Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (37)

Тридесет и шеста глава

Красивият западноафриканец с добре подстригана сребриста коса и златни копчета за маншети, които блестяха на слънцето, гледаше замислено през прозореца от трийсет и осмия етаж, очаквайки телефонен разговор. Беше генерален секретар на Организацията на обединените нации от пет години и онова, което му предстоеше да направи, щеше да шокира хората, които го познаваха. Но беше единственият начин да съхрани онова, на което бе посветил живота си.

— Хелга — каза Матю Жинсу, — очаквам телефонно обаждане от Питър Новак. Моля те, да отклониш всички останали разговори.

— Разбира се — отговори дългогодишната сътрудничка на генералния секретар, изпълнителна датчанка на име Хелга Лундгрен.

Беше онази част на деня, когато мебелировката в кабинета му се отразяваше в прозореца. Обстановката не бе променяна от години. Щеше да е кощунство да се сменят модернистичните мебели, проектирани специално за сградата от финландския архитект Ееро Сааринен. Жинсу беше добавил само няколко текстилни пана, традиционни за родината му Бенин, за да й придаде лек индивидуален привкус. Освен това на стратегически места бяха изложени подаръци от различни емисари, останалите бяха складирани и ги изваждаха, когато представител на съответната страна идваше на посещение. Ако финансовият министър на Индонезия имаше среща с него, веднага се появяваше маска от Ява на стената, където по-рано през деня японски украшения от слонова кост бяха посрещнали министъра на външните работи на Япония. „Декорацията като прийом в дипломацията“ — обичаше да се шегува Хелга Лундгрен.

Кабинетът му беше разположен така, че да е далеч от шума на Манхатън. През прозрачните отражения върху стъклата той виждаше отвъд Ист Ривър изоставената индустриална зона Уест Куинс: приличащата на хамбар фабрика от тухли на „Шуорц Кемикъл Къмпъни“ с четирите огромни комина, които отдавна не пушеха. Останките от неизвестно чий склад от жълти тухли. Няколко облачета се стелеха над Хънтърс Пойнт, най-близкия район на Уест Куинс, където стар неонов надпис на „Кока-кола“ все още светеше, както бе правил неизменно още от 1936 година, на върха на затворена вече фабрика за бутилиране. Беше като амулет, който я пази срещу нашествия на врагове, по-специално на търговците за недвижими имоти, но видимо без успех.

Гледката не беше красива, макар че понякога генералният секретар Жинсу я намираше за странно хипнотизираща. Старинен месингов телескоп върху дъбова поставка на пода бе насочен под ъгъл към прозореца, но той рядко го използваше. И с невъоръжени очи се виждаше всичко, което можеше да се види. Каменна гора от някогашните промишлени концерни. Индустриални вкаменелости. Археологията на съвремието, полупогребано, полуразкопано. Залязващото слънце се отразяваше в Ист Ривър, проблясваше от хромираните излезли от употреба знаци. Това бяха отблъскващите останки на отминали индустриални империи. Ами собствената му империя в сърцето на Манхатън? Дали и тя не бе орисана да се превърне в купчина исторически отпадъци?

Слънцето се бе снижило още по-надолу на хоризонта, придавайки на Ист Ривър розовеникав оттенък, когато сътрудничката на генералния секретар го уведоми, че Питър Новак е на телефона. Той веднага грабна слушалката.

— Скъпи Матю — каза гласът с кристална чистота, което се дължеше явно на сериозната намеса на дигиталната телефонна техника.

Той без съмнение говореше по сателитен телефон, върхово постижение на индустрията. Генералният секретар го бе помолил двамата с Новак да разговарят само по кодирана линия, а допълнителните мерки за сигурност вероятно допринасяха още повече за неестествено безшумното качество на сигнала. След размяна на любезности Матю Жинсу започна с подмятания за онова, което си бе наумил.

Обединените нации, каза западноафриканецът на великия мъж, е великолепен товарен кораб, на който му свършва горивото, с други думи, парите. Така стояха нещата.

— В много отношения нашите ресурси са огромни — продължи генералният секретар, — тъй като разполагаме с хиляди войници под наше командване, гордо носещи сините си каски. Имаме представителства във всяка столица, които се обслужват от експерти с посланически статут. Осведомени сме за всичко, което става в тези страни на всяко равнище. Знаем военните им тайни, плановете им за развитие, икономическите им схеми. Едно партньорство с фондация „Свобода“ би било напълно в реда на нещата — сдружение на ресурси и компетенции.

Това все още беше въведение.

— Служителите на ООН работят свободно в почти всяка страна на планетата — продължи Жинсу. — Свидетели сме на страданията на народи, жертва на некомпетентността и алчността на своите лидери. Но не можем да променим политиката им. Нашите правила и регулации, законите ни и системите за контрол ни връзват ръцете и обезсмислят работата ни. Успехите на фондация „Свобода“ засрамиха Обединените нации. А и финансовата криза ни парализира във всяко отношение.

— Всичко това е вярно — каза Питър Новак, — но не е ново.

— Така е — съгласи се Жинсу. — Не е ново. И можем да продължаваме да чакаме, както в миналото, и да не предприемаме нищо. След десет години ООН ще обеднее, колкото подопечните си. Ще стане изцяло неефективна — нищо повече от дискусионен клуб на заядливи емири и деспотчета, дискредитирани и пренебрегвани от развитите страни в света. Ще се превърне в кит, изхвърлен на брега на историята. Другият вариант е да започнем да действаме, докато не е станало твърде късно. Току-що бях избран за втори петгодишен мандат с почти единодушната подкрепа на Общото събрание. В състояние съм да взимам решителни, едностранни решения. Разполагам с достатъчно популярност и доверие за това. И трябва да го направя, за да спася организацията.

— Винаги съм смятал, че репутацията ти на далновиден човек е напълно заслужена — каза Новак. — Но ти си известен и със стратегическата си двусмисленост, мой скъпи приятелю. Бих искал да разбера по-ясно какво предлагаш.

— Казано просто, за нас няма друго спасение, освен партньорство с твоята фондация. Можем да основем съвместен орган между фондация „Свобода“ и ООН, който да се посвети на икономическото развитие. С времето все повече и повече институционални ресурси и отговорности на ООН ще се прехвърлят към този съвместен орган. Ще го превърнем в мощен, невидим директорат в рамките на ООН. Аз бих могъл да служа като мост между двете империи, твоята и моята. ООН ще продължи да изпълнява функциите си, разбира се, но фондация „Свобода“ ще може да използва безграничните й човешки ресурси.

— Заинтригува ме, Матю — отговори Новак. — Но и двамата сме наясно с правилата на бюрократичната инертност. Казваш, че ми завиждаш и се възхищаваш на изключителната ефективност на фондация „Свобода“ и аз ти благодаря за любезните думи. Но за успехите ни има една причина, фактът, че аз винаги съм държал в ръцете си абсолютния контрол от горе до долу.

— Знам това — каза генералният секретар. — И когато говоря за „партньорство“, искам да разбереш ясно какво имам предвид. „Стратегическата двусмисленост“, както я наричаш, е нещо, което много често изисква ролята ми в ООН. Но по един въпрос не може да има двусмисленост. Пълният контрол ще упражняваш ти, Питър.

Последва дълга тишина и Жинсу дори се зачуди дали телефонът на Новак не е изключил. Най-накрая той проговори.

— Ти наистина си човек с визия. Много е приятно да срещнеш някой себеподобен.

— Това е огромна, чудовищна отговорност. Готов ли си да я поемеш? — Жинсу не изчака отговора, а продължи да говори разпалено, красноречиво и настойчиво, излагайки подробно идеята си.

Двайсет минути по-късно човекът, който наричаше себе си Новак, продължаваше да проявява необяснима въздържаност.

— Имаме да обсъдим толкова много неща — каза в заключение Жинсу, — че това може да стане само на четири очи. Може да прозвучи малко пресилено, но аз наистина смятам, че бъдещето на света зависи от нас.

Накрая от другия край на линията се чу тъжен смях.

— Звучи така, сякаш ми предлагаш да купя Обединените нации.

— Надявам се да не съм го казал по този начин — възкликна Жинсу. — Това е съкровище, което няма цена. Но, да, мисля, че се разбрахме.

— И в краткосрочна перспектива моите хора от фондация „Свобода“ ще имат посланически ранг и дипломатически имунитет?

— ООН е като корпорация със сто шейсет и девет представителства по света. Едва ли е възможно това да стане веднага, но да, уставът, който ще предложа, ще бъде недвусмислен в това отношение — отговори генералният секретар.

— Ами ти, скъпи Матю? Ще завършиш втория си мандат, а после? — Гласът по телефона като че ли стана по-приятелски — ти служиш на организацията предано от толкова години.

— Много си любезен — отговори генералният секретар, разбирайки го накъде бие. — Личният елемент е на второ място. Истинското ми безпокойство е свързано с оцеляването на институцията. Но ще бъда откровен. ООН не плаща много. Пост като, да речем, директор на новосъздаден институт на фондация „Свобода“… със заплата и условия, които подлежат на договаряне, би бил идеалният начин да продължа да работя за международния мир. Извинявай, че съм толкова директен. Сложността на онова, което ти предлагам, изисква да сме напълно откровени един с друг.

— Мисля, че започвам да разбирам и че ме заинтригува — каза мъжът, който се представяше като Питър Новак. Сега вече гласът му звучеше по-спокойно.

— Защо не вечеряме заедно? Нещо интимно. В моята резиденция. Колкото по-рано, толкова по-добре. Готов съм да го вместя в ангажиментите си.

— Скъпи Матю — отговори мъжът с неприкритото задоволство на човек, комуто току-що бе предложена Организацията на обединените нации. Тя щеше да е последният орнамент в страховитата му империя, при това много подходящ. Изведнъж той каза: — Ще ти се обадя.

След това телефонът прекъсна.

Генералният секретар подържа още малко слушалката, преди да я сложи на мястото й.

— А сега? — обърна се той към Пол Янсън, който седеше в ъгъла на затъмнения кабинет.

Оперативният агент гледаше опитния дипломат с искрено възхищение.

— Сега ще чакаме — отговори Янсън.

 

 

Дали щеше да лапне въдицата? Беше смело предложение, при това съдържаше много истински елементи. Финансовото състояние на ООН наистина беше отчайващо. Матю Жинсу имаше действително големи амбиции за организацията. Славеше се като далновиден човек. За пет години начело на ООН той я преобрази така, както никой друг генерален секретар не си бе представял дори. Беше ли подобна стъпка нелогична?

Идеята за заговора му подсказа случайна реплика на Ангъс Фийлдинг. Янсън си припомни разговора от предния ден с човека, който не много отдавна го заплаши с пистолет. Но явно бе модерно съюзници и врагове да минават в другия лагер. Отначало разговорът тръгна неловко. Фийлдинг бе видял Новак по Си Ен Ен и беше объркан, озадачен и унизен, непривични чувства за ректора на „Тринити“. Намеквайки само за експлозивната тайна, Янсън успя да насочи пъргавия ум на учения към въпроса как човек може да стигне до милиардера отшелник.

Имаше още един елемент, който според сметките на Янсън трябваше да придаде достоверност на сценария. От години Жинсу се славеше със склонността си към корупция, макар и не в големи мащаби. Като млад служител в ЮНЕСКО той беше уредил договорът с една фармацевтична компания да бъде прекратен и прехвърлен към друга корпорация. Ощетените конкуренти го обвиниха, че е получил за услугата „известни компенсации“ в тайна сметка. Обвинението беше безпочвено, но в някои среди хвана дикиш. Полузабравените намеци за корупцията щяха по ирония на съдбата да направят предложението по-убедително.

Но най-важното в случая бе човешката психология: Димаръст щеше да пожелае да е истина. Голямото желание оставя винаги сериозен отпечатък върху склонността да повярваш в нещо. Хората вярват повече на онова, което им се иска да е истина.

Янсън отиде до бюрото на Жинсу и извади от огромната уредба касетка със записания разговор, за да го анализира по-късно.

— Направо ме шашнахте — призна Янсън.

— Приемам това като обида — отговори генералният секретар с лека усмивка.

— Смятате това за намек, че очакванията ми не са били толкова големи? Тогава се изразих зле. Приемете го като доказателство, че в тази стая има един истински дипломат.

— Съдбата на света не може да зависи от пропуск в етикета. Но имам усещането, че в този случай може да се окаже именно така. Преценихте ли всичко както трябва?

— Имам пълно доверие у вас — възрази Янсън.

— Израз на доверие, който аз намирам за смущаващ. Аз вярвам в себе си, но не абсолютно. И вие не би трябвало да ми имате пълно доверие. Говоря, разбира се, по принцип.

— Принципи — каза Янсън. — Абстрактни неща.

— Капризи, искахте да кажете — отговори му Матю Жинсу, а върху устните му заигра лека усмивка. — Не е време за това. Сега е време за конкретизация. Ето една: вашият план изисква да се предвиди как ще реагира един човек, който е непредвидим.

— Съгласен съм, че не е възможно да се предвиди нещо сто процента. Но има модели на поведение, има правила, към които се придържа дори този човек, който не признава правилата. Аз го познавам много добре.

— До вчера щях да твърдя същото. Срещал съм се с Питър Новак неколкократно. Веднъж на вечеря в Амстердам. Веднъж в Анкара след резолюцията за Кипър, която той договори — чисто церемониално събитие. Тогава поднесох поздравленията на ООН и обявих изтеглянето на миротворческите сили на организацията от разделителната линия. Сега, разбира се, съм наясно, че съм се срещал с фантом. Вероятно всеки път с различен човек. Вероятно в програмата „Мобиъс“ пазят архиви, от които може да се провери. Но признавам, че го намерих за харизматичен и непринуден. Привлекателна комбинация.

— Комбинация, която приписват и на вас — каза Янсън внимателно.

Жинсу каза нещо на неразбираемия език, който говореше племето на баща му. Баща му беше издънка от кралския род на Дахомей, някога значима западноафриканска империя.

— Това е една от любимите поговорки на моя чичо, върховния вожд, която той често повтаряше на подлизурковците около себе си. В свободен превод означава: „Колкото повече ми лижеш задника, толкова повече имам усещането, че се опитваш да ме подхлъзнеш.“

Янсън се засмя.

— Вие сте дори по-мъдър, отколкото се говори…

Жинсу му размаха пръст, заканвайки му се наужким.

— Не мога да спра да мисля дали Питър Новак повярва и думичка на онова, което му казах, или беше игра от негова страна? Питам от наранена гордост, разбира се. Самата мисъл, че някой може да ме заподозре, че съм готов да продам организацията, на която съм посветил живота си, наранява собственото ми самолюбие. — Жинсу си играеше с дебела писалка „Монблан“. — Но у мен в момента говори гордостта.

— Лошите хора са склонни да смятат, че и другите са лоши. Освен това, ако се получи, ще имаме обилни основания за гордост. Това би било едно от най-големите постижения в кариерата ви.

В стаята настъпи неловка тишина.

Жинсу не беше по природа самотник. След като бе прекарал десетилетия наред в бюрокрацията на ООН, речите и консултациите се бяха превърнали в негова втора природа. Дипломатическите му умения бяха изцяло впрегнати в потушаване на конфликти между отделните агенции на самата Организация — успокояване на враждите между хората от Комитета по миротворческите операции и този по хуманитарните въпроси, за да не се допусне проява на съпротива от служителите или от техните ръководители в главните представителства. Той познаваше хиляди начини, чрез които бюрократите могат да спрат изпълнението на едно решение, тъй като в дългогодишната си кариера самият той се бе възползвал понякога от тия техники. Методите на вътрешните борби между бюрократите бяха не по-малко изобретателни и сложни от техниките за нападение на бойното поле. На собствените си успехи в подобни битки той дължеше бързото си издигане толкова високо. Освен това бюрократичната битка можеше да се спечели само ако на загубилите бъде внушено, че по някакъв начин победата е тяхна. Жинсу беше стигнал до извода, че да си генерален секретар на ООН е като да дирижираш оркестър от солисти. Задача, която изглежда непостижима и все пак възможна. Когато беше във форма, Жинсу можеше да накара някой комитет да стигне до консенсус по въпрос, чието решение той предварително е планирал. Умело прикриваше собствените си предпочитания. Дори понякога привидно симпатизираше на позиции, които тайно в себе си не приемаше. Използваше съществуващи напрежения между специалните представители и членовете на комитетите, като ловко ги обединяваше във временна коалиция срещу омразни съперници, после насочваше дискусиите чрез рикошети и сблъсъци като играч на билярд, който постига сложна поредица от предварително планирани удари с внимателно премерена билярдна топка. Накрая, когато комитетът стигнеше до позициите, към които той го бе насочвал, пускаше безпомощна въздишка, демонстрирайки отстъпчивост и великодушие, и казваше, че останалите в залата са успели да го убедят в правотата си. Имаше бюрократични играчи, чието его непременно изискваше да се чувстват победители. Но истинската власт принадлежеше на онези, които се стремяха да печелят в действителност, а не привидно. Определен кръг хора възприемаха любезното и възпитано поведение на Жинсу буквално и не схващаха колко силен ръководител беше той. Те бяха губещите, които си въобразяваха, че са победители. Някои от онези, които подкрепяха Жинсу, го правеха само защото си мислеха, че могат да го контролират. Други, по-умните, го подкрепяха, защото знаеха, че той е най-ефективният лидер, който ООН бе имала от десетилетия, и че организацията се нуждаеше отчаяно от такъв лидер. Това бе печеливш съюз за Жинсу и за организацията, на която той бе посветил живота си.

Сега обаче виртуозът за фабрикуване на съгласие трябваше да действа съвсем сам. Тайната, която му довериха, беше толкова експлозивна, че той не смееше да я довери на никого. Никакви разговори, никакви консултации, речи, истински или нагласени. Само с американския оперативен агент, на когото той не се доверяваше изцяло. Онова, което ги свързваше, не беше само страшната тайна, а съзнанието, че замислените от тях контрамерки можеха да завършат с провал. Така наречената доктрина „Жинсу“, както я наричаха в печата, предполагаше само намеси с реални изгледи за успех. Тази не отговаряше на условията.

И все пак имаше ли алтернатива?

Най-после Янсън наруши тишината.

— Нека да ви разкажа някои неща за човека, когото познавам. Става дума за човек, чийто ум е забележителен инструмент, способен да анализира ситуациите за отрицателно време. Той може да е личност с непреодолим чар и с още по-голяма жестокост. Бившите ми колеги от разузнаването биха могли да потвърдят, че хора като него се смятат за ценни кадри дотогава, докато са силно ограничени от обстоятелствата, при които са поставени. Грешката на създателите на „Мобиъс“ е, че са поставили този човек в контекст, който не само позволява, но и подтиква към свободни импровизации. Контекст, при който огромно богатство и власт са на една ръка разстояние от него. Той е играл ролята на най-мощния плутократ в света. Само правилата на играта са го предпазвали да се въплъти наистина в този човек. Така че се е опитал да се освободи от ограниченията на програмата. И в крайна сметка е успял.

— Не са предвидили тази възможност.

— Не и създателите на „Мобиъс“. Невероятни технически способности, съчетани с пълно неразбиране на човешката природа — типично за породата им. Не, не е било предвидено, но е било предвидимо.

— От вас.

— Разбира се. Но не само от мен. Подозирам, че вие също щяхте да прозрете рисковете.

Генералният секретар Жинсу отиде до огромното си бюро и седна.

— Това чудовище, този мъж, който ни заплашва, вие може да го познавате толкова добре, колкото си мислите, че го познавате. Но мен не ме познавате. Така че съм озадачен. Извинете ме, но вашето доверие към мен подкопава моето доверие към вас.

— Не е много дипломатично от ваша страна, не мислите ли? Оценявам откровеността ви, но може да откриете, че ви познавам малко по-добре, отколкото си представяте.

— Ясно, разузнавателните ви доклади, изготвени от агенти, които си мислят, че хората може да бъдат сведени до наръчници, по същата логика, която е в основата на вашата програма „Мобиъс“.

Янсън поклати глава.

— Не претендирам, че двамата с вас се познаваме в буквалния смисъл. Но под натиска на световните събития през последните две десетилетия ние с вас се намерихме на едно и също размирно място. Аз знам какво точно се случи в Сиера Леоне през онази декемврийска седмица, защото бях там и наблюдавах всички комуникации от щаба на умиротворителните сили на ООН в региона и на специалната делегация, назначена да координира операцията на световната организация. Не е нужно да ви припомням, че миротворчеството не помогна кой знае колко. Кървавата гражданска война бушуваше и излезе извън контрол. Специалният делегат Матю Жинсу беше натоварен да предаде в Ню Йорк рапорта на командващия и молбата за интервенция. Длъжностното лице беше представител на Върховния комисариат на ООН, който след това трябваше да връчи рапорта в Съвета за сигурност, чиито представители щяха да възпрепятстват намесата.

Генералният секретар го погледна, но нищо не каза.

— Ако нещата се развиеха по този начин — продължи Янсън, — вие знаехте, че щяха да загинат поне десет хиляди невинни хора.

Не беше необходимо Янсън да разказва в подробности последвалите събития. В района бяха засечени складове с огнестрелно оръжие, притежание на търговец от Мали. Командването на ООН на място разполагаше с надеждна информация, че бунтовническият лидер възнамерява да се възползва от оръжието, за да си разчисти сметките с друго племе. В малките часове на следващия ден бойците му щяха да нахлуят в района на Байокута, за да избият враговете си, подпалвайки селата и осакатявайки децата. Това можеше да се предотврати, като се унищожат нелегалните оръжейни складове с бърза намеса, която не носеше голям риск. Моралната и военната преценка не подлежеше на съмнение. Но същото важеше и за бюрократичните процедури.

— Сега става най-интересното — продължи Янсън. — Какво прави Матю Жинсу? Той е завършен бюрократ — всеки ще го потвърди. Човек на идеалната организация. Привърженик на правилата. Но е и хитра лисица. След един час вашето представителство изпраща до Върховния комисариат за умиротворителни операции сто двадесет и три доклада и планове за действие, всяка хартийка, която ви е под ръка, предполагам. Под номер деветдесет и седем сред купчината от документи е и докладът, в който подробно е изложена замислената операция на ООН и точното време, за което ще бъде изпълнена. Между другото е спомената и фразата: „Освен ако не издадете друга заповед.“ Междувременно уведомявате генерала, чиито сили са разположени в околностите на Фрийтаун, че Централното командване на ООН е уведомено за плановете му и не е изпратило възражение. В буквалния смисъл на думата е абсолютно вярно. Вярно е също, че персоналът на Върховния комисариат забелязва вашия доклад чак три дни след операцията.

— Не разбирам накъде биете — прекъсна го Жинсу с досада.

— Тя вече е история, впечатляващ успех, нападение без нито една жертва, което предотвратява смъртта на хиляди невъоръжени цивилни. Кой не би пожелал да си припише заслугите за това? Малодушен представител на Върховния комисариат гордо казва на своите колеги естествено, че той лично е одобрил операцията, дори намеква, че идеята е била негова. И след като получава поздравления, не може да не е благоразположен към Матю Жинсу.

Жинсу изгледа Янсън втренчено.

— Генералният секретар нито отрича, нито потвърждава. Но бих добавил, че една такава случка не е доказателство за способност да се предвижда човешкото поведение.

— Точно обратното. По-късно започнах да разпознавам личния ви почерк в размирни райони като Ташкент, Мадагаскар и Коморите. Забелязах, че притежавате невероятната дарба да се възползвате и от най-неблагоприятната ситуация. Забелязвах нещо, което другите не виждаха — че не сте от хората, които следват правилата чак толкова стриктно, по-скоро правехте така, че правилата да следват вас.

Той вдигна рамене.

— В моята страна имаме поговорка, която в свободен превод звучи така: „Когато паднеш в дупка, спри да копаеш.“

— Разбрах също, че сте изключително дискретен човек. Имате доста основания да се самоизтъквате, но никога не го правите.

— Всичките ви думи предполагат неоправдана, агресивна и неуместна степен на наблюдение.

— Това само потвърждава, че са самата истина.

— Вие сте човек на дълга, Янсън. Признавам това.

— Нека да ви попитам нещо. Какво ще предложите на човек, който притежава всичко?

— Няма такъв човек — отговори Жинсу.

— Точно така. Димаръст се блазни от властта. Властта е нещо, което никой не смята, че притежава в достатъчна степен.

— Отчасти защото властта носи поквара — Генералният секретар се замисли. — Това е един от уроците на така наречения американски век. Да притежаваш мощ означава да си по-мощен от другите. Никога не подценявай силата на омразата в световната история. Най-силното нещо у слабия е неговата омраза. — Той се облегна на стола си и за първи път от години съжали, че е отказал цигарите. — Но аз виждам накъде биете. Смятате, че този мъж е мегаломан. Човек, който никога не е доволен от властта, която притежава. И именно това е капанът, който му залагате — власт.

— Да — потвърди Янсън.

— Един от известните ми предшественици обичаше да казва: „Нищо не е по-опасно от една идея, ако тя е единственото нещо, което имаш.“ Вчера доста красноречиво разкритикувахте идеята в програмата „Мобиъс“. Внимавайте да не възпроизведете грешката. Вие изграждате модел на този човек…

— Димаръст — прекъсна го Янсън, — но можем да го наричаме засега Питър Новак.

— Всъщност вие изграждате модел на този човек и наблюдавате как едно хипотетично създание действа по този или онзи начин. Но дали поведението на истинския човек ще съвпадне с вашия модел? Онези, които вие гневно нарекохте „стратезите“, са действали именно по такъв начин. А вие? Колко основателна е вашата увереност?

Янсън се вгледа в кафявите очи на генералния секретар, видя сдържания израз, с който той посрещаше стотици държавни глави. Забеляза излъчването на човек, който владее положението, и все пак при по-внимателно взиране се четеше и още нещо, което бе прикрито само наполовина, страх.

По това също си приличаха, тъй като този страх се дължеше чисто и просто на техния реализъм.

— Убеден съм само, че лошият план е за предпочитане пред липсата на план — каза Янсън. — Ще действаме на колкото се може повече фронтове. Може да успеем. Може и да не успеем. Позволете да цитирам един от моите учители: „Благословени са гъвкавите, тъй като никога не губят формата си.“

— Харесва ми — плесна с ръце Жинсу. — Този, който ви го е казал, е умен човек.

— Най-умният, когото някога съм срещал — отговори мрачно Янсън. — Човекът, който сега нарича себе си Питър Новак.

Последва отново продължителна ледена пауза.

Генералният секретар се обърна със стола си към прозореца, преди да заговори.

— Тази организация беше създадена от свят, преживял една жестока война.

— Дъмбъртън Оукс, 1944 година — каза Янсън.

Жинсу кимна.

— Колкото и да се разшириха пълномощията й впоследствие, централната й роля винаги е била опазването на мира. Винаги има и съпътстваща ирония. Знаете ли, че на това място, където се издига тази сграда, навремето е имало кланица. Докарвали добитъка с баржа по Ист Ривър, след това го водели в градската кланица именно на това място. Често си го напомням: това място някога е било кланица. — Обърна се и погледна американеца в очите. — Не трябва да допускаме да се превърне отново в касапница.

 

 

— Погледни ме в очите. — Високият чернокос мъж говореше със спокоен тон. Високите скули му придаваха почти азиатски вид. Мъжът, който наричаше себе си Питър Новак, се наведе над възрастния учен, който лежеше проснат върху специална хирургическа маса. Тя представляваше полупрозрачна платформа, която поддържаше гръдния кош и бедрата, докато коремната област висеше свободно. Беше стандартно оборудване за хирургически операции на гръбначния стълб, тъй като позволяваше на кръвта да се оттича от областта на гръбнака и така се намаляваше кървенето.

В лявата му ръка се вливаше венозно някаква течност. Масата беше нагласена така, че главата и раменете на стария учен бяха повдигнати нагоре, за да може мъжът, който наричаше себе си Питър Новак, да го гледа в лицето.

Звучеше църковно песнопение. Бавни, високи гласове в хармония. Думи на екстаз, но на Ангъс Фийлдинг му приличаше на погребална песен.

О ignis spiritus paracliti,

Vita vite omnis creature,

Sanctus es vivificando formas^[1]

Върху гърба на възрастния човек, точно по средата, имаше разрез около петнайсет сантиметра, а метални скоби държаха разтворени мускулите на гърба, разкривайки оцветените в слонова кост кости на гръбначния стълб.

— Погледни ме в очите, Ангъс — повтори мъжът.

Ангъс Фийлдинг го погледна, нямаше как да не погледне, но очите на мъжа бяха почти черни, без грам милост. Не приличаха въобще на човешки очи. Изглеждаха като кладенец, пълен с болка.

Чернокосият мъж беше изоставил придобития унгарски акцент. Произношението му беше изцяло американско.

— Какво точно ти каза Пол Янсън? — попита той още веднъж, а крехкият възрастен учен потрепери от ужас.

Чернокосият даде знак с глава на млада жена, която беше специалист ортопед. Огромен, островръх троакар^[2] с размерите на кука за плетене се заби през влакнестата обвивка около мекия диск, който отделяше петия от шестия гръден прешлен. След по-малко от минута жената кимна към него: троакарът беше поставен на място.

— Добри новини — вътре сме.

После тънка медна жичка, изолирана, с изключение на върха, бе прокарана през троакара чак до гръбнака, откъдето минаваха нервните импулси на цялото тяло. Димаръст свърза жиците към устройство и пусна малко количество ток. Реакцията бе незабавна.

Ученият започна да вие — силен, смразяващ кръвта вой, докато не му остана дъх.

— Усещането е невероятно, нали? — попита Димаръст, прекъсвайки притока на ток.

— Казах ти всичко, което знам — задъхваше се ученият.

Димаръст отново пусна тока.

— Казах всичко — извика Ангъс, а болката заля цялото му тяло и предизвика конвулсии на агония. — Казах ти!

Трепкащи и неземни, радостните звуци на хорала се носеха далече над агонията, която го поглъщаше.

Sanctus es unguendo

Periculose fractos:

Sanctus es tergendo

fetida vulnera.

Не, нямаше никаква милост в черните бездни, които представляваха очите на мъжа. В тях се четеше само параноя: убеждението, че враговете му са навсякъде.

— Говориш така — каза му Димаръст, — говориш така, защото си мислиш, че болката ще спре, ако успееш да ме убедиш, че си ми казал цялата истина. Но болката няма да спре, защото знам, че не е така. Янсън те потърси. Потърси те, защото е знаел, че си му приятел. Че си му предан. Как да те накарам да разбереш, че дължиш лоялност на мен. Боли те, нали? А това значи, че си жив, нали така? Това не е ли дар? Цялото ти съществуване ще се превърне в усещане за болка. Мисля, че ако успея да те убедя в това, ще постигнем напредък.

— О, мили Боже, не! — изкрещя ученият, когато през тялото му премина нов поток електричество.

— Изключително, а? — попита Димаръст. — Всяка нишка в тялото ти, всеки нерв, пренасящ болка, завършва в този нервен възел, който стимулираме в момента. Мога да прикача електроди по цялото ти тяло, но те няма да предизвикат толкова силна болка.

Из стаята прокънтя още един ужасен писък, който спря само защото и дъхът му бе свършил.

— Искам да знаеш, че болката не е същото като изтезанието — продължи Димаръст. — Като учен се надявам да правиш разлика. Изтезанието изисква елемент на преднамереност. Трябва да има смисъл. По-простичко казано, да бъдеш изяден от акула не е изтезание, освен ако някой умишлено не те е хвърлил в устата на акулата, тогава е изтезание. Може да възразиш, че това е подробност, но аз бих те помолил да правиш разлика. Измъчването изисква също субектът на изтезанието да разпознава тази умисъл. Ти трябва да разбереш, че имам намерение да ти причиня болка. Още по-точно, трябва да разбереш, че аз искам от теб да разбереш, че имам намерение да ти причиня болка. Ситуацията трябва да отговаря на тази схема на регресивно признаване. Ти как мислиш, това условие налице ли е?

— Да — изкрещя възрастният мъж. — Да! Да! Да!

Вратът му започна да се извива във всички посоки, тъй като нов прилив на електрически ток нахлу в тялото му. Болката го разкъсваше, имаше чувството, че всяка фибра на тялото му е нарушена.

— Или ще предложиш друг анализ?

— Не — изстена Фийлдинг от болка.

Агонията му беше невъобразима.

— Знаеш ли какво е казал Емерсон за големия човек: „Когато го притискат, когато го изтезават, когато му нанасят поражение, той има шанс да научи нещо. Тогава проявява своята съобразителност, своето мъжество. Обогатява познанията си. Разбира своето невежество. Избавя се от своята самонадеяност.“ Съгласен ли си?

— Да! — крещеше ученият. — Да! Не! Да!

Конвулсиите на мускулите, които вървяха на вълни по гръбнака му, увеличаваха и без това непоносимата болка.

— Любопитен ли си да узнаеш колко болка можеш да понесеш? Как въобще съзнанието ти е в състояние да приема болка с такива мащаби? Хубаво е да проявяваш любопитство. Онова, което не е зле да запомниш, е, че днешните човешки същества не се отличават по нищо от предшествениците си преди двайсет хиляди години. Усещанията за удоволствие и болка не са се променили. Така може да стигнеш до извода, че няма разлика в това да бъдеш измъчван до смърт по време на, да речем, испанската инквизиция и онова, което аз мога да ти предложа. Може да си го помислиш, нали? Но ще сгрешиш. Обикновено човешкият организъм притежава нещо като защитна клапа: когато болката достигне определено ниво, произвежда ендорфини, които притъпяват болката. С други думи, изпада в безсъзнание. Господ ми е свидетел, че се вбесявам, когато се случи подобно нещо. Та, феноменологията на болката е ограничена. Подобно на яркостта. Човек може да понесе само определена степен яркост. След като ретината бъде стимулирана до краен предел, усещането за яркост не се променя. Но по отношение на болката съвременната неврология може да промени всичко. Това, което вливаме във вените ти, допринася за този ефект, Ангъс. Ти го знаеш, нали? Слагаме ти субстанция, известна под името налтрексон. Това е опиат антагонист — блокира естествените убийци на болка в мозъка ти, легендарните ендорфини. Така обичайните граници на болката може да бъдат увеличавани. Не до естествено състояние.

Нов писък на агония, почти пронизителен, прекъсна беседата му, но Димаръст не се обезпокои.

— Само помисли — продължи той, — заради налтрексона, който ти вливаме, ще можеш да понесеш равнище на болка, каквото никое човешко тяло не познава. Равнище на болка, каквото никой от предците ти не си е представял, дори да е имал нещастието да бъде разкъсан жив от тигър с остри зъби. Тази субстанция наистина може да повиши равнището неограничено. Единственото ограничение е търпението на мъчителя. Правя ли ти впечатление на търпелив човек? Аз мога да бъда много търпелив, Ангъс. Сам ще се увериш. Мога да бъда много търпелив, когато се налага.

Ангъс Фийлдинг, изтъкнатият ректор на „Тринити Колидж“, започна да прави нещо, което не бе правил, откакто е бил осемгодишен: разплака се.

— О, скоро ще копнееш да изпаднеш в безсъзнание. Но системата съдържа също психостимуланти — внимателно подбрана комбинация от дексметилфенидат, атомоксетин и адрафинил, които ще те държат буден до безкрайност. Няма да пропуснеш нищо. Онова, което тялото ти ще изпита, ще е изключително, невероятно. Мислиш си, че вече си издържал непоносима, немислима агония. Но аз мога да я увелича десетократно, стократно, хилядократно. Това, което усети досега, не е нищо в сравнение с онова, което те очаква. Ако, разбира се, продължиш да упорстваш. — Ръката на Димаръст се протегна към устройството за електрически ток. — За мен наистина е важно да получа задоволителни отговори.

— Всичко — изхълца Фийлдинг, а бузите му бяха мокри от сълзи. — Всичко.

Димаръст се усмихна, а черните му очи се вторачиха в ректора.

— Погледни ме в очите, Ангъс. Погледни ме в очите. А сега се изповядвай. Какво каза на Пол Янсън?