Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Janson Directive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2016)

Издание:

Автор: Робърт Лъдлъм

Заглавие: Директивата „Янсън“

Преводач: Цветана Русева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Прозорец“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-332-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3268

История

  1. — Добавяне

Тридесет и трета глава

В сърцето на Манхатън просякинята ровеше в металната кофа за смет в „Брайънт Парк“ със старанието на пощаджия в пощенска кутия. Дрехите й като на повечето бездомници бяха изпокъсани, мръсни и прекалено дебели за сезона. Трябваше да са достатъчно дебели, за да я предпазват нощно време от студа по алеите в парка. Топлите слънчеви лъчи не бяха причина да се разсъблече, тъй като дрехите и торбата, пълна с бутилки и консервени кутии, бяха единственият знак за нейната самоличност. По китките и глезените й изпод износено дънково облекло се подаваха разръфаните ръбове на кирливо ватирано бельо. Беше обута във възголеми маратонки с изпокъсани подметки и връзки, съединени след това с небрежни възли. Ниско над челото й беше нахлупена изпродупчена бейзболна шапка, която не рекламираше спортен тим, а фалиралия година по-рано инвестиционен фонд „Силикън Али“, който преди това бе хвърчал нависоко. Не изпускаше от ръце мърлявата си торба, сякаш вътре имаше съкровище. Здравото стискане беше израз на основния повик на професията: Това е всичко, което имам на този свят. Това е мое. Това съм аз. За хора като нея времето се измерваше с нощите, в които се бе отървала невредима, с консервите и бутилките, които бе събрала и продала срещу дребни монети, с малките ценни неща, които случайно намираше — недокоснат сандвич, все още мек и предпазен от целофановата опаковка, оцелял от плъховете. На ръцете си имаше памучни ръкавици, които сега бяха сиви и мръсни, но някога може би бяха принадлежали на дама от висшето общество, а докато ровеше из пластмасовите бутилки и целофанови опаковки, бананови и ябълкови кори и смачкани рекламни листовки, те ставаха все по-мръсни.

Очите на Джесика Кинкейд обаче не гледаха към отпадъците. Те бяха насочени към малкото огледалце, което беше пъхнала пред кофата за смет и което й позволяваше да наблюдава кой влиза и кой излиза от офисите на фондация „Свобода“ оттатък улицата. След няколко дни на безплодно следене приятелят на Янсън — Корнелиъс Ивс — му звънна предната нощ да го осведоми, че Марта Ланг най-после се е появила.

Джеси сама се убеди, че той не се е припознал. Сред хората, които пристигнаха сутринта, имаше жена, отговаряща на подробното описание, което Янсън бе дал за заместник-директорката Марта Ланг. Докараха я с автомобил „Линкълн“ със затъмнени стъкла точно в осем сутринта. В следващите часове от нея нямаше ни вест, ни кост, но Джесика не биваше да рискува да напуска поста си. Дегизирана като клошарка, Джесика не привличаше вниманието, тъй като отдавна жителите на града се бяха научили да не забелязват подобни несретници. Периодично тя се преместваше до намиращите се наблизо две кофи за отпадъци, където също имаше видимост към сградата на Четиринайсета улица, но всеки път се връщаше до най-близкостоящата. Към обед двама работници от службата за поддържане на парка „Брайънт“ се опитаха да я изгонят, но без да се престарават, тъй като минималните им заплати не ги вдъхновяваха да служат безрезервно на интересите на парка. По-късно уличен търговец от Сенегал със сгъваема сергия и фалшиви ролекси се опита да се установи близо до нея. Тя обаче два пъти „случайно“ се бутна в сергията му, разпилявайки стоката на земята. След втория инцидент той реши да премести бизнеса си на друго място, като преди това пусна по неин адрес няколко цветисти псувни на своя език.

Наближаваше шест часа, когато елегантната белокоса жена се появи отново през въртящата се врата на фоайето. Лицето й бе като непробиваема маска. Докато жената се качваше на задната седалка на линкълна, който потегли към кръстовището на Пето авеню, Джесика запомни номера на регистрационните табели. Тихичко се обади на Корнилиъс Ивс, който чакаше в жълто такси със загасена лампичка пред хотел в края на улицата.

Ивс не знаеше каква е целта на задачата му, но беше наясно, че не му е работа да пита дали мисията е официална. На свой ред Джесика си траеше и не даваше никакви обяснения дали двамата с Янсън преследваха лично отмъщение, или изпълняваха строго секретна задача, изискваща привличане на таланти на свободна практика. Ивс, който се бе оттеглил от активна служба преди няколко години и сега се нуждаеше от нещо, с което да запълва времето си, не искаше и да знае. Това, че Янсън го извика лично, му бе достатъчно, а също и изражението върху лицето на младата жена, нейната увереност, че върши нещо важно.

Джесика се мушна в таксито на Ивс, където свали от себе си шапката и парцалите и се преоблече във всекидневни дрехи: тесни дънки, памучен пуловер в пастелен тон и евтини маратонки. Тя изчисти мръсотията от лицето си с тоалетни кърпички, среса косата си и след няколко минути придоби приличен вид или по-точно казано, неподозрителен.

След десетина минути вече разполагаха с адрес: Пето авеню 1060. Това бе строена преди войната жилищна сграда, чиято бяла фасада бе станала сивкава от мръсния въздух в града. Зеленикав навес се издигаше над входа, който не беше откъм улицата, а зад ъгъла, на Осемдесет и девета улица. Погледна си часовника.

Изведнъж се сепна. Часовникът! Беше на ръката й, докато стоеше на наблюдателния си пост в „Брайънт Парк“. Много добре знаеше, че охраната на фондацията щеше да се разтревожи от всяка аномалия, всеки детайл, който не пасва. Часовникът беше елегантен „Хамилтън“, принадлежал някога на майка й. Никоя клошарка не би носила такъв часовник. Обзе я дълбоко безпокойство, когато се опита да си представи как е изглеждала отстрани и дали пазач с бинокъл би забелязал лъскавия предмет на китката й. На негово място тя щеше да забележи. Трябваше да приеме, че и на тях им е направило впечатление.

Тя си представи как тършуваше с протегнати ръце из кофата за смет като археолог… Видя образа на ръката си в ръкавица, разръфаните маншети на фланелата с дълги ръкави. Да, ръкавите бяха с няколко номера по-дълги, така че китката с часовника е била покрита. Възелът в стомаха й се поотпусна. Щом няма щети, няма фал, нали така? И все пак си даваше сметка, че подобни грешки по невнимание бяха последното нещо, което можеха да си позволят.

— Завий покрай кооперацията, Корн — каза тя. — Бавно.

 

 

Янсън караше бежовата таврия по криволичещия планински път, известен като „Кландъртън Роуд“, и след известно време намери немаркираното отклонение, за което му спомена съдържателят на закусвалнята. Сви вляво по него, след няколко мили спря колата, колкото бе възможно встрани от пътя, и я мушна в естествената зелена пещера от храсти и фиданки. Не знаеше какво да очаква, но предпазливостта диктуваше пристигането му да остане незабелязано.

Навлезе в гората, под краката му почвата беше рохка, покрита с опадали борови иглички и клонки. После свърна към малката полянка, покрай която мина на идване. Въздухът беше изпълнен със смолистия аромат на стара борова гора, аромат, който по нищо не приличаше на дезинфектантите и освежителите, които се опитваха да го имитират. Гората изглеждаше недокосната от човешка ръка, напълно девствена. През такива гори именно европейските заселници бяха пътували преди четири века и се бяха установили върху девствената територия, отвоювайки я с помощта на кремъклийки, мускети и ножове от местните племена, които ги бяха превъзхождали както по брой, така и по познания за тайните на тия земи. Така бе възникнала страната, която впоследствие се бе превърнала в най-мощната сила на планетата. Днес местността изглеждаше приказно красива и колкото по-малък бе отпечатъкът от онези, които я населяваха, толкова по-красива изглеждаше.

Точно в този миг той се натъкна на пистата. Представляваше изсечен участък от гората и беше смущаващо добре поддържана: храсталаците и буренаците бяха подрязвани скоро, а тревата върху продълговатата и с форма на овал писта беше старателно окосена. Наоколо не се виждаше никой и беше празна, с изключение на автомобил, покрит с брезентово платнище. Как автомобилът се бе озовал тук, беше загадка, тъй като нямаше друг достъп, освен по въздуха.

Самата писта бе добре скрита от гъстите гори, които я заобикаляха. Дърветата можеха да осигурят на Янсън подходящо скривалище.

Той се разположи зад стар бор и се прикри зад дебелия му ствол и буйните надвиснали към земята клони с борови иглички. Закрепи бинокъла си върху малък клон и зачака.

Часовете се изнизваха, а единствените посетители бяха комарите и по-рядко гъсеници.

На Янсън едва ли му правеше впечатление колко време е минало, тъй като в момента той играеше ролята на снайперист. Умът му, по-точно част от него, блуждаеше из зоната на полусъзнателното мислене, макар че част от съзнанието му оставаше в състояние на остра бдителност.

Беше убеден, че днес ще има полет не само заради това, което му бе споменал бакалинът, но и защото бе наясно, че за пълния контрол не можеше да се разчита само на електронното предаване на информация. Тук трябваше да идват и да си отиват също пратки, куриери, хора. Ами ако грешеше и само си губеше времето, което му беше толкова ценно?

Не беше сгрешил. Отначало дочу нещо като жужене на насекомо, после шумът се усили и той веднага разбра, че над пистата кръжи самолет и захожда за приземяване. Всеки нерв и всяко мускулче на тялото му се напрегна.

Самолетът беше нов модел „Чесна“, серия 340, с два двигателя, а от плавното и грациозно приземяване му стана ясно, че пилотът е изключително печен професионалист, а не селски летец, който разпръсква препарати срещу вредители на реколтата. Пилотът в бяла униформа се измъкна от кабината и слезе по шестте алуминиеви стъпала. Слънцето блестеше върху лъскавия фюзелаж и пречеше на Янсън да вижда добре. Всичко, което можа да забележи, бе, че от самолета се измъкна бързо пътник и заедно с втория пилот, който носеше синя униформа, се отправи към автомобила. Помощник летецът отметна брезента, под който се показа джип „Рейндж Роувър“ — брониран, предположи Янсън, тъй като забеляза, че купето падаше ниско над шасито. Помощникът отвори задната врата за пътника и няколко мига по-късно джипът потегли.

По дяволите! Янсън се напрягаше през бинокъла, за да разбере кой е пътникът, но слънцето блестеше и тъмнината в колата осуети всичките му усилия. У него се надигна чувство на безсилие като живачен стълб в прегрял термометър. Кой беше тоя човек? „Питър Новак“? Някой от помощниците му? Беше невъзможно да се каже.

Освен това джипът изчезна.

Къде?

Сякаш потъна вдън земя. Янсън се измъкна от скривалището си и огледа с бинокъла околността от различни ъгли, преди да разгадае какво се бе случило. Черният път, който бе точно толкова широк, че да позволи на джипа да мине по него, се губеше между дърветата под тъп ъгъл, а околната растителност го правеше невидим. Замисълът беше гениален, тъй като не само не се забелязваше, но и никой не би заподозрял за съществуването му от пръв поглед. Двигателите на самолета „Чесна“ отново зареваха, той обърна, потегли и почти веднага започна да се издига. Докато изгорелите газове се разнасяха из гората, Янсън се промъкна към пътя. Беше широк около три метра с надвиснали над него клони, на около два метра над земята, което позволяваше на рейндж роувъра да минава спокойно. Тройно закътаният път за коли беше асфалтиран неотдавна — шофьор, който го познаваше, можеше да си спести много време, при това без някой да го забележи отгоре.

Той обаче трябваше да разузнае пеша.

Задачата на Янсън беше да следва пътя, без да излиза от него. Вървеше паралелно на около десет метра разстояние, за да не задейства алармено съоръжение, монтирано на платното. Пътят беше дълъг, а не след известно време се оказа и уморителен. Наложи се да прескача остри скали, да минава през гъсти шубраци и по стръмни ерозирали склонове. След двайсетина минути мускулите му започнаха да се съпротивляват, но той не си позволи да забави ход. Когато сграбчи поредния клон за опора, болката му подсказа, че ръцете му, някога по-твърди от гьон, се бяха изнежили от прекалено дългото висене в кабинета. Боровата смола лепнеше върху дланите му като клей. Под кожата му се забиваха иглички и тресчици от кората на дърветата. От напрягането му стана толкова горещо, че плувна целият в пот. Опитваше се да не обръща внимание и се съсредоточаваше в следващата стъпка. Стъпка след стъпка, това бе единственият път напред. В същото време се опитваше да се движи максимално безшумно, като избираше оголените камъни вместо горската почва, за да избегне пукота от счупени съчки. Колата отдавна беше изчезнала, разбира се, и той вече имаше предчувствие докъде ще го изведе дългият път, но нищо не можеше да замени прякото наблюдение. Стъпка след стъпка. Скоро движенията му станаха автоматични и той се унесе в мислите си.

 

 

Стъпка след стъпка.

Приличащият на скелет американец наведе глава, докато се предаваше в ръцете на новите си похитители. Явно се бе разчуло из околността, че е избягал военнопленник, тъй като и планинците, и другите селяни знаеха кой е и къде да го отведат.

С огромна мъка бе вървял из джунглата цели два дни, напрягайки всяка фибра на тялото си, и за какво? Толкова близо и всъщност толкова далеч. Сега всичко започваше отначало, само че по-лошо. Бягството на затворник от лагера означаваше позор за командира. Сега офицерът щеше да го изкорми с голи ръце, за да укроти гнева си. Дали Янсън въобще щеше да оживее при първата среща, зависеше от това колко е бесен командирът. Янсън започна да се поддава на отчаянието, което го заливаше като мощно течение на река.

Не! Не и след всичко, което преживя. Не и докато Димаръст е жив. Няма да му отстъпи победата.

Двамата бойци на Виетконг водеха Янсън по калната пътека с насочени оръжия. Единият вървеше пред него, другият — отзад, нямаше никакъв шанс. Селяните се блещеха, като го видяха, и сигурно се чудеха как е възможно някой толкова изтощен и измършавял все още да е в състояние да ходи. Самият той се чудеше. Но не можеше да знае предела на силите си, докато не ги надхвърлеше.

Може би нямаше да окаже съпротива, ако двамата виетнамци не му бяха закопчали окова на врата, изнервени, че се движи твърде бавно. Това унижение му дойде в повече, на Янсън му причерня, не издържа и се остави на инстинктите си да го водят. „Твоят ум не се ръководи от някакъв свой ум“ — му казваше Димаръст по време на тренировките им. По този начин той искаше да подчертае, че трябва да упражнява пълен контрол над съзнанието си. След многото тренировки обаче обучените рефлекси взимаха връх над обикновените инстинкти.

Янсън се обърна, стъпалата му се плъзнаха по пътеката като върху лед, и извъртя задните си части надясно, без да помръдва рамене, за да не разбере пазачът какво ще последва: саблен удар с пръстите на ръката, изпънати и силно доближени един до друг, а палецът притиснат към дланта. Превърнатата в острие ръка потъна в гърлото на виетнамеца, прекърши хрущяла на трахеята и главата му клюмна назад. След това Янсън погледна през рамо другия пазач и се възползва от ужаса и объркването му. Подскочи леко и го изрита с всичка сила със стъпалото си в слабините. Силата на удара дойде от скоростта, а и опитът на виетнамеца да му се нахвърли го направи по-ефективен. Виетнамецът се преви на две, а Янсън го изрита с дъговидно движение на крака отстрани по главата. Когато кракът му се удари в черепа на мъжа, по цялата му дължина премина вибрираща болка и Янсън си помисли, че е счупил собствената си кост. После грабна автомата АК-47 от ръцете на виетнамеца и го заудря с него, докато той се отпусна безжизнено на земята.

Ксин лой — измърмори Янсън. — Съжалявам.

Втурна се към джунглата и реши, че няма да спре да се бори, докато не стигне до брега. Вече не беше сам, имаше автомат, чийто приклад беше изпоцапан с кръвта на друг човек. Щеше да продължи напред стъпка след стъпка и ако някой се опиташе да го спре, щеше да го убие. Никаква милост за враговете му, само смърт.

И нямаше да съжалява за това.

 

 

Стъпка след стъпка.

Мина още един час, преди Янсън да изкачи последната скалиста тераса и да види имението в планината Смит. Да, беше точно такова, каквото очакваше да бъде, и все пак от гледката остана без дъх.

Беше обло плато, покрито с поне хиляда акра трева, зелена като на игрище за голф. Извади бинокъла. Земята потъваше леко надолу от терасата, на която бе застанал, после образуваше няколко хребета, които опираха в отвесното каменно лице на планинския връх.

Веднага разбра какво е видял Морис Хемпъл и защо мястото е неустоимо за човек, който обича уединението толкова, колкото богатството.

Скрито от чужди погледи, почти недостъпно по обичайните пътища, там се издигаше великолепно, бляскаво имение, по-компактно от това в Балтимор, но също така изящно проектирано. Мащабите на мерките за сигурност предизвикаха у Янсън истинско страхопочитание. Сякаш естествените препятствия, заобикалящи къщата, не стигаха, ами бяха добавени и високо технологични пречки, които правеха невъзможно всякакво проникване.

Точно пред него имаше веригообразна ограда, която беше висока близо три метра и не приличаше на обикновените. Самото й съществуване разколебаваше всеки, който би дръзнал да я прескочи. Янсън забеляза хитроумно вградените детектори за натиск в оградата, които биха отблъснали и най-ловкия нарушител. През брънките бяха опънати и жици, които се свързваха към цяла редица контактни кутии. Тук имаше комбинация от две системи — детектори за засичане на нарушители и детектори за вибрации. Сърцето му щеше да изскочи. Оградите, които имаха само детектори за вибрации, можеха да се преодолеят с помощта на клещи и малко търпение. Системата от жици обаче правеше достъпа невъзможен.

Зад барикадата от вериги забеляза редица от стълбове. На пръв поглед бяха най-обикновени стълбове, високи около метър и двайсет, които нямаха нищо общо помежду си. С по-внимателно вглеждане обаче можеше да се установи какво беше предназначението им. Всеки от тях приемаше и предаваше микровълнови сигнали. При по-простите системи беше възможно да затиснеш с пръст върха на стълба и просто да се изкачиш над него, заглушавайки невидимите вълни. За нещастие тези бяха разположени зигзагообразно и вълните им се препокриваха, което ги защитаваше само по себе си. Просто не съществуваше физически начин да се избегне микровълновият поток.

А в тревната площ зад стълбовете? Там имаше невидими препятствия и Янсън огледа много внимателно терена с максималната яркост на бинокъла, докато забеляза малката кутия близо до чакълестата пътека с логото на компанията „Трайстар Секюрити“. Точно под земята се намираше най-голямото препятствие — закопан сензорен кабел. Не можеше да се заобиколи, нито да се доближи. Дори да успееше да преодолее другите пречки, сензорите щяха да останат.

Проникването беше невъзможно. Това подсказваше логиката. Свали бинокъла и изпълзя обратно до скалистата тераса. Седна на тревата и се замисли. Обзе го чувство на безпомощност и отчаяние. Толкова близо и все пак толкова далече.

Беше мръкнало вече, когато се върна обратно при бежовата таврия. По дрехите му имаше останки от листа и борови иглички. Подкара колата към Милингтън, а след това на север по шосе Петдесет и осем, наблюдавайки внимателно дали някой не го следи.

За малкото време, с което разполагаше, трябваше да се отбие на няколко места и да се снабди с куп неща. От крайпътен магазин купи миксер, макар че му трябваше само електромоторчето. По-надолу по шосето на открита сергия намери евтин клетъчен телефон и няколко нескъпи аксесоара. От бакалията в Милингтън се сдоби с голяма кръгла метална кутия, пълна със сладки, макар да му трябваше само кутията. Следващата спирка беше железарията на улица „Мейн“, откъдето си купи лепило, кутийка въглен на прах, ролка изолирбанд, голяма ножица, пръскачка под налягане и механизъм за дърпане на завеси.

— Сръчно момче, а? — попита го блондинката в тъмносиня спортна фланелка, докато маркираше на касата покупките му. — Много си падам по такива момчета — добави тя и му хвърли приканваща усмивка. Представи си как съдържателят на закусвалнята надничаше под полата й.

Последната му спирка беше на шосе Петдесет и осем. Той пристигна в гаража на Сипърли малко преди да затвори. От физиономията му стана ясно, че търговецът на коли втора употреба не беше очарован да го види отново. Огромният пес наостри уши, но когато разбра кой е дошъл, се успокои и се върна при налигавената си парцалена кукла.

Сипърли дръпна яко от цигарата си и се приближи до Янсън.

— Нали знаеш, че рекламации не се приемат? — каза му той сърдито.

Янсън извади пет долара от портфейла си.

— Идвам за кучето — отговори той.

— Какво?

— Нали каза, че мога да взема кучето за петак — припомни му Янсън — Ето ти петак.

Сипърли прихна да се смее, след което видя, че Янсън е напълно сериозен. Върху месестата му физиономия се изписа алчност.

— Добре, шегата настрана, аз наистина съм привързан към кучето — окопити се той. — То наистина няма равно на себе си. Отличен пазач.

— Само дето не лае — припомни му Янсън.

— Е, вярно, че в това отношение проявява резерви. Но е добро куче. Не знам дали мога да се разделя с него. Доста сантиментален съм.

— Петдесет.

— Сто.

— Седемдесет и пет.

— Продадено — каза Джед Сипърли с ухилена под въздействието на бирата физиономия. — Без рекламации. Запомни това. И не забравяй тая мърлява кукла. Само с нея може да го прилъжеш да влезе в колата.

Помиярът подуши Янсън няколко пъти и загуби интерес към него, но наистина влезе в колата чак когато хвърли куклата на задната седалка. Беше малко тясно за огромното животно, но то не се оплака.

— Благодаря ти — каза Янсън. — А между другото знаеш ли откъде мога да си купя радар?

— Ей, не знаеш ли, че тия неща са незаконни в щата Вирджиния? — отговори му Сипърли с престорена строгост.

Янсън се сконфузи.

— Но ако се интересуваш от изгодна сделка, мога да ти кажа само, че си се обърнал към подходящия човек.

Сипърли се усмихваше, както се усмихва някой, който е осъзнал, че това е щастливият му ден.

Свечеряваше се, когато най-накрая Янсън се върна в стаята си в мотела, а докато събра екипировката в сака, стана тъмно. Наложи се заедно с кучето да вървят на лунната светлина. Вероятно поради силното напрежение този път му се стори, че измина разстоянието по-бързо, макар че носеше тежък сак.

Преди да се изкачат на каменната тераса, Янсън свали каишката от кучето и го погали нежно по главата и по врата. След това размаза няколко шепи кал върху и без това мръсната му козина. Промяната беше незабележима. Без каишка кучето сега изглеждаше бездомно, малко по-голяма версия на планинските песове, които понякога обитават склоновете. След това взе парцалената кукла и я хвърли през оградата. Кучето се втурна нататък, а през това време Янсън се скри в гъсталака и зачака да види какво ще последва.

Песът се хвърли срещу оградата и падна назад, и после се хвърли пак, активирайки сензорите. Те имаха праг на чувствителност, който изключваше възможността да се задействат от полъх на вятъра или катеричка. Силата, с която огромният пес блъскаше по оградата, надхвърляше този праг. Чрез електронен датчик и двете системи регистрираха присъствието на нарушителя и съответният сегмент от оградата се освети. Янсън дочу шум от движеща се миникамера, закачена на висок стълб в очертанията на двора. Тя се спускаше към мястото на нарушението. Силен халогенен прожектор освети оградата там, където Бъч продължаваше атаките си. Дори от прикритието си зад дърветата Янсън забеляза, че светлината беше ослепително ярка, многократно по-силна от слънчевата. От момента на засичането до насочването на камерата имаше интервал от четири секунди. Янсън бе принуден да признае, че беше силно впечатлен от охранителната система.

Междувременно обърканото куче продължаваше да скача срещу оградата, блъскайки с лапи кабелите. То се интересуваше само от любимата си кукла. Когато очите на Янсън привикнаха към светлината, той забеляза, че обективът на камерата се отдалечава. Явно я направляваха дистанционно от охранителните постове. След като засякоха нарушителя, операторите го бяха идентифицирали не след дълго.

Халогенната светлина угасна и камерата се върна в първоначалната си позиция, с обектив насочен към алеята за автомобили.

Янсън чу отново дрънченето на оградата, тъй като кучето се бе хвърлило пак. Бъч продължаваше да атакува. Дали си въобразяваше, че така ще може да си върне куклата? Беше ли това някакъв начин да й покаже колко много я обича? Психологията на звяра беше неразгадаема, за Янсън бе от значение предвидимостта на поведението му.

Както и поведението на онези, които направляваха системите за сигурност. Голямото предимство на скъпата няколко милиона долара система беше това, че спестяваше изпращането на физическа охрана в случай като този. Тя даваше възможност да се направи подробна инспекция от разстояние. Този път след поредния набег на кучето срещу оградата не светнаха никакви лампи. Секторът беше дезактивиран, за да се сложи край на фалшивите сигнали за тревога. Янсън знаеше какви изводи си бяха направили пазачите. Без съмнение кучето преследваше катеричка или полска мишка и скоро щеше да се откаже.

При следващото хвърляне на Бъч Янсън метна сака с оборудването през оградата и на бегом стигна до нея. Засили се от няколко метра и скочи високо във въздуха, както правеше кучето. С петата на единия си крак я разтегна навътре, колкото можа, промуши върха на обувката на другия си крак в една от брънките на веригата и се хвана за оградата с две ръце. Движейки едновременно и ръцете, и краката си, той бързо се изкачи до върха й, а тя се раздрънча. Янсън знаеше, че за да се преметне, трябваше да задържи центъра на тежестта си над върха й, преди да се прехвърли. За целта си представи, че оградата е с метър или повече по-висока от реалното, и се повдигна над въображаемата точка. Обърна се с главата надолу, задържа с всичките си пръсти за кратко едно от разклоненията на веригата и усука тялото си през оградата, използвайки като опорна точка пръстите на ръцете си. Пусна краката си надолу и се изправи и след това скочи върху тревата.

Падна върху нещо меко, куклата. Янсън я хвърли през оградата, кучето я захапа нежно в муцуната си и избяга към дърветата.

След няколко минути чу звука на движението на камерата, която си сменяше местоположението. Халогенният прожектор отново светна. Към него ли се насочваше камерата? Дали не беше задействал някаква друга алармена система?

Притисна тялото си към земята, сърцето му биеше силно. Беше със защитно облекло, което го предпазваше в тъмнината, но на светлината на прожектора то можеше да го издаде върху яркозелената трева. След като очите му свикнаха със светлината, разбра, че не беше обектът на наблюдението. От играта на сенките стана ясно, че отново оглеждаха частта, през която току-що се бе прехвърлил. Пазачите проверяваха дали всичко е наред, преди да активират сегмента. След четири секунди ослепителната светлина угасна и отново се възцари мрак, а с него се върна и облекчението. Слабо светещите диоди показваха, че сензорите за вибрации отново работят.

Сега Янсън се отправи към стълбовете. Разгледа още веднъж конфигурацията им и се обезсърчи. Познаваше модела и бе наясно, че е безупречна система за охрана. Върху всеки от яките стълбове под алуминиев капак бяха закачени по един предавател и приемател. Те бяха нагласени на петнадесет гигахерца, една от възможните честоти в късовълновия обхват. Системата можеше да анализира данните на всяко нарушение — размер, плътност и скорост, и да ги изпрати към сложните комуникационни модули в централната си мрежа.

Двойните сензори бяха разположени зигзагообразно, както забеляза и преди това, така че потоците се наслагваха. Не можеше да се изкачи по някой от стълбовете, за да избегне потока, тъй като той беше двоен на мястото, където стояха стълбовете: ако човек се изкачеше над едното поле, попадаше в средата на другото.

Янсън погледна назад към оградата. Ако късовълновата бариера се задействаше, което най-вероятно щеше да стане, трябваше да се прехвърли обратно през оградата, преди да се появи охраната и да започне стрелбата. При това щеше да действа под светлината на прожектора, чието предназначение, освен всичко друго беше да заслепи нарушителя и по този начин да го обездвижи. Ако се наложеше да се оттегли, щеше да се оттегли, но това нямаше да е малко по-безопасно.

Янсън дръпна ципа на сака и извади полицейския радар. Беше модел „Фантом“, предназначен за шофьори, които си падат по високите скорости и не обичат да си плащат глобите за нарушение. Ефективността му се дължеше на обстоятелството, че беше едновременно детектор и заглушител, за да не може шофьорът да разбере, че колата му се следи. Работеше, като прехващаше сигнала и го връщаше обратно към уреда. Преди това Янсън отстрани пластмасовия капак, скъси антената и прикачи допълнителен кондензатор, за да смени радиочестотата му към късовълновия обхват. С помощта на лепенка прикрепи уреда към по-близкия край на дългата пръчка на телескопа. Ако проработеше, както се надяваше, можеше да се възползва от присъщата на всички външни алармени системи особеност, че те предвиждаха известен толеранс за аномалии, причинени от животни или атмосферни условия. Една алармена система е безполезна, ако непрекъснато изпраща фалшива тревога. Външните късовълнови системи използват сигнален процесор, който разпознава нарушителя човек от хиляда други фактори, които могат да предизвикат деформиране на сигнала — люлеенето на клон от вятъра, пробягване на животно.

И въпреки това той поемаше голям риск, от което стомахът му се бе свил. При други обстоятелства, които не са така спешни, той щеше да изпробва първо хипотезата си, преди да си заложи живота на нея.

Още веднъж проучи конфигурацията на стълбовете. Двойните сензори по принцип се монтираха на около двеста метра разстояние един от друг. Тук те бяха поставени на трийсетина метра — доста разточителен подход, който явно бе зарадвал онези, които бяха получили парите да инсталират системата. Разстоянието между сензорите всъщност беше фактор в полза на Янсън. Колкото по-раздалечени бяха те, толкова по-голям периметър покриваха. При разстояние двеста и петдесет метра периметърът на действие щеше да се разширява под формата на овал, който да достига в средата между двата сензора ширина около дванайсет метра. При трийсет метра разстояние покривната площ щеше да е по-свита и съответно с ширина не повече от два метра и половина. Това бе едно от нещата, на които Янсън разчиташе.

Както бе очаквал, стълбовете от втората зигзагообразно разположена редица насочваха вълните към следващия стълб от редицата, която бе по-близо до него и обратно. Точката, където двата потока се пресичаха, беше и най-тясната част от периметъра на покритие. Всеки стълб се намираше на метър и двайсет вляво и осемдесет сантиметра по-назад от другия с по трийсет метра разстояние от двете страни. Конфигурацията се повтаряше. Янсън начерта мислено линия, съединяваща двойките съседни стълбове, след това свърза въображаемата линия със следващата двойка. По средата между тези две паралелни линии трябваше да е мястото, където обхватът на покритие беше минимален. Янсън се премести до въпросното място или там, където интуицията му подсказваше, че се намира то. С помощта на желязна пръчка той доближи радара „Фантом“ до него. Системата трябваше веднага да улови появата на предмет, но веднага след това щеше да установи, че данните не съответстват на модела за проникване на човек. Така че нямаше да реагира, докато Янсън не решеше да прескочи бариерата. А това щеше да е моментът на истината.

Дали заглушителното устройство на радара щеше да деформира сигналите и по този начин да попречи на датчиците да регистрират присъствие на човешки нарушител, а именно Пол Янсън?

Той дори не беше сигурен дали фантомът работи. Като предпазна мярка Янсън беше откачил дисплеите му, за да не светят червените индикатори. Трябваше да приеме, че работи, на юнашко доверие. Той продължаваше да държи фантома пред себе си в изправено положение и започна да се промъква през късовълновата бариера.

И…премина.

Успя да премине.

Беше на безопасно разстояние от другата страна, което не означаваше, че на самото място е безопасно.

Докато Янсън вървеше по леко издигащия се път към къщата, косата му бе настръхнала, предчувствайки инстинктивно, че най-големите опасности предстоят.

Погледна слабо светещия дисплей LCD на черния волтметър „Телтек“, прикривайки го в ръцете си. Не беше от стандартните уреди, каквито използваха агентите на терена, но щеше да свърши работа.

Не регистрира нищо. Никаква активност.

Мина още четири метра. Чертичките върху дисплея започнаха да се издигат. Направи още една крачка и те се извисиха рязко.

Доближаваше мястото с вкопаните в земята сензори. Чрез волтметъра установи, че кабелът е малко по-вътре и разбра, че електромагнитният поток от сензорите „Трайстар“ върху вкопания кабел създава поле на засичане с около два метра и половина ширина.

Данните върху волтметъра му подсказаха, че е близо до активното поле. На двайсетина сантиметра под земята „пропускливият“ коаксиален кабел беше изработен така, че външният проводник имаше пролуки, които позволяваха на електромагнитния поток да изтича към паралелен кабел, който минаваше през същата изолация. Така се получаваше волуметрично поле около коаксиалния кабел с височина около трийсет сантиметра и широчина два метра. Но както и при останалите видове алармени системи за монтиране на открито, и тази беше снабдена с микропроцесори, чиято задача бе да различават отделните нарушители. Десеткилограмово животно не активираше системата, но момче с тегло четирийсет килограма щеше да включи алармата. Атмосферните фактори като сняг, градушка, падащи листа, температурни промени също се регистрираха, но паметта на системата филтрираше тези шумове.

За разлика от късовълновата система, тази не можеше да бъде „излъгана“. Вкопаните кабели бяха недостъпни, а и системата „Трайстар“ имаше допълнителна защита и всеки опит да бъде прекъсната се улавяше и включваше алармата. Имаше само един начин да мине. И това беше над нея.

Янсън разпъна пръчката на радара, завъртя двата сегмента в посока, обратна на часовниковата стрелка, и я застопори в максимално разпъната позиция. Върна се малко назад към стълбовете, засили се, държейки металната пръчка в изправено положение, и си представи, че невидимото сензорно поле е физическа бариера.

Тичайки, той подпря края на пръчката на земята точно до мястото, където предполагаше, че са заровени кабелите, изнесе високо и напред дясното си коляно и скочи, повдигайки нагоре бедрата си. Ако беше изчислил всичко точно, инерцията трябваше да го изтласка и да се приземи на безопасно разстояние от кабелите. Не беше необходим чак овчарски скок, а просто трябваше да е по-дълъг, а тялото му да е на няколко стъпки над земята. Волуметричният детектор щеше да регистрира смущения само на мястото, където бе опрял пръчката, но далеч под параметрите за човешко присъствие. Вперил поглед в мястото на тревата, където се надяваше да се приземи на достатъчно разстояние от вкопаните сензорни кабели, той изведнъж усети, че металната пръчка се изкриви под тежестта му.

О, Боже, не!

По средата на скока, пръчката се огъна и той падна тежко на земята само на няколко стъпки от мястото, където предполагаше, че са заровени кабелите.

Беше твърде близо!

Или не? Нямаше как да е сигурен, а пълната несигурност беше едно от най-изнервящите неща.

Студена пот изби върху тялото му, докато се измъкваше от зоната. Всеки момент щеше да разбере дали е задействал сензорите. Прожекторът щеше да светне и камерата — да се задвижи. А когато хванеха образа му на фокус, щяха да се появят тежковъоръжените телохранители. Алармените системи и оградата щяха да направят бягството му невъзможно.

Затаи дъх и зачака, а с всяка изминала секунда изпитваше все по-голямо облекчение. Сега и трите системи за сигурност бяха зад гърба му.

Стоеше и наблюдаваше бляскавата къща пред себе си. Отблизо великолепието й беше ослепително. От двете страни на централната част се издигаха конусовидни кули. Външните стени бяха оформени с пясъчник от Брайър Хил. Покривът беше обточен със сложна балюстрада и завършваше с още една по-малка на върха. Сградата беше съчетание на бомбастични архитектурни стилове. Но какъв бе смисълът на тази показност, след като никой не я виждаше?

Прозорците бяха тъмни, с изключение на мъжделивия отблясък вероятно от осветление, което включваха нощно време. Дали обитателите бяха в задните стаи? Беше твърде рано да са си легнали. Нещо в обстановката смущаваше Янсън, но нямаше време да огледа.

Пропълзя в левия край на сградата до тесен страничен вход.

Върху каменната фасада близо до тъмната богато резбована врата имаше електростатичен екран с бутони. Като на сметачните машини. С въвеждането на цифрите от кода алармената система се деактивираше. Янсън извади от сака малкия пулверизатор и пръсна върху устройството струйка фино смлян въглен. Ако всичко минеше добре, прахообразният въглен щеше да залепне за отпечатъците от пръстите и така Янсън щеше да разбере цифрите от кода. В зависимост от това колко ясни щяха да са отпечатъците, той можеше също да узнае колко често се използва.

Нищо не се получи. Не се показа никаква ясна схема. Както се опасяваше, алармата използваше видеодисплей, на който знаците се появяваха разбъркано в произволен ред, който никога не се повтаряше.

Чувстваше главата си празна. Толкова близо и въпреки това толкова… Не, нямаше да се предаде. Изключването на алармата щеше да му е от полза, но той не беше изчерпал всичките си резервни планове. На вратата имаше аларма и толкова. Трябваше да го приеме. Ако системата не регистрираше, че вратата се отваря, нямаше да задейства и алармата. С помощта на фенерче-писалка Янсън внимателно разгледа боядисаната в тъмен цвят врата, докато накрая откри миниатюрни болтчета в най-горната част — белег за превключвател. В рамката на вратата връзките на ферометалния превключвател бяха съединени в електрическа верига чрез магнит, вдълбан в горния край на вратата. При затворена врата магнитът притискаше бутало в рамката на вратата и така завършваше електрическата верига вътре в превключвателя. Янсън извади мощен магнит от сака и с помощта на бързо съхнещо цианоакрилно лепило го закрепи в долната част на рамката.

После се зае с ключалката. Имаше още една лоша новина: нямаше дупки за ключ. Вратата се отваряше с магнитна карта. А дали просто да не я насили? Не. От вътрешната страна не беше изключено да има тежка метална решетка и заключваща система с многобройни щифтове в рамката на вратата. Тоя тип врати трябваше да бъдат помолени да се отворят. Освен ако човек не решеше да разруши част от сградата, насила не можеше да се отвори.

Беше възможност, която той предвиди. Но с инструментите „направи си сам“ шансовете бяха по-малки, отколкото с вида инструменти, с които бе свикнал да работи. Без съмнение магнитният му шперц не вдъхваше голямо доверие, както го бе омотал с изолирбанд и епоксидна смола. Беше извадил ядрото от соленоида и го бе заменил с метална пръчка. В единия й край беше прикачил правоъгълна пластина, която изряза от металната кутия за сладки с помощта на ножицата. Електронната част — звукогенератор, беше най-проста верига от транзистори, които извади от клетъчния телефон „Рейдио Шак“. Когато към алармата се свържеха чифт батерии, се образуваше бързотрептящо магнитно поле, чиято задача бе да атакува сензорите, докато се активират.

Янсън мушна металната пластина в прореза и зачака. Секундите вървяха бавно.

Нищо не се получаваше.

Преглъщайки огромното си безсилие, той провери дали батериите са добре свързани и отново пъхна металната пластинка. Минаха още няколко дълги секунди и изведнъж чу щракване. Собственият соленоид на ключалката се бе активирал. Щифтовете и резетата на вратата бързо се прибраха.

Той издиша бавно и я отвори.

Ако в къщата имаше хора, фотоклетките на вътрешната алармена система трябваше да са деактивирани. Ако преценката му беше погрешна, щеше да му отнеме дълго време да я открие. Янсън тихичко затвори вратата след себе си и тръгна през тъмния вестибюл.

След няколко крачки видя светлина. Тя се процеждаше през прага на една от вратите вляво от него.

От пръв поглед установи, че е обикновена врата без ключалки и аларма. Какво ли бе това помещение? Кабинет? Конферентна зала?

Вътрешностите му се парализираха от страх. Всеки животински инстинкт, който притежаваше, се бе изострил до краен предел.

Нещо не беше наред.

Но връщане назад нямаше, каквито и да бяха рисковете. Извади пистолета си от кобура на хълбока и влезе в стаята.

За очите му, които се бяха пригодили към мрака, осветлението беше заслепяващо — светеха лампи на пода, настолни лампи и огромен полилей на тавана. Огледа стаята. Беше в средата на великолепен салон, обзаведен с богато резбовани дървени мебели, столове с красива дамаска и кожени кресла. А в стаята седяха осем мъже и жени и го гледаха.

Янсън усети как кръвта се дръпна от лицето му.

Те го чакаха.

— Защо се забавихте толкова дълго, господин Янсън? — въпросът прозвуча невероятно любезно. — Колинс ни убеждаваше, че ще влезете не по-късно от осем часа. Всъщност вече е осем и половина.

Янсън примигна към човека, който му зададе въпроса, но изражението му не се промени.

Пред него седеше президентът на Съединените щати.