Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Janson Directive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2016)

Издание:

Автор: Робърт Лъдлъм

Заглавие: Директивата „Янсън“

Преводач: Цветана Русева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Прозорец“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-332-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3268

История

  1. — Добавяне

Четиридесет и втора глава

Янсън чу съвсем ясно Жинсу в слушалката:

— Мили Боже!

В същото време забеляза Питър Новак, който не беше Питър Новак, да натиска копчето на асансьора за слизане.

Той си отиваше.

В слушалката на Янсън прозвуча друг мъжки глас:

— Трябва да се извиня за объркването.

Янсън забърза към асансьора и влезе вътре. Мъжът, който не беше Питър Новак, изглеждаше притеснен.

— Кой си ти всъщност? — попита Янсън.

Отговорът му бе леден и надут:

— Срещали ли сме се?

 

 

— Не разбирам нищо — каза генералният секретар.

Другият мъж беше магнетичен, самоуверен, спокоен.

— Трябва да ме извиниш за извънредните мерки за сигурност. Това беше моят двойник, както вероятно вече си се досетил.

— Изпратил си свой двойник?

— Чувал си за ролята, която играел „сутрешният Сталин“? Съветският диктатор пращал на някои публични прояви човек, който приличал на него, за да държи враговете си в напрежение. Страхувам се, че имаше слухове за готвено покушение в Общото събрание. Достоверни сведения от моите хора. Не можех да рискувам.

— Разбирам — отговори Жинсу. — Но ти вероятно знаеш, че руският премиер и премиерът на Китай също имат врагове. Те обаче говориха пред Общото събрание. Президентът на САЩ също ни удостои с присъствието си днес. Институцията се ползва със славата за абсолютна сигурност, най-малкото на това парче земя край Ист Ривър.

— Оценявам това, скъпи Жинсу. Но моите врагове са съвсем различни. Държавните глави, за които спомена, поне са сигурни, че генералният секретар не участва в заговор срещу тях. Не ми убягна, че първият, който обитаваше твоя кабинет и заемаше този пост, беше човек на име Лъжа.

Кръвта във вените на Жинсу замръзна. След напрегнат миг на мълчание той каза простичко:

— Съжалявам, че мислиш така.

Питър Новак потупа Жинсу по рамото и се усмихна подкупващо.

— Разбра ме погрешно. Вече не мисля така. Но трябваше да се уверя.

Върху челото на генералния секретар избиха капки пот. Всичко, което се случи, бе неочаквано и не по плана.

— Желаеш ли кафе?

— Не, благодаря.

— Аз ще си поръчам — отговори Жинсу и се протегна към телефона.

— Предпочитам да не си поръчваш.

— Добре — каза Жинсу, без да отмества погледа си. — Чай тогава? Защо не извикам Хелга да й поръчам…

— Знаеш ли, предпочитам да не звъниш по телефона и да не разговаряш с никого. Може да ме сметнеш за параноик, но не разполагаме с много време. След няколко минути ще си тръгна с хеликоптер от покрива. Всичко е уредено.

— Разбирам — каза Жинсу, макар да не разбираше нищо.

— Така че нека да си свършим работата — подкани го елегантният мъж с лъскава черна коса. — Ето инструкции как да се свързваш с мен. — Той подаде на генералния секретар бяла визитка. — След като позвъниш на този номер, час по-късно ще ти се обаждам. Както се развиват плановете, ще се наложи да сме в постоянен контакт. Ще откриеш, че в швейцарската ти сметка вече има известна сума като аванс срещу бъдещата ни съвместна работа, която ще уточним по-късно. Всеки месец ще получаваш пари, докато партньорството ни продължи.

Жинсу преглътна с мъка.

— Много добре измислено.

— Просто за да се успокоиш, тъй като е много важно да съсредоточиш енергията си към съществените въпроси и да не предприемаш погрешни стъпки.

— Разбирам.

— Важно е да го разбереш. В речите си непрекъснато подчертавам, че има много тънка граница между цивилизованост и диващина. Да не подлагаме тази теза на изпитание.

 

 

Янсън държеше крака си до вратата на асансьора в обсега на електронната клетка, пречейки му да потегли.

— Дай ми плика — нареди той.

— Не разбирам за какво говорите — отговори мъжът, чийто унгарски акцент не убягна на Янсън. Думите бяха предизвикателни, но тонът загрижен.

Янсън събра пръстите на дясната си ръка и му нанесе удар в гърлото. Мъжът падна на пода, давейки се безпомощно, и той го измъкна от асансьора. Мъжът замахна, но ударът му бе неточен. Янсън избягна юмрука му и в същия миг го удари с револвера по слепоочието. Мнимият Новак се отпусна в безсъзнание. Бързо претърсване установи, че пликът не беше у него.

Янсън се отправи към кабинета на Жинсу и поспря пред вратата. Чуваше разговора и през слушалката, и през вратата.

В ушите му прозвуча ясният, звънлив глас на Жинсу:

— Всичко това е малко неочаквано.

Янсън завъртя топката на бравата, отвори вратата и се втурна вътре с насочено оръжие. Реакцията на Димаръст беше незабавна и ловка: той застана непосредствено зад Жинсу. Нямаше начин някой да стреля, без да улучи генералния секретар.

Въпреки това Янсън стреля напосоки. Три изстрела над главите им. Куршумите се забиха в прозореца и цялото стъкло рухна на пода, счупвайки се на малки парченца.

Пълна тишина.

— Алън Димаръст — извика Янсън, — много ми харесва косата ти.

— Лошо попадение, Пол. Посрами учителя си. — Гласът на Димаръст, едновременно плътен и стегнат, прокънтя из стаята по начина, по който бе кънтял в спомените му в продължение на години.

Студен порив на вятъра разпиля купчина жълти листове хартия от бюрото на генералния секретар, сякаш за да напомни какво е да няма стъкла на трийсет и осмия етаж, а само алуминиева дограма. Шумът от автомобилния трафик долу се смесваше с писъка на чайките, които летяха на равнището на очите им. Носеха се тъмни облаци, скоро щеше да завали.

Янсън гледаше към Алън Димаръст, който надничаше зад Жинсу, опитвайки се да запази самообладание, и успяваше, както друг на негово място не би могъл. Под черните бездни, на каквито приличаха очите на Димаръст, той забеляза дулото на пистолет „Смит енд Уесън“, четиридесет и пети калибър.

— Пусни генералния секретар — каза Янсън.

— Политиката ми винаги е била да наказвам машите — отвърна Димаръст.

— Имаш пистолет, аз също. Неговото място не е тук.

— Разочароваш ме. Очаквах да си по-страшен враг.

— Жинсу! Излез! Веднага! Махай се оттук! — инструкциите на Янсън бяха отсечени. Генералният секретар го погледна и след това се отмести, оставяйки един срещу друг двамата смъртни врагове. След това Янсън се обърна към Димаръст: — Ако го застреляш, аз ще застрелям теб. Няма да пропусна тази възможност. Вярваш ми, нали?

— Да, Пол, вярвам ти — Димаръст говореше напълно спокойно.

Янсън изчака с насочен пистолет, докато вратата се хлопна.

Погледът на Димаръст беше неумолим и едновременно насмешлив.

— Треньорът по футбол Уди Хейс беше запитан веднъж защо неговите отбори толкова рядко подават топката към центъра. Той отговори: „Ако подхвърлиш топката във въздуха, може да се случат три неща и две от тях са неприемливи.“

Ни в клин, ни в ръкав Янсън си спомни любопитството, което Фан Нгуен проявяваше към американския футбол.

— Ти ме прати по дяволите — каза той. — Мисля, че е време да ти върна жеста.

— Защо си толкова ядосан, Пол? Откъде толкова много омраза в сърцето ти?

— Знаеш откъде.

— Някога нещата стояха по друг начин. Някога нещо ни свързваше, нещо дълбоко. Можеш да отречеш, ако желаеш. Но знаеш, че е вярно.

— Не мога да твърдя вече, че знам кое е вярно. Дължа го на теб.

— Дължиш ми много неща. Аз те направих това, което си. Не си забравил, нали? Никога не бих отрекъл, че ти беше моят любимец. Беше толкова умен, смел и съобразителен. Схващаше невероятно бързо. Беше създаден да станеш нещо голямо. Ти обаче… — Той поклати глава. — Можех да направя от теб нещо изключително, ако ми бе позволил. Разбирах те както никой друг. Бях наясно на какво си способен. Може би затова ме отхвърли. Отхвърляйки мен, ти отхвърли и себе си, отхвърли истинската си същност.

— Така ли смяташ наистина? — попита Янсън.

— Ние с теб сме по-различни от другите, и двамата. Знаем истини, които останалите не осъзнават. Скитите са го казали най-добре: Законите са като паяжините — достатъчно силни, за да ловят на тях слабите, но твърде слаби, за да хващат силните.

— Това са глупости.

— Ние сме силни. По-силни от другите. А заедно щяхме да сме още по-силни. Ще ми се да признаеш пред себе си истината за това кой си. Затова те примамих в Анура и те въвлякох в последната за мен мисия. Огледай се, Пол. Помисли само в какъв свят живееш. Погледни истината в очите. И ти като мен не можеш да понасяш посредствеността, самодоволните бюрократи, тромавите писарушки, които никога не пропускат възможността да пропуснат всяка възможност. Посредствените люде, на които позволихме да ръководят света. Съмняваш ли се в собствените си способности да се справиш по-добре от тях, да взимаш по-добри решения? Обичаш страната си, нали? Аз също я обичах, Пол. Но и ти като мен би трябвало да си разбрал за какво става дума. Само помисли, Пол. Ти жертва по-голямата част от живота си в служба на правителството, на което бяха достатъчни пет секунди да реши, че трябва да бъдеш убит. Трябваше да ти демонстрирам това. Трябваше да ти покажа истинското лице на твоите работодатели, на правителството, за което едва не даде живота си. Трябваше да ти покажа, че те не биха се поколебали да те ликвидират. И го направиха. Някога ти настрои американското правителство срещу мен. Единственият начин да те накарам да разбереш истината беше, като направя същото с теб.

На Янсън му се повдигаше от начина, по който той извъртя нещата, но сякаш думите не му достигаха.

— Изпълнен си с омраза. Разбирам те. Господ изостави собствения си син в Гетсиманската градина. Аз също те предадох. Ти се нуждаеше от помощ, а аз те предадох. През повечето време всички ние живеем в свой собствен свят, всеки, зает със собствените си грижи, и когато ти имаше нужда от мен, аз не се отзовах. И ти се смути. Ти толкова бързо схващаше, че аз се заблудих. Опитах се да те науча на неща, за които не беше готов. И те оставих да си отидеш. Ти сигурно си си помислил, че съм заслужил онова, което получих от теб.

— И какво е то?

— Предателството — Димаръст присви очи. — Ти си въобрази, че можеш да ме съсипеш. Но те имаха нужда от мен. Те винаги са се нуждаели от хора като мен. Както винаги са имали нужда от хора като теб. Направих каквото трябваше. Винаги съм правил каквото трябва. Понякога хора като мен се възприемат като пречка и тогава се предприемат съответни действия. Аз се превърнах в пречка за теб. Пречех ти, защото ти виждаше у мен себе си. И как можеше да е другояче? Аз те научих на всичко, което знаеше. Дадох ти умения, които ти спасиха живота десетки пъти. Какво те накара да си въобразиш, че можеш да ме съдиш? — Най-после в монотонния му глас се прокрадна нотка гняв.

— Ти злоупотреби с правата, които имаше, чрез собствените си действия — каза Янсън. — Видях какво вършеше. Видях какво представляваш. Чудовище.

— О, моля те. Показах ти какво представляваш, но на теб не ти хареса.

— Не.

— Ние бяхме еднакви, ти и аз, но ти не можа да го приемеш.

— Никога не сме били еднакви.

— О, бяхме. В много отношения все още сме. Не си мисли, че не съм следил какво правеше в следващите години. Наричаха те „машина“. И знаеш ли какво пропускаха да добавят: „машина за убиване“. Защото ти беше именно това. И още как. И си въобрази, че можеш да ме съдиш. О, Пол, наистина ли не знаеш какво те подтикна да ме унищожиш? Наистина ли си лишен от възможността да си направиш самооценка? Колко ли е самоуспокоително да си казваш, че аз съм чудовище, а ти си светец. Ти се страхуваш от онова, което ти показах.

— Да — един изцяло разстроен индивид.

— Не се самозаблуждавай, Пол. Говоря за теб, за онова, което ти представляваш. Ние с теб бяхме еднакви.

— Не! — Лицето на Янсън пламна от гняв и възмущение. Насилието наистина беше нещо, към което прибягваше. То обаче не беше за него цел само по себе си, по-скоро насилието бе крайното средство да се сведе до минимум по-голямо насилие.

— Както често ти казвах, ние знаем повече, отколкото си мислим, че знаем. Наистина ли си забравил какво правеше във Виетнам? Наистина ли си успял да изтриеш спомените с магическа пръчка?

— Не ме будалкай с твоите извъртания — изръмжа Янсън.

— Прочетох показанията ти срещу мен — продължи Димаръст самодоволно. — В тях някак си си пропуснал да споменеш за собствените си деяния.

— Значи ти си онзи, който разпространява лъжите за мен — всичките тия изопачени истории.

Димаръст запази хладнокръвие.

— Твоите жертви са все още там, някои от тях сакати, но все пак живи. Защо не изпратиш някой при тях да ги разпита. Те още те помнят. Помнят те с ужас.

Това е лъжа! Гнусна лъжа!

— Сигурен ли си? — Въпросът на Димаръст му подейства като електрически ток. — Не, не си сигурен. Въобще не си сигурен. — Замълча за миг. — Сякаш част от теб никога не си е отишла от там, защото си обладан от спомени. Не е ли вярно? Повтарящи се кошмари?

Янсън кимна, не можеше да се овладее.

— През всичките десетилетия след това и сега разстройват съня ти. И кое прави тези спомени така натрапчиви?

— Какво те интересува?

— Дали пък не е чувството за вина? Вгледай се в себе си, Пол, погледни вътре в себе си и изнеси всичко на повърхността.

— Млъкни, копеле.

Какво ти казват спомените, Пол?

— Престани! — кресна Янсън, но гласът му трепереше. — Нямам намерение да слушам повече.

Димаръст повтори въпроса си, само че по-тихичко.

— Какво ти казват спомените?

 

 

Образите отново го споходиха, този път като застинали мигове във времето, не с плавността на запомнените движения, а кадър по кадър. Те бяха обгърнати в призрачна нереалност и се наслагваха върху онова, което виждаше пред себе си.

Още една измината със зор миля. Още една. Още една. Провирайки се през джунглата с помощта на нож, избягвайки села и паланки, където симпатизанти на Виетконг можеха да пратят всичките му усилия на вятъра.

Преминавайки една сутрин с мъка през изключително гъсто сплетени лозя и дървета, за да попадне на изгорен участък.

Миризмите му подсказаха какво се бе случило — не толкова смесицата от миризми на рибен сос, огнище и гниещи екскременти от човешки същества, крави и пилета, колкото нетърпимата смрад на изгоряло от напалм.

Въздухът бе просмукан с нея. Навсякъде пепел и сажди и остатъци от химически пожар. Мина бавно през обгорената земя, а нозете му станаха черни от пепелта. Сякаш Господ бе надвесил огромна лупа над това място и го бе изпепелил с лъчите на слънцето. А когато свикна с миризмата на напалм, усети още по-ужасната миризма на опечена човешка плът. Когато изстинеше, щеше да се превърне в храна за животни, птици и насекоми. Но още не беше изстинала.

От овъглените останки успя да разбере, че някога на това място е имало дванайсет колиби със сламени покриви. А точно пред тях по някакво чудо недокоснат от пламъците, стоеше кухненски навес, покрит с палмови листа, с ястия, приготвени не повече от трийсет минути преди това. Огромна камара ориз. Задушени скариди и юфка. Пържени банани на колелца с къри. Купа с плодове. Не бяха всекидневни ястия. След няколко мига се досети.

Сватбено пиршество.

На няколко метра по-нататък лежаха телата на младоженците и на техните роднини, а от тях се вдигаше пушек. По щастлива случайност яденето беше оцеляло. Той остави автомата АК-47 на земята и се нахвърли върху храната, тъпчейки с ръце ориз и скариди в устата си. Отпиваше затоплена вода от тенджера, в която е трябвало да приготвят още ориз. Ядеше, повръщаше и пак ядеше, а после се отпусна тежко върху земята. Колко странно — от него беше останало толкова малко, а се усещаше толкова тежък.

След като възстанови част от силите си, продължи напред през необитаемата джунгла. Стъпка по стъпка. Само така можеше да се спаси, като върви, без да мисли, като се движи машинално, без да разсъждава.

И изведнъж в съзнанието му просветна ясна мисъл, нахлу в главата му заедно с полъха на вятъра.

Морето!

Той усещаше мириса на морето!

Зад следващия растителен пояс беше бреговата ивица. А след това свободата, тъй като американски кораби патрулираха в този район съвсем близо до брега, а той го знаеше. А надолу по брега, недалеч от мястото, където се намираше, имаше малка база на флота, това също му бе известно. Щом стигнеше до брега, щеше да е свободен. Щяха да го посрещнат неговите събратя от флота, да го приберат, да го отведат у дома, на безопасно място.

Свободен!

Така мисля, Фан Нгуен, така мисля!

Дали не халюцинираше? Дълго време, твърде дълго време бе минало, преди да успее да намери вода за пиене. Зрението му често се замъгляваше и беше нестабилно, симптом на обезводняване. Недохранването също бе притъпило сетивата му. Но той вдиша дълбоко и дробовете му се напълниха с въздух с мирис на сол, морски водорасли и слънце. Беше сигурен. Свободата му беше съвсем близо.

Никога вече няма да се срещнем, Фан Нгуен.

Вървеше по полегатия склон, растителността ставаше все по-рядка, земята се оголваше и изведнъж се стресна.

Недалеч от него се стрелна фигура. Животно? Убиец? Зрението му изневеряваше. Всички сетива му изневеряваха, и то в неподходящ момент. Беше близо, толкова близо. Мършавите му пръсти се вкопчиха в спусъка на полуавтоматичната пушка. Да бъде погубен от враговете си, когато е толкова близо до дома, беше невъобразимо.

Отново нещо помръдна. Той стреля три пъти. Три куршума. Откатът и звукът от стрелбата му се сториха по-силни от всякога. Втурна се напред, за да провери какво е уцелил.

Нищо. Нищо не виждаше. Облегна се на разклоненото мангово дърво и се заоглежда, проточвайки шия. Не видя нищо. После погледна надолу и разбра какво се бе случило.

Голо до кръста момченце. С износени кафяви панталонки и тънки сандали на краката. Държеше в ръка бутилка „кока-кола“, чието пенесто съдържание се изливаше в земята.

Беше около седемгодишно. В какво се състоеше престъплението му? Че си бе играло на криеница или бе гонило пеперуда?

Момченцето лежеше проснато на земята. Красиво дете, най-красивото, което някога Янсън бе виждал. Изглеждаше странно спокойно, като се изключеха трите дупки върху гърдите му, от които изтичаше животът му.

Погледна към мършавия американец, меките му очички не помръдваха.

И се усмихна.

Момчето се усмихна.

Образите нахлуха в съзнанието на Янсън, нахлуха за първи път, защото той винаги ги пропъждаше, на следващия ден и във всички следващи дни. Но дори изхвърлени от паметта му, те го притискаха, тежаха му, понякога го приковаваха. Помисли си за малкото момче на стълбите в подземието на Каменния дворец, за собствената си ръка, която замръзна на спусъка, и проумя силата на потискащите го спомени.

Сега всичко се избистри пред очите му.

Спомни си как се наведе и взе детето в ръце, прегръдка между мъртвец и полумъртвец, жертва и убиец. Какво общо може да има между праведното и греховното, между светлината и тъмнината?

И направи нещо, което никога не бе правил. Заплака. От спомена, който последва, нямаше как да се избави. Родителите на детето скоро дойдоха, привлечени от стрелбата. Виждаше сломените им лица, скръбта им бе толкова силна, че заглушаваше дори гнева. Те поеха детето от ръцете му, мъжът и жената, мъжът ридаеше, ридаеше… Майката клатеше глава, клатеше глава така неистово, сякаш за да отпъди истината. И както държеше безжизненото тяло на детето си, се обърна към измършавелия войник, но каквото и да кажеше, щеше да е без значение. Единственото, което промълви, беше: Американци такива.

Образите избледняха, остана само напрегнатият поглед на Алън Димаръст.

Димаръст говореше.

— Миналото е друга страна. Страна, която никога не си напускал изцяло.

Беше вярно.

— Не — каза Янсън със сподавен шепот.

— За какво е всичко това? Та връзката между нас беше истинска. Беше силна. „Противоположностите се привличат“, казва Уилям Блейк. Ех, Пол, преживяхме заедно толкова неща. Спомените не те ли преследват?

Янсън не отговори.

— Един ден правителството на Съединените щати ми връчи ключовете за царството, позволи ми да създам империя, каквато светът не е виждал. Би било естествено тя да стане моя. Но колкото и съкровища да притежава човек, невинаги е лесно да уреди сметките си. За мен беше важно да установя истината между мен и теб. Аз те направих, Пол. Моделирах те от кал, както Господ е създал човека.

— Не — думата се изтръгна като стон някъде от дълбоко.

Пристъпи една крачка.

— Време е да бъдеш честен спрямо себе си — каза той нежно. — Между нас двамата винаги е имало нещо. Нещо близко до обич.

Янсън го загледа внимателно, мислено наслагвайки чертите на Димаръст върху популярния образ на легендарния хуманист, и забеляза приликите дори върху преобразеното лице. Потрепери.

— И нещо още по-близко до омраза — отговори най-после той.

Очите на Димаръст го изгаряха като въглени.

— Аз те направих и нищо не може да промени този факт. Приеми го. Приеми истината за себе си. Когато го направиш, всичко ще се промени. Кошмарите ще престанат, Пол. Животът ще стане изведнъж по-лек. Вземи пример от мен. Аз винаги спя спокойно. Само си представи — това малко ли е, Пол?

Янсън пое дълбоко въздух и усети, че отново се съсредоточава.

— Аз не го желая.

— Какво? Не желаеш да се отървеш от кошмарите? Лъжеш себе си, лейтенант.

— Не съм ти никакъв лейтенант. И няма да изтъргувам кошмарите си за нищо.

— Никога не се излекува, защото не пожела да се излекуваш.

— На това ли му казваш лечение? Спиш добре, защото нещо у теб — наречи го душа или каквото ти харесва — е мъртво. Нещо се е случило и един ден то е издъхнало, а може би никога не си го притежавал, но това нещо ни прави човеци.

Човеци? Искаш да кажеш слаби. Хората бъркат тези две думи.

— Моите кошмари са това, което съм — каза Янсън с ясен, спокоен глас. — Налага се да живея с онова, което съм направил на тази земя. Не е задължително да ми харесва. Направил съм добрини, направил съм и злини. Що се отнася до злините, не желая да се помирявам със злото. Твърдиш, че мога да се отърва от болката? Тази болка ми казва кой съм и кой не съм. Тази болка ми показва, че не съм като теб.

Изведнъж Димаръст се хвърли върху него и изби пистолета от ръката на Янсън. Оръжието падна с трясък върху мраморния под.

Димаръст изглеждаше почти опечален, когато насочи своя пистолет.

— Опитах се да те вразумя. Опитах се да стигна до теб. Направих толкова много да стигна до теб, да те върна към твоята същност. Всичко, което исках от теб, беше да признаеш истината — истината за нас двамата.

— Истината? Ти си чудовище. Ти трябваше да умреш в Меса Гранде.

— Невероятно е колко много знаеш и колко много не знаеш. Колко си силен и колко си безпомощен. — Той поклати глава. — Мъжът убива нечие дете, а не може да защити собственото си…

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Атентатът срещу посолството в Калиго не промени ли твоя свят? Предполагах, че ще го промени, когато го замислих преди пет години. Прости ми, но идеята да имаш дете не ми харесваше. Пол-младши, не, не можех да си го представя. Въобще не е трудно да се организира нещо такова с помощта на местни таланти, онези въстаници с диви погледи, които си мечтаят за Аллах и девиците в рая. Страхувам се, че съм единственият, който може да оцени възхитителната ирония, постигната с една бомба от изкуствена тор. Но наистина какъв баща щеше да излезе от теб, от убиец на деца като теб?

Янсън имаше чувството, че се е превърнал в камък.

Димаръст въздъхна тежко.

— За мен е време да тръгвам. Имам големи планове за света, както знаеш. Истината е, че ми писна да се занимавам само с решаването на конфликти. Предизвикването на конфликти е новият дневен ред. Човешките същества обичат битките и кръвопролитията. Остави човека да бъде човек, казвам аз.

— Това не се отнася за теб — каза Янсън, а думите му излизаха с мъка.

Той се усмихна.

Carpe diem — възползвай се от деня. Carpe mundum — завладей света.

— Те направиха от теб Господ — спомни си Янсън думите на президента, — без да притежават рая.

— Раят е дори извън моите възможности. Защо не подадеш оплакване, когато отидеш там? Ще чакам доклада ти до свети Петър при Небесните порти. — Без да издава емоциите си, той доближи пистолета до челото на Янсън. — Приятно пътуване — каза той, а пръстът му се изви около спусъка.

В същия миг Янсън усети струя топла течност върху лицето си. Примигвайки, забеляза, че тя извираше от огнестрелна рана върху главата на Димаръст. Снайперският изстрел беше прецизен като стрелба от упор.

Янсън се протегна и хвана главата на Димаръст, задържайки го в изправено положение.

Ксин лой — излъга той. — Съжалявам.

Само за миг лицето на Димаръст стана безизразно Сякаш медитираше, или сияеше дълбоко.

Янсън го пусна и той рухна на пода безжизнено.

 

 

Янсън погледна през старинния телескоп на генералния секретар и забеляза Джеси, която продължаваше да стои на мястото, където я бе изпратил: отвъд Ист Ривър с пушка, опряна върху покрива на стария завод за бутилиране, точно под огромните неонови букви. Тя тъкмо бе започнала да разглобява оръжието си с ловки, отработени движения. Вдигна очи към него, сякаш усети погледа му. Изведнъж Янсън бе обзет от чувство, по-ефирно и по-леко от въздуха, че всичко ще е наред.

Отмести се от телескопа и продължи да гледа с невъоръжени очи, вятърът разхлади лицето му. „Хънтърс Пойнт“, ловджийски пункт. Името пасваше идеално.

Над неговата любима огромният надпис на кока-кола разпръскваше червена светлина сред настъпващия мрак. Янсън погледна надолу и забеляза отражението от неоновата светлина върху искрящата повърхност на водата. За миг му се стори, че в реката тече кръв.