Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (42)

Четиридесет и първа глава

Янсън в обувки с гумени подметки тичаше по облицования с бял мрамор коридор. Халифа беше изчезнал от конферентната зала, което означаваше, че най-вероятно е отишъл да прибере оръжието, внесено по някакъв начин от него или от негов съучастник преди сесията. Южното фоайе, великолепно осветено от огромната стъклена стена, беше празно. В гигантския асансьор нямаше жива душа. Отправи се към салона за делегатите. Върху бял кожен диван се бяха разположили две блондинки, унесени в задълбочен разговор. От пръв поглед личеше, че са прикрепени към някоя от скандинавските делегации, които бяха установили, че местата не достигат за тях. Иначе нямаше нищо друго особено.

Къде ли бе отишъл? Янсън трескаво обмисляше различни възможности.

Задай въпроса по друг начин: Ти къде би отишъл, Янсън?

В параклиса. Продълговатото, тясно помещение почти никога не се използваше, но бе непрекъснато отворено. Намираше се в съседство с апартамента на генералния секретар срещу конферентната зала. Едно от помещенията в сградата, където човек можеше да остане незабелязан.

Янсън си плю отново на петите и макар гумените му подметки да не вдигаха шум, се задъхваше от притеснение.

Той бутна тежката шумоизолирана врата и видя мъж в бели одежди да се навежда зад огромен полиран сандък. Вратата тракна и мъжът се обърна.

Халифа.

За миг Янсън бе обзет от такава омраза, че едвам дишаше. Но си придаде изражение на приятелска изненада.

Халифа заговори пръв.

— Хайф халяк я ахи.

Янсън си спомни, че е с огромна брада и арабски дрехи и се насили да се усмихне. Знаеше, че мъжът му каза нещо на арабски, вероятно го поздрави, но можеше само да предполага. На възможно най-добрия оксбриджки английски^[1] — един арабски монарх, който най-вероятно е получил образованието си в подобна институция, обикновено възприемаше нейните традиции — той отговори:

— Братко мой, надявам се да не съм прекъснал заниманията ти. Имам толкова ужасна мигрена, надявах се да пообщувам със самия Пророк.

Халифа се доближи до него.

— Но и двамата съжаляваме за пропуснатото от заседанието, предполагам — гласът му приличаше на съскането на змия.

— Предположението ти е правилно, братко мой — отвърна Янсън.

Докато Халифа вървеше към него, изучавайки го внимателно с поглед, кожата на Янсън започна да настръхва. Той идваше все по-близо и по-близо, докато накрая спря на крачка от него. Янсън си спомни, че при различните култури допустимата физическа дистанция при социалното общуване се различаваше — за арабите беше типично да застават съвсем близо един до друг, за разлика от западняците. Халифът потупа Янсън по рамото.

Беше любезен, приятелски жест от човека, който бе убил жена му.

Неволно Янсън се дръпна.

В главата му нахлуха спомените: разрушената, рухнала сграда в центъра на Калиго, телефонното обаждане, с което го уведомиха за смъртта на жена му.

Халифа изведнъж стана резервиран.

Янсън осъзна, че се е издал.

Убиецът разбра всичко.

Дулото на револвер с дълга цев се опря в гърдите на Янсън. Халифа беше решил да не допусне посетителят да избяга.

 

 

Матю Жинсу огледа ред по ред препълнената зала и забеляза, че повечето от тези облечени във власт жени и мъже се отегчаваха вече до смърт. Обеща, че встъпителните му думи ще са кратки, а на практика се получи нетипично разпокъсано и досадно изказване. Но той нямаше друг избор, освен да протака. Видя как посланикът на САЩ в ООН се спогледа със своя колега постоянен представител. Как бе възможно такъв майстор на дипломатическото ораторско изкуство да е толкова скучен?

Генералният секретар погледна към листовете с предварително нахвърляното изказване. Четири абзаца, които вече прочете. Нямаше повече подготвен текст, а в момента беше толкова напрегнат, че не му идваше в главата никаква идея какво още да каже. Човек трябваше да го познава отблизо, за да забележи, че кръвта се бе отдръпнала от тъмнокафявото му лице.

— Напредък бе постигнат по целия свят — каза той високопарно, а думите му прозвучаха неудобно банално. — Видяхме значителни постижения в развитието на Европа, от Испания до Турция, от Румъния до Германия, от Швейцария, Франция и Италия до Унгария, България и Словакия, да не говорим за Чехия, Словакия, разбира се, Полша. Истински прогрес беше отбелязан също в Латинска Америка — от Перу до Венецуела, от Еквадор до Парагвай, от Чили до Гвиана и Френска Гвиана, от Колумбия до Уругвай и Боливия, от Аржентина… — Докато говореше, той надраска върху празен лист: Ще изкараш страните в Южна Америка най-малко сто, човече. Генералният секретар местеше погледа си от плакард на плакард. — Разбира се_, Суринам!_ — Чувство на облекчение просветна у него като светулка. — Събитията в Суринам са най-насърчителни, най-насърчителни наистина.

Още колко ли можеше да продължи в същия дух? Какви ги вършеше Янсън?

Жинсу прочисти гърлото си. Той много рядко се потеше, но сега бе плувнал в пот.

— Разбира се, би било несправедливо да не обърна вниманието ви върху прогреса, който постигнаха страните от Тихоокеанския регион…

 

 

Янсън се бе вторачил в човека, който ограби щастието му, човека, който открадна съкровището на неговия живот.

Той присви леко крака, разкрачвайки ги на разстояние, отговарящо на ширината на раменете му.

— Май те обидих — каза Янсън съжалително.

Внезапно той изблъска Халифа в дясното рамо с левия си лакът и стисна здраво китката на ръката му, в която бе оръжието. После го повали с крак на пода. Халифа го заудря с лявата си ръка по главата. Ако се отдръпнеше, за да се предпази, Янсън щеше да му даде възможност да се откопчи от хватката му, така че се опита да издържи на болезнените удари. Единственият начин да се отбранява беше нападението. Стисна силно китката на ануриеца и изви дланите му нагоре. Халифа последва посоката на натиска и насочи револвера към тялото на Янсън.

Само миг го делеше от смъртоносното натискане на спусъка.

Янсън бързо притисна към пода ръката, в която ануриецът стискаше оръжието, причинявайки му болка. То се изплъзна от пръстите му. С мълниеносно движение Янсън го грабна и скочи на крака. Ануриецът се отпусна върху излъскания каменен под.

Оръжието сега бе в ръцете на Янсън.

Той веднага включи микрофона и уведоми генералния секретар:

— Заплахата е неутрализирана.

После усети зашеметяващ удар изотзад. Гъвкавият като кобра убиец беше скочил от пода. Той стисна Янсън за гърлото, изкарвайки въздуха му. Янсън се дърпаше яростно, извиваше се и му нанасяше удари, надявайки се да се откопчи от по-младия и по-лек мъж, но терористът беше като кълбо мускули. Янсън се почувства тромав и бавен в сравнение с него, като мечка, заплашена от пантера.

Сега, вместо да продължи опитите да се освободи от ръцете на Халифа, той притисна по-плътно гърба си към тялото му. После го изрита с всичка сила и го повали на земята, просвайки се тежко върху него и омекотявайки ефекта от падането в тялото на убиеца.

Усети дъха на Халифа във врата си и разбра, че врагът му се е ударил при падането.

Янсън изви тялото си и успя да се преобърне, след което се опита да се изправи на крака. Халифа също се изправи с невероятно усилие и се хвърли към него, сграбчвайки го с ръцете си като в менгеме.

Ако разстоянието между телата им беше по-голямо, Янсън щеше да отскочи назад, но беше невъзможно. Липсваше му бързина. Липсваше му гъвкавост.

Мечка.

Така да бъде. Хвана го с двете си ръце като в прегръдка, напъна всичките си сили и стисна здраво тялото на Халифа, сключвайки ръцете си около гърдите му. Здраво. По-здраво. Още по-здраво.

Но дори докато го стискаше, убиецът продължаваше да му нанася силни удари по врата. Янсън знаеше, че той няма да издържи дълго. Мълниеносно го освободи от хватката си и го повдигна хоризонтално във въздуха, а той се заизвива като змиорка. После със светкавична бързина клекна, опря лявото си коляно в пода, а дясното повдигна нагоре под ъгъл и блъсна в него тялото на ануриеца.

Гърбът на Халифа изпука силно, а от устата му се изтръгна нещо като стон.

Янсън го сграбчи за раменете и го заудря в пода. Отново и отново. Главата на Халифа се отпусна, тъй като гръбнакът му се бе счупил. Очите му се обърнаха и погледът му стана безжизнен. Смяташе се, че очите са прозорецът към душата на човека, този човек обаче нямаше душа. Вече не.

Янсън пъхна револвера в кобура под мишницата си, пооправи брадата си, огледа се в малко огледалце за следи от кръв. После излезе от параклиса и се върна в конферентната зала.

От години си мечтаеше да убие човека, който бе убил жена му. Сега желанието му се бе сбъднало.

Но той се чувстваше зле.

 

 

Чернокосият мъж стоеше на подиума и произнасяше реч за предизвикателствата пред новия век. Янсън изучаваше всяка гънка и контур по тялото и лицето му. Беше досущ като Питър Новак. Щяха да го възприемат като Питър Новак. Но все пак му липсваше самоувереността, характерна за легендарния хуманист. Гласът му бе тънък и треперещ. Изглеждаше нервен, като в небрано лозе. Янсън знаеше какъв ще е коментарът след това: Много съдържателна реч, но горкият господин Новак изглеждаше малко уморен, не мислите ли?

— Преди половин век — говореше мъжът на подиума — земята под нозете ни, мястото, на което се издига сградата на ООН, беше дарена от семейство Рокфелер. Историята на частното подпомагане на тази най-прозрачна организация в света води началото си от самото зараждане на институцията. Ако и аз мога да дам своя скромен принос, ще бъда безкрайно благодарен. Хората говорят за „връщане към общността“. Моята общност винаги е била общността на нациите. Помогнете ми да ви окажа помощ. Покажете ми как мога да допринеса по най-добрия начин. За мен това би било удоволствие и чест, нещо повече, мой дълг. Светът винаги е бил добър към мен. Надявам се да мога да му отвърна със същото.

Думите отговаряха на класата на Новак, едновременно омайващи и чепати, смирени и арогантни, но като цяло обаятелни. Но начинът, по който ги произнесе, беше нетипично колеблив и нерешителен.

Но само Янсън знаеше защо.

Майсторът на измъкването отново бе успял да се измъкне. Никога не си бе представял, че ще може да надиграе своя велик учител. „Ръцете ти са твърде къси, за да се биеш с Господа“ — му каза веднъж Димаръст полу на шега. Но в това имаше неприятна истина. Протежето се перчеше срещу наставника си. Ученикът изпробваше своя ум срещу учителя си. Само суетата не му бе позволила да разбере, че провалът е предопределен.

След като мъжът на подиума приключи изказването си, всички в залата станаха на крака и заръкопляскаха. Липсата на стил при произнасянето се компенсира напълно от риториката в съдържанието. Освен това в подобни случаи на кого ще му досвидее да не отдаде заслуженото на един велик човек? Янсън излезе от залата с каменно изражение, а шумът от овациите стихна чак след като затвори вратата след себе си.

Ако Димаръст не беше в ООН, тогава къде можеше да е?

Генералният секретар се отдалечи от подиума заедно с бурно аплодирания оратор. Двамата щяха да се оттеглят в стаята зад залата по време на двайсетминутната почивка.

Янсън се сети, че слушалката му се бе откачила по време на схватката с Халифа. Той я нагласи отново и дочу откъслеци от разговор. Спомни си за скрития микрофон в яката на ризата на генералния секретар.

— Не, благодаря. Но аз бих искал да осъществим срещата на четири очи, за която спомена. — Гласът бе слаб, но все пак се разбираше.

— Разбира се — отвърна Жинсу, чийто глас бе по-ясен, тъй като говореше близо до микрофона.

— Защо не се качим в кабинета ти в Секретариата?

— Имаш предвид веднага?

— Времето ме притиска и мисля, че сега моментът е подходящ.

Жинсу замълча за миг.

— Тогава ме последвайте. Трийсет и осмият етаж. — Янсън се зачуди дали генералният секретар не конкретизира заради него.

Нещо ставаше. Но какво?

Янсън забърза към източното крило на сградата на Общото събрание и от там бързо се измъкна към Секретариата. Дясното му коляно го болеше при всяко стъпване, а раните по тялото му бяха започнали да се подуват и да смъдят. Ударите на ануриеца бяха не само яки, но и добре премерени. Но сега трябваше да изтрие всичко това от съзнанието си.

Вътре в сградата на Секретариата той показа картата си за самоличност, която му бяха подготвили, и охраната му махна да влиза. Той натисна копчето за трийсет и осмия етаж и потегли. Матю Жинсу и човекът на Алън Димаръст, който и да беше той, щяха да го последват след минути.

Докато се изкачваше към върха на небостъргача, сигналът в слушалката му заглъхна. Металният асансьор го блокираше.

Минута по-късно асансьорът спря на трийсет и осмия етаж. Янсън си припомни плана. Асансьорната площадка се намираше по средата на дългия четириъгълен етаж. Кабинетите на заместник генералния секретар и на специалните заместници бяха подредени на срещуположната стена. На север се намираха две големи конферентни зали без прозорци. На юг — тясна библиотека. Кабинетът на генералния секретар беше на източната стена. Заради сесията на Общото събрание етажът бе напълно безлюден. Всички сътрудници бяха заети с делегациите.

Янсън свали перуката и брадата и зачака в ъгъла зад асансьорната площадка. Скрит в коридора, който водеше към библиотеката, той можеше да наблюдава площадката и коридора към кабинета на генералния секретар.

Знаеше, че няма да му се наложи да чака дълго.

 

 

Асансьорът спря.

— Това е нашият етаж — каза Матю Жинсу, докато вратите се отваряха. Той махна с ръка към човека, когото светът смяташе за Питър Новак, да го последва.

Дали Янсън беше прав, чудеше се Жинсу. Или напрежението си бе казало думата и американският агент, който се бе нагърбил с отговорност, каквато никой човек на света не бе поемал, се бе объркал?

— Трябва да ме извиниш, тъй като всичките ми сътрудници, които обикновено се въртят около кабинета ми, са в сградата на Общото събрание. Или по други задачи. Годишната сесия на Общото събрание е нещо като официален празник за персонала на ООН.

— Разбира се, давам си сметка за това — отвърна безразлично събеседникът му.

Жинсу отвори вратата на кабинета си и остана силно изненадан, когато забеляза човешка фигура, седнала зад собственото му бюро.

Какво ставаше, по дяволите?

Обърна се към събеседника си.

— Не знам какво да кажа. Изглежда, имам неочакван посетител.

Мъжът зад бюрото на Жинсу стана и пристъпи към тях, а генералният секретар зяпна от недоумение.

Гъста черна коса, само тук-таме посивяла, високи, почти азиатски скули. Лицето беше известно на света като Питър Новак.

Жинсу се обърна към мъжа до себе си.

Същото лице и все пак имаше някаква разлика, помисли си Жинсу, не физическа. Имаше разлика в излъчването и в осанката. У мъжа до него се усещаше някаква колебливост и предпазливост. Мъжът срещу него излъчваше непреклонност и високомерие. Господарят на марионетките. На Жинсу не му се зави свят само защото Янсън се бе досетил и го бе предупредил.

Мъжът до Жинсу подаде плик на мъжа, който бе негов огледален образ.

Леко кимване.

— Благодаря, Ласло — каза човекът, който ги бе очаквал. — Можеш да тръгваш вече.

Измамникът до Жинсу се обърна и си излезе, без да пророни нито дума.

— Скъпи мой, Матю — каза мъжът, който стана и му подаде ръка. — Скъпи приятелю.