Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Janson Directive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2016)

Издание:

Автор: Робърт Лъдлъм

Заглавие: Директивата „Янсън“

Преводач: Цветана Русева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Прозорец“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-332-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3268

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Подготовката на парашута беше нещо като ритуал, военно суеверие. Докато дойдеше времето за скока, този навик се вкореняваше така дълбоко, както миенето на зъбите или на ръцете.

За целта Янсън и Кацарис използваха склада до хижата. Отначало сгънаха платната и въжетата върху огромния циментов под. После пръснаха силикон на местата, където въжетата бяха протрити, върху затягащата скоба и клупа. Следващите действия бяха автоматични. Черното платнище беше от импрегнирана материя и Янсън притисна с тялото си местата, където беше останал въздух. Изпъна максимално шевовете и ги изравни, за да осигури равномерно отваряне на парашута, като внимаваше шевовете да са откъм външната страна на гънките. Накрая го пъхна в черната торба, като изкара останалия въздух през отвора, преди да я закопчае.

Кацарис, който бе много по-сръчен от него, се справи два пъти по-бързо.

— Какво ще кажеш да направим набързо оглед на оръжията, които доставиха? — обърна се той към Янсен.

Една от предпоставките за работа в екип беше всеки да е готов да рискува живота си за останалите. Принципът на равенството беше от жизнено значение. Всяка проява на фаворизиране беше пагубна. Когато се събраха за първи път, Янсън се отнасяше с тези мъже едновременно сурово и приятелски. Но дори сред елитите има елити и сред отличниците — отличник, който се откроява сред останалите, златното момче.

Преди трийсетина години това момче бе Янсън. Само няколко седмици след като пристигна в тренировъчния лагер на „тюлените“ в Литъл Крийк, Алън Димаръст го извади от общата група и го премести в още „по-елитна“ бойна част, където тренировките бяха убийствено изтощителни. Местеше го във все по-отбрани и по-отбрани групи, докато накрая Димаръст му назначи интензивни единични тренировки.

Пръстите ти са оръжие сами по себе си! Не ги занемарявай. Половината от интелекта на боеца се намира в ръцете му.

Не се цели във вените или жилите, цели се в нервните възли. Запамети ги добре, докато започнеш да ги откриваш с пръстите си, а не с очите. Не гледай — чувствай!

Забелязах каската ти над позволената линия. Мъртъв си!

Не виждаш начин да се измъкнеш, а? Опитай се да видиш нещата по друг начин. Виж двата бели лебеда вместо единия черен. Гледай към отрязаното парче кейк вместо към кейка с отрязаното парче. Изнеси лактите напред, не назад. Усъвършенствай движенията, бейби. Ще се чувстваш свободен. Само със стреляне не става. Трябва да мислиш как да се измъкнеш от тая хватка.

Точно така! Превърни ловците си в ловни трофеи!

По този начин всеки легендарен боец създаваше друг. Когато Янсън срещна за първи път Кацарис преди много години, разбра по какъв начин Димаръст беше гледал на него.

Дори Кацарис да не беше така необикновено надарен, оперативната равнопоставеност не можеше да измести лоялността, градена с години, и приятелските отношения на Янсън с него излизаха далеч извън контекста на една мисия на командоси. Те бяха скрепени от общите спомени и взаимния дълг. Спореха и си казваха всичко в очите, но не и пред останалите.

Отправиха се към дъното на склада, където по-рано през деня беше струпано оръжието, доставено чрез фондация „Свобода“. Кацарис чевръсто разглоби и след това сглоби някои от огнестрелните оръжия, за да се увери дали частите са добре смазани. Не биваше да има и прекалено много смазка, тъй като тя бе запалителна и можеше да предизвика струйки дим, видими или доловими с обонянието. Недобре смазаната цев можеше бързо да прегрее. Шарнирите трябваше да се затегнат, но не прекалено. Пълнителят трябваше да се плъзга свободно с нужното съпротивление, за да се закрепя стабилно. Сглобяемите части, като например частите на МР5К, трябваше да се сглобяват с лекота.

— Знаеш защо го правя, нали? — попита Янсън.

— По две причини — отвърна Кацарис. — Същите две причини, поради които можеше и да не го правиш.

Пръстите на Кацарис мърдаха, докато говореше, а щракането на оръжията звучеше като контрапункт на разговора.

— Ако беше на мое място?

— Щях да направя същото — каза Кацарис. — Доближи разглобения магазин на една от карабините до носа си и помириса излишъка от смазка. — Военното крило на „Харакат ал-Мукаама ал-Исламия“ никога не се е ползвало с репутацията, че връща заграбеното имущество.

Под заграбеното имущество той имаше предвид пленници, особено онези от тях, които смяташе за агенти на американското разузнаване. Преди седем години в Бааклина, Ливан, Янсън бе заловен от екстремистката групировка. Похитителите му го бяха сметнали първоначално за американски бизнесмен, взимайки за чиста монета легендата му. Но бързата реакция на най-високо равнище предизвика други подозрения. Преговорите излязоха извън контрол, предизвиквайки разцепление дори вътре в групировката. Само навременната намеса на трета страна — фондацията „Свобода“, както се разбра по-късно — я накара да промени плановете си. След дванайсет дни плен Янсън бе пуснат на свобода.

— Доколкото ми е известно, Новак въобще не е участвал в преговорите и дори не е бил запознат със ситуацията — продължи Кацарис. — Но така или иначе фондацията е негова. Следователно му дължиш живота си. Та тази госпожа идва при теб и ти напомня, че е време да се издължиш за Бааклина. Нямаш друг избор, освен да се съгласиш.

— Когато съм с теб, се чувствам като разтворена книга — каза Янсън, а от усмивката му ъгълчетата на очите му се притвориха.

— Да, написана и шифрована с еднократен код. Я ми признай нещо. Колко често си мислиш за Хелън? — кафявите очи на боеца бяха необикновено топли.

— Непрекъснато.

— Беше като вълшебница, нали? Изглеждаше така ефирна.

— Със свободен дух — отговори Янсън. — Моята пълна противоположност във всяко отношение.

Кацарис мушна четчица с найлонови косми в отвора на цевта на друго автоматично оръжие, провери за пукнатини, напластявания от нагар и други нередности, след което погледна Янсън право в очите:

— Веднъж ми каза нещо, Пол. Преди години. Сега аз ще ти го кажа. — Протегна се и постави ръката си върху рамото на Янсън. — Възмездие няма. Не и на Земята. Освен в романите. На този свят има само удари и ответни удари, и контраудари на ответни удари. Но истинско възмездие, в неговия чист вид от нашите фантазии, не съществува.

— Знам.

— Хелън е мъртва, Пол.

— Така ли. Сигурно затова не отговаря на телефонните ми обаждания.

С тъпия си хумор искаше да прикрие едно огромно море от мъка и болка, но не се получи.

Кацарис дори не мигна, но стисна рамото на Янсън по-здраво.

— Не съществува нищо — нищо, което може да ти я върне. Прави каквото сметнеш за нужно с фанатиците от Кагама, но не забравяй това.

— Минаха пет години оттогава — каза тихичко Янсън.

— А чувстваш ли ги като пет години?

— Все едно че беше вчера — прошепна той.

Никой командир не разговаряше така с подчинените си. Така един мъж разговаряше само с човек, когото смяташе за най-близък на света, човек, когото не можеше да излъже. Въздъхна тежко.

— Страхувам се, че ще действам безразсъдно и ще иззема функциите на Бог по отношение на терористите, които убиха жена ми.

— Не — отвърна Кацарис. — Страхувам се, че в яростта си може да си въобразиш, че единственият начин да се реваншираш за смъртта на Хелън е да се оставиш на терористите да те убият.

Янсън поклати глава енергично, но се замисли дали нямаше зрънце истина в думите на Кацарис.

— Никой няма да умре тази нощ — каза той.

И двамата знаеха, че това бяха по-скоро ритуални слова на самоуспокоение, отколкото оценка на възможностите.

— Цялата ирония се състои в това, че Хелън изпитваше симпатия към Кагама — каза Янсън след кратка пауза. — Не към терористите от ФОК, разбира се, а към обикновените кагамци. Ако беше жива, не се съмнявам, че щеше да се присъедини към усилията на Новак за постигане на мирно споразумение. Халифа е архиманипулатор, но той дължи съществуванието си на това, че тези хора наистина са неоправдани.

— Ако сме дошли със задачата да оправяме социалните проблеми, значи сме се въоръжили не с оборудването, което ни е необходимо — Тео прекара пръст по острието на боен нож, пробвайки остротата му. — Да не забравяме, че Питър Новак вече опита и видяхме докъде го докара това. Влизаме и излизаме. Вмъкваме се и след това се измъкваме.

Янсън кимна.

— Ако всичко мине добре, няма да останем повече от сто минути в Анура. Ако отново се наложи да се оправяме с тия хора, поне ще имаме опит.

— Ако стигнем до такъв етап — отвърна му Кацарис мрачно, — значи всичко ще се е прецакало.

 

 

— Нямам нищо против да се поразходя с това маце — каза Хонуана с възхищение. Заедно с Янсън и Хенеси стояха в мрачния хангар, а очите им още привикваха с тъмнината след яркото слънце отвън.

ВА-609 беше хидроплан като излезлите от употреба „Оспрей“, но снабден с перки за вертикално излитане и кацане, които можеха да се нагласят и в хоризонтално положение, така че машината да функционира и като самолет с фиксирани крила. Компанията „Бел/Огъста“ беше изработила фюзелажа не от стомана, а от специална сплав, която правеше самолета толкова лек, че той можеше да прелита четири-пет пъти по-дълги разстояния в сравнение с конвенционалните модели при еднакъв разход на гориво. Неговата подвижност щеше да се окаже решаваща за успеха на мисията.

Хонуана поглади с пръсти повърхността му.

— Каква красавица.

— При това невидима, ако боговете са с нас — каза Янсън.

— Ще се помоля на предците си — обеща Хонуана, без дори да се усмихне.

Той беше учил в Москва и бе отявлен атеист.

— Резервоарът е пълен. Ако приемем, че не си качил килограми, откакто работихме заедно последния път, това чудо трябва да ни отведе до там и да ни върне обратно.

— Ти май оценяваш шансовете петдесет на петдесет? — попита мозамбикчанинът със сериозно изражение.

— Нямам избор. Не аз избирам времето и мястото. Може да се каже, че ФОК определят правилата. Опитвам се да импровизирам колкото мога. Планът не е изряден. Ще се наложи да изиграем сценката.

— Мики Руни и Джуди Гарланд в плевнята с цяла бала експлозиви.

 

 

Северното крайбрежие на Анура беше вдлъбнато навътре като сърце от любовна картичка за деня на свети Валентин. Източният лоб беше покрит с гъста растителност и рядко населен. Хонуана държеше курс ниско над джунглата Никала. Когато стигна до океана, той издигна самолета рязко нагоре.

Като се изключеше странната траектория, пилотирането беше невероятно гладко, като Хонуана предусещаше и избягваше успешно въздушните течения и ями. Изправените в хоризонтално положение перки издаваха сега постоянен шум, нещо средно между бръмчене и бучене.

Андресен и Хенеси седяха отпред при Хонуана като част от екипажа, оказвайки му навигационна подкрепа. Отзад двамата командоси обсъждаха последните подробности на акцията.

Половин час след излитането Кацарис погледна часовника си и глътна стомилиграмова таблетка „Провижил“. Щеше да стабилизира сърдечния му ритъм и да го държи бодър през нощта, без да стимулира прекалено самоувереността му, както ставаше с амфетамините. Оставаха два часа до мястото, където щяха да скочат. Провижилът щеше да окаже максималния си ефект по време на операцията. След това той глътна още едно малко хапче, което щеше да потисне обилното потене.

Кацарис посочи към опаковката с таблетките.

— Искаш ли една?

Янсън поклати глава. Кацарис знаеше какво прави, но на него му бе известно, че лекарствата може да имат непредвидими странични последици при различните хора и отказа да приеме вещество, което не беше пробвал.

— Кажи ми, Тео, как е госпожата?

Тъй като бяха сами, си позволи да му говори на малко име.

— Госпожата? Тя знае ли, че я наричаш така?

— Хей, аз я познавах преди теб. Красивата Марина.

Кацарис се засмя.

— Нямаш представа колко е красива. Мислиш си, че знаеш, но не е вярно. Защото в момента тя наистина е неотразима — той произнесе последната дума подчертано.

— Чакай малко — каза Янсън. — Да не искаш да кажеш, че тя…

— Съвсем в началото. Само три месеца. Сутрин все още й се повръща. Иначе се чувства превъзходно.

Образът на Хелън просветна в съзнанието на Янсън и той се почувства така, сякаш гигантска ръка сграбчи сърцето му и го стисна.

— Красива двойка сме, нали? — каза Кацарис уж на шега, но беше самата истина.

Тео и Марина Кацарис бяха сред любимците на Господ, великолепни екземпляри на средиземноморската сила и симетрия. Янсън си припомни седмицата, когато прекара с тях в Миконос и онзи следобед, когато се запознаха с надменна режисьорка на модно шоу от Париж, която търсеше място, съчетаващо в едно оскъдни бански костюми с бели пясъци и лазурно море. Французойката беше убедена, че Тео и Марина са модели и ги попита за името на модната им агенция. Всичко, което забелязваше у тях, бяха блестящо белите им усмивки, безупречните им мургави лица и лъскави черни коси. А фактът, че тези изящни атрибути не се използваха с търговска цел, я порази като разхищаване на ценни природни ресурси.

— Значи ще ставаш баща? — каза Янсън.

Приливът на топлота, който почувства от новината, скоро се охлади.

— Май не се зарадва много? — попита Кацарис.

Янсън помълча известно време и отговори:

— Трябваше да ме предупредиш.

— Защо? — учуди се Тео. — Марина е бременна, не аз.

— Знаеш защо.

— Щяхме скоро да ти съобщим. Дори се надяваме да станеш кръстник на детето. — Тео вдигна рамене. — Смяташ, че един баща не бива да поема рискове. А аз смятам, че прекалено много се притесняваш, Пол. Още съм жив. Виж, разбирам какъв риск съм поел.

— Аз обаче не разбирам, мамка му. Това е проблемът.

— Нали не искаш да обявиш предварително детето ми за сираче. Познай какво. Аз също не искам. Ще бъда баща и това ме изпълва с щастие. Но нямам намерение да променям живота си по тази причина. Марина също го знае. И ти го знаеш. Затова ме избра за мисията.

— Не съм сигурен, че щях да те повикам, ако знаех.

— Не говоря за сега. Говоря за тогава. За Епидаурус.

Преди осем години контингент от двайсет войници от гръцката армия участваше в учение, организирано от отдела за Консулски операции. Целта беше да се обучат гърците да откриват и предотвратяват контрабандата с огнестрелно оръжие, за която се използваха гръцки товарни кораби. Избраха наслуки за тренировката малък кораб на няколко мили от бреговете на Епидаурус. За лош късмет обаче корабът наистина се оказа контрабандистки. Още по-лошо, на борда му се намираше турски наркотрафикант заедно с тежковъоръжената си свита телохранители. Нещата се развиваха от зле по-зле, като лошият късмет се добави към недоразумението. Неопитните мъже и от двете страни се паникьосаха. Инспекторите от Консулски операции веднага го забелязаха през дигиталните телескопи и апаратурата за подслушване, монтирана върху костюмите на плувците. Те обаче бяха твърде далеч да се намесят, без да изложат на риск сигурността на войниците.

От малка фрегата, закотвена на една морска миля разстояние, Янсън наблюдаваше ужасен развитието на събитията. Припомни си двайсетте секунди, изпълнени с напрежение, през които можеше да се случи всичко. Една срещу друга бяха изправени две групи въоръжени мъже. Всеки от тях увеличаваше шансовете си да остане жив, ако стреля пръв. Но пуснеха ли веднъж в действие автоматичните оръжия, оцелелите сред врага нямаше да имат друг избор, освен да отвърнат на огъня. Беше от онзи вид самоубийствена „честна битка“, при която жертвите и от двете страни можеше да са сто процента. В същото време нямаше начин турските охранители да стоят със скръстени ръце, тъй като щеше да се сметне за предателско действие.

— Не стреляйте! — изкрещя млад грък. Той свали оръжието си с жест, който издаваше не страх, а възмущение. Янсън чуваше слабо, но ясно гласа му през слушалките. — Кретени! Идиоти! Ние работим за вас!

Турците заподсвиркаха, но твърдението беше неочаквано и те поискаха допълнителни обяснения.

Обяснението не закъсня. Беше идеална импровизация, пълна с измислици и блестящо изложена. Младият грък спомена името на могъщ турски наркодилър, Орхан Мурат, за когото работеха моряците от товарния кораб. Той обясни, че командирите са им наредили да търсят подозрителни кораби, но че Мурат им е платил щедро, за да не закачат собствените му съдове.

— Щедър човек — изрече младият офицер с тържествен и алчен тон. — Децата ми му дължат благодарност за това, че се хранят три пъти на ден. А какво получаваме от правителството? Нищо!

Останалите гърци отначало мълчаха, а сдържаността им бе възприета като най-обикновен страх и неопитност. След това обаче започнаха да кимат, тъй като разбраха, че колегата им дрънкаше врели-некипели, за да им спаси кожите. Свалиха оръжията и сведоха погледи.

— Ако лъжеш… — закани се старшият на групата турски телохранители.

— Всичко, което искаме от вас, е да не съобщавате нищо по радиостанцията. Шефовете ни следят всички морски комуникации и знаят кодовете ви.

— Лъжеш! — излая като куче турчин с посивяла коса.

Това бе самият търговец, който най-после се бе появил на палубата.

— Вярно е! Американското правителство помага на командирите ни. Ако смятате да съобщите за нас, по-добре ни застреляйте, тъй като така или иначе ще ни екзекутират военните, като се върнем. Всъщност аз бих ви помолил да ни застреляте. Така в гръцката армия ще си помислят, че сме загинали като герои и ще отпуснат пенсии на семействата ни. А дали Орхан Мурат ще прояви подобна щедрост към вашите жени и деца, когато узнае, че сте провалили операция, за която е прахосал доста пари, вие сами трябва да решите.

Възцари се задгробна тишина. Накрая търговецът я наруши.

— Твърденията ви са нелепи. Ако имаха достъп до нашите комуникации…

— Ако? Ако? Смяташ ли за съвпадение това, че ни заповядаха да превземем кораба ви? — изсумтя презрително гъркът. — Питам те. Наистина ли вярваш в съвпадения?

Въпросът му спаси ротата. Никой контрабандист, във всеки случай не и който бе оцелял за дълго, не вярваше в съвпадения.

Младият грък поведе останалите плувци обратно във водата към американската фрегата. Отърваха се без никакви загуби. Седем часа по-късно флотилия от кораби на бреговата охрана се струпа край Минас. Артилерийските оръдия взеха на мушка кораба. Пред лицето на превъзхождащата ги сила наркотрафикантите се предадоха.

След случката Янсън се представи лично на младия грък, който бе проявил такава невероятна съобразителност, осъзнавайки простата истина, че бяха попаднали на товарния кораб с трафикантите на наркотици случайно. Младежът, Тео Кацарис, се оказа не само умен, съобразителен и смел. Той бе надарен също със забележителна физическа ловкост и беше показал най-високи резултати по време на тестовете за сръчност. Колкото повече го опознаваше Янсън, толкова повече разбираше неговите изключителни качества. За разлика от повечето си събратя по служба той произхождаше от семейство от средната класа. Баща му беше дипломат, работил някога във Вашингтон, и Кацарис беше учил няколко години в училището „Сейнт Олбан“. Янсън можеше да го отмине незабелязано като поредния пристрастен към адреналина бабаит — и донякъде това бе вярно, — но страстта на Кацарис, неговото желание да постигне нещо в този свят бяха истински.

Няколко дни по-късно Янсън си пийваше с един гръцки генерал, когото познаваше от американската военна академия в Карлайл, Пенсилвания. Янсън му разказа, че е срещнал младеж, чийто потенциал не можеше да се разкрие напълно в условията на твърде ограничената практика в гръцката армия. Той предложи да го вземе под свое шефство и да наблюдава лично обучението му. По онова време ръководството на Консулски операции отговаряше за „стратегическото партньорство“ — общи операции със съюзниците от НАТО. Използвайки го като претекст, отделът за Консулски операции щеше да си осигури надежден кадър за известно време, а в дългосрочен план гръцката армия щеше да разполага с човек, който да предаде уменията и техниките за борба с тероризма на своите сънародници. Сделката бе сключена на третия коктейл.

 

 

Сега, докато седяха в задната част на самолета, Янсън изгледа Кацарис с леден поглед.

— Марина знае ли с какво си се захванал?

— Не й казах подробности, но и тя не настоя — захили се Кацарис. — Хайде, Марина е по-смела от цялата Осма дивизия на гръцката армия. Много добре знаеш.

— Знам.

— Тогава ме остави сам да взимам решенията си. Освен това, ако тази операция е толкова рискована за мен, как би се осмелил да помолиш някой друг да заеме мястото ми?

Янсън поклати глава.

— Имаш нужда от мен — каза Кацарис.

— Можех да наема някой друг.

— Не и добър като мен.

— Не отричам.

Никой от двамата не се усмихваше вече.

— И двамата сме наясно какво означава тази операция за теб. Искам да кажа, че това не е работа за наемник.

— Не мога да отрека това. Всъщност означава много за света.

— Говоря за Пол Янсън, не за планетата Земя. Хората преди идеите, ясно ли е? По този въпрос винаги сме споделяли едно и също мнение — кафявите му очи не мигваха. — Няма да те разочаровам — каза му тихо.

Янсън се трогна.

— Можеш ли да ми съобщиш нещо, което да не знам — отвърна му той.

 

 

С наближаването на уречения час напрежението растеше. Бяха взели всички възможни предохранителни мерки. Самолетът летеше без светлини и по него нямаше нищо, което би могло да отрази светлина от друг източник. Седнали върху брезентови столчета до мръсната рампа на самолета, Кацарис и Янсън следваха същите правила. Нямаха по себе си нищо, което да отразява светлината. Когато наближиха мястото за скачане, навлякоха черните бойни дрехи и боядисаха лицата си. Ако го бяха направили по-рано, щяха да прегреят от жега. Натъпканите с екипировка жилетки под летателните им костюми изпъкваха на бабуни, но нямаше друг начин.

Бяха изправени пред първата неизвестност. Той и Кацарис имаха по три хиляди скока зад гърба си. Но това, което им предстоеше тази нощ, не се вписваше в досегашния им опит.

Янсън бе доволен от себе си, когато за първи път прозря, че единственият начин да се стигне до двореца незабелязано бе откъм нощното небе до центъра на двора. Но дали имаше сериозни шансове това да се постигне, оставаше пълна загадка.

За да не ги забележат, трябваше да паднат на земята безшумно в тази тъмна нощ без звезди и без луна, характерна за сезона на мусоните. Сателитните метеорологични снимки потвърдиха, че към четири часа сутринта и през следващия час щеше да има плътна облачна покривка.

Но те бяха човешки същества, а не герои от екшън. За да имат успех, трябваше да изпълнят необикновено прецизен скок. Положението се влошаваше допълнително от факта, че същата метеорологична система, която осигуряваше облачното прикритие, криеше опасност от непредвидими ветрове — още един враг на точността. При други обстоятелства всяко от тези усложнения щеше да накара Янсън да се откаже от скока.

Откъдето и да го погледнеше човек, си беше скок в неизвестността. Но беше и единствената възможност Питър Новак да бъде спасен.

Хонуана отвори люка, когато достигнаха предварително съгласуваната височина от около шест хиляди метра. На тази височина въздухът беше леденостуден, под нулата. Но излагането на тази температура щеше да е за кратко. Очилата, ръкавиците и плътно прилепналите към главите им шапки като на плувците щяха да помогнат, както и неопреновите летателни костюми.

Това бе допълнителна причина, поради която искаха да скочат над водата, поне на една миля от Каменния дворец. Докато падаха, щяха да се освободят от ръкавиците и от други ненужни части от екипировката си, без да допуснат да се изсипят над мястото, където отиваха, като предупредителни листовки.

Скокът от голяма височина осигуряваше също така повече време за маневриране, така че да се насочат правилно към мястото за приземяване — или да се отдалечат от него на безнадеждно разстояние. Без физически тренировки бе невъзможно да се вземе правилното решение. Но решение трябваше да се вземе и Янсън го взе.

— Добре — каза той, заставайки пред отвора. — Не забравяй, че това няма да е обичаен скок. Време е. Следвай лидера си.

— Не е честно — викна Кацарис. — Винаги искаш да си пръв.

— Възрастта преди красотата — измърмори Янсън, стъпвайки върху алуминиевата рампа.

После се хвърли в тъмното като в рог небе.