Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (9)

Осма глава

Колко време щеше да мине, преди ФОК да се мобилизира напълно? Сто и двайсет секунди? По-малко? Колко бяха дежурните пазачи? Колко хора охраняваха бойниците?

Скоро щяха да разберат.

Част от масивната каменна стена се бе срутила при взрива, наоколо се въргаляха нащърбени тенекиени късове. Фенерчето на Тео потвърди, че влажният морски бриз не е измамен. Отворът беше достатъчно голям, така че можеха да се измъкнат от сградата. Пръв се изкачи Кацарис. Янсън щеше да е последен. Двамата трябваше да помогнат на омаломощените пленници да се проврат през развалините и да излязат.

След осемдесет секунди и четиримата бяха отвън. Морският бриз духаше по-силно, а нощното небе бе по-ясно отпреди. Облачната покривка се разкъсваше. Провиждаха се звезди и кръпки луна.

Проясняването на нощта не беше в тяхна полза. Измъкнаха се от тъмницата, но не бяха на свобода.

Не още.

Застанаха плътно до стената от варовикови блокове, а Янсън се опитваше да установи точното им местоположение. Бризът прочисти ноздрите му от натрапчивия мирис на кръв от жертвите и от животинската воня на пленниците, които не се бяха къпали отдавна.

Районът в непосредствена близост до каменната стена беше по-безопасен за тях. Забеляза, че бойниците край морския бряг гъмжат от въоръжени мъже. Някои от тях стояха до тежките оръдия. Бойниците бяха издигнати, за да обстрелват от тях корветите и шхуните на съперническите колониални империи. Отдалечавайки се от крепостта, те щяха да се изложат на още по-голяма опасност.

— Можете ли да тичате? — обърна се Янсън към Новак.

— За малко разстояние ли става дума?

— Съвсем малко — увери го той.

— Ще се постарая — отвърна решително милиардерът, издавайки напред челюстта си.

Беше минал шейсетте години, беше стоял в плен при ужасни условия, но със силата на волята щеше да се справи.

Янсън се почувства по-спокоен след проявеното от него хладнокръвие. Дона Хедърман му вдъхваше по-малко увереност. Тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изпадне в истерия. А беше прекалено тежка да я носят.

Хвана я за ръката.

— Ей — каза той, — никой няма да иска от теб повече, отколкото си в състояние да направиш. Разбираш ли?

Тя изхленчи, а очите й гледаха умолително. Командос с наплескано с черна боя лице не беше успокоителна гледка за нея.

— Искам от теб да се съсредоточиш, нали?

Посочи към скалите на петдесет метра пред тях, където носът падаше стръмно надолу. Ниска телена ограда, боядисана с бяла боя, излющена на места, очертаваше стръмнината и служеше по-скоро за предупреждение, отколкото като предпазна мярка.

— Ето там трябва да стигнем.

Спести й подробностите от плана. Не й каза, че ще се спуснат с въжета до лодката, която ги очакваше на осемдесет метра под стръмните скали, където вълните се разбиваха на пяна.

Кацарис и Новак побягнаха към скалистия нос. Янсън ги последва, съобразявайки се с темпото на американеца, който едвам дишаше.

На фона на нощта скалният нос създаваше чувството, че там е краят на света, по-нататък беше нищото.

А нищото бе тяхната посока, единственото им спасение.

Ако стигнат навреме.

— Намери подходящо място! — викна Янсън на Кацарис.

Скалите бяха метаморфни образувания от гнайс с формата на неравномерни зъбери. Два скални рога стърчаха над морската бездна. Щеше да е по-бързо и по-безопасно да използват единия от тях, вместо да забиват клинове в цепнатините. Със сигурни и сръчни движения Кацарис привърза въжетата около по-изпъкналата скала и ги спусна надолу, като преди това ги подсигури с двоен възел. Ако някое от въжетата се скъсаше от триенето в острите скали или от заблуден куршум, щяха да се прехвърлят на другото. Янсън беше приготвил въже с дебелина 9,4 милиметра, полуеластично, за да се контролира скоростта на спускането. Беше пресовано, но достатъчно здраво.

Докато Кацарис подготвяше въжетата, Янсън постави на Новак алпинистки пояс, като внимаваше клуповете около краката и коланът около кръста да са здраво закопчани. Спускането по въже щеше да стане с подходящ уред, който не беше сложен, тъй като те трябваше да разчитат на екипировка, лесна за носене. Плъзгач с формата на осмица щеше да регулира скоростта на падането. Той беше изработен от полирана стомана и бе по-малък от дланта му. Нямаше подвижни части и можеше да се направлява лесно и бързо.

Кацарис направи примка от въжето и я промуши през голямата халка, след това я върза на клуп около столчето. Закопча малката халка към пояса на Питър Новак. Беше просто устройство, но позволяваше достатъчно триене и безопасно контролиране на скоростта на спускане.

От ъгловата кула над бойниците един от войниците изстреля откос с автомата си към тях.

Бяха забелязани.

— За Бога, Янсън, нямаме време — извика Кацарис.

Той обаче щеше да осигури известно време — вероятно около минута или по-малко.

Янсън измъкна от бойната си жилетка зашеметяваща граната и я метна бързо към кулата. Тя прелетя дъгообразно и падна върху караулката на охраната.

В същото време Янсън хвърли намотаното въже към пропастта. Колкото по-бързо се спуснеше Новак, толкова по-голям бе шансът да го измъкнат. Спускането по въжето бе единственото му спасение.

За нещастие кагамецът на кулата се оказа бърз и сръчен. Той грабна гранатата и я метна обратно. Тя избухна във въздуха и освети четиримата бегълци на ръба на скалистия нос.

— Ами сега? — попита Новак — Аз не съм алпинист.

— Скачай — изкрещя Кацарис. — Веднага!

— Ти си луд! — викна му Новак, втрещен и ужасен от черната бездна пред себе си.

Кацарис внезапно повдигна великия мъж и като внимаваше да не загуби равновесие, го засили надолу.

Беше доста грубо. Но нямаше друг начин. Благодетелят не беше в състояние да разбере или да следва и най-елементарните инструкции: контролираното вертикално падане бе единственият му шанс. Зъберът, върху който бе закрепено въжето, осигуряваше достатъчно безопасно разстояние от скалите.

Янсън чу триенето на плъзгача по 9,4-милиметровото въже, уверявайки се, че то ще го издържи, докато се спускаше с регулирана скорост до морето. Сега скалният нос беше най-доброто прикритие за Новак, защитавайки го от въоръжените мъже на бойниците. Куршумите можеха само да минават покрай него, нямаше как да го достигнат. От Новак не се очакваше да прави каквото и да било. Гравитацията щеше да свърши работата.

Вторият екип, който чакаше в лодката в основата на скалите, щеше да се погрижи за останалото.

Скалният нос служеше като защита срещу нападения откъм морето от векове. Подводните рифове не позволяваха на корабите да доближат брега. Разположението на крепостта бе идеално избрано. Но същите естествени прегради предпазваха и самите нашественици.

Питър Новак скоро щеше да си е у дома.

За останалите нямаше да е толкова просто.

Янсън и Кацарис можеха да се спуснат по скалите с лекота. Но какво щяха да правят с Дона Хедърман? Спогледаха се продължително и без да промълвят нито дума, съставиха план, основан на отчаянието.

Докато правеше двоен клуп върху друг скален рог, изражението на Тео бе красноречиво. Мамка му на американеца. Но не можеха да я изоставят.

Нов автоматичен откос предизвика дъжд от раздробени каменни късове.

Нямаше време.

Все повече и повече войници щяха да се включват към стрелбата. Нямаше съмнение, че мракът и мъглата пречеха за точното прицелване. Разстоянието също не даваше гаранции. Бунтовниците обаче компенсираха тези неудобства с интензивност на стрелбата. Последва още по-силен огън. Колко ли време щеше да мине, докато някой куршум ги застигне?

— Тръгвай — нареди Янсън на Кацарис.

През това време намъкна върху жената собствената си екипировка за спускане, найлоновите въжета се впиха в бедрата и мощната й снага. Без да губи време, прикачи плъзгача и след едно съвсем леко побутване тя пое надолу към бездната.

Така Янсън остана без алпинистки пояс и без плъзгач. С лице към скалата Янсън привърза въжето през левия си бут и около бедрото, после през гърдите и покрай главата през дясното си рамо, прекара го през гърба надолу до лявата си ръка. Така въжето бе омотано под формата на буквата „S“ през горната част на тялото му. Щеше да го направлява с дясната ръка, а да регулира скоростта — с лявата. Придърпвайки въжето с длан нагоре, щеше да го отмества от гърба си и да увеличава скоростта, а с придърпване към бедрото щеше да я намалява. Дрехите му от изкуствена материя щяха да го предпазят от нараняване. И все пак не си правеше никакви илюзии. Досега се бе спускал без екипировка само веднъж по време на тренировка. Беше доста болезнено.

— Наистина ли ще се получи? — попита недоверчиво Кацарис.

— Със сигурност — отвърна Янсън. — Правил съм го и преди.

Беше се надявал да не му се налага повече.

Няколко нови изстрела засипаха с дъжд от олово скалата. Камъкът под краката им се разхвърча и едно парче удари Янсън по лицето. Нямаше време.

— Заклещих се — чуха гласа на Дона Хедърман от около трийсет метра под скалистия нос.

— Идваме веднага — викна й Янсън, докато двамата с Кацарис се спускаха към пропастта. Присвити в кръста, двамата мъже държаха краката си перпендикулярно на назъбената повърхност, като опираха стъпалата си там, където беше възможно. За Янсън слизането бе истинско мъчение. Найлоновата обвивка беше стабилна, но въжето се врязваше в плътта му. Единственият начин да омекоти болката бе, като напрегне още повече мускулите си, които вече го боляха.

— Помощ — прокънтя треперещият глас на жената.

На една трета от пътя те я застигнаха и разбраха какво се е случило. Дългата й коса се бе заплела в плъзгача. Трябваше да го предвидят. Кацарис извади ножа си и опирайки стъпалата си върху скалите, се доближи до нея. Тя нададе пронизителен писък. С един замах оплетената й коса бе освободена. Но все още бе прекалено дълга и отново можеше да се случи. Кацарис освободи ръката си, с която задържаше скоростта, и омота парче лента около въжето си, за да спре спускането.

— Стой мирно! — нареди той.

Доближавайки се още малко до нея, той хвана кичури от косата й и ги отряза, без да обръща ни най-малко внимание на отчаяните й протести. Прическата й не бе никак елегантна, но като превантивна мярка бе идеална.

Янсън напъваше всички сили да достигне останалите, стискайки зъби от болката, която му причиняваше въжето. В един момент то се уви около гърдите му като питон, пречейки му да диша. В следващия миг се впи в мускулите на бедрата му. Спускането с въже бе естествено, мислеше си той, колкото бе естествено раждането на дете. Агонията го правеше истинско. Ръцете му бяха изтръпнали, но ако пуснеше въжето, щеше да се премаже върху скалите.

Трябваше да издържи съвсем малко още. Непрекъснато си напомняше, че в дъното на скалите ги чакат хората от другия екип в суперлеката надуваема лодка, която бяха натоварили на самолета ВА609. Със сигурност ги чакаха. Янсън и останалите щяха да са в безопасност в техни ръце. Само ако успееха да стигнат до там.

Чисто като вода, студено като лед.

Секундите се влачеха, все едно че бяха часове. Чу съвсем ясно как хората от екипа във водата свалиха екипировката от Питър Новак и го настаниха в лодката.

Това състезание щяха да спечелят по-бързите. Ако все още не бяха разбрали закъде са се запътили, превързаните през скалите въжета щяха да подскажат на бунтовниците всичко, което искаха да знаят. А ако те отрежеха въжетата в следващите няколко минути, трима души щяха да намерят смъртта си в пропастта. Единствените им съюзници бяха мракът и мъглата.

Надеждата им за оцеляване се криеше в скоростта. Трябваше час по-скоро да се спуснат по въжетата и да стигнат до лодката.

Колко ли време мина? Четирийсет секунди? Петдесет? Шейсет?

Точно когато мускулите му се схванаха напълно, Янсън усети как нечии ръце го поемат. Най-после се отърва от въжето, което спаси живота му, но се превърна в инструмент за мъчение. Седна в плоската лодка и се огледа. Бяха шестима. Новак. Хедърман. Кацарис. Андресен. Хонуана. Хенеси щеше да пилотира самолета ВА609.

Моторът забуча и надуваемата лодка „Сий Форс 490“ се стрелна покрай скалите и измина около половин миля покрай брега, преди да завие на юг и да продължи навътре в обгърнатото от мъгла море. Лошата видимост щеше да попречи на бунтовниците да видят лодката, а и те бяха избрали курс, който да ги държи извън обсега на артилерията им.

— Всички са тук — уведоми Андресен по радиостанцията Хенеси. — Плюс един гост.

Няколко куршума цопнаха във водата на известно разстояние от тях. Това бяха куршуми от отчаяни изстрели. Но се случваше понякога заблудени куршуми да постигнат същия резултат като добре премерените.

Чак когато се отдалечиха на половин миля, престанаха да чуват стрелбата на бунтовниците от ФОК, която без съмнение продължаваше най-малкото от чувство за безсилие, но звукът се разсейваше и се губеше сред неспокойния океан. Лодката се носеше с ритъма на вълните, моторът й се напрягаше да се пребори с разбунтувалите се от мусоните води. Докато бреговете на Анура изчезваха в мъглата, Янсън се замисли колко нищожна беше лодката им, миниатюрно нещо от гума и метал, което се носеше през огромния безлюден океан. И все пак за онези, които се вълнуваха от хуманността в света, товарът й бе наистина ценен.

Питър Новак седеше с лице към посоката, в която се движеха. От увисналата му челюст Янсън разбра, че той продължаваше да възвръща чувството си за самоличност, усещането за собственото аз. Погледът му все още бе празен. Умът му блуждаеше другаде. Пръски и пяна от океана блестяха по косата и върху лицето му. Широката му риза беше подгизнала от морска вода. От време на време прокарваше пръсти през гъстата си коса.

Хедърман бе захлупила лицето си с длан. Беше се свила на топка. Янсън знаеше, че ще й трябва доста време, за да се съвземе. Двамата бяха попаднали в ръцете на ФОК при коренно различни обстоятелства.

Хората на Янсън също мълчаха, потънали в мислите си, а може би си повтаряха следващите стъпки на операцията.

Дали бунтовниците щяха да ги последват с моторна лодка? Беше възможно, но малко вероятно. Ако човек не умееше да слиза по въже, Хълмът на Адам беше непреодолимо препятствие.

Шестимата пътници на лодката чуха как роторите заглъхват, преди да забележат самолета. До него оставаше още четвърт миля океан. Андресен погледна часовника си, преди да намали газта. Бяха прескочили времето за операцията. Измъкването на пленника бе отнело по-дълго от предвиденото време. Малката лодка се издигаше и снижаваше с вълните като плавей, макар че мощният двигател на борда й помагаше малко или повече да се движи в права линия. Сега вече самолетът можеше да се види. Той се държеше над водата върху надуваема плаваща платформа от черна гума. От вибрациите на двигателите се образуваха кръгове около него. Хенеси, който щеше да пилотира на връщане, за да си почине Хонуана, почти бе подготвил хидравликата.

Корпусът на самолета се очертаваше смътно от първите проблясъци на новия ден. На хоризонта се появи розовеникава ивица като ластар. След няколко минути ластарът се превърна в нещо, което нямаше определена форма, но бе по-плътно, като светла дъга, която проблясва през свити пръсти. Развиделяваше се, а небето се бе прояснило. От тъмновиолетово постепенно изсветляваше до бледосиньо. Зора сред Индийския океан. Първата зора, на която Питър Новак стана свидетел от дни.

Хенеси отвори прозореца на кабината и викна на Янсън:

— Коя е жената?

Гласът му бе напрегнат.

— Чувал ли си за Дона Хедърман?

— Пресвета Дево. Янсън, ставаше дума за измъкване на един човек. Този самолет не може да поеме повече хора. По дяволите, и без това горивото е на привършване. Ако поемем още осемдесет килограма товар, ще останем без гориво, преди да стигнем до мястото за кацане. Всичко е изчислено до последния грам.

— Разбирам.

— Би трябвало. Планът беше твой. Измисли друго място за кацане.

Янсън поклати глава.

— Наблизо няма нито едно безопасно място.

— Тогава какво ще правим? — попита ирландецът.

— Аз оставам — каза Янсън. — Има достатъчно гориво в лодката да доплавам до Шри Ланка. — Хенеси го погледна недоверчиво и Янсън добави: — Повярвай ми, знам какво правя.

— В Шри Ланка не е безопасно. Сам го каза.

— Не е безопасно за Новак. Аз ще се оправя. Имам резервен план.

Блъфираше само донякъде. Планът, за който спомена, бе истински, само дето не бе очаквал да опре до него.

Качиха Дона Хедърман, която дишаше тежко и говореше несвързано, на самолета. Лицето й пламтеше, от дрехите й капеше вода.

— Господин Янсън? — Гласът на унгареца беше писклив и ясен и се чуваше въпреки бученето на двигателите. — Вие сте много смел човек. — Стисна Янсън за ръката. — Никога няма да забравя това.

Янсън наведе глава, после погледна Питър Новак в кафявите му очи.

— Моля ви, забравете го. Трябва да го забравите заради сигурността на моя екип и моята собствена сигурност.

Професионален отговор. А Янсън беше професионалист.

Последва пауза.

— Вие сте добър човек — каза благодетелят.

Кацарис помогна на Питър Новак да се качи в самолета и след това се върна.

Лицето на гърка бе строго, когато се обърна към Янсън.

— Аз оставам. Ти тръгваш.

— Не, приятелю мой — отговори Янсън.

— Моля те — настоя Кацарис. — Имат нужда от теб. Ти ръководиш мисията, нали така? Ако нещо се издъни?

— Нищо не може да се издъни — каза Янсън. — Новак е в ръцете на способни хора.

— Сто мили в открито море в надуваема лодка. — Това не е шега — каза Кацарис с каменно изражение.

— Искаш да кажеш, че съм дърт вече за малко плаване?

Кацарис поклати глава, без да се усмихне.

— Моля те, Пол. Аз съм човекът, който трябва да остане.

Черната му коса блестеше на утринната светлина.

— Не, по дяволите! — викна му в изблик на гняв Янсън. — Аз ви извиках, аз забърках кашата, аз ще я сърбам. Никой член от екипа ми не може да поеме риск, който е мой. Разговорът приключи.

Беше въпрос на гордост — онова, което минаваше за мъжество или чест в сенчестия свят на секретните операции. Кацарис преглътна с мъка и изпълни инструкциите. Но не можа да промени изражението си на безпокойство.

Янсън включи двигателя на по-ниски обороти. Умерената скорост щеше да му помогне да изразходва по-ефективно горивото. След това погледна компаса, за да определи посоката.

За три-четири часа щеше да доплава до югоизточното крайбрежие на Шри Ланка. Там имаше връзка, която щеше да му осигури превоз до международното летище в Коломбо, стига районът да не е попаднал отново в ръцете на Тигрите от Фронта за освобождение на Тамил Елам. Не беше идеалният вариант, а най-добрата от съществуващите възможности.

Наблюдаваше как малкият тюркоазен самолет се издига във въздуха зигзагообразно, преди да набере височината, подходяща за продължителния полет до Качал, възползвайки се от попътните ветрове.

Утринното небе беше лазурно и почти се сливаше с бледосиния корпус на самолета. Янсън се изпълваше постепенно с чувство на успокоение и облекчение, наблюдавайки как машината се носи из въздуха.

За миг усети гордост. Беше истински триумф на фона на почти нулевите шансове. Питър Новак беше свободен. Фанатиците убийци бяха лишени от своя пленник и унизени. Янсън се облегна назад и продължи да гледа как самолетът се издига все по-нагоре. Със зигзагообразното си движение приличаше на летящо насекомо.

Малкият размер на лодката изискваше да съсредоточи цялото си внимание, за да стигне до крайбрежните равнини на Шри Ланка. Понякога дебнеха неочаквани опасности. От Коломбо имаше директен полет до Бомбай, а от там — право у дома. Помнеше наизуст телефонния номер на Марта Ланг, Кацарис също го знаеше. Чрез него щяха да се свържат с нея, където и да се намираше. От надуваемата лодка нямаше как да осъществи комуникация, но знаеше, че Кацарис ще се погрижи. До няколко минути Тео щеше да уведоми заместничката на Новак, че задачата е изпълнена. Янсън се бе надявал сам да направи това, но Кацарис също бе в правото си да го стори. Той бе допринесъл в еднаква степен за триумфа с изключителните си качества. Доколкото Янсън бе запознат с фондация „Свобода“, те щяха да съберат въздушна флотилия. Янсън продължаваше да наблюдава как самолетът се издига стремително и величествено.

И точно тогава — не! Не можеше да бъде, сигурно беше игра на светлината! Видя присветване, ярката светлина, избухването и пушека от експлозията във въздуха. Огромно бяло кълбо озари утринното небе, последвано от вторичен взрив в светложълто от запаленото гориво. Малки късове от фюзелажа заваляха към океана.

Не! О, Исусе, не!

Няколко секунди Янсън беше като вцепенен. Затвори очи и след това ги отвори. Дали не си въобразяваше?

Една от перките се заизвива мързеливо, преди да падне във водата.

Мили Боже!

Беше катастрофа, каквато никога не бе виждал. Сякаш нещо го прободе, чувстваше се все по-зле и по-зле. Тео. Тео Кацарис, най-скъпото му нещо, беше му като син. Човекът, когото обичаше и който го обичаше.

„Нека аз да остана“ — молеше го Тео. А той от суетност ли, от гордост ли му отказа.

Мъртъв. Изгоря пред очите му.

Като в калейдоскоп видя образите на останалите. Мълчаливия, уравновесен Мануел Хонуана. Андресен — предан, методичен, благонадежден, любезен, лишен от самолюбие и затова често подценяван. Шон Хенеси, когото измъкна от английския затвор, за да го прати на сигурна смърт. Дона Хедърман, също — най-злощастната добродушна американка.

Умряха. Заради него.

И Питър Новак. Най-великият благодетел на новия век. Гигант сред хората. Умиротворителят. Човекът, който бе спасил живота на Янсън. И причината за операцията.

Мъртъв.

Изгоряха живи на хиляда и петстотин метра над Индийския океан.

Немислимият триумф се бе превърнал с пукването на зората в кошмар.

Беше сигурен, че не е катастрофа, причинена от повреда. Двойната експлозия — взривът, който предхождаше избухването на резервоара с горивото — беше красноречива. Това, което се случи, бе плод на заговор. Заговор, при който четирима от най-добрите мъже, които познаваше, бяха убити. Заедно с един от най-великите хора, които някога бе срещал.

Какво, по дяволите, се случи? Кой бе планирал подобно злодеяние? Кога?

И защо? За Бога, защо?

Янсън се хвърли на пода на лодката, парализиран от мъка, безсилие и ярост. За миг насред океана се почувства така, сякаш бе в гробница. Не можеше да диша. Кръвта във вените му се бе смразила. Развълнуваното море го приканваше да опита противоотровата на вечната забрава. Беше изтерзан, измъчен, изплашен до смърт и знаеше как да сложи край на това.

Но това не беше изход.

Беше готов да даде собствения си живот за техния.

Но беше невъзможно.

Само той оцеля.

Някаква част от мозъка му защрака усилено, бясно като сметачна машина. Беше вдигнал оръжие срещу цяла армия фанатици, за да бъде победен от нещо много по-сатанинско. Силен изблик на възмущение смрази душата му като с фреон. Емоции като униние и печал дадоха път на по-силна емоция, непреодолима жажда за мъст. Единствено той остана жив, за да разбере какво се бе случило.

И защо.