Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (7)

Шеста глава

Янсън включи радиостанцията и прошепна в микрофона.

Кацарис безшумно свали своя летателен костюм, след което сгъна парашута в стегнат вързоп.

Двамата изхвърлиха парашутите и костюмите в огромния мраморен фонтан в центъра на двора. Някога внушително скулптурно постижение с изваяните си форми, сега той бе пълен с дъждовна вода и водорасли. Мътилката в широкия кръгъл басейн изглеждаше като черна облицовка на фона на белия камък. Щеше да свърши работа. Черно върху черно — маскировъчният цвят на нощта.

Ръцете на Янсън се плъзнаха по жилетката и камуфлажната униформа. Пръстите му опипаха отделните части на екипировката. Кацарис, който стоеше близо до него, направи същото. След това огледаха взаимно камуфлажите и оборудването си — стандартна процедура при подобни операции. Бяха изминали дълго разстояние при бурни атмосферни условия. Всичко можеше да се случи през това време. Блъскан от въздушните потоци и удрян от ветровете, парашутистът можеше да пристигне на земята без част от екипировката си, колкото и здраво да бе прикрепена тя към бойната му униформа. Янсън бе усвоил това през годините, прекарани при „тюлените“. Кацарис го бе научил от него.

Янсън огледа внимателно своя приятел. Само бялото на очите му просветваше върху маскираното му лице. Забеляза светла ивица върху дясното му рамо. Куртката на Кацарис се беше скъсала при търкалянето по време на приземяването и през дупката прозираше кожата му. Янсън му даде знак да не мърда и скъса няколко сантиметра черна лепенка от ролка в джоба на жилетката си. Залепи разкъсания плат и бялата ивица изчезна. „Шивашки услуги в зоната на приземяването“ — помисли си Янсън.

Подобни дреболии обаче имаха голямо значение. Черният цвят щеше да им помогне да се прикрият в тъмнината на двора. И най-дребната светла точица можеше да ги издаде, ако случайно някой от часовите насочеше фенерче срещу тях.

Както бе подчертал предварително, бунтовниците не разполагаха с високотехнологични методи за наблюдение на околността, но имаха на разположение нещо, с което технологията още не можеше да се мери — петте човешки сетива. Способността да се откриват нередности в зрителното, звуковото и обонятелното поле, което надминаваше способността на всеки компютър.

Спускането бе преминало при минусови температури. На земята обаче, макар да беше само четири часа сутринта, температурата надвишаваше четирийсет градуса, а влажността бе непоносима. Янсън усети, че започва да се поти — истинска пот, а не кондензиран атмосферен въздух. Много добре знаеше, че в някакъв момент миризмата на тялото му може да го издаде. Протеините в кожата му, каквито имаха повечето хора на Запад, които се хранеха с месо, бяха непознати за анурийците, чиято храна се състоеше главно от зеленчуци и риба. Оставаше му само надеждата, че соленият бриз ще разнесе всеки доловим чрез обонянието сигнал за неговото присъствие.

Янсън откопча очилата за нощно виждане от жилетката си и ги сложи на очите си. Огромният двор изведнъж се обля в мека зелена светлина. Увери се, че черната гума около окулярите е прилепнала плътно към лицето му, преди да нагласи яркостта на образа. И най-слабата светлина от периметъра на очилата за нощно виждане можеше да предизвика тревога у някой бдителен часови. Веднъж бе свидетел как един командос бе убит от патрул, който бе забелязал издайнически зеленикав проблясък и бе стрелял на сляпо. Беше виждал също как убиват човек заради светещия циферблат на ръчния му часовник.

Сега двамата с Кацарис стояха с опрени гърбове и наблюдаваха внимателно двете половини на двора.

В северния край се виждаха три оранжеви фосфоресциращи точици. Изведнъж две от тях се приближиха плътно една до друга и за миг се появи ярък отблясък от бяла светлина. Янсън свали очилата, за да огледа сцената с невъоръжени очи. Пламъчето се виждаше дори от голямо разстояние. Гореше газова лампа — вероятно старинна — и двама от охраната си палеха цигарите от нея.

„Аматьори“ — помисли си Янсън. Дежурният постови никога не биваше да издава присъствието си с внезапна светлина и никога не трябваше да излага на показ най-важното си оръжие — ръцете.

Тогава какви бяха тези хора? Имаше огромно несъответствие между Халифа и неговите стратези, които бяха преминали обучение в тренировъчните лагери за терористи в Близкия изток, и техните последователи, набирани от околността, обитавана от невежи селяни. Явно хората, разположени във вътрешния двор, бяха натоварени със сравнително елементарната задача да не допуснат някой да наруши съня на Халифа и на членовете на неговото командване.

Макар да бяха на разстояние няколко стъпки един от друг, Кацарис прошепна в микрофона, а Янсън долови думите му със слушалките:

— Един пост в югоизточния ъгъл. Седнал — пауза. — Вероятно задрямал.

Янсън отговори също шепнешком:

— Три поста на северната веранда. Съвсем будни.

Никой от двамата нямаше нужда от напомняне, че при операция за освобождаване на заложници трябваше да отидат там, където има охрана. Освен ако не бяха организирали засада: на едно място часовите, които се виждаха с просто око, по-ценните — на друго, и още една група часови, които дебнеха някъде. В този случай обаче нямаше място за подобни подозрения. От чертежите ясно личеше, че подземието се намира под северната фасада на двореца.

Янсън пристъпи бавно вляво към стената, мушна се под еркера на западната веранда и полуприведен обходи парапета. Не биваше да разчитат изцяло на мрака. Човешката ретина можеше да реагира и на един-единствен фотон. Дори в най-тъмната нощ имаше сенки. Янсън и Кацарис щяха да се прикриват в тези сенки толкова дълго, колкото можеше. Щяха да се движат покрай двореца и да избягват центъра.

За няколко мига Янсън запази пълна тишина, дори спря да диша, само се ослушваше. От далечината се чуваше бученето на океана, чиито вълни се разбиваха в основата на скалния нос. Пляскане на птичи крила — най-вероятно корморани, и жуженето на тропическите насекоми откъм гористата местност на юг. Това бе звуковият фон на нощта и не беше зле да имат едно наум. Беше невъзможно човек да се придвижва, без да издава никакъв звук, най-малкото триенето на дрехите. Изкуствените влакна на униформите им се разпъваха и събираха около движещите се крака. Подметките, дори от мека гума, също оставяха отпечатък върху земята. Шумът от смачкан бръмбар или друго насекомо също можеше да е издайнически. Нощната акустична картина прикриваше някои от звуците, но не всичките.

Напрегна слуха си, за да долови стъпките на Кацарис, не чу нищо. Постовите едва ли щяха да се напрягат толкова. Дали и той се движеше така безшумно?

Десет стъпки, двайсет стъпки покрай стената. Прозвуча драскане, след това избухване на гориво, третият постови палеше цигара.

Янсън беше съвсем наблизо и видя всичко до най-малката подробност. До тухлената стена гореше газова лампа, а под пламъка й, който наподобяваше пламъка на свещ, се мушна тънка цигара. След двайсет секунди миризмата от тютюна стигна до него — наистина беше цигара — и Янсън си отдъхна. Светлината от газовата лампа намаляваше видимостта на постовите. Димът от тютюна изостряше обонянието им, но го правеше безполезно. А пушенето намаляваше способността им да реагират достатъчно бързо, ако се стигнеше до нежелана схватка. Тогава и частицата от секундата делеше живота от смъртта.

Намираше се на петнайсетина стъпки от северната веранда. Виждаше ясно грубо издяланите варовикови блокове и ръждясалата решетка. Теракотените керемиди върху покрива явно бяха поставени наскоро и изглеждаха странно върху тая постройка, издигната преди векове. Четири етажа. Големите стаи се намираха на втория етаж. Оловните стъкла, извитите корнизи и арковидните прозорчета подсказваха, че построената от португалците крепост е била префасонирана от холандския генерал-губернатор и претенциозно кръстена „дворец“. Повечето от прозорците бяха тъмни. Само през няколко от тях мъждукаше светлина. Явно там спеше Халифа, архитектът на смъртта.

Толкова беше лесно. Една граната през прозореца или ракета „Стингър“ върху леглото. И Ахмад Табари щеше да е мъртвец. От тленната му форма щеше да остане онова, което бе останало от Хелън. Отпъди тази мисъл от главата си. Беше чиста фантазия, не можеше да си позволи да си отмъщава. Противоречеше на целите на мисията. Питър Новак беше велик човек. Не само Янсън му дължеше живота си, светът му дължеше своето оцеляване. Моралните и стратегическите съображения бяха необорими: да се опази животът на един велик човек беше по-важно, отколкото да се ликвидира един човек, макар и олицетворение на злото.

Янсън отмести очи от апартамента на губернатора към северната веранда.

На петнайсет стъпки от най-близкостоящия часови виждаше лицата на останалите мъже. Широки, селски лица, нищо неподозиращи и неодухотворени. Бяха по-млади, отколкото бе очаквал. Сега на четирийсет и девет годишна възраст обаче изведнъж си даде сметка, че нямаше да му изглеждат толкова млади по времето, когато действаше като оперативен агент. Бяха по-големи в сравнение с него, когато извършваше набези зад зелената линия близо до Камбоджа. Когато уби за първи път в живота си, когато за малко самият той не бе убит.

Ръцете им бяха груби, но без съмнение от работата на полето, а не от военни занимания. „Аматьори“ — помисли си отново. Тази мисъл обаче съвсем не го успокои. ФОК беше твърде добре организиран, за да повери най-ценните неща на подобни мъже. Явно бяха част от първата защитна линия. Първата защитна линия, където логично нямаше много за отбраняване.

Къде ли е Кацарис?

Янсън се загледа към вътрешността на двора, не успя да види нищо в мрака. Кацарис бе незабележим или изчезнал?

Бързо издаде шептящ звук в микрофона, опитвайки се да имитира жужене на насекомо.

Чу отговор в слушалката. Кацарис беше наблизо, в готовност.

Точността на първоначалната му преценка щеше да е от съдбовно значение: щеше ли да е безопасно да обезвреди тези мъже? Дали не бяха примамка? Птички върху жицата?

Имаше ли жица?

Янсън се надигна леко и погледна през прозорците зад железните решетки. Потта беше залепнала по тялото му като засъхнала кал. Влажността на въздуха не позволяваше изпаряване. Завидя на Кацарис, че беше взел таблетка за потискане на потенето. То не го охлаждаше. Потта лепнеше върху кожата му и върху дрехите, които така му се искаше да махне от себе си.

Изведнъж се притесни, че се разконцентрира с подобни мисли. Трябваше да се съсредоточи и да установи дали има жица.

Погледна през бинокъла, насочвайки го към металната решетка зад пушещите селяни. Нищо.

Не, имаше нещо! Оранжево петно, твърде малко, за да е човешко тяло. Най-вероятно беше ръка, ръка, принадлежаща на някой човек зад каменната стена.

Мъжете на верандата, беше логично предположение, не знаеха, че имат подкрепление. Щеше да намали и без това нищожната им бдителност. Но имаха.

А дали подкрепата им имаше своя подкрепа? Дали охраната не беше кръгова?

Не беше изключено да е така.

От дълбок джоб на бедрото си Янсън измъкна черна алуминиева кутия, дълга около четирийсет сантиметра и с диаметър петнайсет сантиметра. Беше натъпкана с памучна вата, за да не вдига шум намиращото се вътре животинче. Чистият кислород гарантираше, че то няма да се задуши в периода, за който бе разчетена операцията.

Време беше да се вдигне малко врява за отклоняване на вниманието.

Развъртя капачката и измъкна огромния плъх, държейки го за опашката, след което го метна на верандата с голяма парабола. Той се приземи така, сякаш в среднощните си похождения бе загубил ориентация и бе паднал от покрива.

Лъскавата му черна кожа сега се набиваше на очи, а и животното започна да издава наподобяващи квичене на прасе писъци. Постовите разбраха, че имат посетител. Малката главичка, широката муцуна, почти голата опашка — веднага го разпознаха. Трийсет сантиметра дълъг, близо килограм и половина тежък. Едър индийски плъх. Бандикота бенгалензис беше научното му название. За Ахмед Табари беше проклятие.

Кагамците бързо си размениха реплики на своя непонятен език.

— Аяйо, анге паару, адху йенна теридхаа?

— Айо, перихаали!

— Адха йепадияавадху озриканум.

— Андха витаа, наама сетхом.

— Анга подху паару.

Животното, следвайки инстинктите си, се стрелна към един отвор, докато часовите, следвайки своите собствени инстинкти, се опитваха да го спрат. Изкушаваха се да гръмнат огромния плъх, но така щяха да събудят всички в двореца и да се покажат като пълни глупаци. Ако Многообичният, който спеше в апартамента на губернатора, се натъкнеше на този предвестник на смъртта в покоите си, не се знаеше как ще реагира. В уплахата си можеше да изтълкува появата му като пророчество и да заповяда да убият часовите, задето са го пуснали вътре. Спомняха си много добре какво се случи последния път.

Разговорът им, както Янсън се надяваше, накара хората от втората група да се появят. Колко ли бяха? Трима — не четирима.

Членовете на втората група бяха въоръжени с американски автомати Ml6, вероятно останали от Виетнамската война. Те бяха стандартното оръжие на американската пехота във Виетнам и виетнамските войници бяха събрали хиляди от тях след падането на Юга. От там автоматите Ml6 заляха международния пазар и се превърнаха навсякъде по света в най-често използваното оръжие от бунтовническите движения, които не разчитаха на голямо финансиране. Типът движения, които купуваха на изплащане, стискаха се и пестяха, и не харчеха за щяло и нещяло. Бойци на коледните разпродажби. В същото време Ml6 стреляха точно, рядко засичаха и без специална поддръжка бяха устойчиви на ръжда дори във влажен климат. Янсън много уважаваше този вид оръжие. Той уважаваше всички оръжия. Но знаеше, че с тях не бива да се стреля без причина. Никой войник, чиито командири си почиваха, не можеше да вдига шум в четири часа сутринта без наложителна причина.

Янсън измъкна втори индийски плъх, още по-едър и от първия, и докато той се гърчеше и скимтеше в ръката му, мушна в корема му спринцовка с амфетамин. Химикалът щеше да предизвика хиперактивност и животното щеше да се стори на часовите по-агресивно и по-страшно от първото. Щяха да го възприемат като още по-голяма заплаха.

Метна го, този път ниско. С острите си нокти плъхът падна върху главата на един от часовите, който издаде кратък, но пронизителен писък.

Вдигна се по-голяма олелия, отколкото очакваше.

Май преигра. Ако писъкът привлечеше войниците, които не отговаряха за северното крило, като нищо мисията можеше да се издъни. Засега такива признаци нямаше, макар че часовите, които вече се бяха събрали, изглеждаха доста превъзбудени. Приближавайки главата си до ръба на сянката, Янсън видя объркването и суматохата на северната веранда. Неговата цел беше пространството под верандата, а по пътя до там нямаше къде да се прикрие, тъй като каменните пътеки, които излизаха от дългите стени на изток и на запад, прекъсваха около петнайсет стъпки, преди да достигнат до срещуположната стена.

Това, че часовите стояха на светло, а двамата с Кацарис — на тъмно, ги предпазваше донякъде, но не изцяло. Човешкото зрително поле е чувствително на движение, а и част от вътрешното осветление се разсейваше върху чакълестата настилка пред северната веранда. Задачата изискваше да са напълно невидими. Колкото и добре да са обучени, двама души не могат да се справят със сто или двеста въоръжени бунтовници. Ако ги откриеха, щеше да е равносилно на смърт. Толкова бе просто.

На верандата се появи възрастен мъж с набраздено кафеникаво лице и помоли за тишина. Не биваше да безпокоят своите командири, които спяха в двореца в качеството си на истинските му господари. Янсън се вгледа внимателно във възрастния човек и безпокойството му се засили. Той настояваше за тишина, но лицето му го издаваше, че е уплашен. Само силно подозрение можеше да обясни присвития му и търсещ поглед, това, че измести очите си от паникьосаните часови към потъналия в мрак двор, а след това към покритите с метални решетки прозорци над него. Стрелкащите му очи показваха, че е запознат много добре с особеностите на нощното гледане: начина, по който периферното зрение се изостря повече от директното, или начина, по който взирането променя формите според въображението. Нощно време наблюдателните очи никога не спират да се движат. Мозъкът може да възпроизведе образ и от смътните контури, които запечатва. Докато наблюдаваше сбръчканото лице, Янсън си извади набързо няколко заключения. Мъжът беше интелигентен, с изострени сетива, дисциплиниран в достатъчна степен, за да прецени случилото се трезво. От начина, по който се отнасяха към него останалите мъже, беше ясно, че е по-старши от тях. Друг признак за това бе оръжието, което бе преметнал през рамо — руски „Клин“. Обикновено оръжие, но по-малко като размер и по-скъпо от Ml6. Автоматите „Клин“ бяха по-надеждни за стрелба в точна цел, за разлика от безразборния огън, който можеше да се очаква от по-неопитните. Останалите щяха да взимат пример от него.

Янсън го наблюдава още няколко минути, видя как разговаря спокойно с другите кагамци и как жестикулира към тъмния двор, критикувайки единия от часовите, който пушеше. Този човек не беше аматьор.

Ако ги откриеха, смъртта не им мърдаше. Дали бяха разбрали за присъствието им?

Налагаше се да се надява на обратното предположение. Обратното: какво ли щеше да каже за подобен начин на мислене Алън Димаръст, за оптимистичното очакване светът да се съобразява с оперативните императиви, а не да им пречи? Но Димаръст беше мъртъв — беше застрелян от наказателен взвод — и ако имаше справедливост в света, трябваше да гние в ада. В четири часа в знойното анурийско утро в двора на Каменния дворец, в компанията на тежковъоръжени терористи едва ли имаше смисъл да се изчисляват шансовете за успех на операцията. Само Господ знаеше какво ще се случи. Credo quia absurdum. Вярвам, защото е абсурдно.

А възрастният мъж със сбръчканото лице в какво ли вярваше? Той беше първият, в когото трябваше да се прицели. Но не мина ли достатъчно време? Досега новината за малката суматоха трябваше да се разчуе сред дежурните. Беше много важно да се е разчуло и обяснението за нея — появата на прокълнатите индийски плъхове. Тъй като щеше да има още шумове. Беше неизбежно. Шумовете, за които имаше обяснение, бяха безвредни. Шумовете, за които липсваше обяснение, щяха да предизвикат допълнително разследване и можеха да се окажат смъртоносни.

Янсън измъкна четирийсет и пет сантиметрова алуминиева тръбичка за духане от един от джобовете на черната си униформа. Джобовете и закопчалките бяха истинско оперативно предизвикателство. Не можеха да позволят да се чуе звукът от отваряне на цип или щракане на метална закопчалка. Беше ги заменил с безшумни механизми. Чифт магнитни плочки, облечени в мек вълнен плат, вършеха идеална работа: магнитите държаха джобовете плътно затворени, а се отместваха безшумно.

Янсън прошепна плана си в микрофона. Той щеше да се заеме с високия мъж и с часовия от дясната му страна. Кацарис трябваше да се справи с останалите. Янсън пъхна гуменото отверстие на тръбичката между устните си, а другия й край нагласи на височината на очите си. Стреличката беше от онези, които използваха при тайни операции, с тънка игла трийсет и трети номер и болус, пъхнат в имитация на оса от пластмасова материя. Изкуственото насекомо щеше да ги заблуди само на пръв поглед, но ако всичко минеше добре, то сигурно щеше да бъде удостоено само с един поглед. Духна силно, след което бързо пъхна нова стреличка и отново духна. После се сви обратно в сянката.

Високият мъж се хвана за врата, измъкна стреличката и я погледна на слабата светлина. Дали я бе измъкнал, преди да се изпразни съдържанието на болуса? Изкуственото насекомо приличаше досущ на истинско жилещо насекомо, с твърда обвивка и раирана окраска. Но теглото не отговаряше на естественото, особено ако упойващата течност — карфентанил цитрат, бе още в него. Мъжът със сбръчканото лице се втренчи в насекомото ядосано и след това насочи погледа си в посоката, където стоеше Янсън. От начина, по който се взираше, беше ясно, че е доловил очертанията му в тъмния ъгъл.

Ръката на войника докопа револвера, втъкнат отстрани в колана му, след което се катурна напред и падна на верандата. Янсън чу ясно как тялото му се пльосна върху чакълестата настилка два метра под него. Още двама постови се свлякоха на земята, загубвайки съзнание.

Двама от по-младите войници в далечния ляв край бързо си размениха някакви реплики. Бяха разбрали, че нещо не е наред. Да не би Кацарис да не ги бе улучил?

Използването на упойващи вещества не беше само опит за проява на хуманност. Малко бяха човешките същества, които бяха изпитвали въздействието на стреличката с карфентанил. Минаваха десетина секунди, преди човек да усети, че е ухапан от насекомо. Докато в стрелбата нямаше нищо мистериозно: ако изстрел със заглушител не причини моментална загуба на съзнание, т.е. ако куршумът не засегне средния мозък, жертвата може да огласи нощта с неистови писъци и така да предупреди всички останали. При близка схватка работа вършеше и удушването, което спира не само притока на въздух, но и на кръв, но в този случай беше изключено. При използването на стрелички с упойващо вещество също имаше рискове, но тактическата оптимизация означаваше да се избере не най-добрият подход въобще, а най-добрият съобразно конкретните условия.

Янсън насочи тръбичката към двамата бръщолевещи войници и тъкмо се приготвяше да изпрати нова стреличка, когато те бавно се свлякоха. Кацарис се бе погрижил за тях.

Тишината се възстанови. Нарушаваше я само граченето на свраките, писъкът на чайките и жуженето на бръмбарите и цикадите. Шумовете бяха естествените. Изглеждаше така, сякаш проблемът е бил отстранен и войниците се бяха върнали на поста си.

Но спокойствието, което си бяха осигурили, можеше да се наруши всеки момент. От разговорите, които бяха доловили, и от наблюденията предполагаха, че следващата смяна ще пристигне до един час. Освен това нямаше никакви гаранции, че графикът не е променен. Всяка минута беше безценна.

Янсън и Кацарис се втурнаха напред под прикритието на северната веранда, промъквайки се между масивните колони, които я поддържаха и бяха разположени на половин метър една от друга. Според чертежите кръглият каменен капак към тъмницата се намираше по средата на северната стена точно до главната постройка. Янсън опипа основите на мястото, където се срещаха сградата и земята. Изведнъж усети нещо хлъзгаво в ръката си, което приличаше на гумен маркуч. Отдръпна се. Беше змия. Повечето от животинските видове на острова бяха безвредни, но често се срещаха отровни змии като пепелянка и анурийска кобра. Извади бойния нож от униформата си и го хвърли по посока към змията. Ножът срещна съпротивление, докато летеше във въздуха, явно бе ударил нещо и го бе свалил безшумно до каменната стена. Нещо жилаво и плътно се изпречи на острието.

— Намерих го — прошепна Тео на няколко крачки от него.

Янсън включи миниатюрно фенерче и пренастрои очилата за нощно виждане от положение звездна светлина на пълен мрак.

Тео беше клекнал до огромен каменен диск. Тъмницата под краката им бе използвана за най-различни цели през годините. Главното й предназначение, разбира се, беше за затворници. Но по различно време я бяха използвали като склад за храни или муниции. Под иззиданото кръгло отверстие имаше вертикален проход, който водеше към подземието. Каменният капак беше направен така, че да се отваря лесно, но с годините бяха настъпили някои изменения, така че щеше да е успех само да го помръднат.

От двете страни на капака имаше дръжки. Тео натисна едната и използвайки като опора силните си крака, се опита да вдигне плоския кръгъл камък. Нищо не се получи. Единственият звук бе собственото му пъшкане.

Янсън се присъедини към него и клекна на срещуположната страна, хващайки здраво с две ръце дръжката. Подпирайки се на колене, той дръпна с всичка сила. Чу как Тео издиша бавно, напрягайки се докрай.

Нищо.

— Завърти го — прошепна Янсън.

— Да не би да е буркан с маслини — отговори Тео, но зае съответната стойка.

Подпря краката си на перпендикулярната стена, хвана здраво с ръце дръжката и завъртя капака. От другата страна Янсън натисна също в посока на часовниковата стрелка.

Най-после се помръдна. Стържещият звук от триене между два камъка беше слаб, но безпогрешен. Янсън осъзна с какъв проблем се бяха сблъскали. Кръглото легло, в което лягаше камъкът, беше направено от някакъв вид печена глина, а с годините, докато варовикът бе ерозирал под влияние на тропическата влага, отронените парченца от двата материала се бяха съединили и образували естествен хоросан. Като резултат капакът се бе зациментирал на мястото си. Сега, след като раздробиха свързващия материал, задачата им се улесняваше.

Двамата с Тео отново се надвесиха над капака и направиха нов опит да го повдигнат, координирайки движенията си. Капакът беше с дебелина около двайсет и пет сантиметра и ужасно тежък. За преместването му бяха нужни четирима, не двама души. Но можеше да се направи. Напрегнаха всички сили и го отместиха към единия край, поставяйки го внимателно на земята.

Янсън надникна в дупката, която се откри. Точно под капака имаше решетка. През нея долови слаби гласове откъм подземието.

Нищо не се разбираше, но без съмнение гласовете бяха спокойни. Онова, което издава човешкото състояние — гняв, страх, радост, укор, притеснение, — е тонът. Думите често са украсени или подвеждащи. Изискваше се голям опит, за да се научи човек да различава зад думите характерните тоналности, издаващи истинското състояние. Янсън много го биваше в това. Гласовете, които чу, не бяха на затворници. А ако някой се намираше в тъмница, без да е затворник, не остава нищо друго, освен да е надзирател. Явно бяха пазачите, непосредствените им врагове.

Притиснат плътно към земята, Янсън надвеси глава точно над решетката. Въздухът в подземието беше прохладен, долови и мирис на цигари. Отначало шумът бе като ромолене на ручей, сега обаче започна да различава отделните гласове. Колко ли надзиратели имаше долу? Още не можеше да каже със сигурност. Нито пък имаше гаранция, че броят на гласовете съвпада с броя на хората.

Знаеха от чертежите, че тунелът се спуска надолу под ъгъл четирийсет и пет градуса в по-голямата си част, след което се накланяше и продължаваше фуниевидно под по-голям ъгъл. През мъждукащата светлина, която се процеждаше нагоре, не можеше да различи нищо.

Кацарис подаде на Янсън фиброоптичната миникамера, която приличаше на пудриера с дълъг шнур, прикачен към нея. Облегнат върху грубо издялания варовик, Янсън започна да спуска кабела през една от цепките на решетката, бавно, сантиметър по сантиметър, внимавайки да не вдига шум. Беше с дебелината на обикновен телефонен кабел, а върхът му беше с размерите на главичката на кибритена клечка. В кабела имаше двуслойна оптична нишка, по която се предаваха образите върху екрана с размери три на пет инча. Янсън не сваляше очи от миниатюрния цифров дисплей, докато бавно спускаше кабела надолу. Ако някой от надзирателите го забележеше, мисията щеше да е дотук. Върху екрана се появиха сивкави ивици, които ставаха все по-светли. Изведнъж той се изпълни с образа на слабо осветена стая. Янсън дръпна кабела малко нагоре. Сега екранът вече не играеше. Вероятно върхът бе на милиметри от края на тунела и трудно щяха да го забележат. След пет секунди автоматичната настройка избистри образите, избирайки оптималната светлина и контраст.

— Колко са? — попита Кацарис.

— Не е на добро — отговори Янсън.

— Колко?

Янсън хвана копчето, с което върхът на камерата можеше да се върти, преди да отговори.

— Седемнайсет войници. Въоръжени до зъби.

— Мамка му — измърмори Кацарис.

— Точно толкова са — каза Янсън.

— Ако имахме добра видимост, щяхме да сгащим копелетата.

— Но нямаме.

— Дали да не им пуснем осколочна граната точно сега?

— Достатъчно е един да оцелее и пленникът е мъртъв — възрази Янсън. — Всичко, което направихме дотук, ще бъде безполезно. По-добре си завлечи задника до вход А.

Вход А, както беше отбелязан на чертежите, отдавна не се използваше и водеше към задната част на подземието. Беше ключовият момент в плана. Докато отвеждаха затворника бързо към вътрешността на древната постройка, щяха да обезвредят пазачите с граната с бял фосфор през тунела.

— Слушай — каза Кацарис. — Ако входът е там, където се предполага, че е, би трябвало да се върна до три минути. Надявам се през това време да се погрижиш за тях.

— Връщай се бързо — отговори разсеяно Янсън, който настройваше ръчно образа, въртейки върха на камерата под различни ъгли.

През гъстия цигарен дим забеляза, че мъжете седяха около две маси и играеха карти. Така правеха всички войници. Силни, въоръжени мъже, в чиято власт беше да взимат решения кой да умре и кой да живее, се бореха срещу най-върлия враг, времето, убивайки го с несериозни занимания като игра с карти. Самият той беше играл карти, докато носеше бойна униформа, много повече, отколкото смееше да си признае.

Янсън наблюдаваше внимателно познатите движения, раздаването и разиграването. Знаеше как се играе. Беше го правил с часове някога в джунглите на Мавриций. Наричаше се протер, индийския вариант на руми.

И тъй като познаваше играта, погледът му бе привлечен от младеж, осемнайсет или деветнайсетгодишен, който седеше на по-голямата маса и когото другите наблюдаваха — полудебнещо, полувъзхитени.

Младежът се оглеждаше гордо, на пъпчивото му лице грееше усмивка, която разкриваше бели зъби и му придаваше лукавия вид на победител.

Янсън знаеше играта. Не само играта на протер. Знаеше играта, която играеше младежът: поемаш максимален риск, за да спечелиш максимално. Това всъщност бе игра, която играеха и двамата.

През рамото му бе опасан патрондаш със седеммилиметрови патрони. Автоматичен пистолет RM14 бе привързан с ремък за кръста му. По-тежко автоматично оръжие — Янсън не виждаше достатъчно добре каква марка беше — се мъдреше на стола срещу него и не оставяше никакво съмнение за какво му трябваше патрондашът. Комплектът оръжия подсказваше, че младежът заема по-висока позиция в йерархията.

Младежът изтри пръстите си в синята чалма, увита около главата му, и с един замах прибра всички карти. Янсън успя да чуе няколко подсвирквания — характерното при игра на карти недоверие.

Това беше невероятно самоунищожителен ход на този етап на разиграването, освен ако картоиграчът не беше сигурен, че ще успее да се отърве от всичките карти. Подобна увереност изискваше изключителна наблюдателност и самообладание.

Спряха да играят. Дори войниците от по-малката маса станаха и наобиколиха играчите, за да разберат какво ще последва. Всеки от тях имаше пушка и поне още едно оръжие на кръста. Екипировката изглеждаше стара, но добре поддържана.

Младежът сложи картите една по една, всички бяха последователни. Беше като мач по водна топка, при който шампионът вкарва гол след гол, все едно си играе сам. Когато младежът приключи, не му остана нито една карта. Отметна назад глава и се разсмя. Тринайсетица: явно никой от другарите му не беше виждал такова нещо, тъй като нададоха бурни възгласи — ядът от загубата отстъпи място на възхищението от вещината, с която ги бяха победили.

Проста игра. Бунтовник от Кагама, който беше майстор на протер. Беше ли толкова добър и с картечницата на стола?

През фиброоптичната шпионска камера Янсън долови допълнително напрежение върху лицето на младежа, докато раздаваха отново картите. Вече знаеше кой ще победи, ако играта въобще завърши.

Знаеше също, че това не бяха прости селяни, а добре обучени войници. Забелязваше се дори от начина, по който оръжията им висяха върху бойните им дрехи. Знаеха какво правят. Ако попаднеха в засада и разполагаха с няколко секунди за прегрупиране, всеки от тях можеше да застреля затворника. От онова, което видя, му стана ясно, че такива бяха инструкциите.

Хвана в едър план пъпчивия младеж и после премести отново камерата. Седемнайсет опитни бойци и поне един от тях притежаваше свръхнаблюдателност и самообладание.

— Прецакани сме — чу в слушалката гласа на Кацарис без грам емоция и по същество.

— Веднага идвам — каза Янсън, след което повдигна малко камерата към вътрешността на тунела.

В корема му се заби малко остро камъче.

Янсън се изправи, доколкото позволяваше пространството. Ставите го боляха от свитата стойка. Истината беше, че е вече стар за подобни авантюри, поне с десет години по-стар, отколкото трябваше. Защо ли се нави да се захване с тая работа? Защото съзнаваше, че беше единственият, който би се съгласил да се изправи пред неизвестността. Или по-точно казано, ако той не бе приел, никой друг нямаше да го стори. Знаеше също, че опитът му го правеше най-подходящ за мисията. Беше убеден, че в случай на необходимост само той можеше да промени първоначалния план. Но дали не бе проява на суетност? Дали не искаше да докаже на себе си, че още го бива? Или чувството му за дълг към Питър Новак бе толкова отчаяно, че да вземе решение, с което сега можеше да застраши живота на Новак, както и собствения си живот? Съмненията го човъркаха като иглички. Наложи се да се успокои. Чисто като вода, студено като лед. Това бе девиз, който често си бе повтарял през дългите дни и нощи на терор и агония, които преживя по време на пленничеството си във Виетнам.

Кацарис бе застанал точно на мястото, където според чертежите трябваше да се намира вторият вход — входът, от който зависеше успехът на операцията.

— Ето, това е мястото — каза Кацарис. — Все още личи къде е била вратата.

— Това е добра новина. Обичам добрите новини.

— Само че е зазидана.

— Това вече е лоша новина.

— Зидарията е яка. Вероятно на не повече от трийсет години. Може би някога са ставали наводнения и затова са решили да зазидат входа. Кой знае? Знам само, че вход А вече не съществува.

Душата на Янсън се сви още повече. Чисто като вода, студено като лед.

— Няма проблем — каза Янсън. — Ще се справим някак.

Но проблем имаше, а той нямаше никаква идея как да се справят. Знаеше само, че един командир не бива да допусне хората му да изпаднат в паника.

Започнаха мисията с оскъдна информация. Знаеха само — а това се потвърди от собствените им наблюдения, — че държат Питър Новак в тъмницата от колониално време. Беше близко до ума, че го охраняват строго. Десантът им по въздуха беше успешен. А сега накъде? От самото начало на Янсън съвсем не му допадаше идеята да атакуват фронтално и да изложат на риск спасителната операция и живота на човека, когото се опитваха да спасят. Онова, което правеше предварителния план надежден, беше перспективата да измъкнат пленника, докато обезсилват охраната му. Заден вход нямаше. Следователно нямаше и работещ план.

— Ела — каза Янсън. — Ще ти покажа нещо.

Умът му работеше трескаво, докато заедно с Кацарис се връщаха към отвора на тунела. Беше забелязал нещо. Изпълнението на мисията бе стигнало до задънена улица, но нещо бе по-добро от нищо, надеждата бе по-добра от липсата на надежда.

Обърна фиброоптичната камера и намести зрителното поле от насядалите около масите войници към изроненото стълбище в дъното на стаята.

— Стълби — каза той. — Площадка. Проходима част. Корниз. — Откъм средната площадка стърчеше издатина, излята от бетон. — Явно е правено скоро — последните няколко десетилетия, предполагам, когато са модернизирали водопроводната система.

— Не можем да стигнем до там, без да ни забележат.

— Не е задължително. Времето, през което ще сме изложени на показ, докато се доберем от площадката до циментованата издатина, ще е кратко. Стаята е задимена от цигарите, а войниците са погълнати изцяло от играта на карти. Така че принципът за едновременност още важи. Само че трябва да прибегнем до главния вход и до отвора към тунела.

— Това ли е резервният план? — засече го Кацарис. — Ти импровизираш повече и от квинтета на Майлс Дейвис. Господи, Пол, това операция ли е или джазов концерт?

— Тео?

Беше молба за проява на разбиране.

— А къде е гаранцията, че в самия затвор няма пазачи?

— Всякакъв близък контакт с Питър Новак е опасен. От ФОК разбират това — ще го охраняват, но ще го държат изолиран от бунтовниците.

— И от какво се страхуват, че може да цапардоса някой пазач с белезниците?

— От думите му се страхуват, Тео. В бедна страна думите на един плутократ са опасно нещо. Много по-страшен инструмент за бягство и от ножовка. Затова пазачите седят на групи далеч от пленника. Ако допуснат затворникът да се сближи и с един от охраната, кой знае какви усложнения може да се получат. Помни, Тео, в Анура доходът на глава от населението е по-малко от седемстотин долара на година. Представи си какво може да стане, ако някой пазач се сближи с човек, който струва десет милиарда. Представи си, че си кагамски бунтовник и той ти обещае да направи теб и семейството ти богати. Не може да не се замислиш върху подобно предложение. Това е напълно в човешката природа. Идеологическото заслепение на някои от тези мъже вероятно служи като имунитет срещу изкушението, както стоят нещата с Халифа. Но никой от ръководителите им не би разчитал на това. Така че го пазят, но са го изолирали. Така е по-безопасно.

Неочаквано Кацарис се засмя.

— Добре, шефе, чакам заповедите ти — каза той.

И двамата бяха надмогнали страха. Обзе ги странно спокойствие, поне за момента. За отместването на решетката щяха да са необходими усилията и на двамата, още повече че трябваше да стане безшумно. Докато се подготвяха да действат, Янсън усети, че мускулите му се съпротивляват яростно. Беше станал кекав. Това бе печалната истина. Беретата, която висеше в кобура на хълбока му, сякаш пробождаше плътта му. Върху лицето му, намазано с водоустойчива боя, се стичаше пот, влизаше в очите му и пареше. Стана му ясно, че мускулите му вече не са така еластични, както в миналото. Сякаш се бяха свили на възли и го боляха, а в момента болките бяха последното нещо, от което имаше нужда. Преди години в разгара на боя усещаше себе си като оръжие, все едно че беше автомат. Сега се чувстваше прекалено човешки. От обилното потене униформата от изкуствена материя беше започнала да залепва около коленете му, чатала, под мишниците и по лактите.

През главата му мина унизителната мисъл дали да не изчака в тунела, а Кацарис сам да свърши останалото. Изкатери се с мъка по иззиданата от неодялан камък подпорна стена към тесния правоъгълен отвор, който водеше към вътрешната страна на верандата. Правоъгълното пространство, едно от няколкото по протежение на покрива, служеше за оттичане на водата и предпазваше от наводняване първия етаж в сезона на проливните мусонни дъждове. Докато пълзеше през широкия около петдесет сантиметра дренажен отвор, усети, че диша трудно. Напрежение? Страх? Кацарис му каза, че планът му е хитър. Но и двамата знаеха, че излъга. Планът съвсем не бе хитър, а единственият възможен. Янсън все още усещаше спазмите в мускулите си, докато се придвижваше бавно по черен коридор, който се съединяваше с приемната в северното крило. Освети чертежа: до края на коридора имаше около шест метра. Вратата трябваше да е в дъното му. Дискретна. Облицована с дърво. Незабележима врата, която водеше към отвратителната дупка. Столовете от двете й страни бяха празни. Пазачите, които бяха привлечени от суматохата на верандата, още бяха в безсъзнание. Същото важеше за двойката часови, които явно са пазели в другия край на коридора. Седмина бяха на пода. Оставаха седемнайсет.

Пулсът на Янсън се ускори, докато стоеше пред вратата. Ключалката беше на няколко десетилетия и от нея почти нямаше полза. Ако някой нарушител се добереше до тук, тя не можеше да го спре. От бързия оглед установи, че е от тънък метал с обръщач, вероятно от средата на века. Подобни ключалки, както Янсън знаеше, имаха плоски четириъгълни метални пластини, а не щифтове, и пружините им се намираха в самия цилиндър, а не в патрона. Пъхна шперц. Имаше формата на клечка за зъби, но беше по-голям от кибритена клечка. Мушна извития край на шперца в ключалката и натисна далечния край, за да превърти максимално. Една по една издърпа запънките. След десет секунди бяха отключени. Но бравата още не беше готова да се отвори. Сега пъхна втори инструмент от карбидна стомана, който беше тънък, но не се огъваше, и започна да върти в посока на часовниковата стрелка.

Задържайки дъха си, той превъртя за последно и чу как резецът се прибра. Използва напрежението да открехне леко вратата към себе си, само няколко сантиметра. Тя се отмести лесно на добре смазаните си панти. Тоя вид панти трябваше да се смазват добре. Вратата бе дебела близо четирийсет сантиметра. Генерал-губернаторът беше превърнал подземието под краката си в тъмница, но явно е искал да си спести и най-слабия вик на ужас.

Янсън отвори вратата още няколко сантиметра, но се бе отдръпнал една крачка от отвора, в случай че някой го дебнеше.

Бавно, внимателно огледа и установи, че в коридора е чисто. Мина през вратата и стигна до каменна площадка, излъскана с годините. С помощта на изолирбанд притисна месинговия език, за да не се заключи вратата.

След това заслиза бавно по стълбите. Добре поне, че бяха каменни, а не от скърцащо дърво. След още няколко стъпала стигна до ново препятствие, желязна решетка.

Решетката поддаде на натиска на инструментите и се отвори с лекота, за разлика от вратата горе, само че съвсем не безшумно, а с характерния стържещ звук при триене на метал върху камък. Нямаше начин пазачите да не са чули.

Янсън застина на място и мозъкът му заработи трескаво. В този момент долови думата „тейлай“.

От анурийския речник знаеше, че означава чай. Пазачите очакваха някой да им занесе самовар с чай. Затова не скочиха на крака при звука. От друга страна, ако чаят не дойдеше скоро, щяха да заподозрат, че има нещо нередно.

Сега можеше да види отблизо онова, което бе наблюдавал с камерата. Една-единствена гола крушка осветяваше стаята. Чу, че се върнаха към разговора си и играта на карти, която бе в разгара си. Димът, който се носеше на вълни из стълбището, подсказваше, че едновременно димят поне десет цигари.

Седемнайсет пазачи срещу един човек. Не беше чудно, че нехаят за сигурността на пленника.

Янсън се сети за младия шампион по протер, който играеше, поемайки най-големите рискове — или всичко, или нищо. Средно положение нямаше.

Сега всичко бе въпрос на време. Янсън бе наясно, че Кацарис чака командата му с безшумна термограната в ръка. При обикновен бой гранатата щеше да е бойна, но силната експлозия щеше да предупреди останалите. Ако войниците, които спяха в бараките, се вдигнеха на крак, шансовете за успешно измъкване на пленника ставаха от малки на нулеви.

Кацарис и Янсън разполагаха с модифицирани полуавтоматични пистолети МР5К, произведени от „Хеклер и Кох“, с къси цеви, с подвижен ударник и заглушител. Пълнителят събираше по трийсет патрона с кухи върхове, предназначени за вътрешни помещения. Деветмилиметровите куршуми „Хидра Шок“ не рикошираха. Освен това разрушаваха всяка тъкан, в която попаднеха. По-скоро разкъсваха, а не проникваха. Колегите на Янсън от отряда на „тюлените“ неслучайно бяха лепнали на това оръжие, чиято огнева мощ бе деветстотин изстрела в минута, прозвището „стайна метла“. Онова, което не можеше да усмири, бяха само писъците на жертвите. Но масивната врата щеше да послужи като изолатор на звука, а освен това няколко метра камък разделяха подземието от първия етаж.

Янсън слезе шест стъпки надолу, след което бързо скочи върху дълбоката четири стъпки циментова издатина. Както очакваше, в нея имаше водопроводни тръби и електрически жици, но успя да скочи безшумно. Дотук добре. Войниците гледаха картите си, никой не вдигаше очи към тавана.

Притисна тялото си към стената и започна да се придвижва стъпка по стъпка внимателно. Колкото повече се отдалечаваше от стълбището, толкова по-малко уязвим щеше да е на изстрели и толкова по-скоро щеше да стигне до килията на Питър Новак. Прикритието на Янсън обаче съвсем не беше безопасно. Войниците от единия край на голямата маса можеха да го видят, ако вдигнеха очи към тъмната площадка. Но нямаха причини да го правят.

— Веда тейлан? — попита шампионът на протер, а в гласа му имаше нотка на раздразнителност. Той вдигна очи. Дали го забеляза?

След миг погледна отново нагоре, взирайки се в тъмната ниша. Ръцете му хванаха револвера.

Янсън не се бе излъгал за наблюдателните способности на младежа. Беше го забелязал.

— Сега — прошепна Янсън в микрофона, отдръпна се към най-далечния край на циментовата издатина и си сложи тъмните очила. Дръпна предпазителя на оръжието и се приготви за стрелба.

Младият мъж скочи на крака, крещейки нещо на своя език. Стреля към мястото, където бе мернал Янсън, а куршумът се заби в цимента на няколко сантиметра от главата му. Втори куршум се вряза в намиращия се наблизо водопровод.

Изведнъж полутъмното помещение се изпълни с ярка светлина и жега. Бавно горящата термограната беше пристигнала: малко жарещо слънце, заслепяващо дори онези, които не се опитваха да гледат към него. Яркостта му беше с пъти повече от тази на оксижен, а това, че очите на пазачите бяха привикнали към слабо осветената стая, правеше слепотата пълна. Последва стрелба в посока към Янсън, но ъгълът не позволяваше да го улучат, а и оръжията не бяха добре насочени.

През почти черните стъкла на очилата Янсън забеляза, че войниците бяха изпаднали в паника, някои търкаха очите си с длани, други стреляха напосоки към тавана. Все пак и заблуден куршум можеше да е смъртоносен. Той отвърна на стрелбата в ярко осветената стая с автоматична канонада, като внимателно насочваше откосите. Изпразни цял пълнител с трийсет патрона и мушна втори. Виковете на войниците кънтяха из помещението.

В този миг се появи Кацарис. Леко приведен и с тъмни очила, той слизаше по стълбите, стреляйки със своя МР5К срещу бунтовниците от друг ъгъл.

След секунди всичко свърши. Малцина от войниците успяха да зърнат своите врагове. Избиха ги до крак, хладнокръвно, с отличните си оръжия, които изстрелваха куршумите със скорост петнайсет за секунда. Заради заглушителите изстрелите от МР5К бяха не само смъртоносни, но и зловещо тихи. Не мина много време и Янсън осъзна, че звукът му напомня на разбъркването на колода карти. „Убийството не би трябвало да звучи така“ — каза си Янсън. Беше прекалено обикновен звук за толкова тежко деяние.

Възцари се пълна тишина. Когато осветлението се върна в предишния си вид, Кацарис и Янсън свалиха очилата. Голата четирийсетватова крушка беше непокътната, забеляза Янсън. Пазачите не бяха имали същия късмет. Телата им лежаха проснати на пода, все едно че куршумите с кухи върхове ги бяха приковали с игли. Бяха свършили работата, както се очакваше от тях, изпразвайки цялата си мощ в телата, които удряха, спирайки на няколко сантиметра в тези тела, разрушавайки всички вътрешни органи, които срещнеха. Янсън се приближи и забеляза, че някои от войниците бяха убити, преди да успеят да дръпнат предпазителите на карабините си Ml6.

Сякаш долови някакво движение. След няколко мига го видя. Пълзейки по пода, младежът, който беше изиграл блестящата тринайсетица на карти, мъжът, който вдигна очи към циментовата издатина. Беше подгизнал от кръв, но се мъчеше да докопа револвера на безжизнения войник до себе си.

Янсън даде още един откос и младият мъж застина.

Подземието заприлича на касапница, изпълни се с тежкото и противно зловоние на кръв и разкъсана карантия. Янсън познаваше много добре тази воня: това бе вонята на отнетия живот.

О, Исусе! О, Господи! Това си беше истинско клане, касапница. Не беше ли точно това? Не направи ли точно това? Сети се за една фраза в стар доклад за неговата пригодност. Наистина ли това бе „в природата му“? Отново се върна към един от разговорите, когато напускаше:

— Ти нямаш сърце, Янсън. Затова вършиш това, което вършиш. Мамка му, затова си този, който си.

— Може би. А може би не съм този, за когото ме мислиш?

— Твърдиш, че ти е писнало от убийства. Аз обаче ще ти кажа какво ще разбереш един ден: това е единственият начин да се чувстваш жив.

— Какъв трябва да е човек, за да се чувства жив само когато убива?

Какъв човек беше той?

Повдигаше му се. Какво се бе случило с него? Дали не се бе променил до такава степен, че да не може да се справи със задачата, която бе приел? Или просто се бе откъснал твърде дълго и бе изгубил хладнокръвието си? Искаше му се да се откаже. Но знаеше, че няма да го направи. Най-малкото заради Тео, когото толкова обичаше. Не и по средата на мисията. Не сега. Не можеше да си позволи подобен лукс.

В главата му прозвуча отрезвяващ глас: в края на краищата жертвите са войници. Те са знаели, че излагат живота си на опасност. Принадлежаха към терористично движение и бяха заловили международно известна личност, бяха се заклели тържествено да екзекутират пленника си. Охранявайки невинен човек, те са знаели, че си играят с огъня. Бяха дали обет да дадат живота си за Ахмад Табари Халифа. Янсън просто бе приел предложението им.

— Да тръгваме — викна Янсън на Кацарис.

Можеше да си повтаря до безкрайност всичките тия извинения, можеше да си мисли колкото си ще, че не са лишени от основания, и все пак касапницата пред очите му бе непоносима.

Единственото, което го утешаваше, бе чувството му на отвращение. Само терорист, екстремист или фанатик можеше да съзерцава подобно насилие с безразличие, а това бяха хора, срещу които бе водил битка цял живот и на които се опасяваше, че започва да прилича. Каквото и да беше извършил, фактът, че предизвикваше у него ужас, показваше, че все още не се бе превърнал в чудовище.

Слезе от циментовата площадка и се присъедини към Кацарис, който стоеше пред желязната врата, водеща към тъмницата. Забеляза, че и неговите подметки бяха изцапани с кръв. Бързо отмести поглед.

— Аз ще отключа — каза Кацарис и му показа връзка с огромни, старовремски ключове, която бе взел от един от убитите пазачи.

Три ключа. Отвори вратата и двамата се вмъкнаха в тясно и тъмно пространство. Въздухът беше влажен, застоял и пропит с миризмата на човешки нечистотии. Нищо не се виждаше в мрака.

Кацарис включи фенерчето си от инфрачервена на обикновена светлина. Мощният лъч разцепи тъмнината.

Ослушаха се мълчаливо.

Някъде откъм дъното се чуваше как някой диша.

Тесният проход се разшири постепенно и пред очите им се откри построена преди двеста години тъмница. Тя представляваше продълговата масивна метална решетка, разположена само на метър от каменните стени и разделена на килии с прегради от каменни блокове и хоросан. Нямаше никакви прозорци, никакво осветление. Само няколко газови фенера, които обаче не бяха светили от последния път, когато затворът е бил действащ.

Янсън потрепери, сякаш усети ужаса отпреди век. Какви ли престъпления бяха извършили хората, хвърлени в тази тъмница? Не обичайните посегателства, тъй като по традиция разприте между местните жители се разрешаваха от селските водачи, които проявяваха склонност по-скоро към „цивилизовани“ наказания. Не, онези, които се озоваваха в тъмницата на колониалния владетел, бяха непокорните люде. Хората, които се опълчваха на чуждото владичество, които вярваха, че местните могат сами да ръководят съдбините си, без намесата на холандската империя.

А сега нова група бунтовници беше завладяла тъмницата и подобно на мнозина други като тях не се опитваха да я разрушат, а да я използват за свои цели. Беше печална и необорима истина: онези, които атакуват Бастилията, неизбежно намираха начин отново да я използват.

В килиите цареше пълен мрак. Кацарис мина с фенерчето покрай дългата решетка и накрая го видяха.

Мъж.

Мъж, който съвсем не се зарадва, когато ги забеляза. Стоеше облегнат на стената на килията и трепереше от страх. Когато лъчът от фенерчето се насочи към него, той се свлече на земята и се сви в ъгъла като уплашено животно, което иска да се скрие.

— Питър Новак? — попита внимателно Янсън.

Мъжът зарови лице в двете си длани като дете, което си мисли, че щом то не може да вижда, и него не могат да го видят.

Изведнъж Янсън се досети как ли изглеждаше в очите му с наплесканото с черна боя лице, бойна униформа и обувки, изцапани с кръв? Като спасител или като нападател?

Кацарис освети уплашения мъж и Янсън забеляза елегантната му риза, втвърдена не от френска марка кола, а от мръсотия и засъхнала кръв.

Янсън си пое дълбоко дъх и изрече думите, които предварително си бе наумил да изрече:

— Господин Новак, името ми е Пол Янсън. Веднъж вие ми спасихте живота. Тук съм да ви върна жеста.