия с високо прецизни уреди, стреляха рядко за сметка на точността. Янсън допълзя до близката дървена естрада, пред която бяха наредени празни пластмасови столове за предстоящия вечерен концерт.

Издигнатата платформа не можеше да го спаси от куршумите, но щеше да затрудни прицелването. И да му спечели малко време, от което в момента се нуждаеше най-много.

Започна да върти бинокъла, пробвайки различни точки за фиксиране, опитвайки се да избегне заслепяването от късното следобедно слънце.

Беше влудяващо. Слънцето огряваше силно крана като пламък от кибрит. Осветяваше и пространството над дърветата.

Дърветата, дърветата. Дъбове, брези, кестени, ясен. Короните им бяха неравномерни, листното покритие също. Кои бяха най-високите и най-гъстите? Първият оглед спря погледа му на две-три дървета. Янсън уголеми на максимален образ бинокъла и внимателно ги огледа.

Листа. Вейки. Клони И…

Движение. Косата му настръхна.

Духаше вятър и люлееше листата, както и тънките клончета, естествено бе да има движение. И все пак трябваше да се довери на инстинкта си. Скоро разумът му разгада онова, което бе доловил с интуицията си. Клонът, който се помръдна, бе дебел, твърде дебел, за да реагира на вятъра. Но се помръдна. Защо? Дали някое животно не бе натежало? Катеричка? Или човек? Или защото не беше никакъв клон? Ярката светлина му пречеше да различи подробностите. Макар да настрои максимално бинокъла, обектът си остана дразнещо неясен. Той се опита да си го представи мислено — стар трик, който бе усвоил, докато служеше при „дяволите“ на Димаръст. Клон с вейки и листа. Възможно, но не и задоволително. А дали не беше пушка, маскирана с растителност? Когато сравни образа от бинокъла с мисления образ, всичко си дойде на мястото. Оптическа измама.

Клонът изглеждаше неестествено прав, защото не беше клон, а пушка. Вейките бяха прикачени към нея с метална жица. Тъмната точка в края на клона не беше запълнена със смола дупка в дървесината, а дулото на пушката.

На петстотин метра от него някакъв мъж се взираше през оптичния мерник, готов всеки момент да го убие.

„Идвам за теб — помисли си Янсън. — Няма да ме видиш, когато стигна при теб, но аз ще дойда.“

Група футболисти се носеха към игрището. Той се шмугна сред тях, съзнавайки, че отдалече трудно можеха да го различат сред тълпата от високи, атлетични мъже.

Езерото се стесняваше в поток и точно когато мъжете преминаваха дървения мост, той се гмурна във водата. Дали снайперистите го забелязаха? Възможността да не са го видели бе голяма. Изпусна всичкия въздух от дробовете си и заплува в тинестата, застояла вода, придържайки се към дъното. Ако бе успял да ги заблуди, снайперистите все още трябваше да оглеждат тълпата спортисти. Високочувствителните оптични мерници имаха тясно зрително поле. Беше невъзможно да следват групата футболисти и едновременно да държат околността под око. Но след колко ли време щяха да разберат, че го няма там?

Доплува до южния бряг на езерото, изкачи се през бетонната преграда и се шмугна в участък, залесен с букове. Дори да им се бе изплъзнал, убежището му бе временно. И най-малката грешка можеше да му струва живота. Това бе най-гъсто залесената част на „Риджънтс Парк“. Напомни му за тренировките сред тропическата растителност край Тхон Док Кин.

Беше проучил формата на дърветата предварително и бе определил най-високото от тях. Сега трябваше да пренесе мислено картата отдалеч върху самия терен под краката си.

Беше онзи час от деня, когато паркът се обезлюдява. В това имаше и предимства, и недостатъци, но той бе длъжен да използва всичко като предимство. Нямаше избор. Оптимизмът бе единственият му шанс. Всяка трезва преценка на вероятностите можеше да го подтикне към пораженство, да парализира волята му и така да ускори нежелания изход.

Побягна към едно от дърветата, след това до друго. Стомахът му се свиваше. Дали се придвижваше достатъчно тихо?

Ако инстинктът му не го лъжеше, той вече бе под дървото, на което се намираше поне един от снайперистите. Техният занаят изискваше максимална концентрация, която на свой ред изключваше периферното зрително поле, както знаеше от собствен опит. Трябваше да се възползва от това.

Футболистите тъкмо пресякоха моста и минаха покрай червена тухлена сграда, колежа „Риджънтс“, баптистка институция. Ако беше част от екипа на стрелците и бе забелязал, че обектът не е в тълпата, щеше да си помисли, че се е вмъкнал незабелязано в сградата. Това не беше причина за безпокойство, щяха да го изчакат.

Стрелците щяха да огледат внимателно всеки квадратен метър от парка в обсега на мерниците им. Но никой нямаше да гледа в крака си. Освен това снайперистите щяха да поддържат радиовръзка с командирите си, което щеше да намали чувствителността им към околните шумове. Така че съществуваха елементи в негова полза.

Започна да се катери по дървото. Тихо. Напредваше бавно, но сигурно. След като измина три-четири метра, видя нещо, което го шашна. Не само пушката със снайпера беше съвършено замаскирана. Короната от клони, върху която се бе разположил стрелецът, също бе изкуствена. Изработката беше съвършена като восъчните фигури на мадам Тюсо. Но отблизо личеше, че е изкуствена конструкция, прикрепена към дървото с помощта на метални скоби, въжета, халки и болтове, боядисани в зелено. С подобни съоръжения разполагаха само няколко служби. Една от тях бе Отделът за консулски операции.

Протегна се и с бързо движение освободи централния болт. Металната жица се освободи и цялото гнездо се размърда.

Дочу приглушена псувня, а миг по-късно гнездото падна надолу, прекършвайки клони, докато се свличаше на земята.

Янсън забеляза облеченото в зелена униформа тяло на снайпериста. Беше строен младеж, явно вундеркинд, но изглеждаше стъписан от неочакваното падане. Янсън скочи върху него, притискайки го плътно към земята, след което измъкна пушката от ръцете му.

— По дяволите — прошепна снайперистът.

Беше с висок тембър.

Янсън стисна пушката, която бе прекалено тежка, за да се използва отблизо. Модифицирана версия на М40А1 със снайпер, ръчна изработка. Правеха ги в оръжейната на морската пехота в Куонтико.

— Сменихме ролите — каза тихичко Янсън.

Протегна се и хвана снайпериста за яката, стискайки я яко около врата му, след това изтръгна слушалката. Още бе проснат по очи. Янсън забеляза късата кестенява коса, слабите крайници и ръце. Не беше от най-едрите екземпляри на мъжката порода. Опипа внимателно тялото на снайпериста и измъкна от колана му малък пистолет „Берета Томкет“, тридесет и втори калибър.

— Махни си смрадливите ръце от мен — изсъска снайперистът и се преобърна, хвърляйки на Янсън убийствен поглед.

— Исусе — извика неволно Янсън. — Ти си…

Поклати глава. Снайперистът се опита да се изправи и той го притисна към земята. След това погледите им отново се срещнаха.

Снайперистът бе с тънко тяло, но учудващо силен. Освен това се оказа… жена.