Робърт Лъдлъм
Директивата „Янсън“ (31)

Тридесета глава

Колинс се изхлузи от стола и се изправи.

— Искам да ти покажа нещо.

Заведе го до кабинета си, който гледаше към залива. Върху груби дървени лавици бяха наредени стари копия на „Лекции по разузнаване“, секретно списание на американските тайни служби. Монографии за международни конфликти бяха мушнати между популярни романи и разръфани книжки на списание „Форин Афеърс“. Компютърна система „Сън Майкросистемс Ултра СПАРК“ беше свързана към цяла редица сървъри.

— Помниш ли „Вълшебникът от Оз“? Обзалагам се, че са те питали за него, докато си бил в плен. Предполагам, че северновиетнамците са били обсебени от американската попкултура.

— Не им се уреди — отбеляза Янсън.

— Разбира се, ти си бил твърд като задник и не си проронил нито дума. Не си искал да застрашиш националната сигурност по този начин… Извинявай. Това беше глупаво. Има едно нещо, което ни отличава. Каквото и да се случи, ти ще си останеш герой от войната, а аз винаги ще си бъда цивилна писарушка, а според някои хора това те издига над мен. Иронията е, че между тези хора съм и аз. Завиждам ти. Аз съм от ония, дето винаги им се е искало да са страдали, без да се подлагат на страдания. Същото като да ти се иска да си написал книга, но да не ти се налага да пишеш.

— Може ли да караме по същество?

— Виж, винаги съм си мислил за момента, когато губим своята невинност. Там горе е великият и всесилен Оз, а долу под завесата тъпакът. Но не е само той, а всички проклети измишльотини, машинариите, шумовете, лостовете, парните дюзи, дизеловите двигатели и какво ли още не. Мислиш си, че е лесно всичко това да се сглоби и да се задвижи? А когато тръгне, няма никакво значение кой е зад завесата или така поне мислехме. Машинката, а не човекът е от значение.

Директорът на Консулски операции дрънкаше празни приказки. Безпокойството, което той никъде другаде не си позволяваше да проявява, го правеше необикновено словоохотлив.

— Подлагаш на изпитание търпението ми — предупреди го Янсън. — Един съвет. Никога не се опитвай да изкараш от търпение човек, който държи оръжие.

— Всеки момент ще стигнем до най-важната сцена и не бих искал да пропуснеш вълнението. — Колинс посочи към тихо бръмчащата компютърна система. — Готов ли си? Защото стигаме до нещо, с което знам, че ще те убия.

Янсън нагласи мерника на пистолета М9 точно между очите на Колинс и директорът на Консулски операции бързо добави:

— Нямам предвид буквално. Минахме този етап — имам предвид онези от нас, които са в програмата. Сега играем друга игра. Той също.

— Започва да придобива смисъл — процеди Янсън през зъби.

— Дебела работа — Колинс отново посочи с глава компютърната система. — Може да се каже, че това е Питър Новак. Това и още стотина свързани една с друга компютърни системи с максимално ниво на защита. Питър Новак в действителност е смесица от байтове и битове, както и дигитално преносими сигнали без начало и без край. Питър Новак не е човек. Той е проект. Измислица. Легенда, да. И за дълъг период от време доста успешна.

Умът на Янсън се замъгли, все едно че попадна в ненадейна пясъчна буря, но почти веднага след това нещата започнаха да му се изясняват.

Беше лудост — лудост, в която обаче имаше ужасяваща логика.

— Моля, продължавай — подкани той тихичко високопоставения чиновник.

— По-добре да седнем другаде — каза Колинс. — Системата е така подсигурена и има толкова много капани и уловки, че само да духнеш срещу нея, се включва моментално автоматично изтриване. Веднъж на екрана беше кацнал молец и това ми струваше няколко часа работа.

Двамата се преместиха в дневната. Мебелите бяха тапицирани с онази дамаска на цветчета, която през седемдесетте години сигурно беше наложена със закон като задължителна във вилите.

— Виж, идеята беше гениална. Толкова гениална, че дълго време хората се бореха кой да си припише заслугите за нея. Нали знаеш, като спора кой е открил радиото. Само че броят на хората, които знаят за нея, е много малък, нищожен. Иначе няма как. Без съмнение моят предшественик Даниъл Конгдън е имал много общо с нея. Също и Дъг Олбрайт и неговото протеже Дейвид Абът.

— За Олбрайт съм чувал, но кой е Абът?

— Оня тип, който в края на седемдесетте години измисли операцията „Каин“, за да подмами Карлос. Подобно мислене бе и в основата на „Мобиъс“. Има конфликти, при които държави са изправени срещу индивидуални актьори. Неравностойни, но не по начина, по който си го представяш. Представи си слон и комар. Ако комарът пренася енцефалит, слонът ще умре и никой не може да му помогне. Проблемът с индивидуалните актьори е подобен. Голямото прозрение на Абът бе, че наистина можеш да мобилизираш лесно всяко нещо, което не е тромаво като държавата, срещу лошите. Противодействаш с подобаваща хитрина: измисляш индивидуални актьори, които в рамките на широки пълномощия се радват на значителна степен на автономност.

— „Мобиъс“?

— Програмата „Мобиъс“. Отначало всичко започва с ограничен екип в Държавния департамент. Скоро излиза извън департамента, тъй като без взаимодействие с други служби не може да стане на практика. В института „Хъдсън“ имаше един дебеланко, който отговаряше за оперативния сектор във военното разузнаване. Неговата идея беше продължена, след като умря. От Дъг. Компютърно генийче от Централното разузнаване. Посредник между Овалния кабинет и Съвета за национална сигурност. Но преди седемнайсет години наистина всичко бе ограничено до малка група в Държавния департамент. Всеки започва да дава идеи и така се стига до сценария. Какво лошо има в това да събереш малък таен екип от аналитици и експерти, който да създаде въображаем милиардер чужденец? Колкото повече обмислят идеята, толкова повече им се струва изпълнима. Може да се направи. След това започват да мислят как да я осъществят на практика, тя става неустоима. Могат да направят много добрини. Могат да прокарат американските интереси по начин, по който Америка не би могла. Могат да направят от света по-добро място. Всички печелят. Така се ражда програмата „Мобиъс“.

— „Мобиъс“ — повтори Янсън. — Като примка, но външният край е отвътре.

— В този случай външният човек е вътрешен. Магнатът се превръща в независима фигура в очите на света, без връзка със САЩ. Нейните врагове не са негови врагове. Те могат да му бъдат дори съюзници. Той може да посредничи за решаване на конфликти на места, където ние не сме в състояние да припарим. Но първо трябва да създадеш биография на този човек. Това беше истинско предизвикателство. За родно място хората от програмата избраха малко унгарско селце, ликвидирано напълно през четирийсетте години.

— Защото са били избити всички жители и унищожени всички архиви.

— Молнар беше като Божи дар. Искам да кажа, макар да бе преживяло онова ужасно клане, селото пасна идеално с целите на програмата, особено като се прибави към всичко останало нерадостната съдба на граф Ференци-Новак. Беше идеално като замисъл нашият човек да е преживял смътни детски години. Всичките му роднини са мъртви. Баща му се е страхувал, че неговите врагове може да му отнемат сина, поради което го е криел, наемал е частни учители. Малко ексцентрично наистина, но достоверно.

— Но все някъде трябва да е работил? — намеси се Янсън. — Само че това е лесно разрешим проблем. Ограничавате „кариерата“ му до няколко организации, които можете да контролирате.

— Когато някой задава въпроси, винаги се намира шеф на отдел с побеляла коса, вече пенсиониран, който да каже: „О, да, спомням си младия Питър. Блестящ финансов аналитик. Работеше толкова добре, че нямах нищо против да върши работата си вкъщи. Беше малко затворен, но при такова тежко детство човек не може да го обвинява.“ Неща от този род.

Янсън знаеше, че мъжете и жените, които пускаха по някоя и друга лъжа пред любопитните журналисти, бяха щедро компенсирани. Е, те нямаше как да са наясно, че телефоните им се подслушват двайсет и четири часа в денонощие, че ги следят, но това не можеше да ги притесни, защото не знаеха за него.

— А това сензационно издигане? Как се обяснява?

— Да, тук нещата малко загрубяват. Но както ги казах, имаше много печен екип от експерти към програмата „Мобиъс“. Те — би трябвало да кажа ние, макар че аз участвам едва от седем години — подготвиха почвата. И ето, получи се човек, който отговаря за цяла империя. Човек, който манипулира световните събития, както ние не бихме могли.

— Манипулира…? Какво означава това? — попита Янсън.

— Мисля, че знаеш. Фондация „Свобода“. Идеята за решаване на конфликти. За „направляваната демокрация“. Всичко това.

— И така този велик хуманист финансист, „умиротворител“…

— За първи път му лепнаха това прозвище в телевизионното предаване „60 минути“ и то стана популярно. Умиротворителят създаде фондация с представителства в почти всяка столица в света.

— Ами невероятната хуманитарна помощ?

— Нашата страна не е ли най-щедрата? И не е ли истина, че колкото и добрини да правим, мнозина по света ни мразят в червата си. Да, налагаше се да предложим някаква утеха за най-размирните места в света. До Световната банка, както знаеш, се прибягва в краен случай. Докато този приятел е заемодател от първа ръка, което му осигурява огромно влияние сред правителствата по целия свят. Питър Новак: странстващият посланик за мир и стабилност.

— Нещо като балсам за душата.

— Скъп балсам, не се заблуждавай. Но „Новак“ можеше да посредничи, да разрешава конфликти, което ние не бяхме в състояние да правим открито. Поддържаше ефективни и тайни контакти с режими, които ни смятат за Големия сатана. Той беше човекът външна политика. И онова, което му помагаше да постига невероятни резултати, беше фактът, че не е свързан с нас.

На Янсън му се зави свят, в главата му прокънтяха познати гласове — доверителни, предупредителни, заплашителни. Никос Андрос: „Вие, американците, не можете да проумеете антиамериканизма. Вие толкова държите да ви обичат, че не можете да разберете защо изпитват към вас толкова малко обич. Човек ходи с тежки обувки и се чуди защо мравките под краката му го мразят.“ Ангъс Фийлдинг: „Едно от нещата, което вие, американците, няма да разберете никога, е колко е дълбок антиамериканизмът…“ Сърбинът с очилата със златни рамки: „Вие, американците, винаги искате онова, което го няма в менюто, нали? Никога не сте доволни от избора.“ И унгарският кръчмар: „Вие, американците, се оплаквате от контрабандата на наркотици в Азия, а същевременно наводнявате света с техния електронен еквивалент… Където и да отидете, откривате собствените си следи. Змийската отрова е навсякъде.“

Какофонията се сля накрая в един-единствен рефрен, друг вид църковно песнопение:

Вие, американците.

Вие, американците.

Вие, американците.

Вие, американците.

Янсън едвам не се разтрепери.

— Но кой е — беше — Питър Новак? — попита той.

— Нещо от сорта на „Човек за шест милиона долара“: „Господа, ние можем да го преправим, разполагаме с технологията за това. По-добър. По-силен. По-бърз.“ — Той млъкна за момент. — Във всеки случай, по-богат. Всъщност трима агенти поеха тази роля. На първо място, и тримата си приличаха по структура и ръст. А с помощта на пластичната хирургия станаха дяволски еднакви. Бяха използвани всякакъв род компютърни измервания — много изтощителна процедура. Но се нуждаехме от копия, имайки предвид огромните инвестиции, не можехме да позволим да го бутне автобус или да умре от сърдечен удар. Затова се подсигурихме с трима души.

Янсън погледна Колинс странно.

— И кой би се съгласил на подобно нещо? Да бъде заличена самоличността му, да бъде мъртъв за хората, с които е бил близък, и да промени външния си вид…

— Някой, който няма друг избор — отвърна Колинс със задгробен глас.

Янсън се изпълни с гняв. Той знаеше, че хладнокръвието, което Колинс демонстрираше, беше само повърхностно, но безсърдечието на аргументите казваше всичко: стратезите бяха проявили чудовищна арогантност. Представителите на стратегическите елити със старателно изрязаните кожички от ноктите и безгрижна самоувереност, че онова, което е на хартия, може да се приложи в истинския свят, гледаха на света като на шахматна дъска, забравяха, че хора, направени от плът и кръв, страдат от последиците на техните планове. Не можеше да гледа бюрократа пред себе си и очите му се отместиха към великолепния залив и рибарското корабче, което се носеше зад забранената зона, простираща се на половин миля от брега и обозначена с предупредителни шамандури.

— Някой, който няма избор? — Поклати глава. — Искаш да кажеш по начина, по който аз нямам избор, след като съм нарочен да бъда убит.

— Това също. — Колинс примигна. — Както ти казах, ако отменя заповедта за ликвидирането ти, ще възникнат много въпроси. Каубоите в ЦРУ имат сведения, че Новак е убит и че ти имаш пръст в това. В Консулски операции получихме същите сведения. Последното нещо, което някой от нас в „Мобиъс“ би искал да се разчуе. Но човек играе с картите, с които разполага. Освен това направих онова, което смятах за най-добро. — Думите, които изрече, бяха само думи, без да изразяват жестокост или съжаление.

За миг погледът на Янсън се замъгли: кое беше по-голяма обида, да бъдеш екзекутиран като предател или да те жертват като пешка? Рибарското корабче отново привлече вниманието му, но този път гледката предизвика у него усещане за опасност. Беше твърде малък съд, за да е за лов на раци, и прекалено близо до брега, за да преследва пасажи от скални риби или костур.

А и дебелият прът, който стърчеше откъм развяващото се платно на палубата, не беше рибарски.

Янсън виждаше, че устните на Колинс мърдат, но вече не слушаше какво говори, защото цялото му внимание бе насочено към непосредствената и смъртна опасност. Да, вилата на Колинс бе построена върху тясна ивица земя с дължина две мили, но чувството за сигурност от нейната изолираност беше илюзия.

Илюзия, която стана на пух и прах още с първия артилерийски изстрел, който разтресе дневната на Колинс.

 

 

Прилив на адреналин изостри сетивата на Янсън до краен предел. Снарядът разби прозореца и проби отсрещната стена, а из стаята се разхвърчаха трески, откъртена мазилка и стъкла. Взривът беше толкова силен, че ушите им го възприеха не като звук, а като болка. Черен дим се разнесе наоколо и Янсън разбра, че са се спасили по една щастлива случайност. Гаубиците, както знаеше, имаха скорост на въртене триста оборота в секунда. Вследствие на силата и бързината на въртене снарядът се бе забил дълбоко в стената, преди да се взриви. Единствено това им бе спестило смъртоносното избухване на някой шрапнел. Съзнавайки, че всяка частица от секундата е от значение, Янсън си даде сметка, че първите няколко снаряда от артилерийското оръдие обикновено се изстрелваха за маркиране на мишената. Вторият снаряд нямаше да мине на два метра над главите им, ако останеха на мястото, където бяха в момента, и нямаше да имат възможността да изчисляват скоростта на въртене или времето за детонация.

Старата къща с дървена конструкция не можеше да им предложи защита.

Янсън скочи от дивана и се втурна към гаража. Беше единствената му надежда. Вратата беше отключена и той скочи върху циментовия под, където бе паркиран малък жълт автомобил „Корвет“ последен модел.

— Чакай малко — извика Колинс, останал без дъх. Лицето му бе почерняло от саждите от експлозията. Беше се запъхтял, следвайки спринта на Янсън. — Това е моят автомобил. Ето, ключовете са у мен — Той ги вдигна с многозначителен жест, изтъквайки превъзходството на собствеността.

Янсън ги грабна от ръката му и скочи зад волана.

— Приятелите никога не оставят своите приятели да карат пияни — отговори той, избутвайки шашнатия заместник държавен секретар от пътя си. — Ако искаш, идвай с мен.

Колинс бързо мина от другата страна, натисна дистанционното за вратата на гаража и се настани бързо до Янсън, който пришпори двигателя на задна и изхвърча от гаража на милиметър разстояние от все още плъзгащата се врата.

— За малко се разминахме, а — каза Колинс, целият плувнал в пот.

Янсън не отговори нищо.

Използвайки последователно спирачките, волана и амбреажа с бързината и ловкостта на органист, Янсън направи остър завой и форсира колата по тесния асфалтиран път.

— Мисля, че това не беше най-умният ход — каза Колинс. — Сега сме изцяло на мушка.

— Мрежестите заграждения опасват целия остров, нали така?

— Около половин миля, да.

— Тогава използвай мозъка си. Тези заграждения ще оплетат всеки, който се опита да мине през тях. Така че за да си осигури удобна позиция за стрелба, корабът трябва да измине известно разстояние и тъй като е бавен, няма да успее да ни догони. Освен това къщата ще ни служи за прикритие.

— Разбрах — каза Колинс. — Но сега, ако обичаш, завий към моторната лодка надясно. Там ще сме извън полезрението им. Освен това ще стигнем до крайбрежието по-бързо — гласът му беше спокоен и заповеднически. — Виждаш ли тясната пътека вдясно? Завий по нея. Сега.

Янсън я отмина.

— По дяволите, Янсън! — изкрещя Колинс. — Беше най-добрият ни шанс.

— Най-добрият шанс да станем на парчета. Да не си въобразяваш, че те не са предвидили подобна възможност? Няма начин да не са сложили експлозив с дистанционно.

— Обърни! — кресна отново Колинс. — По дяволите, Янсън. Познавам това място, живея тук, чуваш ли какво ти казвам…

Силна експлозия зад тях заглуши края на изречението му. Скутерът бе вдигнат във въздуха. Част от гумената лодка излетя нагоре и после падна отстрани на пътя.

Янсън натисна газта до дупка и колата се понесе по тесния път доста по-бързо, отколкото бе безопасно. При сто и двайсет километра в час високата трева и бодливите храсти удряха стъклата. Бученето на двигателите се засили, сякаш педалът щеше да излезе от строя. На Янсън му се струваше, че плават в залива, тъй като ивицата земя се стесни до два метра и половина. Пътят беше покрит с ниска растителност и пясък, който намаляваше движещата сила, и той започна да кара по-бавно.

Бученето на двигателя обаче не намаля.

Не беше от колата им.

Янсън погледна надясно и видя всъдеход, военен модел.

Носеше се над водната повърхност на залива, а мощната перка го държеше съвсем леко над водата и над загражденията от мрежи. Нищо не можеше да го спре.

Янсън се почувства така, сякаш бе погълнал лед. Ниските брегове на Чесапийк бяха идеални за възможностите на всъдехода. Земята не можеше да им осигури убежище: за разлика от лодката всъдеходът се движеше еднакво добре и над сухи, и над водни повърхности. А мощният му двигател позволяваше да следва по петите корвета. Беше много по-опасен враг от корабчето, а сега ги доближаваше! Шумът от перката беше оглушителен, а малкият спортен автомобил се люлееше нестабилно от вихрушката.

Хвърли отново поглед към машината. Отстрани приличаше много на яхта с малка, изнесена напред остъклена кабина. В срещуположния край се издигаше мощна перка. По диаметралата на корпуса бяха прикрепени въздушни възглавници. Докато се носеше над спокойния океан, всъдеходът създаваше впечатление за невероятна лекота.

Янсън натисна газта, но още в същия миг забеляза с ужас, че всъдеходът не ги следваше със същата скорост, той ги задминаваше. А от лявата му страна, точно под обвивката на задната перка, беше застанал човек със слушалки на ушите и се прицелваше с нещо, което приличаше на картечница М60.

Янсън извади пистолета М9 и изпразни пълнителя, но неравномерното движение на колата и на мишената правеше невъзможна точната стрелба. Куршумите просто се удариха в масивните метални остриета на перката.

Не му останаха никакви муниции.

Лентата с патроните тракаше тихо, а звукът напомняше на квичене и Янсън си спомни, че във Виетнам наричаха картечницата М60 „прасето“. Той се наведе максимално ниско на седалката, без да загуби контрол над автомобила. Върху бронята се сипеше дъжд от олово, който я удряше като с пневматичен чук, по двеста 7,62-милиметрови куршума в минута.

Последва пауза, сигурно бяха свършили патроните в лентата. А може би бе прегряла цевта? Беше нормално тя да се сменя след всеки петстотин изстрела. Но този превъзбуден стрелец явно не беше наясно колко бързо цевите се нажежаваха. За малко си отдъхнаха. Пилотът се възползва от прекъсването, за да смени посоката. Всъдеходът намали скоростта си дори под тази на корвета, после се насочи към плажа, а от там — към пътя.

Беше само на няколкостотин метра зад тях и мощните му перки сякаш всмукваха малката спортна кола. Дочу нов шум като думкане върху тъпан. Това можеше да означава само едно, че помощният двигател „Ротекс“ и изтласкващата перка току-що бяха включени. В огледалото за обратно виждане Янсън наблюдаваше с ужас как пластмасовите перки се завъртаха все по-силно и как всъдеходът, който досега се носеше съвсем близко над земята, започна да набира височина и да се издига все по-високо! Ревът на двигателите „Ротекс“ се смени със свистенето на въздуха, а зад тях се изви пясъчна вихрушка.

Дишането щеше да става все по-трудно, ако не запушеше решетката на отдушника. Всъдеходът се скри отчасти от пясъчната пелена, но през задното стъкло той успя да мерне як мъж с очила.

Забеляза също, че мъжът се хилеше.

Сега всъдеходът сякаш подскочи с още един метър във въздуха, вдигна рязко предницата си като кон, който се изправя на задните си крака, и острите върхове на шейната, към която бяха прикачени въздушните възглавници, се забиха в задната броня на колата. Янсън разбра ужасния замисъл. Опитваше се да се изкачи върху тях.

Погледна вдясно от себе си и видя Колинс, който се бе свил на две върху седалката с притиснати длани към ушите, опитвайки се да заглуши ужасния трясък.

Всъдеходът отново се издигна и после се килна напред, а въртящите се остриета превръщаха въздуха в силна струя като вода от водно оръдие. В огледалото за обратно виждане през вихрушката от пясък Янсън мерна въртящите се спомагателни изтласкващи витла на всъдехода. Убийците искаха да им подскажат, че ако стрелбата от картечницата М60 не свършеше работа, лесно можеха да снижат машината и с помощта на мощните витла на долната перка да пометат колата като с гигантска косачка за трева и да обезглавят обитателите й.

Докато всъдеходът се насочваше към задната част на корвета, Янсън завъртя рязко волана наляво и колата сви извън асфалтовата настилка, гумите забуксуваха върху пясъка и треволяка и машината загуби скорост.

Всъдеходът прелетя покрай тях с лекотата на хокейна шайба, после спря и рязко смени курса, без да се обръща.

Беше брилянтна маневра. За първи път мъжът с картечницата имаше директна видимост към шофьора и неговия спътник. Докато наблюдаваше как пъха нова лента с патрони в стрелящия механизъм на М60, Янсън дочу бученето на още една машина — моторна лодка, която се доближаваше шеметно към брега.

О, Боже, не!

А от лодката стърчеше фигура в позиция за стрелба и пушка, насочена срещу тях.