Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (16)

Петнадесета глава

Бъртуик Хаус, която руснакът нарече „моята скромна обител“, се оказа огромна къща от червени тухли точно до парка „Риджънтс“. Триетажна сграда с капандури върху абсидния покрив и три комина. Мерките за сигурност бяха едновременно дискретни и открити. Четириметровата черна метална ограда се състоеше от пръти, заострени на върховете като пики. Алеята за автомобили се наблюдаваше с видеокамера в метална кутия, закачена високо. До портата имаше малка кабинка с пазач, който махна към малиновочервеното бентли на Берман с нужното уважение.

Просторният салон за гости беше боядисан в червен цвят и наблъскан с копия на старинни мебели. Кресла с извити крака, скринове с чекмеджета и масички за шах в стил Шеридън и Чипъндейл^[1]: само че бяха полирани с дебело покритие на шеллак и докарани в особения, оранжев оттенък на старинните мебели. Две огромни ловни сцени в позлатени рамки се набиваха на очи още като се влезеше в салона, и отдалеч приличаха на платна от осемнайсети век, но погледнати отблизо, създаваха впечатлението, че са купени от някой универсален магазин. Имаха вид на копия, нарисувани набързо от студент по живопис.

— Харесва ли ти? — попита Берман със самодоволен вид, показвайки с ръка сбирщината, резултат от англофилските му мераци.

— Нямам думи — отговори Янсън.

— Прилича на реквизит за филм, а? — добави руснакът и още веднъж обходи с ръка пространството.

— Да.

— Мебелите наистина са филмов реквизит — каза Берман със задоволство, пляскайки с ръце. — Григорий се появи в последния снимачен ден на филмовата продукция „Търговецът на слонова кост“, написа чек на продуцента и купи всичко. Отнесе го у дома. Сега живее сред реквизита на „Търговецът на слонова кост“. Всички казват, че „Търговецът на слонова кост“ пресъздава най-сполучливо живота на английската висша класа. Висша устройва Григорий Берман.

Последва самодоволна усмивка.

— От Григорий Берман не може да се очаква нещо по-малко.

Сега му стана ясно. Всичко беше в повече, преувеличено, тъй като бе предназначено за филм и съобразено със светлините, обективите и филтрите.

— Имам и иконом. Аз, Григорий Берман, беден московчанин, прекарал детството си по опашки в универсалния магазин ГУМ, имам иконом.

Мъжът, за когото говореше, стоеше тихо в дъното на салона, облечен в черен редингот и колосана риза от пике. Имаше гръден кош като варел, беше снажен, с гъста брада и изтъняваща, гладко сресана коса. Розовите му бузи придаваха известна приветливост на иначе мрачното му изражение.

— Това е господин Джилс Френч — каза Берман. — Джентълменът на джентълмените. Господин Френч се грижи за удобството ни.

— Това истинското му име ли е?

— Не, не е истинското. Истинското му име е Тони Туейт. На кой му пука? Аз не харесвам истинските имена. Избрах му името от най-хубавия американски телевизионен сериал.

Обраслият в растителност слуга се поклони тържествено.

— На вашите услуги — каза той угоднически.

— Господин Френч — обърна се към него Берман, — донесете ни чай. И… — Замисли се, или защото не знаеше какво му се иска, или защото се мъчеше да си спомни какво се сервира с чай. — Севруга — гласът му прозвуча колебливо и молбата му бе посрещната с почти недоловимо поклащане на глава от иконома. — Не, чакай — коригира се Берман. Отново засия: — Сандвичи с краставички.

— Веднага, сър — отговори икономът.

— Още по-добра идея. Донеси ни кифлички. От онези с бита сметана и ягодов конфитюр.

— Отлично, сър. Веднага, сър.

Берман стана лъчезарен като дете, на което предстои да си играе с екшънгерой, когото боготвори. За него Бъртуик Хаус беше като детска къщичка, в която бе пресъздал фантастична пародия на английския начин на живот, при това с изобилие от лош вкус, в който обаче имаше нещо много симпатично.

— Кажи ми честно, какво ти е мнението? — попита отново Берман, сочейки наоколо.

— Нямам думи.

— Не може да се опише с думи, това ли искаш да кажеш? — Берман се пощипа по бузата. — Нямаш предвид това. Сладурче! Трябва да те представя на Людмила. По това си приличате като две капки вода. Тя ще ти покаже как се пътува, без да ставаш от леглото.

Минавайки покрай малка стая встрани от главния коридор, Янсън се спря пред огромна, лъскава машина с внушителен вид, с вграден монитор, клавиатура и черни квадратни решетки от двете страни. Той кимна възхитено.

— Това ли е РС/6000?

— Това? Това е машина за караоке. Компютърната система е в мазето.

Берман го поведе по криволичещо стълбище до помещение, където имаше няколко компютъра. От топлината, която излъчваха, в стаята без прозорци беше задушно. Два малки електрически вентилатора проветряваха въздуха. Икономът дойде с чая и кифличките, подредени върху чинии от бристолски порцелан. Постави ги върху малка ъглова масичка заедно с две керамични купички с бита сметана и конфитюр. След това се изниза.

След като изгледа лакомо кифличките, Берман седна пред една от клавиатурите и започна да активира серия програми за пробиване на защитата. Провери резултата за няколко минути и се обърна към Янсън.

— Кажи сега на Григорий къде искаш да го отведеш.

Янсън помълча известно време, двоумейки се, преди да му разкаже основните елементи на затрудненото си положение. Бъбривци като Берман можеха понякога да мълчат като гроб в зависимост от мотивацията и той много добре го знаеше. Григорий го изслуша без коментар или видима реакция, след това вдигна рамене и напечата алгебрична матрица в програмата, с която работеше.

Минаха няколко минути. Обърна се към Янсън.

— Григорий не е обнадежден. Ще оставим програмата да действа и ще чакаме.

— Колко време?

— Машината ще търси двайсет и четири часа, после ще се свърже със световни паралелни процесорни мрежи от други компютри, а тогава може би… — Берман свали погледа си от него. — Осем месеца? Не, мисля, че по-скоро девет месеца. Като при раждането на бебе.

— Ти се шегуваш.

— Искаш ли от Григорий да направи нещо, което другите не могат? Тогава му кажи числата, които другите не знаят. Знаеш открития код на сметката, нали? Ако го използваме, ще сме с предимство. Иначе ще се върнем към правенето на бебе — девет месеца.

Неохотно Янсън му издиктува открития код — кода, който банката използваше за получаване на информация. Той беше известен само на банката и на титуляра на сметката.

Десетина секунди след като руснакът вкара открития код, екранът се изпълни с цифри, които вървяха по монитора като заключителните надписи на филм.

— Числата са без стойност — каза Берман. — Сега трябва да внимаваме за пеперуда.

— Да открием пеперуда — подчерта Янсън.

— Пфу-у. Ти, мой друг, си като Аляска, огряна от слънце, отвън разтопена и мека, а отвътре твърда и студена. Б-р-р! Б-р-р!

Обгърна с ръце тялото си, разигравайки арктически студ. Но в следващите пет минути Берман се съсредоточи върху редиците от цифри и се изключи напълно от околния свят.

Най-накрая той прочете на глас цифрите.

— Ето я пеперудата — 5464–001–0087. Това е пеперуда.

— Тия числа не ми говорят нищо.

— Но на мен ми говорят — отговори Берман. — Числата говорят за красиви блондинки и мръсни канали, кафенета, където може да се пуши хашиш, също за жени от Източна Европа, изправени до витрини като манекенки.

Янсън примигна.

— Амстердам. Искаш да ми кажеш, че това е трансферният код на Амстердам.

— Да! — потвърди Берман. — Трансферният код на Амстердам — появява се многократно, за да е съвпадение. Твоята фея кръстница използва банка в Амстердам.

— Можеш ли да кажеш коя?

— Ти го пускаш под одъра, той се качва отгоре — заяви укорително Берман. — Невъзможно е да открия точната сметка, освен ако… Нет, невъзможно!

— Освен какво?

— Личният ти код? — Берман се отдръпна, сякаш очакваше Янсън да го цапардоса, задето изрече тия думи. — Цифрите са като отварачка за консерва. Въртиш, въртиш, въртиш. Много мощно.

За да се преведат или теглят пари от нечия сметка, беше нужен личен код, поредица от цифри, известни само на титуляра на сметката. Кодът не се появяваше никога при прехвърлянето. Тази уникална, ултразащитена дигитална пътека пазеше и клиента, и банката.

— Ти очакваш от мен да ти доверя личния си банков код?

— Нет — отговори той и вдигна рамене.

— Мога ли да ти се доверя?

Сияйна усмивка.

— Разбира се, че нет! За какво ме мислиш? За скаут? Личният код трябва да си остане личен и да не се съобщава на никого. Затова не се използват имена. Всички хора са смъртни. Григорий е най-смъртен от всички. — Той погледна Янсън. — Моля те, не ми казвай кода си.

Янсън замълча за миг. Берман обичаше да казва, че може да устои на всичко друго, освен на изкушение. Ако му кажеше личния си код, наистина щеше да го изправи пред грандиозно изкушение — можеше да източи парите с няколко натискания върху клавиатурата. Но какво щеше да спечели? Той харесваше живота си тук. Знаеше, че ако Янсън му стане враг, ще изложи на риск всичко, което имаше и което беше постигнал. Не беше нужно дори да го заплашва. Това не обясняваше ли нежеланието му да узнае кода, тъй като бе наясно, че не може да си позволи да се остави на изкушението, но не искаше да се събуди на другия ден с ужасната мисъл, че е позволил да му се изплъзнат купища пари.

Янсън продиктува кода от петнайсет цифри и наблюдаваше как Берман го печата. Лицето на руснака бе напрегнато, явно се бореше със себе си. За няколко секунди той успя да установи връзки с десетки финансови институции, използвайки като изходна точка вътрешната мрежа на банка „Монте Верде“, за да открие дигиталните подписи, идентифициращи участниците във всяка транзакция.

Минаха няколко минути, тишината се нарушаваше единствено от ударите върху клавишите и тихото бръмчене на вентилаторите. Най-накрая Берман се изправи.

— Да! — каза той. — Ай Ен Джи, което е съкращение от „Интърнашънъл Недърландс Груп Банк“. Най-вероятно ти е била известна под името „Недерландсхе Миденстандсбанк“.

— Какво знаеш за нея?

— Красива нова централа в Амстердам. Изключително енергична и ефективна. Не всеки може да издържи да работи там. Втората по големина банка в страната. А жените в Амстердам са най-красивите в света.

— Григорий — започна Янсън.

— Трябва да те запозная с Гретхен. Ще ти се завие свят, гарантирам ти, че ще паднеш по гръб. Или тя на нейния. Гретхен е приятелка на Григорий. Приятелка на всички, които копнеят за пътешествия. Приема само обаждания от вън, но цените са разумни. Кажи й, че си приятел на Григорий. Ще ти дам нейния телефонен номер. Много по-лесно се помни от кодовете за връзка с Ай Ен Джи. Ха!

— Не съм убеден, че сме ударили на камък. След като успя да идентифицираш банката, не можеш ли да стесниш кръга още повече?

— Много трудно — отговори Григорий, отхапвайки внимателно от кифличката си, сякаш тя можеше да го захапе. След това добави с доверителен тон: — Тия кифлички не ги приготвя готвачката. Тя твърди обратното. Но аз знам, че ги купува от „Сейнсбъри“. Веднъж видях опаковката в кофата за смет. Но не й казах нищо. Всеки човек на света трябва да се чувства победител, иначе никой няма да е щастлив.

— Нека се съсредоточим към това аз да се почувствам щастлив. Казваш, че да се проследи от чия сметка са прехвърлени парите ще е „трудно“. Но трудно не означава невъзможно. Няма ли някой, който би могъл да се справи?

Приличащият на мечок домакин се засегна.

— За Григорий няма невъзможни неща. — Той се огледа, след това загреба с лъжичката си щедро количество ягодов конфитюр и го разбърка в чая си. — Така руснаците си пият чая. Господин Френч не би го разбрал. Ще се шокира.

Янсън присви очи. Горкичкият Берман, пленник на собствената си прислуга.

— Опасявам се, че нямам време — подкани го той.

С обидено изражение Берман се изправи и се върна с тежка походка до компютъра.

— Много е досадно — каза той като възрастно хлапе, откъснато насила от играчките си, за да научи таблицата за умножение.

Междувременно Янсън установи директна връзка с банка „Монте Верде“ чрез своя PDA.

След петнайсет минути Берман, който се бе изпотил от зор, вдигна глава и се обърна.

— Всичко е готово. — Забеляза уреда в ръцете на Янсън. — Сменяш личния си банков код ли?

Янсън натисна едно копче и направи точно това.

— Слава Богу! — Берман скочи на крака. — Иначе можех да откача и да направя беля — днес, утре, идния месец, посред нощ, ходейки насън! Кой може да каже кога? Да знаеш нечий личен банков код и да не се възползваш е като…

Той си нагласи панталоните.

— Да, Григорий — прекъсна го Янсън. — Наясно съм, общо взето, с това. Сега ми кажи какво стана. Откри ли кой е платецът?

— Голям цирк — отговори Берман с усмивка.

— Какво искаш да кажеш? — попита Янсън, видимо разтревожен.

— Проследих източника на парите. Много трудна операция дори с ножче за отваряне на консерви. Поиска няколко кода, които се самоунищожават, за да ме вкара през задната врата. Като в американско поппарче „Какво ли не бих направил от любов“. — Изтананика няколко ноти, докато Янсън го зяпаше. След това се върна към темата. — Реверсен асиметричен алгоритъм. Софтуерна програма, която изравя заглушени сигнали. Много сложно…

— Григорий, приятелю, не е нужно да ми разказваш „Война и мир“. Спести ми подробностите, моля те.

Берман вдигна рамене и се нацупи леко.

— Една мощна компютърна програма извършва дигиталната операция, която се равнява на цяло състезание по триатлон на олимпийски игри. Е, без помощта на стероиди от Източна Германия. Но успя да идентифицира сметката на платеца.

Янсън усети как сърцето му бие лудо.

— Ти си гений!

— Голям цирк — повтори Берман.

— Какво искаш да кажеш?

Усмивката на руснака стана още по-широка.

— Мъжът, който ти е платил да убиеш Питър Новак, е самият Питър Новак.

 

 

Когато пристигна с малкия си конвой в тренировъчния лагер, Ахмад Табари изпита голямо облекчение. Знаеше от собствен опит, че пътуването съвсем не е прехваленото преживяване, криещо изненади. Макар да прекара дълги часове в транс, медитирайки, се умори от дългия път. Халифа първо отиде със самолет в Асмара, Еритрея. На никой нямаше дори да му хрумне да търси лидера на Фронта за освобождение на Кагама там. После със скутер по северното крайбрежие на Червено море стигна до Нубийската пустиня в Северен Судан. Няколко часа след като излязоха на сушата, суданските му водачи го откараха по дългия и неравен път през пустинята до лагера на границата с Еритрея. Мека беше само на няколкостотин километра на север, Медина в същата посока, малко по-далеч. Много го болеше от това, че е толкова близо до свещените места, а не можеше да отиде там, където бе стъпвал Пророкът, да бъде благословен, докато е бил на земята. Но той както винаги се примиряваше с волята на Аллах и черпеше сила от правотата на своята кауза. Въпреки неотдавнашните неуспехи в провинция Кена Халифа не се отказа да ръководи борбата срещу развалата на Запада, срещу бруталния и грабителски световен ред, който Западът смяташе за напълно „естествен“. Молеше се с всяко свое решение и всяко свое действие да доближи страната си до деня, когато народът му ще стане част от имма, народа на Исляма, който Халифа щеше да води не само на думи.

В лагера го посрещнаха голобради момчета и мъже с посивели бради. Той почувства силните братски връзки с едноверците си. Изсушената сивкава земя се различаваше коренно от неговата родина с буйна тропическа растителност и все пак пустинните му братя притежаваха такъв мощен плам и вяра, с които мнозина от последователите му кагамци не можеха да се мерят. Безплодна земя наистина, но земя. Лидерите от пустинята бяха впримчени в своите собствени битки, в битките в Чечения, в Казахстан, в Алжир, на Филипините. Те знаеха, че всяка от тези битки бе схватка от една по-голяма борба. Той знаеше, че те ще му помогнат, както той им бе помагал в миналото. С Божията воля, работейки заедно, един ден те щяха да завладеят цялата земя за Аллах.

Първо трябваше да позволи на своите домакини да го впечатлят с тренировъчния лагер. Беше чувал, че такъв е редът. Всеки лидер от световното им братство знаеше за този университет по терор. Докато правителството в Хартум си затваряше очите, тук членовете на това тайно братство изучаваха техниките на новия вид война. В бункери, издълбани в скалите, компютри съхраняваха планове на ядрени централи, петролни рафинерии, летища, железопътни линии, военни бази в десетки страни. Всеки божи ден те търсеха в световната мрежа още и още от откритите тайни на Запада, който така небрежно ги правеше леснодостъпни. Тук човек научаваше върху модел на американски град как да блокира пътища, да превзема сгради. Тук се усвояваха също уменията на търпеливото наблюдение, методи за покушение, стотици начини за приготвяне на експлозиви с материали, достъпни във всяка американска железария. Докато го развеждаха из лагера, той се усмихваше студено. Отнасяха се с него като към високопоставен посетител по начина, по който се отнасяха към президента на Судан по време на тайните му визити. И те като него знаеха, че той е определен от съдбата да ръководи родината си. Беше само въпрос на време.

Чувстваше се уморен, разбира се. Но нямаше време за почивка. Вечерната молитва беше свършила. Настана часът за срещата.

В една от шатрите се настаниха върху възглавниците, наредени на постлания върху земята килим, и пиха чай от обикновени глинени съдове. Разговаряха сърдечно, но не и по същество. Всички знаеха изключително тежката ситуация на Халифа — удивителните му успехи в последно време, както и факта, че бойците му бяха подложени на непрестанни атаки от войските на Република Анура. Имаше и унизителни обрати. И щеше още да има, ако не му окажеха външна подкрепа. Многократните опити на ФОК да получи помощ от Посредника срещнаха отказ. Посредникът не само отклоняваше исканията да предостави необходимата подкрепа, но и настояваше все повече и повече Халифа да се откаже от намеренията си за мъст! Вероломството на неверника! Всичките по-нататъшни усилия на Халифа да възстанови контактите с Посредника, за да го убеди в неумолимата си воля за справедливост, се провалиха, напълно и мистериозно. Ето защо Халифа бе тук.

Най-после дочуха бръмченето на военен хеликоптер и въртенето на перките му. Лидерите на лагера се спогледаха.

Беше посетителят, когото очакваха. Мъжът, когото наричаха ал-мусташар, съветника.

Полковник Ибрахим Магхур беше известна фигура и връзките му с въстаниците из лагерите се пазеха в тайна. В края на краищата той беше високопоставен служител от либийското разузнаване, а Триполи официално бе обявил, че не поддържа връзки с терористи. В същото време редица влиятелни членове на режима хранеха симпатии към своите братя, борещи се срещу западния империализъм, и правеха каквото можеха, за да им оказват дискретна подкрепа. Ибрахим Магхур бе един от тях. При честите си визити в лагера той донасяше ценна информация от либийското разузнаване. Предоставяше сведения за местонахождението на враговете и дори предлагаше конкретни техники за ликвидирането им. Беше снабдил борците за свобода с ценни карти и подробни сателитни снимки, които им даваха важно стратегическо предимство. Пращаше им също сандъци с артилерийски оръдия и леко стрелково оръжие. За разлика от мнозина корумпирани и развратени представители на елита в Либия Ибрахим Магхур беше истински правоверен. Беше ги насърчавал в миналото да постигат целите си, ако трябва с цената на живота си, щеше да го прави и в бъдеще.

Полковникът слезе от хеликоптера, измъкна се от изкуствено предизвиканата пясъчна вихрушка и се поклони на ръководителите на „Ислямски джихад“, които го посрещнаха на крака.

Очите му срещнаха погледа на Ахмад Табари и той отново се поклони, преди да му подаде ръка.

Погледът на либиеца беше едновременно проницателен и изпълнен с уважение.

— За мен наистина е чест да се запозная с теб — каза той.

— Пророкът сигурно се радва, че ние двамата най-после се срещнахме — отвърна Табари.

— Вашите военни успехи са поразителни, невероятни, достойни да бъдат описани в учебниците — заяви полковникът. — Аз съм човек, който се учи от историята.

— Аз също се уча от историята — отговори кагамският бунтовнически лидер. Скулестото му лице изглеждаше черно като въглища сред вечерния мрак на пустинята. — Според моите уроци териториите се превземат бързо, но и бързо се губят. Какво казват твоите уроци?

— Казват ми, че историята се прави от велики мъже. А нещо у теб ми подсказва, че ти си велик мъж — истински Халиф.

— Пророкът е щедър — отговори кагамецът, който разполагаше с твърде малко време да се преструва на скромен.

— Но великите мъже имат големи врагове — каза полковникът от либийското разузнаване. — Трябва да си много внимателен. Наистина трябва да си предпазлив. Ти си заплаха за сили, които няма да се спрат пред нищо, за да те унищожат.

— Предпазливостта обаче може да направи човека бездеен — възрази Табари.

— Вярно е — съгласи се либиецът. — Но тази опасност се отнася за по-малките хора. Твоята смелост е тази, която те прави велик и която гарантира сигурността и оцеляването на вашата кауза, крайната победа. Вашият халифат ще го бъде. Но всичко зависи от времето и целите — той огледа замечтаните лица на петимата най-високопоставени лидери на „Ислямски джихад“ и после се обърна към легендарния водач на Фронта за освобождение на Кагама. — Ела — подкани го той. — Да се поразходим, Халифе. Само двамата.

— Съветите на ал-мусташар са безценни — увери един от домакините Ахмад Табари. — Последвай го.

Докато двамата мъже крачеха из района на лагера в пустинята, задуха хладен вятър, който издуваше широката, дълга дреха на Халифа.

— Мога да те уверя, че вашите неуспехи ще са само временни — каза тихичко либийският полковник. — Има много неща, с които съм в състояние да ви помогна, както и съюзниците ни в Ислямска република Мансур. Много скоро вашата кауза ще изплува.

— И в какво ще плува? — попита островитянинът с мрачна усмивка боеца на пустинята.

— Много просто — отвърна Ибрахим Магхур със сериозно изражение. — В кръв. В кръвта на неверниците.

— Кръвта на неверниците — повтори Халифа.

Думите бяха едновременно изпълнени с вяра и високопарност.

 

 

— Откъде, по дяволите, си сигурен? — настоя Янсън.

— Засякох данните от две места — отвърна Берман, разбърквайки енергично конфитюра в чашата с чай. — Първоначалните кодове не може да са измислени.

— Повтори.

— Шестнайсет милиона долара са прехвърлени от сметка на името на Питър Новак.

— Как? Къде?

— Където казах. Амстердам. „Интърнашънъл Недърландс Груп“. Къде се намира централата на фондация „Свобода“?

— В Амстердам.

— В такъв случай няма нищо чудно.

— Искаш да ме убедиш, че докато Питър Новак е бил затворен в тъмницата на Анура, е позволил да бъдат прехвърлени шестнайсет милиона долара на мое име? Как стават тия работи?

— Може да го е направил предварително. Предварително е възможно. Следварително не е възможно.

— Не ми е до шеги, Григорий. Това е лудост.

— Просто ти съобщих първоначалния код.

— Възможно ли е някой друг да е сложил ръка на сметката на Новак и да я контролира по някакъв начин?

Руснакът вдигна рамене.

— Първоначалният код показва само чия е сметката. Що се отнася до достъпа до нея, има много варианти. Това не бих могъл да ти кажа. Тази информация не върви от модем на модем. Институцията следва законовата процедура. Банката в Амстердам действа по инструкции на собственика. Разширението на сметката показва, че тя е свързана с фондация. Документация в банката, документация в централата.

Берман произнесе думата документация с отвращението, което изпитваше към по-старите финансови инструменти като указания и договори, които не можеха да се сведат до редици от цифри и нули.

— Няма никаква логика.

— Но има долари! — каза весело Берман — Ако някой внесе шестнайсет милиона долара в сметката на Григорий, Григорий няма да настоява да идентифицира зъбите на дарителя. — Той вдигна ръце. — Бих искал да ти кажа повече, но не мога.

Дали Питър Новак бе предаден от някой свой приближен или скъп за него човек? Ако е така, от кого? Високопоставен служител на организацията му? Марта Ланг? Тя говореше за него, както му се стори, с истинска привързаност и уважение. Но какво доказваше това, да не говорим, че можеше да притежава актьорски талант. Единственото неоспоримо нещо бе, че който и да е предал Новак, се е ползвал с доверието му. А това означаваше, че човекът е майстор на лъжите, виртуоз в изкуството на хитруването, измяната и дебненето. Но с каква цел?

— Ела с мен — каза Берман. — Ще те разведа из къщата. — Той прегърна през рамо Янсън и го поведе нагоре по стълбите в просторната светла кухня. Сложи показалеца си на устните. — Господин Френч не обича да се влиза в кухнята. Но за нас, руснаците, тя е сърцето на дома. Берман се доближи до блестящата мивка от неръждаема стомана, над която се намираше прозорецът с красива гледка към розовата градина. — Той измъкна струйника от чешмата и го вдигна пред устата си като микрофон: — Някой е забравил кифличките под дъжда — запя той с дебел руски бас. — Не мисля, че мога да го преживея….

Приближи се плътно до Янсън и се опита да направи с него дует. Вдигна изразително ръката си във въздуха като оперен певец на сцената.

Чу се пукване на стъкло и Берман спря да пее, издавайки хриптене. След миг се просна на пода.

Малка червена дупка едвам личеше отпред на ръката му. В горната лява част на гърдите му имаше още една рана от куршум с оцветени в червено ръбчета.

— Мили Боже! — извика Янсън.

Времето сякаш спря.

Янсън погледна към Берман, който лежеше смаян и неподвижен върху облицования със сиви плочки под, а след това през прозореца. Навън не се забелязваше никакъв признак за безпокойство. Следобедното слънце огряваше добре подрязаните розови храсти, чиито розови и бели цветове се показваха измежду гъстите листа. Небето беше синьо, осеяно тук-таме с малки ивички бели облаци.

Изглеждаше абсурдно, но се бе случило и мозъкът му се мъчеше да проумее смисъла на всичко това. Чу стъпките на иконома, който явно се бе стреснал от неговия вик. Още с влизането икономът изтегли проснатото тяло извън обсега на прозореца, плъзгайки го по пода. Беше правилна реакция. Той също провери гледката през прозореца, държейки в едната си ръка пистолет П7. Ако беше аматьор, сигурно щеше да стреля един-два пъти през прозореца, но не го направи. Той видя същото, което преди него бе видял и Янсън. Размениха си погледи, от които стана ясно колко е смаян. Минаха две секунди, преди двамата да се изтеглят в коридора на безопасно разстояние от прозореца. Откъм пода Берман издаваше хриптящи звуци, докато дъхът му си проправяше път през наранената трахея. Пръстите му започнаха да ровят в раната на гърдите.

— Мамка ти — каза той сподавено. — Твоя мать!

Пръстите на дясната му ръка трепереха от усилието, с което руснакът опипваше раната си със забележително самообладание. Търсеше куршума. Поемайки с мъка въздух, той измъкна смачкано парче месинг и олово.

— Вижте — обърна се Янсън към иконома. — Знам, че сте шокиран, но трябва да се успокоите, господин…

— Туейт. Работил съм петнайсет години в САС. И двамата знаем, че куршумът не е изстрелян отблизо. Търсим нещо друго.

— САС, виж ти.

— Господин Берман може да е откачен, но не е глупак. Човек като него има врагове. Бяхме подготвени за подобно нещо. Но този изстрел дойде от неизвестността. Нямам обяснение.

Как се бе случило?

Главата на Янсън бе сякаш празна, но постепенно започна да се изпълва с елипсовидни криви и прави ъгли. Ужасната сцена на кръвопролитието, която се разигра пред очите му, се превърна в геометрична диаграма.

Нужен му бе всеки наличен факт. Свърза точката на проникване върху протегнатата ръка на Берман с горния ляв квадрант на гръдната рана. Отклонение от около трийсет и пет градуса спрямо хоризонталата. Но не се виждаше нищо в околността под този ъгъл.

Явно куршумът не бе изстрелян отблизо.

Парчето, което Берман измъкна от раната си, го доказваше. Беше изстрел от далечно разстояние, а куршумът бе стигнал в крайната точка на траекторията си. Ако беше изстрелян от стотина метра, щеше да проникне в тялото на Берман и да причини изходна рана. Деформацията и размерът на куршума съдържаха нужната информация.

Наведе се и го вдигна. Какъв ли беше? Трийсет-четирийсет грама, със зърнест строеж и месингово покритие. Проникването беше около пет сантиметра, ако беше улучил главата на Берман, смъртта щеше да настъпи мигновено. Но и кръвоизливът в белия дроб най-вероятно щеше да доведе до фатален изход. Каква ли бе силата на удара — един-два килограма на сантиметър?

Поради съпротивлението на въздуха силата на удара намаляваше обратнопропорционално на изминатото разстояние. Колкото по-голяма беше скоростта, толкова по-голямо бе съпротивлението на въздуха, т.е. обратната сила, следователно нямаше правопропорционална зависимост. Съотношението скорост-разстояние можеше да се изчисли с диференциално уравнение от първа степен и числото на Рейнолдс — нещо, което Димаръст можеше да реши наум. Вероятно и Берман, но разчитайки на интуицията и опита си, Янсън прецени, че бе стреляно от около километър.

Янсън си припомни високите сгради в околността, островърхия покрив на джамията в центъра на Лондон… и минарето, високата и тясна кула с малък балкон, използван от ходжата да събира вярващите за молитва. Най-вероятно минарето не се охраняваше и професионалист нямаше да срещне никакви проблеми да проникне там. Ако грубите изчисления на Янсън бяха верни, точно това се бе случило.

Сатанинска работа. Снайперистът се бе разположил на балкона на минарето, което откъм Бъртуик Хаус приличаше на малка точица, изчаквайки мишената да се появи на прозореца. Сигурно е разполагал с достатъчно време, за да изчисли ъглите и траекториите. Но колцина бяха способни на такъв изстрел? Дали имаше и четирийсет в света? Двама руснаци. Един норвежец, които спечелиха първо място на световното състезание в Москва предната година. Двама израелци с техните 7,62-милиметрови пушки „Галил“. Шепа американци.

Майсторът снайперист притежаваше изключителни умения, но и изключително търпение. Трябваше да е в състояние да реагира на всяко непредвидимо усложнение. При изстрел от голямо разстояние дори неочакван лек ветрец можеше да отклони траекторията на куршума. Целта можеше да помръдне неочаквано. В този случай Берман бе вдигнал нагоре ръката си, след като изстрелът бе произведен. Снайперистът трябваше да се съобразява с подобни възможности и да е много търпелив.

И все пак коя бе мишената?

Икономът предположи, че е неговият работодател Берман. Естествено предположение. И опасно. Припомни си, че Берман го прегърна през рамото и го придърпа към себе си. Куршумът, който улучи руснака, мина само на трийсетина сантиметра от главата на Янсън.

Трийсет сантиметра. Неконтролируемо отклонение от километър разстояние. Независимо дали бе поразил целта, или бе пропуснал истинската мишена, точността на изстрела бе невероятна. Но интуицията му подсказваше, че именно той бе мишената.

Дочу сирената на линейката, която Туейт извика. Усети леко докосване по крака. Берман се опитваше да му привлече вниманието.

— Янсън — прошепна той, сякаш устата му бе пълна с вода.

Закръгленото му лице бе станало мъртвешки бледо. От ъгълчето на устата му изтичаше тънка струйка кръв. Въздухът се процеждаше през раната на гърдите му и той я притисна с дясната си ръка. След това повдигна леко лявата си ръка, облята в кръв, и поклати показалеца си.

— Кажи ми истината. Съсипаха ли ми ризата „Търнбул енд Асър“?

Вместо обичайния кикот се чу задавена кашлица. Поне единият му бял дроб се бе напълнил с кръв и скоро щеше да колабира.

— Изглеждала е и по-добре — каза му Янсън нежно в изблик на обич към жизнерадостния, ексцентричен мошеник.

— Ще намериш копелето, което направи това, нали? — попита Берман.

— Непременно — обеща без колебание Янсън.