Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (4)

Трета глава

Спомените му бяха отпреди трийсет години, но си представяше всичко толкова ясно, сякаш се бе случило вчера. Спохождаха го в сънищата му нощем, особено когато на другия ден му предстоеше операция, подхранвани от дълго потискания страх. Всеки път започваха и свършваха на различно място, все едно че бяха кадри от една и съща дълга филмова лента.

В джунглата имаше база. В базата имаше офис. В офиса имаше бюро. Върху бюрото имаше лист хартия.

Беше съобщението за предстояща атака през онзи злощастен ден.

Възможно ракетно нападение на Виетконг, място на изстрелване с координати АТ384341, между 02,00 и 03,00 часа сутринта. Заседание на политически кадри на Виетконг, Лок Нин, ВТ415341, в 22,00 часа довечера. Опит за проникване на Виетконг, под река Го Ной, АТ404052, между 23,00 и 01,00 часа.

Небрежно струпаната купчина от подобни съобщения върху бюрото на лейтенант Алън Димаръст беше пълна с такива предупреждения. Те се доставяха от информатори на военното разузнаване, което ги изпращаше на свой ред на командването в Северен Виетнам. Всяко от тях имаше буква и номер, по които се оценяваше достоверността им. Повечето от съобщенията бяха със сигнатура Ф/6, което означаваше: надеждност на агента съмнителна, достоверност на съобщението съмнителна.

Съмнителна бе евфемизъм. Информацията се доставяше от двойни агенти, от симпатизанти на виетнамските комунисти, от платени агенти, а понякога просто от селяни, които имаха сметки за уреждане и търсеха лесен начин някой друг да разруши например отводнителния канал на техни съселяни, с които бяха във вражда.

— И въз основа на тия неща трябва да взимам решения кога да организирам бойни акции — каза Димаръст на Янсън и Магайър. — Но това са пълни глупости. Някой очилатко в Ханой ги е написал и ни ги пробутва чрез писарушките в командването. Само че, господа, ние няма да си хабим патроните напразно. И знаете ли откъде знам? — Той взе в ръка тънко листче и го развя като флагче. — Върху тая хартия липсва кръв.

От миниатюрните микрофони на осемпистовия магнетофон звучеше хорал от дванайсети век — едно от малкото неща, към които Димаръст изпитваше страст.

— Искам да ми доведете някой шибан виетнамски куриер — продължи той намръщено. — Не, доведете ми цяла дузина. Ако имат документи в себе си, донесете и тях. С отпечатък от виетнамска кръв. Докажете ми, че военното разузнаване не е недоразумение.

Същата вечер шестима от тях се наместиха върху перилата на гумената лодка „СТАБ“, каквито „тюлените“ използваха за тактически задачи, и се плъзнаха по горещите като в баня води на Хам Луонг. Изминаха широкото една осма от милята корито на реката и доплаваха до крушовидния остров.

— Или се връщате с пленници, или въобще не ми се мяркайте — заповяда им техният командир.

Ако имаха късмет, щяха да го направят. Островът Нок Ло се контролираше от бойците на Виетконг. Напоследък обаче късметът не беше в изобилие.

Шестимата мъже носеха черни дрехи, наподобяващи пижами, като на враговете им. Никакви надписи, никакви нашивки, никакви знаци, че принадлежаха към спецчастите на „тюлените“, още по-малко, че бяха от „дяволите“ на Димаръст. Повече от два часа си прокарваха път през гъстата растителност на острова, внимавайки и за най-малкия знак за вражеско присъствие — звук, отпечатъци от стъпки или дори мирис на нуок шам — соса, с който виетнамците поливаха храната си.

Разделиха се на три групи, двама отпред, втората двойка на десетина метра зад тях. Третата група служеше за ариергард с готови за стрелба картечници М60, за да ги прикрива.

Янсън се придвижваше с Хардуей, който беше висок, с яко телосложение, тъмнокафява кожа и огромни очи. Главата му винаги бе остригана до голо с помощта на електрическата самобръсначка. На Хардуей му оставаха шейсет дни до уволнението и той вече изпитваше ужасно нетърпение да се прибере у дома. Преди месец откъсна средната страница на списание с голи мадами, разграфи я на квадратчета и всеки ден задраскваше по едно. Когато попълнеше всичките, щеше да отнесе със себе си момичето от списанието и да го смени с истинско у дома. Така поне си мислеше Хардуей.

Бяха изминали около триста метра към вътрешността на острова, когато Хардуей вдигна от земята някаква измишльотина, направена от автомобилна гума и брезент, и я показа на Янсън с въпросителен поглед. Бяха самоделни обувки за кал. Слаботелесните виетнамци ги използваха, за да се плъзгат, без да оставят следи, на мочурлив терен. Скоро ли бяха изоставени?

Янсън даде сигнал да спрат за трийсетина секунди и да се огледат. Екипът застина на място и се заослушва за необичайни шумове. Нок Ло се намираше в зона, свободна за стрелба. Там можеше да се стреля по всяко време, без никакви ограничения, и нямаше отърване от приглушения тътен на артилерийските оръдия и на избухващите през половин секунда снаряди. Отвъд растителността се виждаха ясно белите пулсации върху линията на хоризонта. След трийсет секунди им се стори, че няма никакво раздвижване в околността.

— Знаеш ли на какво ми напомня понякога минохвъргачният огън? — попита Хардуей. — На пляскането с ръце в такт с хора в моята църква. Има нещо религиозно в цялата тая работа.

— Напълно си прав. Както би казал Магайър — отвърна Янсън тихичко.

Той беше много привързан към Хардуей, но тази вечер приятелят му изглеждаше необичайно разсеян.

— Хей, неслучайно я наричат Светата църква. Ако дойдеш в Джаксънвил, ще те заведа на неделна литургия — избоботи Хардуей и заклати глава в ритъма на музиката, която явно си тананикаше. — Благослови моя Бог, благослови моя Бог.

— Хардуей — изсъска предупредително Янсън и закри устата му с дланта си.

Зареждане на автомат им подсказа, че врагът е узнал за присъствието им. Трябваше да залегнат моментално на земята.

За Хардуей обаче бе твърде късно. Малък гейзер от кръв бликна от врата му. Наклони се напред и измина няколко крачки като спринтьор, който пресича финиша, след което се свлече на земята.

Когато картечницата на Магайър започна да бълва куршуми над главите им, Янсън долази до Хардуей. Беше улучен в долната част на врата, близо до дясното рамо. Янсън започна да притиска с две ръце отвора на раната, опитвайки се отчаяно да спре кръвта.

— Благослови ме, Господи — изрече немощно Хардуей.

Натискът с ръце не помагаше. Янсън почувства, че ризата му стана топла и влажна и осъзна какво не беше наред. Куршумът беше излязъл през тила на Хардуей близо до гръбнака и през дупката изтичаше чиста артериална кръв.

С внезапен пристъп на сила той отмести ръцете на Янсън от врата си.

— Остави ме, Янсън — опита се да изкрещи, но се чу само сподавено хъркане. — Остави ме.

Изтърколи се на няколко стъпки от него, подпря се на ръцете си и се изправи, а очите му обхождаха гъстата растителност, търсейки убиеца.

В същия миг нов изстрел в диафрагмата го повали на земята. Коремът цъфна. Янсън осъзна, че никой не би могъл да му помогне. Един убит. Колко ли още щяха да загинат?

Янсън се прикри зад бодлив храст.

Бяха им устроили засада!

Виетнамците ги бяха изпързаляли.

Янсън огледа през оптичния мерник блатото и забеляза трима виетнамци да тичат по една от пътеките в джунглата право към тях.

Веднага ли да стреля? Не, реши, че е по-добре да изчака. Най-вероятно огънят от картечницата М60 ги беше накарал да променят позицията си. Няколко секунди по-късно чу острото свистене на куршуми, които надупчиха земята близо до него.

По дяволите! Нямаше начин огънят да е толкова силен и така точен, ако не бяха информирани предварително за тяхната акция. Но как?

Огледа с оптичния мерник на автомата си околността, местейки го във всички посоки. Ето там: чучело, а точно зад него едно виетнамско копеле насочваше автомата си АК-47 към него. Малко сръчно човече, което най-вероятно бе отговорно за изстрела, повалил Хардуей.

Видя очите му на лунната светлина, а малко под тях и дулото на автомата. Всеки от тях бе забелязал другия. АК-47 не се славеше с кой знае каква точност, но за сметка на това имаше голяма огнева мощност. В този миг виетнамецът вдигна оръжието и се прицели в Янсън, а Янсън взе на мушка главата му. До няколко секунди един от двамата щеше да умре.

За Янсън светът се стесни до три елемента: пръсти, спусък и главата на виетнамеца. В този момент нищо друго не бе от значение.

Два откоса и малкото човече с автомата се просна.

Колко ли още имаше наоколо?

— Трябва да се измитаме веднага — съобщи Янсън по радиостанцията в базата. — Нуждаем се от подкрепление! Прати ни скутер или каквото там, по дяволите, имаш на разположение. Веднага!

— Момент — отвърна радистът. Веднага след това Янсън дочу гласа на командира:

— Държите ли се, синко? — попита Димаръст.

— Сър, те ни очакваха! — викна му Янсън.

След кратка пауза гласът на Димаръст изгърмя в слушалката му:

— Естествено, че са ви очаквали.

— Но откъде са знаели, сър?

— Приеми го като бойна проверка, синко. Проверка, която ще покаже кой от хората ми го бива — Янсън долови звуците на хорала. — И да не съм ви чул да се оплаквате от виетнамците. Те са банда хлапета в пижами.

Независимо от тропическата жега Янсън го побиха ледени тръпки.

— Откъде са научили, сър?

— Ако ви интересува единствено дали стреляте добре по хартиени мишени, да сте си стояли в базата в Литъл Крийк във Вирджиния.

— Но Хардуей…

Димаръст го отряза:

— Беше мекушав. Не издържа проверката.

 

 

Беше мекушав: гласът на Алън Димаръст. Но Янсън нямаше намерение да проявява слабост. Отвори очи точно когато самолетът се приземяваше върху чакълестата тясна писта.

Преди години Качал беше обявен от индийския флот за забранен район, част от по-голяма зона за сигурност, която включваше повечето от островите на архипелага Никобар. След като ограниченията отпаднаха, той се превърна в ни повече, ни по-малко търговски пост. Манго, папая, дуриан^[1], самолети PRC-101 и С-130 непрекъснато кацаха и излитаха от овалното парче земя, огряно от изпепеляващите лъчи на слънцето. На Янсън му бе известно, че това е едно от малкото места по света, където никой нямаше да се учуди, ако неочаквано пристигне военен транспортен самолет или военно оборудване.

Тук никой не упражняваше граничен контрол. Откараха ги с джип право в импровизираното селище на западното крайбрежие в хижата „Куонсет“ сред маслиновата горичка. Това бе барака от алуминиеви плоскости, наредени върху конструкция от железни пръти. Подът и основата бяха от бетон, вътрешните стени — от пресовано дърво. До нея бе прикачена малка складова постройка. Фондация „Свобода“ разполагаше с представителство в Рангун, така че мястото предварително бе огледано от нейни хора.

Почти всичко бе останало непокътнато от времето, когато Янсън бе използвал хижата като щаб за операции. Тя бе една от многото, които можеха да се наемат на острова и които бяха издигнати от индийската армия, а след това изоставени или превърнати в търговски обекти.

Тео Кацарис бе пристигнал, когато Янсън се появи, и двамата се прегърнаха топло. Кацарис, грък по националност, бе един от любимците на Янсън — невероятно печен. Единственото нещо, което смущаваше Янсън, бе склонността му към риска. Янсън познаваше не един и двама подобни смелчаци от времето, когато служеше при „тюлените“. Те обикновено произхождаха от забутани градчета, където родителите и приятелите им бяха водили мизерен живот. Бяха готови на всичко само и само да се спасят от скуката, та ако ще и да ги изпратят два пъти във Виетнам. На Кацарис обаче нищо не му липсваше, включително ослепително красива жена. Беше невъзможно да не го харесва човек, незнайно как, но винаги се изплъзваше от опасностите, макар да не му пукаше изобщо от тях. Самото му присъствие повдигаше духа на останалите. Хората обичаха да са край него. Притежаваше слънчевата аура на човек, комуто нищо лошо не можеше да се случи.

Мануел Хонуана се намираше в хангара отсреща, но когато чу, че Янсън е пристигнал, се появи веднага. Бивш полковник от военновъздушните сили на Мозамбик, обучаван в Русия, той нямаше равен на себе си в ниско прелитане над хълмист тропически терен. За радост аполитичен, с богат опит в преследването на партизани. В негов плюс бе и обстоятелството, че беше летял предимно с бракми, които бяха единствените машини, до които имаше достъп бедната му страна. Повечето американски пилоти се обучаваха да летят сред дигитална авионика за милиони долари, поради което инстинктите им буквално атрофираха: те бяха по-скоро наблюдатели на машината, по-малко пилоти и повече електронни инженери. За тази задача обаче се изискваше пилот. Хонуана можеше да сглоби двигател на изтребител МиГ с джобното си ножче и две голи ръце. Вече го бе правил. Ако имаше подръка инструменти, още по-добре, но ако нямаше, пак се оправяше. А ако се изискваше аварийно, нестандартно кацане, Хонуана беше насреща. При неговите мисии или полети под негово ръководство нормалните писти за кацане бяха по-скоро изключение.

Накрая дойде Фин Андресен, норвежец и бивш офицер от въоръжените сили на своята родина, който бе завършил геология и притежаваше жесток нюх за преценка на терена. Беше вършил услуги в областта на сигурността на мините из цял свят. Половин час след него пристигна и Шон Хенеси, прочут ирландски ас. Членовете на екипа се поздравиха един друг с тихо ръкостискане или потупване по гърба в зависимост от темперамента им.

Янсън ги запозна с плана на нападението, като започна с общо описание и след това навлезе в подробностите и алтернативните възможности. Докато мъжете обсъждаха мисията, слънцето стана яркочервено, огромно и се спусна към хоризонта, сякаш бе натежало и тежестта му го дърпаше надолу към морето. За тях то бе като гигантски пясъчен часовник, напомняйки им, че времето изтича.

Разделиха се на двойки и се захванаха да изпипат подробностите в плана, пренасяйки схемите в действителността. Наведени над дървена сгъваема маса, Хонуана и Андресен разглеждаха карти с въздушните и морските течения в района. Янсън и Кацарис изучаваха макет на Каменния дворец.

Шон Хенеси през това време пускаше духовити забележки, докато слушаше останалите, седнал върху едно гребло. Това бе едно от малкото му забавления в затвора „Уормуд Скръбс“. Янсън го погледна. Дали щеше да се справи? Нямаше причини да се съмнява. Беше малко по-блед от обичайното, но физически бе изключително як. Янсън го изпробва дали е във форма и установи, че рефлексите му са по-бързи от всякога.

— Даваш ли си сметка — обърна се Андресен към Янсън, вдигайки поглед от плановете, — че ще има най-малко сто души само в Каменния дворец. Сигурен ли си, че разполагаме с достатъчно жива сила?

— Повече от достатъчно — отвърна Янсън. — Ако се нуждаех от петстотин гурки, щях да ги поискам. Поискал съм каквото ми трябва. Ако може да се направи с по-малко, го предпочитам. Колкото по-малко хора, толкова по-малко усложнения.

Янсън насочи вниманието си от гипсовия макет на двореца към подробните скици. Той бе наясно, че тези скици бяха плод на невероятни усилия. Бяха изготвени през последните четирийсет и осем часа от набързо сформиран екип архитекти и инженери чрез фондация „Свобода“. Специалистите получиха изобилни устни описания от посетители, предоставиха им исторически снимки и дори сателитни образи. Използвани бяха също услугите на колониалните архиви на Холандия. Въпреки че работата бе свършена със светкавична бързина, хората на Новак го увериха, че до голяма степен информацията е „доста точна“. Предупредиха го също, че за някои от подробностите, особено в онези райони на двореца, които рядко се използваха, не са „съвсем сигурни“ и че част от анализите се основават на догадки, така че не са „сигурни“.

По-малко сигурни. Несигурни. Тези думи Янсън чуваше доста често, което не му бе по вкуса.

И все пак имаше ли алтернатива? Картите и скиците бяха всичко, с което разполагаха. Резиденцията на холандския генерал-губернатор бе пригодена от съществувалата преди това крепост, построена върху възвишение с височина триста метра над океана. Стените от варовикови блокове с дебелина пет стъпки бяха издигнати така, че да издържат на топовните изстрели на португалските нашественици преди векове. Стените, които гледаха към океана, имаха бойници, откъдето обстрелваха вражеските шхуни и корвети.

Мъжете, които Янсън извика в хижата „Куонсет“, знаеха какъв е залогът. Бяха наясно и със спънките, които щяха да срещнат в опита си да предотвратят пъкления замисъл на Халифа. Нищо нямаше да спечелят, ако прибавеха собствената си смърт към смъртта на Новак.

Дойде време за последния разбор. Янсън се изправи. От нервното напрежение не го свърташе на едно място.

— Добре, Андресен — каза той, — да проучим терена.

Норвежецът с червеникава брада разгъна релефните карти и започна да обхожда с показалеца си местността. Пръстът му мина по протежение на планинския масив, чийто връх Пикура Такала бе висок почти три хиляди метра, и след това се плъзна надолу към платото от шисти и гнайс. Посочи към мусоните, които духаха от югозапад. Потропвайки върху Хълма на Адам, Андресен заяви:

— Тези територии отскоро са върнати. Едва ли се охраняват с модерни уреди. До голяма степен тук се разчита на защитата, която предлагат природните особености.

— Препоръчителен маршрут за полета?

— Над джунглата Никала, ако Буревестника се наеме.

Буревестника беше прякорът на Хонуана, който той напълно заслужаваше заради умението си да пилотира самолет ниско до земята, както буревестникът лети над морето.

— Буревестника е навит — каза Хонуана и устните му се разтвориха в широка усмивка, оголвайки зъбите му като слонова кост.

— Внимавайте — продължи Андресен, — ако успеем да се задържим на около четири хиляди и петстотин метра височина, ще имаме през всичкото време дебела облачна покривка за прикритие.

— Да не искаш да кажеш, че ще скачаме през дебела облачна покривка? — попита Хенеси. — На сляпо?

— На късмет — отвърна норвежецът. — Ще разчитаме на Господа.

— Хайде бе, мислех, че е операция на командоси, а не за самоубийци — прекъсна го Хенеси. — Кажи, Пол, кой откачалник ще се навие да скочи по този начин?

Ирландецът изгледа приятелите си със загрижен поглед.

Янсън посочи към Кацарис.

— Ти — каза той на гърка. — И аз.

Кацарис се облещи и след като помълча известно време, отговори:

— Ще го преживея.

— От твоята уста в Божиите уши — каза Хенеси.