Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Janson Directive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2016)

Издание:

Автор: Робърт Лъдлъм

Заглавие: Директивата „Янсън“

Преводач: Цветана Русева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Прозорец“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-332-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3268

История

  1. — Добавяне

Двадесет и седма глава

О, Боже, не!

Тръните и избуялите лозя го удряха и драскаха по лицето, докато Янсън бягаше по криволичещата пътека. Внимаваше само къде стъпва, докато прескачаше камъните и препускаше през храстите. Само една стъпка накриво и можеше да си изкълчи крака или по-лошо. Нареди на Джеси да се върне в ланчията възможно най-бързо. Щеше да е истинско бедствие, ако враговете им я изпревареха. Тя тичаше като газела, макар да беше нанагорнище, и скоро щеше да стигне.

Само след няколко минути, съвсем запъхтян, Янсън пристигна в разнебитената къща на старицата. Писъците бяха спрели, но мъртвата тишина беше още по-зловеща.

Вратата беше открехната, а вътре завари гледка, която никога нямаше да забрави. Благородният кувас лежеше на едната си страна изкормен. Вътрешностите му изсипани на чергата като лъщяща червена купчина, от която излизаше пара в студената стая. В люлеещия се стол се бе отпуснала безжизнено Гита Бекеши, жената, която бе преживяла червения и белия терор, ужасите на две световни войни, танковете от 1956 година, превратностите и бичовете на човешкия род и на природата. Лицето й бе скрито от роклята й от груб плат, която бе вдигната нагоре и метната върху главата, разкривайки слабото й тяло и неописуемите ужаси, които го бяха сполетели. Малки прободни рани с червени ръбове покриваха бледата й плът в странен ред. Нападателите я бяха наръгали с ножовете си десетки пъти. Върху разголените ръце и крака се виждаха червени петна от пръсти. Дали са искали от нея някаква информация? Или просто са я наказали по садистичен начин заради информацията, която бе дала на него?

Какви чудовища биха могли да извършат подобно нещо?

Янсън се беше вцепенил от ужас. Огледа се и видя незасъхналите капки от кръвта на мъртвата жена върху пода и стените. Жестокостта явно бе извършена само преди няколко минути. Нападателите са били колкото жестоки, толкова и бързи.

А къде ли бяха сега? Едва ли далече. Дали не го бяха набелязали за следващата си жертва?

Сърцето на Янсън биеше силно, но със забавен ритъм. Възможността от сблъсък не го изпълваше с безпокойство, а със странно чувство на злорадство. Старата жена се бе оказала лесна плячка, но който и да беше извършителят на злодейството, щеше да открие, че това не се отнася до него. У него се надигна болезнен гняв — познато чувство, което му подейства успокоително именно защото му бе познато. Щеше да намери удовлетворение.

Спомни си полупрезрителните думи на Дерек Колинс: „Насилието е нещо, в което те бива най-много, Янсън… Твърдиш, че си отвратен от убийствата. Но ще ти кажа нещо, един ден ще откриеш, че те са единственото, което те кара да се чувстваш жив.“

Сега това бе самата истина. От години бягаше от природата си. Днес нямаше да бяга. Огледа пак касапницата и през главата му мина мисълта, че причинителите на това страдание сами ще узнаят какво е страдание.

Къде ли бяха?

Близо. Съвсем близо. Защото го търсеха. Сигурно бяха горе на хълма. Дали Джеси е стигнала навреме до ланчията?

Трябваше да се качи нависоко, за да огледа добре терена за операцията. Къщата беше издигната в двор под традиционната L-образна форма, като жилищните и работните помещения бяха под един покрив. Под прав ъгъл към къщата имаше голям навес с плевня над него, а в съседство беше конюшнята. Изтича в двора и се качи по дървена стълба до високата плевня отсреща. През капандурата излезе на островърхия покрив и се добра до най-високото място.

На четвърт миля нагоре по хълма видя малка група въоръжени мъже, които си проправяха път към Джеси Кинкейд. Фигурите им трудно се различаваха в сумрака, но по изпочупените клони и утъпканата трева личеше откъде са минали. В тоя миг Янсън видя как ято врани излетяха от храст съвсем наблизо със силно грачене. Нещо ги бе изплашило. В следващия момент забеляза движение сред дърветата и храстите около старата къща и осъзна за какво става дума.

Беше попаднал в капан!

Мъжете бяха разчитали той да чуе писъците на старицата. Бяха потърсили начин да го примамят да се върне в старата селска къща.

И той бе точно там, където го искаха. Вените му се изпълниха с адреналин, който изостри до краен предел сетивата му.

Къщата сама по себе си бе укритие, но въоръжените мъже я бяха обградили от четирите страни. Показаха се от укритията си зад храстите и нахлуха в двора. Явно го бяха видели да влиза в къщата, издебвайки го, за да му се нахвърлят. Нямаше начин Янсън да се измъкне незабелязано. Щяха да пресрещнат Кинкейд по пътя, а него да заловят или убият в къщата, която сега се бе превърнала за него в затвор.

Фенерчетата им осветяваха дома на старицата от всички посоки. Янсън виждаше ясно карабините им. Щяха да стрелят при първа възможност. В момента Янсън беше лесна мишена. Нямаше да мине много време, преди да насочат светлината към плевнята и покрива над нея и да очертаят силуета му с дупки от куршуми.

Янсън скочи от покрива максимално бързо и незабелязано. След това се спусна от плевнята върху мръсния под. Преследвачите му още не бяха нахълтали вътре само защото не знаеха дали е въоръжен. Нямаше закъде да бързат, щяха да действат внимателно и да го ликвидират, без да му позволят да убие някого от тях.

Янсън се стрелна през вътрешния двор и бързо се шмугна в дневната. Пламъците в огнището хвърляха призрачна светлина върху касапницата. Но той нямаше друг избор, освен да се върне там. Старицата май имаше пушка.

Пушката беше изчезнала. Естествено. Това не беше предмет, който да убегне от вниманието им, а и разоръжаването на осемдесетгодишната жена едва ли ги бе затруднило. Но след като жената притежаваше пушка, значи имаше и патрони, прибрани някъде.

Движещ се сноп от жълта светлина блестеше през прозореца в дневната на жената в търсене на някакво движение, на признак за неговото присъствие. Янсън се притисна плътно към пода. Искаха да го открият, да стеснят възможностите му да се придвижва. Веднъж да узнаеха в коя постройка се е скрил, можеха да напънат със сила вратата към вътрешния двор и да обкръжат неговото убежище. Несигурността им беше негов съюзник.

Янсън залази към кухнята, като се пазеше да не го забележат. Къде ли беше скрила старицата патроните? Сами по себе си те бяха безполезни като оръжие срещу преследвачите му, но той можеше да измисли някакъв начин да ги използва. Беше жив само защото те още не знаеха местоположението му. Но това не бе достатъчно. Можеше да ги победи само ако превърне несигурността им в грешка.

Провери няколко чекмеджета в кухненския бюфет, в едното намери прибори, в другото — бурканчета с подправки и сушени треви. До кухнята имаше малък килер и там откри каквото търсеше, при това доста по-голямо количество, отколкото очакваше. Десет кутии с по двайсет патрона десети номер „Байро Сюпър“. Взе две пачки и се върна лазешком в дневната.

Чу отвън викове на език, който не разбираше. Но и без да знае езика, разбра какво означаваше — пристигаха още мъже и заемаха позиции наоколо.

В железния тиган над огнището, в което по-рано през деня жената беше изпекла кестените, Янсън сложи шепа от дългите патрони с месингови капачета от двата края, свързани посредством цилиндрична пластмасова тръбичка. Вътре имаше оловен куршум и барут. Макар да бяха конструирани така, че детонацията да се предизвиква от ударника на огнестрелното оръжие, достатъчно количество топлина можеше да произведе подобен ефект.

Огънят тлееше, а тиганът беше на няколко стъпки над него. Дали можеше да разчита на това?

Янсън добави малко цепеници в огъня и се примъкна към другия край на кухнята. Сложи върху стара поне няколко десетилетия електрическа печка чугунена тенджера и разпръсна на дъното й още една шепа патрони. Включи котлона на средна температура. Щяха да минат няколко минути, преди да се затопли дъното на тежката тенджера.

После отвори фурната, пъхна останалите петдесет патрона върху решетката на трийсетина сантиметра от източника на топлината и включи на най-силно. Най-бавно щяха да се загреят патроните във фурната. Беше наясно, че изчисленията му са груби в най-добрия случай. Но съзнаваше също, че няма алтернатива.

Промъкна се в двора, покрай конюшните и отново се качи по стълбите в плевнята.

И зачака.

Известно време чуваше гласовете на мъжете, които идваха все по-близо и по-близо, заемаха позиции на безопасно разстояние от прозорците и се свързваха помежду си с кратки команди и светлините на фенерчетата. Ненадейно тишината се наруши от взрив, последван почти веднага от още три. После Янсън дочу ответния огън от автомат и звук на строшени стъкла. Старите изкорубени рамки на предните прозорци сигурно бяха станали на трески и прах.

За Янсън поредицата от гърмежи имаше точно определен смисъл. Първо бяха избухнали патроните над огнището, както се бе надявал. Стрелците направиха съответното предположение. Стрелба с оръжие откъм дневната, насочена срещу тях. Бяха намерили това, което търсеха. Точното му местоположение.

Само че беше грешно.

Веднага последваха викове, които подканяха останалите мъже да се включат в престрелката пред къщата. Серия от слаби експлозии подсказа на Янсън, че патроните в тенджерата на електрическата печка се бяха загрели до точката на детонацията. През цепката между гредите на плевнята той видя самотен стрелец с автоматично оръжие, който бе останал зад къщата. Партньорите му бяха изтичали от другата страна, за да се включат в нападението.

Янсън извади малката берета и през същата цепка се прицели в плещестия мъж в зелена униформа. Още не биваше да стреля, за да не го чуят останалите и така да издаде убежището си. Чуваше да тропат из къщата тежките стъпки на мъжете, които стреляха напосоки, търсейки укритието му. Янсън изчакваше взрива на петдесетте патрона във фурната, преди да дръпне спусъка. Изстрелът му щеше да се изгуби сред експлозията и очакваната суматоха.

Стреля точно в този момент.

Плещестият мъж падна по очи. Тялото му не издаде почти никакъв звук, когато се просна върху покритата с листа земя.

Вече никой не пазеше тази позиция. Янсън бутна вратата и се приближи до убития мъж, знаеше, че никой няма да го види. За миг се замисли дали да не изчезне в тъмните дебри на хълмистата област. Можеше да го стори, беше изчезвал на подобен терен при други случаи. Беше сигурен, че е в състояние да се изплъзне от преследвачите си и да се появи след ден-два в някое от околните планински селца.

Точно тогава си спомни закланата жена, нараненото й по жесток начин тяло и мисълта за бягство се изпари. Сърцето му заби лудо и му се стори, че дори сенките на вечерта се процеждаха през червена завеса. Забеляза, че куршумът беше пробил черепа на стрелеца в горния край на челото му и само струйката кръв, която се стичаше надолу по лицето, разкриваше смъртоносния му ефект. Вдигна автомата на мъжа и преметна патрондаша през собственото си рамо.

Нямаше време за губене.

Екипът убийци се бе събрал в къщата. Те претърсваха всяка педя и стреляха. Куршумите летяха към бюфети и гардероби и към всяко място, където някой можеше да се скрие. Оловото разцепваше дървото, търсейки човешка плът.

Сега обаче те бяха в капан.

Заобиколи тихичко къщата, теглейки трупа на убития мъж зад себе си.

На мъждукащата светлина от фенерите той разпозна едно от лицата, второ, после трето. Кръвта му се смрази. Това бяха корави лица. Жестоки лица. Лицата на хора, с които бе работил в Консулски операции преди много години и които още тогава не харесваше. Бяха груби мъже, не по маниери, а като душевност. Мъже, за които насилието не беше крайно, а основно средство, за които цинизмът не беше продукт на разочарованието от идеализма, а на чиста проба хищничество и алчност. Такива хора нямаха място в правителствена служба. По мнението на Янсън само с присъствието си те петняха нейното име. Техническите умения, с които вършеха работата си, се обезсмисляха от липсата на истинска съвест и неспособност да проумеят, че понякога легитимни цели изискваха оспорвани тактики.

Намъкна сакото си върху мъртвия мъж и го закрепи зад клонестия орех. С връзките на обувките му завърза фенерчето за безжизнената ръка. Подпря клепачите му с тънки клечици от паднал клон и очите му се разтвориха в оцъклен поглед. Мъжът заприлича на чучело, но в мрака щеше да свърши работа поне на пръв поглед, а това бе всичко, от което Янсън се нуждаеше. Сега Янсън изстреля един откос през счупения прозорец. Трима от стрелците се олюляха, тъй като куршумите пробиха диафрагма, корем, аорта и бели дробове. В същото време изненадващата стрелба привлече вниманието на останалите.

Янсън се изтърколи до ореха, включи фенерчето, вързано за ръката на мъртвия мъж, тихичко се прикри зад големия объл камък на десетина метра от дървото и зачака в мрака.

— Ето там — извика един от тях.

Чучелото привлече вниманието им само след секунди. Но всичко, което виждаха, бе светлината от фенерчето. Лъчът най-много да осветяваше сакото в бозав цвят и донякъде изцъклените очи на присвитата фигура. Изводът бе направен мигновено — той бе източникът на смъртоносната стрелба.

Отговорът беше такъв, какъвто очакваше — четирима командоси насочиха автоматите си към трупа. Едновременното трещене на мощните оръжия беше оглушително. Мъжете изстреляха стотици куршуми в своя бивш колега.

Шумът и яростното им съсредоточаване към трупа беше за Янсън предимство. С малкия пистолет „Берета Томкет“ той изпрати четири внимателно премерени изстрела в бърза последователност. Разстоянието беше само десетина метра. Точността му бе безпогрешна. И четиримата паднаха безжизнено на земята и автоматите им замлъкнаха.

Остана само един. Янсън забелязваше профила му през завесата на горния етаж. Беше висок, с късо подстригана коса, леко къдрава, с яка стойка. Той бе един от хората, чиито лица Янсън си спомни, а сега го разпозна по походката, по стегнатите и решителни движения. Беше лидер. Беше техният лидер, командващият офицер. Янсън го бе установил и преди това от начина, по който разговаряха с него.

Сети се за името му — Саймън Черни. Оперативен агент от Консулски операции, специалист по тайни нападения. Пътищата им се бяха пресичали повече от веднъж в Салвадор през осемдесетте години и още тогава Янсън го смяташе за опасен човек, който можеше да направи много поразии заради това, че не зачиташе живота на цивилните.

Янсън нямаше да го убива засега. Не и преди да си поговори с него.

Но мъжът щеше ли да му позволи? Беше по-умен от другите. Беше разгадал номера, който Янсън им скрои, по-бързо от тях. Пръв разбра за капана и се опита да ги предупреди с викове. Имаше остри инстинкти за тактика. Човек като него не би се изложил без нужда на опасност, а щеше да изчака да му се отвори добра възможност.

Янсън не можеше да му позволи този лукс.

Командирът на екипа вече не се виждаше и бе извън обсега за стрелба. Янсън притича към къщата, видя разпръснатите стъкла, разхвърчалите се сажди от огнището при експлозията на патроните, разпилените сачми, счупения бюфет.

Накрая забеляза огромната стъклена дамаджана с ракията, отровната палинка.

Пукнатина колкото косъм минаваше от едната й страна, явно от металните сачми, но не беше счупена. Янсън знаеше какво да направи. Пребърка единия от убитите стрелци и извади от дрехите му запалка „Зипо“. След това изля близо стоградусовия спирт из стаята, направи пътечка до вратата и запали течността. Само за секунди из стаята плъзнаха сини пламъци. Скоро към тях се присъединиха жълти пламъци, тъй като огънят обхвана завесите, вестниците и камъшитените столове. Не след дълго щяха да пламнат и останалите мебели, а после и подът, таванът и горният етаж.

Янсън чакаше, а през това време пожарът се разрастваше. Пламъците се издигаха стремително, превръщайки помещението в море от синьо и жълто. Вълни от дим се носеха към горния етаж.

Командирът Саймън Черни трябваше да избира, макар че на практика нямаше избор. Ако останеше вътре, пожарът щеше да го погълне. Не можеше да се измъкне и от задната страна към двора, тъй като Янсън беше взел мерки. Единственият му път беше по стълбите и през входната врата.

Но Черни беше съвършен професионалист и знаеше, че Янсън ще го чака отвън. Щеше да вземе мерки.

Янсън долови тежките стъпки на мъжа дори по-рано, отколкото предполагаше. Когато стигна до прага, Черни изпрати дъжд от куршуми в диапазон от почти сто и осемдесет градуса. Който и да го дебнеше отпред, щеше да бъде пометен от бясната стрелба на автомата. Янсън оцени по достойнство действията на Черни, наблюдавайки въртящото се тяло на стрелеца откъм гърба му.

Той се надигна от мястото, където се криеше — зад парапета на стълбището, което водеше към обхванатия от пожар долен етаж, в опасна близост до пламъците. Нападателят му дори не беше предположил, че може да е там.

Тъкмо когато Черни започна да обстрелва отново района пред входната врата, Янсън скочи върху него, обви с едната си ръка шията му, а с другата му изтръгна оръжието. Черни се съпротивляваше яростно, но гневът бе направил Янсън необуздаем. Заби с всичка сила дясното си коляно в бъбреците на Черни и го измъкна върху циментовата тераса.

После стъпи с крак върху китката на мъжа и изви врата му, причинявайки му непоносима болка.

— Двамата с теб сега ще си поговорим — прошепна Янсън в ухото на Черни.

С нечовешко усилие Черни успя да се обърне и да отблъсне Янсън от себе си. Побягна през двора далече от горящата къща. Янсън се хвърли след него и го събори с мощен удар по рамото върху каменистата земя. Черни изохка силно, когато Янсън изви едната му ръка назад, така че я изкълчи, и едновременно с това го обърна по гръб. Сграбчи го за гушата и се надвеси над него.

— И така, докъде бях стигнал? Точно така: ако не ми кажеш това, което искам да знам, повече никога няма да можеш да говориш. — Янсън измъкна бойния нож от калъфа върху коляното на Черни. — Ще ти разпоря кожата, така че и майка ти няма да те познае. Ясно ли е? Още ли работиш в Консулски операции?

Черни се изсмя.

— Нещастни скаути, това са те. Би трябвало да продават сладки от врата на врата. Само за това ги бива.

— Ами ти по какво се различаваш от тях?

— Я ми кажи как, мамка му, се понасяш? Ти си едно лайно и винаги си бил. Говоря за тогава. Мръсен предател. Един човек се опита да ти помогне, един истински герой, а ти как му се отплати? Предаде го, изправи го пред наказателния взвод. Ти трябваше да си на неговото място в Меса Гранде, ти, кучи сине, теб трябваше да застрелят.

— Ти си мръсно копеле! — избухна Янсън, отвратен и смаян. Притисна ножа откъм широката страна към леко обраслата с брада буза на мъжа. Заплахата не беше абстрактна. — Да не си от някоя група за отмъщение?

— Сигурно се шегуваш.

— За кого работиш? — попита Янсън. — Мамка ти! За кого работиш?

— А ти за кого работиш? — Мъжът се закашля. — Дори не знаеш за кого работиш. Програмиран си като шибан компютър.

— Време е да запееш — прекъсна го Янсън със спокоен тон. — Или ще останеш без лице.

— Така са ти объркали представите, че дори не знаеш кое е горе и кое долу, Янсън. И никога няма да разбереш.

— Замръзни! — Ненадейната команда дойде някъде над него. Янсън погледна нагоре и видя шкембестия кръчмар, с когото разговаряха по-рано през деня.

Сега той беше свалил бялата си престилка. Огромните му зачервени ръце стискаха пушка с двойна цев.

— Нали така казват в тъпите ви американски филми за ченгета? Казах ти, че не си добре дошъл — заяви мъжът с рунтави вежди. — А сега ще ти покажа колко си нежелан тук.

Янсън долови стъпки на бягащ човек, който прескачаше трънаците и храстите и се носеше направо през гъсталака. Още отдалече позна жилавата и пъргава фигура. Секунди по-късно се появи Джеси Кинкейд със снайперистката си пушка през рамо.

— Хвърли проклетата антика! — изкрещя тя, държейки пистолет в ръка.

Унгарецът дори не се обърна да я погледне, а зареди пушката от времето на Втората световна война.

Джеси натисна спусъка и го простреля в главата. Мъжът с огромния корем падна назад като отсечено дърво.

Янсън грабна пушката и се изправи.

— Търпението ми се изчерпва, Черни. А ти вече нямаш съюзници.

— Не разбирам — измърмори Черни.

Кинкейд поклати глава.

— Забих четири копелета горе на хълма. — Тя коленичи на земята до Черни. — Твоите момчета, нали? Така си и знаех. Не ми хареса как се държат.

В очите на Черни се прокрадна страх.

— Погледни внимателно онзи кръчмар, ей там. Човек ще си помисли, че някой го е приспал.

— Добър изстрел — каза Янсън и й подхвърли пушката.

Джеси вдигна рамене.

— Не ми хареса от самото начало.

— Скаути! Светът гори, а те събират значки за заслуги — изсъска Черни.

— Питам те за последен път: за кого работиш? — настоя Янсън.

— За същия човек, за когото и ти.

— Не ми се слушат глупости.

— Всички работят за него. Но само част от нас го знаят. — Той се захили. — Мислиш си, че си победител? Заблуждаваш се.

— Опитай, де — каза Янсън и стъпи върху врата на Черни, без да го притиска, но давайки му да разбере, че може да го убие всеки момент.

— Глупак! Цялото правителство върти на малкия си пръст. Сега той диктува играта! Но ти си невеж, за да го разбереш.

— Какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?

— Нали знаеш как са те наричали винаги: робот. Все едно че не си човек. Но има една особеност при роботите. Те правят само онова, за което са програмирани.

Янсън го изрита в ребрата доста силно.

— Дай да се разберем. В момента не си играем на „Стани богат“, а на „Истината или последиците“.

— Ти си като ония японски войници в пещерите на Филипините, които не разбрали, че войната е свършила и че са загубили — каза Черни. — Всичко свърши. Ти загуби.

Янсън се наведе и опря острието на ножа в лицето на Черни и изрисува черта под лявата му буза.

— За кого работиш?

Черни примигна с мъка, очите му се навлажниха от болка и от мисълта, че няма кой да го спаси.

— Разпори го, бейби — обади се Джеси.

— Ще си кажеш рано или късно — процеди през зъби Янсън. — Много добре знаеш, че ще си кажеш всичко… или ще останеш без лице.

Черни затвори очи, а върху лицето му се изписа решителност. С рязко движение той докопа дръжката на ножа. Янсън се отдръпна назад от острието, а Джеси се хвърли напред с насочен пистолет, но никой от двамата не предвиди следващото действие на мъжа.

Той заби силно ножа в собственото си гърло и го преряза. За по-малко от две секунди разкъса вените и артериите и изгуби съзнание. Гейзер от кръв се издигна на височина половин стъпка, след което спря, тъй като от шока и органът, който го изпомпваше, спря.

Черни се самоуби, предпочете да пререже собственото си гърло, за да не бъде подложен на разпит.

За първи път през последния час гневът, който бе завладял Янсън, утихна и отстъпи място на недоумението. Не можеше да повярва на очите си. Но спектакълът, който се разигра, му подсказа, че Черни предпочете смъртта, за да отнесе със себе си онова, което знаеше. Това говореше, че тези мародери спазваха ужасяваща дисциплина и че ръководителите им упражняваха своята власт с терор.

Милиони в банковата му сметка на Кайманите. Заповед от Консулски операции да бъде ликвидиран. Питър Новак, който не съществуваше, който беше умрял и после възкръснал. Като пародиен месия. Като някакъв унгарски Христос.

Или Антихрист.

И тези мъже, бивши агенти на Консулски операции. Янсън ги познаваше смътно, но нещо проблесна в спомените му. Кои бяха тия убийци? Наистина ли бяха бивши агенти на Консулски операции. А дали не бяха действащи?