Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Janson Directive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2016)

Издание:

Автор: Робърт Лъдлъм

Заглавие: Директивата „Янсън“

Преводач: Цветана Русева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Прозорец“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-332-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3268

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Докато я следваше по оградените с первази алуминиеви стъпала към самолета „Гълфстрийм“ на Новак, мерна надпис, изписан с бели букви в курсив, които контрастираха ярко върху тъмносиния емайл на корпуса: Шок кичи шокра меди.

Беше на унгарски език, напълно неразбираем за него.

На пистата шумът беше нетърпим. Свистенето на вентилационните системи се наслагваше върху бученето на двигателите. След като вратата на кабината се затвори, изведнъж се възцари тишина, все едно че попаднаха в шумоизолирана камера.

Самолетът беше приятно обзаведен, без излишно разточителство, предназначен за човек, за когото цената не беше от значение, както не беше от значение и луксът. Интериорът беше най-обикновен. Кожените седалки с ръкохватки бяха огромни, каквито имаше по клубовете, разположени от двете страни на пътеката. Някои бяха обърнати една срещу друга с ниски, закрепени с винтове за пода маси помежду им. Четирима мъже и жени с мрачни лица, явно от екипа на Марта Ланг, бяха заели вече местата си в задната част на самолета.

Марта му махна да седне срещу нея пред кабината, след което вдигна вътрешния телефон и измърмори няколко думи. Янсън долови съвсем слабо шума от двигателите, които набираха обороти, докато самолетът потегляше. Шумоизолацията бе необикновена. Херметическа преграда ги отделяше от пилотската кабина.

— Какво означава надписът на фюзелажа?

— „И най-малките неща могат да допринесат за големите.“ Унгарска поговорка и любимото мото на Питър Новак. Мисля, че можете да се досетите защо.

— Не може да се каже, че е забравил откъде произхожда.

— За добро или зло, Унгария го е направила това, което е. А Питър не е от хората, които забравят своя дълг — каза тя и го изгледа многозначително.

— Нито пък аз.

— Знам това — отвърна тя. — Затова разчитаме на вас.

— Ако има задача за мен, предпочитам да разбера веднага, и то от него.

— Ще трябва да се задоволите с мен. Аз съм заместник-директорът на фондацията и работя за него от дълги години.

— Не поставям под съмнение вашата лоялност към работодателя ви — каза студено Янсън. — Хората на Новак са известни с предаността си към него.

Няколко реда по-назад членовете на екипа й разглеждаха някакви карти и диаграми. Какво ставаше? Обземаше го все по-голямо безпокойство.

— Разбирам какво искате да кажете и бяхте така любезен да изречете. Хора като мен често ги смятат за заслепени от вяра фанатици, съзнавам това. Аз ви моля обаче да приемете, че ние не храним никакви илюзии, никой от нас. Питър Новак е само един простосмъртен. Той е най-обикновен човек и както казвате вие, американците, ще гушне един ден букета. Знаем това най-добре от всеки друг. Това не е религия. Това е призвание. Представете си, че най-богатият човек, когото познавате, е и най-умният, и най-милият човек, когото познавате. Ако искате да разберете защо изисква лоялност, ще ви кажа — защото му пука, при това му пука повече, отколкото на всеки друг. Той иска да остави света по-добро място, отколкото го е заварил. Може да го наречете суетност, ако желаете, но дори да е така, това е вид суетност, от която всички се нуждаем. И от точно такъв вид визия.

— „Проницателен“ бе определението, което му даде Нобеловият комитет.

— Отнасям се с резерви към тази дума. Това е обезценена монета. Всяка статия във „Форчън“ обявява някой кабелен титан или производител на безалкохолни напитки за „проницателен“. Но фондацията „Свобода“ е визията на Новак и само негова. Той вярваше в направляемата демокрация още докато идеята изглеждаше като илюзорна мечта. Той вярваше, че гражданското общество може да бъде възстановено в онези части на света, където тоталитаризмът и конфликтите са го лишили от съдържание. Преди петнайсет години хората му се присмиваха, когато говореше за тази своя мечта. Кой ще му се присмее сега? Никой не му помогна — нито САЩ, нито ООН, но това не му попречи. Той промени света.

— Няма съмнение — отвърна Янсън със сериозен тон.

— Аналитиците от Държавния департамент изготвиха обемисти доклади за „старите етнически вражди“, конфликти и гранични спорове, които никога не можели да се решат, и настояваха, че било безсмислено да се правят опити за това. Но той опита. И постигна успехи. Той допринесе за мира в райони, където никога не го е имало или поне никой не си спомня да го е имало.

Марта Ланг се задави и спря да говори. По всичко личеше, че не беше свикнала да излага чувствата си и Янсън й направи услугата да заговори, докато тя възстанови самообладанието си.

— Аз съм последният човек, който би оспорил думите ви. Работодателят ви е личност, която се бори за мир заради самия мир и за демокрация заради самата демокрация. Всичко това е вярно. Но е вярно, че богатството му надвишава брутния вътрешен продукт на много от страните, с които има взаимоотношения.

Ланг кимна.

— Оруел казва, че светците трябва да бъдат смятани за виновни до доказване на противното. Новак доказа нееднократно какъв човек е. Човек на всички времена и на всички райони. Трудно е да си представим света без него.

Тя го погледна и той забеляза, че очите й са зачервени.

Марта Ланг си пое дълбоко дъх, сякаш онова, което се канеше да изрече, щеше да й причини физическа болка.

— Той е пленник на бунтовниците в Кагама. Нуждаем се от вас да го освободите. Доколкото знам, вашите хора му викат „измъкване“. Иначе ще умре там, където е — в Анура.

Анура. Пленник на Фронта за освобождение на Кагама. Още една причина, без съмнение главната причина, да потърсят именно него за работата. Анура. Място, за което мислеше почти всекидневно от пет години. Неговият личен ад.

— Започвам да схващам — каза Янсън, а устата му пресъхна.

— Преди няколко дни Питър Новак пристигна на острова, за да се опита да посредничи за мир между бунтовниците и управляващите. Имаше множество обнадеждаващи признаци. От ФОК казаха, че смятат Питър Новак за честен посредник и се съгласиха да организират среща в провинция Кена. Делегацията на бунтовниците прие много от предложенията, които в миналото те отхвърляха изцяло. А трайно споразумение за прекратяване на терора в Анура би било огромно постижение. Мисля, че вие разбирате това по-добре от всеки друг.

Янсън не отговори нищо, но сърцето му започна да бие лудо.

 

 

Домът им, обзаведен от посолството, се намираше в кимионовата градина в столицата Калиго в район, където все още растяха дървесните видове, с които в миналото са били покрити тези земи. Листата шумоляха от утринния бриз и птичките пееха. Той обаче се събуди от тихата кашлица и водната струя в банята. Хелън се появи, енергично миейки зъбите си.

Защо не си останеш днес вкъщи? — каза й той.

Тя поклати глава.

Нарича се сутрешно неразположение по причина, която ти е известна, скъпи — отвърна тя с усмивка. — Изчезва като утринната роса.

След това се приготви, за да отиде на работа в посолството. Когато се усмихваше, го правеше с цялото си лице: суетата, с бузите, с очите — особено очите… Образите изпълниха съзнанието му: Хелън се облича за работа, за да чете докладите на Държавния департамент. Синя ленена пола. Бяла копринена блуза. Хелън отваря широко прозорците на спалнята и вътре нахлува сутрешният тропически въздух с дъх на канела, манго и жасмин. Лицето й сияе с чипия си нос и ясносини очи. В горещите нощи на Калиго Хелън разхлаждаше тялото му. На фона на кадифената й кожа неговата беше грапава и груба.

Вземи си един ден почивка, любов моя — настоя той.

А тя му отвърна:

Няма нужда, скъпи. Може да им липсвам, може и да не им липсвам, но и при двата случая няма да е добре.

Целуна го по челото, преди да излезе. Защо не го послуша? Защо?

Анура, остров в Индийския океан с размерите на Западна Вирджиния, имаше население от дванайсет милиона и беше благословен с рядка природна красота и богато културно наследство. Янсън работеше там от осемнайсет месеца. Ръководеше разузнавателен екип, чиято задача бе да анализира нестабилната политическа обстановка и да разкрие дали някакви външни сили не подклаждат вълненията, тъй като от десетилетие и половина това райско кътче бе разтърсено от дейността на една от най-опасните терористични организации в света, Фронта за освобождение на Кагама. Хиляди млади мъже под влиянието на човека, когото наричаха Халифа, носеха на вратовете си кожени каишки с отровни капсули. Те символизираха готовността им да умрат в името на каузата. Халифа имаше особена слабост към самоубийствените атентати. Няколко години по-рано на политически митинг с участието на министър-председателя на Анура атентаторка камикадзе — младо момиче с огромно количество експлозиви със сачмени лагери около тялото си, прикрити от нейното сари — остави дълбок отпечатък върху историята на острова. Премиерът загина заедно с повече от хиляда участници в митинга. След това започнаха бомбените атентати с камиони в центъра на Калиго. Един от взривовете унищожи Международния търговски център на Анура. Друг, извършен с камион, превозващ уж експресна поща, донесе смърт на десетина членове на американското посолство в Анура.

Сред тях беше и Хелън. Поредната жертва на безумното насилие. Не бяха ли две всъщност? Ами детето, което двамата очакваха с такава обич?

Почти парализиран от мъка, Янсън поиска достъп до подслушвателните устройства на Националната служба за сигурност, включително до подслушваните телефонни разговори между бунтовническите лидери. Дешифрираните разговори, преведени на английски, не пасваха с интонацията и контекста на разменените реплики. Живият диалог не можеше да се замени с черните букви върху бялата хартия. Но екзалтираният тон по време на разговорите не остави никакво съмнение. Атентатът срещу посолството бе нещо, с което Халифа се гордееше.

Хелън, ти беше моето слънце.

 

 

В самолета Марта хвана китката на Янсън.

— Съжалявам, господин Янсън. Съзнавам много добре болката, която ще ви причини това.

— Разбира се, че сте наясно — каза Янсън с безизразен глас. — Отчасти това е причината, поради която сте избрали мен.

Марта продължи да го гледа в очите.

— Питър Новак ще умре. Конференцията в провинция Кена не е нищо друго, освен капан.

— Било е безумие, ако трябва да сме точни — тросна се Янсън.

— Наистина ли? Естествено светът отказа да се намеси с изключение на онези, които тайно насърчават насилието. Но за Питър няма нищо по-лошо от пораженството.

Янсън я стрелна гневно.

— ФОК призовава за унищожаване на Република Анура. Лидерите му заявяват, че вярват в благородството на революционното насилие. Как е възможно да се преговаря с подобни фанатици?

— Причините са банални. Както обикновено. Първоначалният план беше Анура да има федеративно управление, за да се даде по-широка автономия на провинциите. Идеята беше да се задоволят исканията на Кагама за самоуправление, като едновременно с това се гарантира гражданска защита на анурийците. Би било в интерес и на двата народа. В това има здрав разум. А Питър неведнъж е доказвал, че здравият разум понякога надделява.

— Трудно ми е да определя дали това е героизъм или арогантност.

— А лесно ли се разграничава разликата между двете?

Янсън замълча за миг.

— Просто дайте на копелетата онова, което искат — каза той накрая с тих глас.

— Не искат нищо — отвърна Ланг. — Приканихме ги да кажат цената, за да освободят Питър. Отказаха дори да го обмислят. Не е нужно да споменавам колко рядко се случва подобно нещо. Тези хора са фанатици. Получаваме от тях все един и същ отговор: че Питър Новак е осъден на смърт за престъпления срещу колониалните народи и че присъдата е „окончателна“. Чували ли сте за сунитския свещен празник Айд ал-Кабир?

— Да, на този ден почитат саможертвата на Авраам.

Ланг кимна.

— Овенът в магарешките бодли. Халифа казва, че тази година ще го отпразнуват, като принесат в жертва Питър Новак. Ще го обесят на Айд ал-Кабир. Този петък.

— Но защо? Защо, за Бога?

— Защото — отговори Ланг, — защото го смятат за агент на неоколониализма. Така казват от ФОК. Защото по този начин ФОК ще получи много по-голяма гласност, отколкото е постигнал през последните петнайсет години чрез бомбените атентати. Защото човекът, когото наричат Халифа, се е научил да използва тоалетната отскоро. Кой, по дяволите, знае защо? Въпросът изисква разум, какъвто тия терористи не притежават.

— Мили Боже — каза Янсън, — ако се опитва да възвеличае себе си по този начин, каквато и да е причината, защо не я разгласил все още? Защо медиите не са надушили нищо?

— Хитър е. Изчаквайки първо да постигне целите си, а после да ги обяви, той предотвратява международния натиск. Същевременно знае, че ние не бихме посмели да разгласим тази история, тъй като така ще пресечем възможността за намиране на решение чрез преговори, колкото и да е далечна.

— А от какъв зор една голяма държава се нуждае от натиск, за да се намеси? Всъщност аз все още не разбирам за какво ми говорите. Сама казахте, че той е човек на всички народи. Да приемем, че Америка е единствената свръхсила. Защо не сте се обърнали към Вашингтон за помощ?

— Това бе първото нещо, което направихме. Те ни доставиха информация. След това се извиниха и обясниха, че не могат да предложат никакво официално съдействие.

— Смаян съм. Смъртта на Новак може да доведе до дестабилизиране на редица райони, а едно от нещата, по които Вашингтон наистина си пада, е стабилността.

— Освен това да опазва живота на американските граждани. Държавният департамент смята, че всяка намеса, която може да се свърже по някакъв начин със САЩ, ще заплаши живота на десетки американци в районите под контрола на бунтовниците.

Янсън не отговори нищо. Той много добре знаеше как се стига до подобни изводи. Сам бе участвал в тази процес.

— Както обясниха, имало и други… усложнения. — Марта изрече думата с неприкрито отвращение. — Саудитците например, които са съюзници на Америка, от години подкрепят ФОК тихомълком. Не че го правят с голямо въодушевление, но ако не подпомагат потисканите мюсюлмани от района на Индийския океан, им пада авторитетът в ислямския свят. Да не говорим за случая с Дона Хедърман.

Янсън кимна.

— Студентката по антропология от Колумбийския университет. Правеше изследвания в Североизточна Анура. Което беше едновременно глупаво и дръзко. Бунтовниците я хванаха и я обвиниха, че е агентка на ЦРУ.

— Държат я в плен от два месеца. От нея няма никаква вест. САЩ не са си помръднали пръста. Не желаели да „усложняват и без това сложната ситуация“.

— Започвам да схващам. След като Съединените щати отказват да се намесят в защита на една американска гражданка…

— Как ще погледне на това светът, ако изпратят спасителен екип за някакъв си унгарски милиардер? Да. Не го казаха така открито, но това бе подтекстът. Пробутаха формулировката „политически нецелесъобразно“.

— И вие изложихте всички очевидни контрааргументи…

— И някои не съвсем очевидни. Без никакви задръжки. С риск да се покажем нахални. Трябва да ви кажа, че обикновено постигаме целта си. Не и този път. Тогава решихме да пробваме по друг начин.

— Нека се сетя сам. Решили сте да действате тайно. И тогава сте влезли в неофициални контакти и някой ви е споменал за мен — каза Янсън.

— Многократно. Неколцина високопоставени служители в Държавния департамент и в Централното разузнавателно управление ви препоръчаха горещо. Вие сте агент на свободна практика с международни връзки в областта, в която работите. Според бившите ви колеги в Отдел за консулски операции Пол Янсън е „най-добрият за всякаква работа“. Мисля, че това бяха думите им.

— Сегашно време е неподходящо. Казали са ви, че се оттеглих. Но се чудя дали са ви казали защо.

— Важното е, че в момента сте агент на свободна практика — прекъсна го тя. — Пътищата ви с Консулски операции са се разделили преди пет години.

Янсън поклати глава.

— Изпадайки в смешното положение, при което казваш на някого довиждане на улицата, а след това установяваш, че сте в една посока.

 

 

Раздялата му с Консулски операции му струваше повече от десет мъчителни разговора, някои от които минаха в благоприличен тон, други определено бяха неприятни, а някои — направо бурни. Никога нямаше да забрави срещата си със заместник държавния секретар Дерек Колинс. Официално той беше директор на Бюрото за разузнаване и анализи на Държавния департамент, но в действителност ръководеше неговия таен Отдел за консулски операции. Много ясно си представяше как Колинс сваля бавно очилата си с черни рамки и се почесва по носа.

— Мисля, че те съжалявам, Янсън — каза му Колинс. Никога не съм си представял, че мога да го изрека. Та ти си „робот“, Янсън. Ти си човекът, който има парче гранит на мястото, където се предполага, че е сърцето. А сега твърдиш, че си отвратен от онова, което вършиш най-добре. Къде, по дяволите, е логиката? Все едно майстор сладкар да намрази сладкото. Или пианист да се отврати от музиката. Янсън, насилието е областта, в която те бива най-много. А сега ми разправяш, че те отвращава.

— Не очаквам да ме разбереш, Колинс — отвърна му той. — Приеми го така — сърцето ми не го желае.

— Ти нямаш сърце, Янсън — очите на заместник държавния секретар бяха ледени. — Затова си толкова добър в нещата, които правиш. По дяволите! Затова си онова, което си.

— Може би. А може би не съм този, за когото ме смяташ.

Последва кратък лаещ кикот.

— Не мога да се изкачвам по корабно въже. Не мога да пилотирам бомбардировач. Получавам морска болест от инфрачервен перископ. Но познавам хората, Янсън. Това ми е работата. Казваш, че ти призлява от убийства. Аз обаче ще ти кажа следното. Един ден ще разбереш, че те са единственото нещо, което те кара да се чувстваш жив.

Янсън поклати глава. Намекът го вбеси, напомни му защо трябва да напусне и го накара да се замисли защо не го е направил дълго преди това.

— И какъв тип човек… — започна той, след това млъкна, овладя се, пое дълбоко дъх и продължи: — Какъв тип човек е онзи, който трябва да убива, за да се усеща жив?

Очите на Колинс сякаш пронизваха плътта му.

— И аз искам да те питам същото, Янсън.

 

 

Сега, в самолета на Новак, Янсън повдигна същия въпрос.

— Какво знаете за мен?

— Както предполагате, господин Янсън, бившите ви работодатели ни обясниха, че имате недовършена работа с бунтовниците от Кагама.

— Това ли бе изразът, който използваха? „Недовършена работа“?

Тя кимна.

 

 

Парчета от дрехи и от кости, няколко счупени ребра, разхвърляни наоколо. Това беше останало от неговата любима. Другото: „смесени останки“, както се изразиха съдебните специалисти. Купчина смърт и разрушение, кръв и части от телата на жертвите, които не могат да се идентифицират и съединят. И в името на какво?

В името на какво?

 

— Така да бъде — каза Янсън след кратка пауза. — Тези хора не притежават души.

— Освен това те разбраха, че името ви не е съвсем непознато за нас.

— Заради Бааклина?

— Елате — изправи се Марта. — Ще ви запозная с моя екип. Четирима мъже и една жена, които са тук, за да ви помогнат с каквото могат. Ако се нуждаете от информация, те ще ви я дадат или ще знаят как да я получат. Имаме досиета с информация, прехваната от разузнаването, и всичко, до което успяхме да се доберем за краткото време, с което разполагахме. Карти, схеми, архитектурни планове и реконструкции. Всичко е на ваше разположение.

— Само едно нещо — каза Янсън. — Знам причините, поради които се обръщате към мен за помощ, и аз не мога да ви откажа. Но замисляли ли сте се, че по същите причини може да се окаже, че аз съм най-неподходящият човек за работата?

Марта го изгледа студено, но не продума нищо.

 

 

Халифа, облечен в искрящо бяла роба, вървеше през Голямата зала, огромен атриум на втория етаж в източното крило на Каменния дворец. Всички следи от кървавата баня бяха изличени или почти всичките. Сложните геометрични фигури върху настилката на пода бяха нарушени от бледо петно върху мозайката, където явно кръвта бе преседяла твърде дълго, за да може да се изчисти.

Седна в центъра на продълговатата маса и му поднесоха чай, отгледан в Кена. От двете му страни стояха прави хората от личната му охрана. Яки и обикновени мъже, с бдителни погледи, които му служеха от години. Делегатите на Кагама — седмината мъже, които бяха участвали в преговорите, организирани от Питър Новак — бяха повикани и щяха да пристигнат всеки момент. Те бяха изпълнили дълга си. Бяха показали признаци на умора от борбата, бяха признали „новите реалности“ и бяха приспали натрапчивия магнат и представителите на правителството с приказки за „отстъпки“ и „компромиси“.

Всичко беше изпълнено според плана от седмината достолепни възрастни мъже на Кагама, на които движението гласува доверие да представляват Халифа.

— Сахиб, делегатите пристигнаха — съобщи младият вестоносец, гледайки в земята, докато доближаваше.

— Остани, за да видиш и после да разкажеш на останалите какво ще се случи в тази красива зала — отвърна му Халифа.

Беше заповед и той трябваше да я изпълни.

Огромните махагонови врати се отвориха в дъното на Голямата зала и седмината мъже влязоха. Те сияеха от вълнение в очакване на благодарността, която щеше да им изкаже Халифа.

— Ето ги мъжете, които преговаряха така вещо с представителите на Република Анура — каза Халифа с висок, ясен глас. Той стана. — Почитани служители на Фронта за освобождение на Кагама.

Седмината мъже се поклониха скромно.

— Това бе наш дълг — каза най-възрастният, чиято коса сивееше, но очите му блестяха. Гласът му трепереше. — Ти си повелителят на нашите съдби. Онова, което сторихме, бе само…

— Тишина! — прекъсна го Халифа. — Почитани членове на Фронта за освобождение на Кагама, които предадоха нашето доверие. — Погледна към членовете на охраната си. — Вижте тези предатели със самодоволни усмивки, които нямат и капка срам. Те биха продали съдбините ни за канче каша! Никога не са били упълномощавани да правят това, което се опитаха да сторят. Те са лакеи на републиканските потисници, изменници на свещената кауза на Аллах. Всеки път, когато вдишат от въздуха на тая земя, нанасят обида на Пророка, салла Аллаху алейхи уа селлама.

С крайчеца на показалеца си той даде знак на хората от своята гвардия да изпълнят инструкциите му. На протестите и молбите на делегатите за милост бе сложен край с един автоматичен откос. Телата им се сгърчиха на пода. Върху белите им туники избиха кървави петна. Докато изстрелите отекваха в залата със звука рат-та-та на празнични фойерверки, неколцина от делегатите нададоха писъци на ужас, преди да издъхнат и да се проснат един върху друг като отсечени дървета.

Халифа беше разочарован: държаха се като уплашени девици. Бяха добри мъже. Как можаха да умрат без достойнство? Халифа потупа един от пазачите си по рамото.

— Мустафа — каза му той, — почисти веднага.

Те вече бяха разбрали какво става, ако кръвта остане на пода твърде дълго. Сега Халифа и заместниците му бяха господари на двореца. Трябваше да се грижат за него.

— Слушам — отвърна младежът, поклони се дълбоко, придържайки кожената си висулка с пръсти. — Веднага.

Халифа се обърна след това към най-възрастния член на свитата си, човек, на когото винаги можеше да разчита да го осведомява за всичко, което става наоколо.

— Какво прави нашият овен в кошарата?

— Сахиб?

— Как се приспособява затворникът към новото си жилище?

— Не много добре.

— Не позволявайте да умре! — каза Халифа строго. — Да остане жив. — Той постави чашата с чая на масата. — Ако умре предварително, няма да можем да го обезглавим в петък. Много ще се разочаровам.

— Ще се погрижим за него. Церемонията ще се състои, както наредихте. До най-малката подробност.

Имаше смисъл в малките неща, включително в смъртта на малките хора като делегатите. Дали тези мъже успяха да разберат каква полза щеше да принесе смъртта им? Дали оцениха любовта, която бе задвижила градушката от куршуми? Халифа им беше искрено благодарен за саможертвата. А тази саможертва не можеше да се избегне, тъй като ФОК беше изпратил съобщение, в което осъждаше преговорите като заговор срещу Кагама, както и участниците в тях като предатели. Делегатите трябваше да умрат, за да се придаде достоверност на съобщението. Не можеше да им обясни това предварително, но се надяваше поне някои от тях да са го осъзнали, преди да издъхнат.

Беше част от плана. Екзекутирането на Питър Новак, ликвидирането на делегатите щеше да укрепи решимостта на Кагама за пълна и безусловна победа. И да разколебае всякакви външни натрапници, агенти на неоколониализма, прикрити зад хуманитарни лозунги, да търсят „умерени“ или „прагматици“ сред хората от Фронта и така да подкопаят устрема на правоверните. Подобни половинчати мерки, временни компромиси бяха обида към самия Пророк и към хилядите загинали за Кагама! Никакви отстъпки! Щяха да падат само главите на предателите.

Така светът щеше да научи, че Фронтът за освобождение на Кагама не се шегува, че исканията му трябва да се приемат с уважение, а думите му — със страх.

Кръвопролитие. Жертвоприношението на една жива легенда. Как иначе да накарат света да ги чуе?

Знаеше, че посланието му ще стигне до когото трябва в Кагама. Световните медии бяха друго нещо. За отегчените зрители на Запад само забавленията имаха стойност. А борбата за национално освобождение не беше забавление. Халифа познаваше манталитета на западняците, тъй като беше живял известно време сред тях. Повечето от последователите му бяха невежи хора, които бяха заменили плуговете си за мечове. Те никога не се бяха качвали на самолет и не знаеха нищо за света, с изключение на онова, което чуваха по цензурираните предавания на радиостанциите в Кагама.

Халифа уважаваше тяхната искреност и невежество. За разлика от тях той имаше богат опит и така трябваше да бъде: за разрушаването на господарската къща бяха необходими господарски инструменти. След като завърши колеж в университета в Хайдерабад, той следва две години инженерство в университета в Мериленд. Беше живял, както обичаше да се изразява, в сърцето на мрака. Докато учеше в Съединените щати, Халифа — тогава се подвизаваше под името Ахмад Табари — разбра как хората на Запад възприемат останалата част на света. Той се сблъска с мъже и жени, които живееха в свят на богатство и привилегии, където борбата се свеждаше до това кой ще има контрол върху „дистанционното управление“, а най-голямата опасност, която ги грозеше, беше скуката. За тях места като Анура или Шри Ланка, или Ливан, или Кашмир, или Мианмар (Бирма) бяха метафори, емблеми за варварството на незападните народи. Западът бе благословен с даровете на забравата — за своето съучастничество, за факта, че собственото му варварство бе в основата на всяко друго.

Западняци! Знаеше, че за мнозина от последователите му те си оставаха абстрактни, призрачни и дори демонични. За Халифа обаче не бяха ни най-малко абстрактни: той можеше да си ги представи, да ги почувства, защото вече го бе правил. Знаеше как миришат. Спомняше си например отегчената съпруга на един от заместник-деканите в университета. На една сбирка, организирана от администрацията за чуждестранните студенти, тя го предразположи и той й разказа за трудния си живот. Докато говореше, забеляза как очите й се разшириха, а бузите й пламнаха. Беше към края на трийсетте, руса и умираща от скука. Удобното й съществуване се бе превърнало в клетка за нея. Този най-обикновен разговор до купата с пунш бе последван по нейно настояване от среща на чаша кафе на другия ден, а после и от нещо повече. Прехласваше се по неговите разкази за насилието, за прогореното му с цигара тяло, привличаше я със своята екзотичност и с драмата на живота си. Когато й спомена, че бяха прикачвали електроди към половите му органи, тя бе ужасена и едновременно с това запленена. А има ли трайни последици? — попита го тя съвсем сериозно. Той се присмя на зле прикрития й интерес и й отвърна, че с огромно удоволствие би й позволил да провери сама. Съпругът й със зловонния си дъх и смешна патешка походка нямаше да се прибере в близките няколко часа.

През този следобед Ахмад извърши салат — ритуална молитва със соковете на нейното тяло, които още усещаше по пръстите си. За молитвено килимче му послужи малката възглавничка.

През следващите седмици се вмъкна като неканен гост сред западния разгул, което му принесе полза като всичко останало, което научи в Мериленд. Покори още много женски сърца или беше покорен от тях, а никоя от любовниците му не знаеше за останалите. Те говореха с отвращение за разглезения си живот, но никоя дори не помисляше да напусне позлатената си клетка. Развратните белокожи кучки наблюдаваха с половин око върху синкавите телевизионни екрани събитията по света с лекотата, с която размахваха пръстите на ръцете си, за да изсъхне лакът върху маникюра им. Всичко, което се случваше, американската телевизия свеждаше до петнайсетсекундни репортажи: късчета от човешко нещастие между подробни предавания за нови диетични храни или за застрашени домашни любимци, или предупреждения за скъпи играчки за деца, които са опасни за здравето им, ако ги лапат. Колко богат беше Западът в материално отношение и колко беден духом! Беше ли Америка маяк за другите народи? Дори да беше така, този фар насочваше останалите съдове към плитчините!

Когато двадесет и четири годишният студент се завърна в родната си земя след дипломирането, чувството му за справедливост бе изострено до краен предел. Колкото по-дълго продължава несправедливостта, толкова по-голяма ставаше. А единственото лекарство срещу насилието беше още по-голямото насилие.

 

 

Янсън прекара следващите часове в преглеждане на досиетата. Изслуша също кратките доклади на четиримата сътрудници на Марта. Много от фактите му бяха известни. Някои от анализите дори съвпадаха с анализите, които беше изпращал от Калиго преди повече от пет години. Преди две нощи бунтовниците бяха превзели бази на армията, бяха прочистили пропускателните пунктове и бяха поели контрола над провинция Кена. Явно всичко е било внимателно обмислено предварително, включително искането им преговорите да се състоят в провинцията. В последното си комюнике ФОК беше заклеймил делегацията на Кагама, обявявайки членовете й за предатели, които действали на своя глава. Беше, разбира се, една от многото им лъжи.

Имаше съвсем малко нови факти. Ахмад Табари, когото наричаха Халифа, си беше осигурил подкрепата на населението през последните няколко години. Някои от програмите му за изхранване на хората му бяха спечелили привърженици дори сред хиндуистките селяни. Бяха му лепнали прякора Унищожителя не толкова заради склонността му да убива цивилни, колкото заради образователната кампания против чумата, която бе започнал. В районите, контролирани от ФОК, бяха взети строги мерки за унищожаване на едрия индийски плъх — местен вредител, който беше особено опасен за птиците и житото. Всъщност кампанията на Табари бе мотивирана от древно поверие. В неговия род смятаха едрия индийски плъх за символ на смъртта. Независимо от това колко стихове от Корана бе усвоил Ахмад Табари, примитивното табу бе оставило дълбок отпечатък върху психиката му.

Не психологическите, а физическите факти привлякоха цялото внимание на Янсън. През следващите два часа той проучи в подробности топографските карти, цветните сателитни снимки на отделните етапи от настъплението на бунтовниците и стари планове на крепостта, която беше принадлежала в колониалната епоха на генерал-губернатора — постройката върху Хълма на Адам, наричана от холандците Стеенпалейс, Каменния дворец.

Отново и отново се взираше в нагънатия релеф на Хълма на Адам и в плановете на сградата. Неизбежно се налагаше едно заключение. Ако правителството на САЩ бе отказало да изпрати „тюлените“, политическите съображения бяха само част от обяснението. Останалата част бе опасението, че една подобна операция нямаше почти никакви шансове за успех.

Сътрудниците на Ланг също го знаеха. Виждаше го изписано на лицата им: те искаха от него да изпълни мисия, обречена още в началото. Но явно никой от тях не смееше да сподели това с Марта Ланг. Или й бяха казали, но тя не бе пожелала да повярва. Личеше си, че смяташе Питър Новак за човек, за когото си струваше да умре. Беше готова да даде живота си за него, а хора като нея не се колебаеха да жертват и живота на други при подобни ситуации. И все пак имаше ли право да я съди? Случваше се често американците да жертват живота си в името на смехотворни цели. Във Виетнам бяха възстановявали десетки пъти моста над Дак Нде с пълното съзнание, че ще бъде разрушен, докато настъпи утрото. Питър Новак беше голяма личност. Мнозина дължаха живота си на него. И макар да се опитваше да не мисли за това, Янсън беше един от тях.

Ако хората не смееха да рискуват живота си да спасят един такъв апостол на просвещението, какво говореше това за идеалите за мир и демокрация, на които Новак бе посветил собствения си живот? Екстремистите се присмиваха на западняците и на лековатото им отношение към собствените им вярвания, а не беше ли това причината, поради която Янсън се оттегли?

Янсън се изправи на стола си. Сигурно имаше някакъв начин.

— Имаме нужда от самолет, лодки и преди всичко от добре обучени хора — каза той на Ланг.

Тонът му се промени рязко — от делови, докато разпитваше за информацията, с която разполагаха, на заповеднически. Стана от стола и се заразхожда мълчаливо. Най-важният фактор за успеха на операцията бяха хората, а не техниката.

Марта Ланг погледна останалите очаквателно. За миг отчаянието в очите й изчезна.

— Говоря за екип от опитни професионалисти — каза той. — От най-висок калибър. Трябва да са хора, които и преди са работили заедно и с които съм работил. Хора, на които мога да разчитам. Нямаме време да се обучават тепърва.

Припомни си лицата на редица хора. Образите им минаха през главата му като моментални снимки. Прецени наум по какви критерии да направи подбора и накрая се спря на четирима души. С всеки от тях бе работил при предишната си служба. Усещаше, че на всеки от тях може да повери живота си, а и в някаква степен всеки един от тях му дължеше живота си. Това бяха хора, които не биха забравили своя дълг. Държавният департамент можеше да диша по-леко. Даде на Ланг списъка.

Четирима мъже от четири различни държави. Изведнъж Янсън плесна върху масата.

— Исусе! — викна той. — Какви ги върша. Налага се да задраскате последното име в списъка, Шон Хенеси.

— Мъртъв ли е?

— Не е мъртъв. Зад решетките е. В затвора „Уърмуд Скръбс“ във Великобритания. Преди няколко месеца го задържаха за притежаване на оръжие. Подозират го, че е член на ИРА.

— А той от ИРА ли е?

— Не, вече не. На шестнайсетгодишна възраст е симпатизирал на групировката, но военната полиция не е заличила досието му от архива си. Истината е, че работеше за „Сандлайн Лимитид“ и се грижеше за сигурността на бизнеса им в Демократична република Конго.

— Той ли е най-добрият за работата?

— Бих излъгал, ако ви отговоря, че не е.

Ланг натисна няколко бутона върху нещо, което приличаше на телефонна конзола, и вдигна слушалката до ухото си. Минаха шейсет дълги секунди. Накрая се свърза:

— Сър Ричард, ако обичате.

Явно набраният от нея номер не беше достъпен за всеки. Очевидно не се налагаше да обяснява на човека, който вдигна от другата страна, който и да беше той, че става дума за нещо спешно. Това явно се подразбираше. Без съмнение проверката включваше както анализ на гласа, така и проследяване на поста, от който бе дошло позвъняването.

— Сър Ричард — каза тя, а тонът й сякаш се бе поразмразил малко, — имам името на един затворник от „Уърмуд Скръбс“ — Шон Хенеси, пише се с двойно ен и с двойно ес. Затворен е преди около три месеца. Статутът му е: обвинен, неосъден, очаква съдебен процес.

Очите й потърсиха Янсън за потвърждение и той кимна.

— Необходимо ни е веднага да бъде освободен и натоварен на самолет на… — тя направи пауза, за да помисли. — Самолетът ще чака на летище „Гетуик“. Качете го веднага на борда. Обадете ми се след четирийсет и пет минути, за да ме уведомите за часа на кацането.

Янсън поклати глава в почуда. Явно „сър Ричард“ беше Ричард Уайтхед, директорът на британската следствена служба. Но онова, което направо го сащиса, бе хладният, почти заповеднически тон, с който му говореше. На Уайтхед бе наредено да звънне и да я уведоми не дали молбата й може да бъде изпълнена, а кога ще бъде изпълнена. Като дясна ръка на Новак тя очевидно бе добре известна сред политическите елити в света. Той се притесняваше, че анурийските му врагове имат огромни предимства пред него, но се оказа, че хората на Новак не са лишени от ресурси.

Янсън се възхити на инстинкта за сигурността на операцията, проявен от Ланг. Тя не издаде дестинацията. Самолетът на фондация „Свобода“ на „Гетуик“ щеше само да представи приблизителни сведения за летателния план. Чак когато навлезеше в международното небе, пилотът щеше да узнае мястото за срещата, което Янсън бе определил на архипелага Никобар.

Сега Янсън започна да съставя списъка с нужното военно оборудване заедно с един от помощниците на Ланг на име Джералд Хосчайлд, който бе нещо като специалист по логистика. На всяко искане Хосчайлд отвръщаше не с „да“ или „не“, а с конкретен срок за доставката: дванайсет часа, четири часа, двайсет часа. Времето, за което корабът с оборудването можеше да достигне до мястото на срещата в Никобар.

Беше невероятно лесно, помисли си Янсън. След това си даде сметка защо. Докато организациите за защита на човешките права свикваха конференции, на които обсъждаха проблема за търговията с огнестрелни оръжия в Сиера Леоне или трафика на военни хеликоптери за Казахстан, фондацията на Новак използваше по-директен начин за изземване на пагубните оръжия от пазара: просто ги изкупуваше. Хосчайлд потвърди, че фондацията „Свобода“ наистина изкупува оръжията, складира ги и после ги рециклира като скрап, а военнотранспортните средства префасонира за граждански цели.

След трийсет минути светна зелената лампичка на телефона. Марта Ланг вдигна слушалката.

— Значи е на път? Местоположение — последва пауза, а след това добави: — Тогава ще определим времето за излитане, например след шейсет минути — тонът й омекна. — Много мило от ваша страна. Задължени сме ви. Наистина. Поздравете Джилиън. Липсвахте ни в Давос тази година. Трябва да ви уверя, че Питър скастри премиера ви за това. Да. Да. Ще се справим. До скоро.

Жена на място, помисли си Янсън с възхищение.

— Има голяма вероятност господин Хенеси да ви изпревари за срещата — каза му Марта веднага след като остави слушалката на вилката.

— Ще ми накриви шапката — отвърна Янсън.

През прозорците слънцето се виждаше като златен кръг върху възглавнички от бели пухкави облачета. Макар че летяха към залязващото слънце, времето продължаваше да се изнизва. Ланг погледна часовника си и той осъзна, че тя не се интересуваше колко е часът. Тя отброяваше часовете, които оставаха на Питър Новак. Погледите им се срещнаха. След като се замисли за миг, му каза:

— Каквото и да се случи, искам да ви благодаря за отзивчивостта, която проявихте.

— Няма за какво да ми благодарите — възрази Янсън.

— Вие ни дадохте нещо много съществено — продължи тя. — Дадохте ни надежда.

Янсън се опита да й припомни, че обстоятелствата не бяха никак обещаващи, че има прекалено много рискове и неизвестни. Тя обаче го прекъсна. На този етап на мисията напразните надежди бяха за предпочитане пред никакви.